Урсула Ле Гуин
Лявата ръка на мрака (15)

15. КЪМ ЛЕДОВЕТЕ

Събудих се. Досега ми се виждаше странно, невероятно да се събудя в тъмен топъл конус и да слушам разума си да ми подсказва, че това е палатка, че лежа в нея жив, че не съм вече в Пулефенската ферма. Този път в събуждането ми нямаше нищо странно, а приятно чувство на покой. Седнах, прозинах се и се опитах да среша назад с пръсти сплъстената си коса. Погледнах Естравен, изтегнат и заспал дълбоко върху спалния си чувал на две крачки от мен. Той нямаше нищо върху себе си освен брича; беше му горещо. Тъмното загадъчно лице лежеше открито под светлината, под погледа ми. Заспал, Естравен имаше малко глупав вид, като всеки спящ; обло, силно лице, отпуснато и неясно, с капчици пот на горната устна и над гъстите вежди. Спомних си как бе стоял запотен на парадната трибуна в Ерхенранг под слънцето в официални доспехи. Сега го виждах беззащитен и полугол под по-студена светлина и за пръв път такъв, какъвто беше.

Той се събуди късно и бавно идеше на себе си. Най-после се изправи, олюлявайки се, прозина се, навлече ризата си, надникна навън да види какво е времето, а после ме попита искам ли чаша орш. Като разбра, че пълзейки насам-натам, съм сварил цяла тенджерка с водата, която бе оставил в една тавичка като лед на печката снощи, той прие една чаша, поблагодари ми студено и седна да пие.

— Къде отиваме оттук, Естравен?

— Зависи къде искате да отидете, господин Ай. И на какво пътуване можете да издържите.

— Как най-бързо бихме могли да се измъкнем от Оргорейн?

— От запад. Към брега. Тридесетина мили.

— А после?

— Пристанищата тук ще замръзнат или са вече замръзнали. Във всеки случай корабите не ходят далеч през зимата. Ще трябва да се крием някъде до идущата пролет, когато големите търговски кораби тръгнат за Сит и Перунтер. Ако забраните върху търговията продължат, никой няма да припари до Кархида. Бихме могли да работим на някой търговски кораб, за да си платим превоза. За нещастие аз съм без пари.

— Няма ли друга възможност?

— Кархида. По суша.

— Колко е дотам… хиляда мили?

— Да, по шосе. Но ние не можем да се движим по шосетата. Още първият инспектор ще ни пипне. Остава ни един-единствен път — на север, през планините, на изток през Гобрин и надолу към границата при Гутенския залив.

— През Гобрин… имате пред вид ледения пояс?

Естравен кимна утвърдително.

— Не може ли през зимата?

— Мисля, че може: ако имаме късмет, както и при всяко пътуване зиме. В едно отношение е за предпочитане да се прекоси ледник през зимата. Хубавото време, знаете, обикновено се задържа над големите ледници, където ледът отразява слънчевата топлина; то изтласква бурите към периферията. Оттук произхождат легендите за Мястото зад снежната буря. Това би могло да бъде в наша изгода. Почти нищо друго няма да ни помогне.

— Значи сериозно мислите…

— Ако не мислех, нямаше смисъл да ви измъквам от Пулефенската ферма.

Той беше все още хладен, сърдит, намръщен. Снощният разговор бе раздрусал и двама ни.

— Доколкото разбирам, вие смятате прекосяването на ледовете по-малко рисковано, отколкото ако чакаме до пролетта, за да минем по море?

Естравен кимна утвърдително.

— Самота — обясни той лаконично.

Помислих известно време.

— Надявам се, че сте се съобразили с моите недостатъци. Аз не съм издръжлив на студ като вас, съвсем не мога да се меря с вас в това отношение. Не умея да карам ски. Не съм във форма… макар и да се чувствувам много по-добре, отколкото преди няколко дни.

Той пак кимна.

— Мисля, че ще се справим — каза с оная съвършена простота, която толкова време бях смятал за ирония.

— Добре.

Погледна ме и допи на един дъх чая в чашата си. Действително би могло да се нарече чай; сварен от печени зърна на перм, оршът е кафява, сладникаво-възкисела напитка, богата на витамин А и Ц, захар и едно приятно възбудително вещество, сродно на лобелина. Където на Зима няма бира, има орш; където няма нито бира, нито орш, няма и хора.

— Трудно ще ни бъде — каза Естравен, като сложи чашата си. — Много трудно. Без късмет няма да успеем.

