Урсула Ле Гуин
Лявата ръка на мрака (19)

19. ЗАВРЪЩАНЕ В РОДИНАТА

В мрачно ветровито време се мъкнехме напред, мъчейки се да намерим насърчение в гледката на Ешерхотските зъбери — първото нещо, различно от леда, снега и небето, което виждахме от седем седмици насам. На картата те бяха отбелязани недалеч от Шеншейските тресавища на юг и от Гутенския залив на изток. Но това не беше надеждна карта на Гобринския район. И много се уморявахме.

Ние бяхме по-близо до южния край на Гобринския ледник, отколкото показваше картата, защото на втория ден след като свърнахме в южна посока, започнахме да срещаме натрошен лед и пукнатини. Ледът не беше разместен и нагънат, както в областта на Огнените хълмове, ала рохкав. Срещаха се широки вдлъбнатини, вероятно езера през лятото; лъжливи снежни поля, които можеха да хлътнат с шумна въздишка навред около теб в шупла, дълбока една стъпка; пространства, целите насечени и нашарени с малки дупки и цепнатинки; и все по-често и по-често — големи процепи, стари каньони в Леда, някои широки колкото клисури, а други — само две-три стъпки, но дълбоки. На Одирни Нимер (според дневника на Естравен, защото аз не водех такъв) слънцето светеше ярко при силен северен вятър. Докато прекарвахме шейната през снежни мостчета над тесни пукнатини, можехме да надзъртаме наляво или надясно в сини шахти и бездни, в които късчета лед, откъртени от шините, падаха със слаб, нежен, мелодичен звук, сякаш сребърни жици докосваха тънки кристални пластинки. Спомням си острата, мечтателна, опияняваща наслада от тазсутрешното препускане на слънце над пропастите. Но небето започна да побелява, въздухът — да се замъглява; сенките избледняха, синината се отцеди от небето и снега. Ние не бяхме подготвени за опасността от бялото време на такава повърхност. Тъй като ледът беше силно нагърчен, аз бутах, а Естравен теглеше; без да изпущам от очи шейната, аз тиках, гледах само как най-добре да тикам, ала изведнъж дръжката едва не бе изтръгната от ръцете ми, когато шейната с внезапен скок се стрелна напред. Аз се държах инстинктивно и виках „Хей!“ на Естравен да забави, мислейки, че е увеличил скоростта на някакво равно място. Но шейната спря изведнъж, наклонена с предницата надолу, а Естравен го нямаше там.

Аз едва не изпуснах дръжката на шейната, за да го диря. Просто имах късмет, че не я изтървах. Задържах я, докато се взирах тъпо да го търся, и така забелязах ръба на пукнатината, който се виждаше благодарение на отместването и увисването на друга част от срутения снежен мост. Естравен бе потънал с краката надолу и нищо не спираше шейната да го последва освен тежестта ми, която задържаше задната третина на шините все още на здрав лед. Тя продължаваше да се наклонява още малко с носа надолу, дърпана от тежестта му, докато той висеше за сбруята в ямата.

Аз налегнах с цялата си тежест задната дръжка и като дърпах и клатех шейната, я изтеглих от ръба на пукнатината. Не беше лесно. Но аз натисках с всички сили дръжката и дърпах, докато шейната се раздвижи неохотно, а после се отдръпна изведнъж от пукнатината. Естравен се бе уловил с ръка за ръба и сега тежестта му ми помагаше. Лазейки, дърпан за сбруята, той се прехвърли през ръба и се строполи ничком на леда.

Коленичих до него, опитвайки се да разкопчая сбруята му, разтревожен от начина, по който се бе проснал там, неподвижен, само гърдите му се повдигаха и спадаха от тежкото дишане. Устните му бяха посинели, едната страна на лицето му — натъртена и ожулена.

Той седна устойчиво и промълви със свистящ шепот:

— Синьо… всичко синьо… Кули в дълбочините…

— Какво?

— В пукнатината. Всичко синьо… пълно със светлина.

— Здрав ли си? Естравен се залови да закопчава наново сбруята си.

— Ти върви напред… с въжето… с пръта — изпъшка той. Налучквай пътя.