— Предпочитам да умра сред ледовете, отколкото в оная клоака, отдето ме измъкнахте.

Той си отряза резенче сушена хлебна ябълка, предложи ми друго и задъвка, седейки замислен.

— Ще се нуждаем от повече храна — рече.

— А какво ще стане, ако наистина стигнем Кархида… имам пред вид вас? Вие сте още извън законите.

Той извърна тъмните си очи на видра към мен.

— Да. Предполагам, че ще остана отсам.

— А като научат, че сте помогнали на затворника им да избяга?…

— Не бива да научават. — Усмихна се мрачно и добави: — Първо трябва да минем Ледовете.

— Слушайте, Естравен — извиках аз, — ще ми простите ли за вчерашните думи…

— Нузут. — Той стана, продължавайки да дъвче, навлече хиба, палтото и ботушите си и се провря като видра през самозатварящата се вентилна врата. После пак провря глава вътре:

— Може да закъснея или да отсъствувам цяла нощ. Ще смогнете ли да се справяте сам тук?

— Да.

— Добре.

И тръгна. Не познавам човек, който да реагира така всецяло и бързо на променило се положение, както Естравен. Аз се оправях и бях склонен да го последвам; той бе излязъл от своя танген; и щом стана ясно всичко това, незабавно тръгна. Никога не действуваше необмислено или прибързано, ала беше винаги готов. Несъмнено в това се криеше тайната на необикновената политическа кариера, от която се бе отказал заради мен; с това можеше да се обясни и вярата му в мен, и предаността му към моята мисия. Когато дойдох, той беше готов. Никой друг на Зима не беше.

И все пак се смяташе за муден човек, инертен при критични обстоятелства.

Веднъж ми каза, че поради тази бавност на мисълта трябвало да се води в постъпките си от обща интуиция накъде върви „късметът“ му и че тази интуиция рядко му изневерявала. Говореше това сериозно; може и да беше вярно. Гадателите от крепостите не са единствените хора на Зима, способни да предугаждат. Те са дресирали и развили интуицията, но не са увеличили нейната безпогрешност. В това отношение йомешите също имат една особеност: може би тя не е точно или просто дарба да гадаят, а по-скоро способност да виждат (макар и само за миг) всичко едновременно: да виждат цялото.

Докато Естравен отсъствуваше, поддържах малката печка-радиатор на най-високата температура и по този начин за пръв път се чувствувах затоплен както трябва… от колко ли време? Мисля, че сега беше Терн, първият месец на зимата и на новата Година първа, но в Пулефен бях объркал броенето.

Печката беше от ония чудесни икономични уреди, усъвършенствувани от гетенейците в хилядолетните им усилия да надхитрят студа. Само използуването на ядрената енергия като източник на захранйвне би могло да я подобри. Нейната бионична батерия стигаше за четиринайсетмесечна непрекъсната употреба, топлинната й мощност беше голяма, тя беше печка, радиатор и фенер, събрани в едно, а тежеще около четири фунта. Не можехме да изминем и петдесет мили без нея. Тя трябва да е струвала на Естравен много пари, от ония пари, които високомерно му бях предал в Мишнори. Палатката, направена от пластмаса, устройчива на всякакви атмосферни условия и поне отчасти на вътрешната влага, която е бедствие за палатката в студено време; спалните чували от кожа на пестри; дрехите, ските, шейната, хранителните припаси, всичко беше с отлична изработка и качество, леко, трайно, скъпо. Ако Естравен бе тръгнал да се запаси с повече храна, с какво щеше да я докара?

Върна се чак привечер на другия ден. Аз излизах няколко пъти с ракети да събирам сили и да придобивам навик, криволичейки с патешка походка по склоновете на снежния дол, който криеше нашата палатка. Карах задоволително ски, но не бях твърде похватен на ракети. Не смеех да се отдалечавам много зад билото на възвишенията, да не би после да не мога да се върна обратно; местността беше дива, стръмна, осеяна с речици и клисури, извисяваща себързо към забулените с облаци планини на изток. Имах време да се чудя какво бих правил на това уединено място, ако Естравен не бе се върнал.

Той пристигна, спущайки се от тъмния хълм — беше отличен скиор — и спря до мен, мръсен, уморен и тежко натоварен. На гърба си имаше огромна опушена торба, натъпкана с пакети; дядо Мраз, пъхащ се в комините на старата Земя. Пакетите съдържаха кадиково семе, сушени хлебни ябълки, чай и таблетки от твърдата червена захар, на вкус като земната, която гетенейците рафинират от гулии.

— Как се сдоби с всичко това?

— Откраднах го — отговори бившият министър-председател на Кархида, държейки ръцете си над печката, която още не бе намалил; дори на него му беше студено. — В Туруф. Едва не ме пипнаха.

Само това успях да науча. Той не се гордееше с подвига си и не беше способен да му се смее. Кражбата е гнусно престъпление на Зима; всъщност единственият човек, по-презиран от крадеца, е самоубиецът.

— Първо ще изконсумираме това — каза той, когато сложих тавичка със сняг да се топи на печката. — Хранително е.

Повечето от хранителните продукти, с които се бе запасил преди, бяха „свръххрани“, витаминизирана, изсушена, пресована на бучки смес от висококалорични храни — орготейското й название е гичи-мичи и именно така я наричахме, макар че, разбира се, говорехме помежду си на кархидейски. Тя щеше да ни стигне за шейсет дни при минималната стандартна дажба: по един фунт дневно на човек. След като се изми и се нахрани, тая нощ Естравен преседя дълго време до печката да пресмята точно с какво разполагаме и как и кога да го използуваме. Нямахме везни, та при изчисленията трябваше да си служи за мярка с еднофунтова кутия от гичи-мичи. Подобно на много гетенейци той знаеше калоричната и хранителна стойност на всяка храна; знаеше собствените си нужди при различни условия и как да изчисли приблизително моите. Тези сведения са необходими, за да оцелееш на Зима.

Когато най-после определи дажбите ни, той се тръшна на чувала си и заспа. През нощта го чух да произнася насън числа: тегло, дни, разстояния…

Предстоеше ни да пропътуваме приблизително осемстотин мили. Първите сто щяхме да се движим на север или североизток, през гората и най-северните разклонения на Сембенсиенската верига до големия ледник, ледения пласт, който покрива раздвоения Голям континент навсякъде северно от 45-ия паралел, а на места стига почти до 35-ия. Едно от тези южни разклонения се намира в областта на Огнените хълмове, последните върхове на Сембенсиените, и тази област беше нашата първа цел. Там, сред планините, разсъждаваше Естравен, ще можем да се прехвърлим върху повърхността на заледеното пространство, като или се спуснем на него от някой планински склон, или го изкачим по склона на някой от изтичащите се от него ледници. След това ще пътуваме в източна посока около шестстотин мили по самите ледове. Близо до залива Гутен, където краят на ледовете завива пак на север, ще слезем от тях и ще поемем на югоизток последните петдесет или сто мили през Шеншейските тресавища, които тогава ще бъдат под десет-дванайсет стъпки сняг, до кархидейската граница.

По тоя път от начало до край щяхме да бъдем далеч от обитавани или обитаеми земи. Нямаше да срещаме никакви инспектори. Това беше несъмнено от първостепенно значение. Аз нямах документи, и Естравен каза, че неговите не ще издържат на по-нататъшно подправяне. Във всеки случай, макар и да можех да мина за гетенеец, когато никой не очакваше нищо друго, око, което ме търси, лесно щеше да ме познае. Тъй че в това отношение пътят, предложен от Естравен, беше извънредно целесъобразен.

Във всички други отношения той изглеждаше абсолютно неблагоразумен.

Аз не изказвах мнението си, понеже държах съвсем сериозно на думите, си, че предпочитам да умра при бягство, ако трябва да се избира между различни видове смърт. Естравен обаче все още обмисляше възможностите. На другия ден, който използвахме за много грижливо товарене и подреждане на шейната, той каза:

— Ако повикаме Звездния кораб, кога ще може да дойде?

— Някъде между осем дни и половин месец, зависи къде се намира в околослънчевата си орбита спрямо Гетен. Може да е от другата страна на слънцето.

— Не по-рано?

— Не по-рано. Двигателят НАФАЛ не може да се използва в пределите на слънчева система. Корабът би могъл да дойде само с ракетен двигател, което ще му отнеме най-малко осем дни. Защо?

Той затегна едно въженце и го завърза, преди да отговори:

— Мислех дали е благоразумно да се опитаме да поискаме помощ от вашия свят, щом моят се оказва неотзивчив. В Туруф има радиофар.

— Каква е мощта му?

— Не много голяма. Най-близкият мощен предавател е в Кухумей, на около четиристотин мили южно оттук.

— Кухумей е голям град, нали?

— Четвърт милион жители.

— Ако успеем някак да използваме радиопредавателя, после ще трябва да се крием най-малко осем дни, тъй като Сарфът ще бъде вдигнат в тревога… Не е много удобно.