Дълги часове единият от нас теглеше, а другият водеше, пристъпяйки внимателно като котка по яйчени черупки, проверявайки предварително всяка стъпка с пръта. В бялото време не можеше да забележиш пукнатина, докато не надникнеш в нея — малко късно, защото краищата й висяха и не бяха винаги устойчиви. Всяка стъпка носеше изненада, падане или разтърсване. Никакви сенки. Гладко, бяло, неизменно кълбо: ние се движехме във вътрешността на огромна топка от матирано стъкло. Във вътрешността на топката и извън нея нямаше нищо. Но на стъклото имаше пукнатини. Проверка и стъпка, проверка и стъпка. Проверка за невидимите пукнатини, през които човек можеше да изпадне от бялото стъклено кълбо, да пада, да пада, да пада… Малко по малко неотслабващо напрежение обхвана всичките ми мускули. Беше извънредно трудно да се направи дори една крачка.

— Какво става, Генри?

Аз стоях в средата на нищо. Бликналите сълзи замръзнаха и слепиха клепачите ми. Казах:

— Страх ме е да не падна.

— Но ти си вързан за въжето — рече Естравен. После, като се приближи и видя, че никъде не се вижда пукнатина, разбра каква е работата и добави:

— Да се разполагаме.

— Рано е още, трябва да продължаваме. Той вече развързваше палатката. По-късно, след като хапнахме, каза:

— Време беше да спрем. Мисля, че не бихме могли да вървим така. Ледът като че ли постепенно спада и през целия път ще бъде рохкав и напукан. Ако можехме да виждаме, нямаше да има трудности; но в несянка е невъзможно.

— А как ще стигнем тогава Шеншейските тресавища?

— Е, ако поемем пак на изток, вместо да продължаваме на юг, може да имаме здрав лед чак до Гутенския залив. Едно лято видях Ледовете с лодка от залива. Те опират в Червените хълмове и се вливат чрез ледени реки в залива. Ако се спуснем по един от тези ледници и поемем право на юг по морския лед, бихме могли да стигнем Кархида и да влезем откъм брега вместо през границата, което е може би за предпочитане. Само че така пътят ни ще се удължи с няколко мили — някъде между двайсет и петдесет, предполагам. Какво е твоето мнение, Генри?

— Мнението ми е, че не мога да направя и двайсет крачки повече, докато продължава бялото време.

— Но ако се измъкнем от напуканото пространство…

— О, чудесно ще бъде, ако се измъкнем от пукнатините. И ако слънцето се покаже пак, ти ще се качиш на шейната, а аз ще те возя безплатно чак до Кархида. — Това беше типично за усилията ни да остроумничим на тоя етап от пътуването; тези опити бяха винаги много глупави, но понякога караха другия да се усмихне. — Няма ми нищо — добавих аз, — само остър хронически страх.

— Страхът е много полезен. Като мрака; като сенките. — Усмивката на Естравен беше грозна цепнатина на олющваща се, напукана кафява маска, увенчана с черна козина и украсена с две точици от чер камък. — Интересно, дневната светлина не ни е достатъчна. Нужни са ни сенки, за да можем да вървим.

— Дай ми за малко бележника си.

Той току-що бе записал днешния, ни маршрут и направил някакви изчисления за разстоянието и дажбите. Провря малкото тефтерче и молива от въглен покрай печката към мен. На празния лист, залепен отвътре на задната корица, нарисувах двойна дъга в кръг и почерних едната половина на символа, после го побутнах обратно на спътника си.

— Познаваш ли този знак?

Той дълго го разглежда с особен поглед, но отговори:

— Не.

— Намерен е на Земята, а също и на Хейн-Давенант, и на Чифеуар. Това е ийн и янг. Светлината е лявата ръка на мрака… така ли беше? Светлина, мрак. Страх, смелост. Студ, топлина. Жена, мъж. Това си ти, Терем. И двете едновременно, и само едното. Сянка върху снега.

На другия ден се помъкнахме на североизток през бялата пустота, докато изчезнаха всякакви пукнатини по тази повърхност от нищо — еднодневен път. Бяхме на 2/3 дажба, с надежда, че по-дългия път няма да стане причина да останем без никаква храна. Струваше ми се, че всъщност това не е толкова важно, тъй като разликата между малко и нищо изглеждаше твърде малка. Естравен обаче беше по следите на щастието си, водейки се, изглежда, по усет или интуиция, но то бе може би приложение на опита и разсъждение. Вървяхме на изток четири дни, четири от най-дългите преходи, които бяхме правили, по осемнайсет-двайсет мили дневно, а после спокойното нулево време се пречупи и разпадна, превръщайки се във вихрушка от въртящи се дребни снежинки пред нас, зад нас, отстрани, в очите, буря, която започна, когато светлината угасна. Три дена лежахме в палатката, докато фъртуната ревеше, цели три дни безсловесен, злобен рев от бездиханни гърди.