Той кимна в знак на съгласие.

Аз измъкнах от палатката последната торба с кадиково семе, наместих я между другия багаж на шейната и казах:

— Ако бях повикал кораба оная нощ в Мишнори — нощта, когато ти ме помоли… нощта, когато ме арестуваха… Но ансибълът ми беше у Обсъл; предполагам, че е още у него.

— Може ли да си послужи с него?

— Не. Дори случайно, като го бърника. Настройката на координатите е извънредно сложна. Но да можех да го използвам аз!

— Ако знаех този ден, че играта е вече свършена — каза той и се усмихна. Не му беше присъщо да съжалява.

— Мисля, че знаехте. Но аз не ви вярвах.

Когато шейната бе натоварена, Естравен настоя до края на деня да не вършим нищо, а да събираме сили. Легна в палатката и се залови да пише в един малък бележник с дребния си нервен, отвесно-курсивен кархидейски почерк описанието, представляващо предишната глава. Той не бе имал възможност да поддържа дневника си през последния месец и това го ядосваше; проявяваше много грижи за тоя дневник. Писането му беше, мисля, едновременно и задължение, и връзка с неговото семейство, огнището Естър. Но аз научих това по-късно; тогава не знаех какво пише, просто седях и мажех ските си с вакса или не правех нищо. Подсвирквах си някаква танцова мелодия и се спрях по средата. Ние имахме само една палатка и за да можем да живеем заедно в нея, без да се дразним взаимно, явно се изискваше известна сдържаност, благоприличие… Естравен наистина вдигна глава, когато засвирих, но без раздразнение. Изгледа ме по-скоро замечтано и каза:

— Да знаех за кораба ви миналата година… Защо са ви пратили в нашия свят сам?

— Първият Пратеник в друг свят винаги идва сам. Един чуждоземец е куриоз, двама са нашествие.

— Животът на Първия пратеник не се цени.

— Напротив; за Вселенския съюз животът на всеки е ценен. Следователно по-добре е да бъде поставен в опасност животът на един, отколкото на двама или на двайсет. Освен това, знаете, необходими са много средства и време да се превозват хора на големи разстояния. Във всеки случай аз сам пожелах да ми възложат тази работа.

— В опасност — слава — произнесе той, очевидно някаква поговорка, защото добави тихо: — Когато стигнем Кархида, ние ще бъдем покрити със слава…

Докато говореше, чувствувах увереност, че наистина ще стигнем Кархида през осемстотин мили планини, проломи, пукнатини, вулкани, ледници, заледени пространства, замръзнали мочурища или замръзнали заливи, всичко това пусто, безприютно и безжизнено, сред бурите в разгара на зимата, в разгара на една Ледена епоха. Той седеше и водеше записките си със същата упорита, търпелива старателност, която бях наблюдавал у един луд крал на скеля, който замазваше ключов камък на арка с хоросан, и казваше: „Когато стигнем Кархида…“

Неговото „когато“ не беше просто неопределена надежда. Той възнамеряваше да стигне Кархида до четвъртия ден от четвъртия месец на зимата, Архад Анер. Ние трябваше да потеглим на следващия ден, тринайсетия ден на първия месец, Торменбод Терн. Запасите ни, доколкото можеше да изчисли, щяха да ни стигнат най-много за три гетенейски месеца, 78 дни; тъй че седемдесет дни щяхме да изминаваме по дванайсет мили на ден и щяхме да бъдем в Кархида на Архад Анер. Всичко беше решено. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да се наспим добре.

Тръгнахме на разсъмване, с ракети, при слаб снеговалеж, без вятър. Снежната покривка по възвишенията беше беса — мека, още неслегнала се, каквато земните скиори, мисля, наричат „рохкав“ сняг. Шейната бе тежко натоварена; Естравен изчисли товара, който трябваше да мъкнем, на повече от 300 фунта. Трудно се вървеше в пухкавия сняг, макар че шейната лесно се караше, като добре изпипана малка лодка; шините бяха чудни, с полимерна покривка, която намаляваше съпротивлението почти до нула. Но, разбира се, от това нямаше никаква полза, когато цялата тази машинария затънеше в пряспа. Установихме, че по такава повърхност и при необходимостта да се изкачваме и спущаме по склонове и дерета най-добре щеше да бъде единият да се впрегне и да тегли, а другият да бута отзад. Снегът валя цял ден, ситен и кротък. Спряхме на два пъти да похапнем. Из цялата обширна хълмиста местност не се чуваше никакъв звук. Здрачи се изведнъж. Спряхме в един дол, много подобен на оня, който бяхме напуснали сутринта, падина между хълмове с бели гърбици. Аз бях толкова уморен, че залитах, и все пак не можех да повярвам, че денят е свършил. Според брояча на шейната бяхме изминали почти петнайсет мили.

Щом можехме да се движим с такава скорост по мек сняг, с пълен товар, през пресечена местност, чиито възвишения и долища се изпречваха по пътя ни, тогава положително щяхме да бъдем по-добре през Ледовете, по твърд сняг, равен път и все по-олекващ товар. Доверието ми в Естравен дотогава беше повече принудено, отколкото спонтанно; сега му вярвах напълно. След седемнадесет дни ние щяхме да бъдем в Кархида.

— Пътували ли сте преди по този начин? — попитах го аз.

— С шейна ли? Често.

— На дълги разстояния ли?

— Преди години, една есен пропътувах двеста мили по Кермските ледове.

Долният край на земята Керм, планинският най-южен полуостров на Кархидския полуконтинент, е, подобно на севера, заледен. Населението на Големия континент на Гетен живее в ивица земя между две бели стени. Ако слънчевото лъчение спадне с 8 градуса, пресмятат те, стените постепенно ще се съединят; тогава няма да има нито човеци, нито земя; само лед.

— С каква цел?

— От любопитство, страст към приключения. — Естравен се поколеба и се усмихна леко. — Увеличаване на сложността и интензивността на сферата на разумен живот — произнесе той, повтаряйки един от земните ми цитати.

— Аха, съзнателно сте продължавали еволюционната тенденция, присъща на Живота, една от проявите на която е изследователството.

И двамата бяхме доволни от себе си, седнали в топлата палатка, където пиехме горещ чай и чакахме кашата от кадикови семена да възври.

— Така е — каза Естравен. — Бяхме шестима. Съвсем млади. Брат ми и аз от Естър, четирима наши приятели от Сток. Пътуването ни нямаше определена цел. Искахме да видим Теремандер, планина, която се издига от Ледовете там, долу. Малцина са я виждали от сушата.

Кашата беше готова, различна от гъстия тричав буламач в Пулефенската ферма; по вкус приличаше на печени земни кестени и пареше приятно в устата. Добре затоплен, благоразположен, аз казах:

— Най-хубавата храна, която съм ял на Гетен, винаги е било в компания с теб, Естравен.

— Но не и на оня банкет в Мишнори.

— Да, вярно… Ти мразиш Оргорейн, нали?

— Рядко се срещат орготейци, които да умеят да готвят. Да мразя Оргорейн ли? Не, защо да го мразя? Как може да се мрази шли да се обича една страна? Тайб говори това; аз не умея. Познавам хора, познавам градове, чифлици, възвишения, реки, скали, видял съм как слънцето при залез наесен огрява склона на някоя орница в планините; но какъв е смисълът да сложиш граница на всичко това, да му дадеш име и да спреш да обичаш оттам, откъдето името престава да бъде валидно? Какво е любов към родината; омраза към неродината ли? В такъв случай не е хубаво. Или е просто самолюбие? Това е хубаво, но не бива да се въздига в добродетел или професия… Както обичам живота, така обичам и хълмовете на владението Естър, ала тази любов няма граница на омразата. А извън всичко това съм невеж, надявам се.

Невеж в ханддарейския смисъл: да не обръщаш внимание на абстрактното, да се държиш здраво за вещественото. Тук имаше нещо женствено, отричане на абстрактното, идеала, подчиняване на даденото, а това не ми харесва твърде.

Обаче Естравен добави чистосърдечно:

— Човек, който не презира лошото правителство, е глупак. И ако съществува изобщо добро правителство на земята, с голяма радост бих му служил.

Тук се разбирахме.

— Познавам отчасти тая радост — казах аз.

— Да; така и предполагах.

Изплакнах паничките с гореща вода и плиснах помията през вентилната врата на палатката. Навън беше непрогледен мрак; валеше рядък, ситен сняг, който едва се различаваше в овалния сноп светлина от вентила. Затворени отново в сухата топлина на палатката, ние се заловихме да подреждаме раниците си. Естравен каза: „Подайте ми паничките, господин Ай“ — или нещо подобно, а аз: „Все «господин» ли ще бъда из Гобринските ледове?“

Той ме погледна и се засмя.

— Не зная как да ти казвам.

— Името ми е Генли Ай.

— Зная. А ти си служиш с моето фамилно име.

— Аз също не зная как да ти викам.

— Харт.

— Тогава аз съм Ай. Кои си служат с малки имена?

— Братя по огнище или приятели — отвърна той и докато го казваше, беше далечен, недостижим, макар и на две крачки от мен в осем стъпки широка палатка. Не получи отговор. Има ли нещо по-високомерно от откровеността? Зъзнейки, аз се пъхнах в кожения си чувал. „Лека нощ, Ай“ — каза единият чуждоземец, а другият чуждоземец отговори: „Лека нощ, Харт.“

Заспахме. По едно време се събудих и чух как снегът тупа меко и затрупва палатката.

На разсъмване Естравен бе на крак да приготви закуската. Денят беше ясен. Когато слънцето позлати върховете на ниските храсти, опасващи долчинката, ние натоварихме багажа и тръгнахме, като Естравен теглеше отпред, а аз бутах и управлявах отзад. Снегът започваше да образува корица; по равните нанадолнища тичахме като кучешки впряг. Тоя ден вървяхме по края, а после навлязохме в гората, граничеща с Пулефенската ферма, гора на растения-джуджета, на разположени нагъсто торови дървета с чепати клони и ледени бради. Не смеехме да използваме шосето на север, а пътища За извозване на дървени трупи, по които се движехме понякога за известно време, и тъй като гората беше разчистена от паднали дървета и храсталак, придвижвахме се добре. Когато се озовахме в Таренпет, проломите и стръмните хребети оредяха. Вечерта броячът на шейната показваше дневен пробег от двайсет мили и бяхме по-малко уморени, отколкото предишната нощ.

Една хубава особеност на зимата на Зима е, че дните остават светли. Планетата е наклонена само с няколко градуса, към еклиптичната плоскост, недостатъчно, за да има значителна сезонна разлика в екваториалните зони. Сезонът не е хемисферно явление, а глобално, резултат от елиптичната орбита. В другия край на орбитата, когато движението на планетата се забавя и тя се приближава и отдалечава от афелия си, загубата на слънчево лъчение е толкова голяма, че нарушава и без това неустойчивата структура на времето, охлажда още повече това, което е вече студено, и превръща влажното, мрачно лято в сурова бяла зима. По-суха от останалото време на годината, зимата би могла да бъде по-приятна, ако не беше студът. Слънцето, когато го виждате, свети отвисоко; няма го бавното кърваво преливане на светлината в мрак, като в полярните зони на Земята, където студът и нощта настъпват едновременно. Гетен има по-светла зима, сурова, страшна и светла.

Три дни се провирахме през Таренпетската гора. Последния ден Естравен се спря и разпъна палатката рано, за да постави капани. Искаше да улови няколко пестри. Те спадат към по-едрите сухоземни животни на Зима, приблизително с размерите на лисица, яйценосни вегетарианци с великолепна сива или бяла козина. Трябваше му месото им, защото пестрите се ядат. Те се преселваха масово на юг; толкова са бързоноги и саможизи, че докато се движехме, забелязахме само две-три, ала снегът на всяка поляна сред торовата гора беше гъсто нашарен с безброй малки следи, всички водещи на юг. Капаните на Естравен се напълниха за един-два часа. Той почисти и разряза шестте животни, окачи част от месото да замръзне, останалото задуши за вечеря. Гетенейците не са ловци, защото почти няма какво да ловят — липсват големи тревопасни, а поради това и големи месояди, с изключение на гъмжащите морета. Те са риболовци и земеделци. Никога дотогава не бях виждал гетенеец с кръв по ръцете.

Естравен оглеждаше белите кожи. „Тук има едноседмична квартира и прехрана за ловец на пестри — каза той. — Но без полза.“ И ми подаде една да я опипам. Козината беше толкова мека и дебела, че просто ръката ти не усеща като я докосва. Нашите спални чували, палта и качулки бяха подплатени със същата кожа, ненадминат изолатор и много красива на вид. „Не заслужава да се хаби за задушено“ — рекох аз.

Естравен ме стрелна с краткия си мрачен поглед и отвърна: „Имаме нужда от белтъчини.“ И захвърли кожите, които за една нощ ръсите, свирепите малки плъхове-змии, щяха да изядат с вътрешностите и костите и да олижат кръвта по снега.

Той беше прав; обикновено излизаше прав. В пестрите има един-два фунта годно за ядене месо. Тая вечер аз изядох половината от задушеното и можех да излапам и неговия пай, без нищо да усетя. На другата сутрин, когато поехме към планините, на два пъти служих за „мотор“ на шейната.

Този ден се изкачвахме по нанагорнище. Благотворният снеговалеж и кроксетът — тихо време с температура между 0 и 20 градуса Фаренхайт, — които ни бяха съпровождали през Таренпет и помагали да избегнем евентуална потеря, за нещастие преминаха в температури над нулата и дъжд. Чак сега започнах да разбирам защо гетенейците се оплакват, когато температурата се повиши през зимата, и се радват, когато спадне. В града дъждът е неудобство; за пътника той е бедствие. Цяла сутрин мъкнахме тая шейна нагоре по склоновете на Сембенсиените, през дълбока, студена каша от напоен с дъжд сняг. Следобед по стръмните скатове снегът бе почти изчезнал. Потоци дъжд, мили кал и чакъл. Покрихме шините, сложихме колелата на шейната и продължихме нагоре. Като количка тя беше цяла беля, затъвайки и наклонявайки се непрекъснато. Стъмни се, преди да успеем да намерим някоя заслонена скала или пещера, за да настаним палатката си, тъй че въпреки всичките ни старания нещата се измокриха. Естравен бе казал, че палатка като нашата би ни осигурила доста удобен подслон при всякакво време, стига да я запазим суха отвътре. „Ако не можем да си изсушим чувалите, цяла нощ ще губим много телесна топлина и няма да спим добре. Нашата хранителна дажба е твърде оскъдна, за да си позволим това. Не можем да разчитаме на слънчева светлина, за да ни изсуши нещата, затова не бива да ги мокрим.“ Слушах го и се стараех не по-малко от него да не допускам сняг и мокрота в палатката, тъй че оставаше една-единствена неизбежна влага, която трябваше да се премахва — от нашето готвене и от дробовете и порите ни. Но тази нощ, преди още да сварим да опънем палатката, всичко беше прогизнало. Сгушихме се димящи до печката „Чейб“ и скоро имахме задушено от пестри, горещо и питателно, почти достатъчно, за да компенсира всичко друго. Броячът на шейната, пренебрегвайки трудното изкачване на стръмнини през целия ден, показваше, че сме изминали само девет мили.

— За пръв път не изпълняваме маршрута си — казах аз.

Естравен кимна и сръчно разчупи една кост на крак, за да извади костния мозък. Той бе съблякъл мокрите си горни дрехи и седеше по риза и брич, бос, с разтворена яка. На мен ми беше още толкова студено, че не смеех да сваля палтото, хиба и ботушите си. А спътникът ми си седеше така и чупеше кости с мозък, строен, як, корав, водата се стичаше по пригладената му, подобна на козина коса като по птичи пера, капеше по малко на раменете му, както капе стряха на къща, ала той не забелязваше това. Не бе паднал духом. Чувствуваше се тук като у дома си.

От първата месна порция ме бяха заболели червата, а тая нощ болките бяха още по-силни. Лежах буден във влажния мрак, шумящ от дъжд.

На закуска Естравен каза:

— Ти прекара лошо нощта.

— Отде знаеш? — Защото спеше много дълбоко, почти без да помръдне, дори когато излязох от палатката.

Той ме прониза пак с особения си поглед:

— Какво ти е?

— Диария.

Намръщи се и произнесе ядно:

— От месото е.

— Така предполагам и аз.

— Аз съм виновен, трябваше…

— Нищо, нищо, ще мине.

— Ще можеш ли да пътуваш?

— Да.

Дъждът валеше ли, валеше. Западен вятър откъм морето поддържаше температурата между тридесет и четиридесет градуса дори тук, на три-четири хиляди стъпки височина. През сивата мъгла и дъждовната завеса не виждахме по-надалеч от четвърт миля пред себе си. Нито веднъж не погледнах какви склонове се издигаха над нас: нищо не се виждаше освен сипещият се дъжд. Ориентирахме се по компас, като се стараехме да се движим на север, доколкото позволяваха релефът и посоката на големите склонове.

Ледникът бе пълзял по тия урви, стотици хиляди години бе простъргвал пътя си през Севера. В гранитните скатове имаше издълбани следи, дълги и прави, като че издялани с гигантско длето. Понякога можехме да караме шейната по тези бразди като по път.

Най-добре ми беше да тегля; можех да се облегна на сбруята, а и от тая работа се затоплях. Когато на пладне спряхме да похапнем, беше ми студено, гадеше ми се и не ми се ядеше. Продължихме пак по нанагорнището. Дъждът валеше, валеше, валеше. Някъде към средата на следобеда Естравен спря под голяма козирка на надвиснала черна скала. Едва успях да се измъкна от хамута, и той вече бе разпънал палатката. Заповяда ми да вляза вътре и да легна.

— Добре съм — казах аз.

— Не си добре — тросна се той. — Хайде.

Подчиних се, но се обидих от тона му. Когато влезе в палатката с необходимите ни за тая нощ неща, аз станах да сготвя, тъй като беше мой ред. Със същия заповеднически тон той ми каза да лежа и да не мърдам.

— Няма защо да ме командуваш — троснах се аз.

— Съжалявам — отвърна Естравен непреклонно, с гръб към мен.

— Знаеш, че не съм болен.

— Не, не зная. Щом не го казваш открито, трябва да съдя по вида ти. Ти още не си възвърнал силите си, а пътят е труден. Не зная докъде е пределът на издръжливостта ти.

— Ще ти кажа, когато го стигна.

Покровителственото му отношение ме дразнеше. Той беше с една глава по-нисък от мен и с телосложение по-скоро на жена, отколкото на мъж, повече тлъстини, отколкото мускули; когато теглехме заедно, аз трябваше да скъсявам крачката си по неговата, да сдържам силите си, за да не го изпреварвам: жребец, впрегнат в един хамут с муле…

— Значи не си болен вече?

— Не съм. Разбира се, уморен съм. И ти също.

— Да, уморен съм — потвърди той. — Безпокоях се за теб. Предстои ни още дълъг път.

Той не искаше да се отнася покровителствено с мен. Мислеше ме за болен, а на болни се заповядва. Беше искрен и очакваше взаимна откровеност, с която аз не можех да отвърна. Все пак му липсваха критерии за мъжественост, които да изострят честолюбието му.

От друга страна, щом той можеше да снижи всичките си критерии за шифгретор, както, струва ми се, бе постъпил спрямо мен, аз пък можех да се отърся от по-съперническите елементи на моето мъжко самочувствие, което той сигурно разбираше толкова малко, колкото аз разбирах шифгретора…

— Колко изминахме днес?

— Шест мили — отговори той.

На другия ден пропътувахме седем мили, на следващия — дванайсет, на още по-следващия се измъкнахме от дъжда, от облаците и от населените области. Беше деветият ден от пътуването ни. Сега се намирахме на пет-шест хиляди стъпки над морското равнище, на високо плато, по което имаше много признаци на отскорошно образуване на планини и вулканична дейност; бяхме сред Огнените хълмове на Сембенсиенската верига. Платото постепенно се стесняваше в долина, а долината — в проход между два дълги хребета. Когато наближихме края на прохода, дъждовните облаци вече изтъняваха и се разкъсваха. Студен северен вятър ги разпръсна съвсем, оголвайки върховете над хребетите от дясната и лявата ни страна, базалт и сняг, пъстрило от черни и бели брилянти под внезапно грейналото слънце на ослепително яркото небе. Пред нас, разчистени и разкрити от същия широк порив на вятъра, на стотици стъпки отдолу, лежаха лъкатушни котловини, пълни с лед и морени. Зад тия котловини се възправяше голяма стена, стена от лед, а като вдигнахме очи към ръба на стената, видяхме самия Лед, Гобринския ледник, ослепителен и безбрежен до крайния север, бял, с белота, която очите не можеха да гледат.

Тук-там от котловините, пълни с натрошени камъни, от канарите, извивките и грамадите по края на голямото ледено поле се извисяваха черни хребети; една грамада се издигаше от платото на височината на върховете-порти, между които стояхме, а от склона й се възнасяше тромаво лента дим, дълга една миля. По-нататък имаше и други: върхове, конуси, черни овъглени купчини по ледника. Дим пъхтеше от огнени гърла, зейнали от леда.

Естравен стоеше впрегнат до мен и гледаше тази великолепна и неописуема пустош.

— Радвам се, че доживях да видя това — рече той.

И аз изпитвах същите чувства. Приятно е да видиш края на пътуването си; но в погледна сметка пътуването е по-важното.

Тук, по тия обърнати към север склонове, не бе валял дъжд. Снежни полета се спущаха от прохода в котловините, осеяни с морени. Свалихме колелата, открихме шините на шейната, сложихме си ските и се понесохме — надолу, на север, напред, към безмълвната шир от огън и лед, която провъзгласяваше с огромни букви в черно и бяло: СМЪРТ, СМЪРТ, изписани през цял континент. Шейната летеше като перце, а ние се смеехме от радост.