— Ще ме накара да й кресна — казах мислено на Естравен, а той, с колебливо благоприличие, което показваше, че е уста новил връзка:

— Безполезно е. Няма да те слуша.

Спяхме часове наред, хапвахме по малко, лекувахме измръзналите, възпалени и натъртени места, разговаряхме мислено, заспивахме пак. Тридневният писък замря в неясен брътвеж, след това в ридание, после в тишина. Развидели се. През отворения вентил на вратата светна ярко слънце. На сърцето ни олекна, макар и да бяхме толкова изтощени, че нямахме сили да покажем облекчението си с веселост или оживление. Вдигнахме бивака си — това ни отне близо два часа, защото се тътрехме като старци — и потеглихме. Пътят беше по нанадолнище, очевидно слаб наклон; снежната корица — отлична за ски. Слънцето блестеше. Малко преди обед термометърът показваше –10 градуса. Движението като че възвръщаше силите ни, вървяхме бързо и леко. Този ден не спряхме, докато не изгряха звездите.

За вечеря Естравен раздаде пълни дажби. При тази мярка храната щеше да ни стигне само за още седем дни.

— Колелото се върти — каза той спокойно. — За да вървим добре, трябва да ядем.

— Яж, пий и се весели — издекламирах аз. Яденето бе повдигнало настроението ми. Изсмях се неприлично на собствените си думи. — Всичко едновременно — ядене-пиене-веселие. Не може да си весел, ако не ядеш, нали?

Това ми се струваше мистерия, която можеше да се сравни с тайната на кръга ийн-янг, но не продължи дълго. Нещо в изражението на Естравен го разпръсна. Тогава пък ми се доплака, но се сдържах. Естравен не беше силен като мен, и би било непочтено, ако разплачех и него. Той вече спеше: бе заспал в седнало положение, с паничката си в скута. Не бе в характера му да бъде толкова неуреден. Но идеята да спим не беше лоша.

На сутринта се събудихме доста късно, изядохме двойна закуска, а после се впрегнахме и помъкнахме леката си шейна през края на света.

Под края на света, който представляваше стръмен чакълест скат в бяло и червено при бледата пладнешка светлина, се простираше замръзналото море: Гетенският залив, заледен от единия до другия бряг и от Кархида чак до Северния полюс.

Спущането към морския лед през начупените ръбове, издатини и процепи на Ледовете, притиснати между Червените хълмове, ни отне целия следобед и следващия ден. През тоя втори ден изоставихме шейната си. Направихме си раници: с палатката като основен товар на едната и чувалите — на другата, а храната ни — разпределена поравно, ние имахме да носим по по-малко от двайсет и пет фунта на човек; аз добавих към багажа си печката „Чейб“ и пак имах по-малко от трийсет фунта. Приятно беше да се отървеш от вечното теглене, бутане, влачене и измъкване на тая шейна, и когато поехме, споделих това с Естравен. Той погледна назад към шейната, жалка смет сред огромния хаос от лед и червеникави скали.

„Добра работа ни свърши“ — каза той. Той бе еднакво предан и към предметите, търпеливите, упорити, надеждни предмети, с които си служим и свикваме, предметите, с които живеем. Шейната му липсваше.

Тая вечер, седемдесет и петата от нашето пътешествие, петдесет и първият ни ден на платото, Хархадад Анер, се спуснахме от Гобринските ледове на морския лед в залива Гутен. Пак пътувахме дълго и до късно, до тъмно. Въздухът беше много студен, но прозрачен и неподвижен, а чистата ледена повърхност сега, като нямахме да теглим шейна, подканяше ските ни. Когато тая нощ се настанихме на бивак, беше странно да си представяме, легнали, че под нас нямаше вече една миля дебел лед, а само няколко стъпки и после солена вода. Но не губихме много време за мислене. Ядохме и заспахме.

На разсъмване, пак в ясен ден, макар и страшно студен, под –40 градуса призори, можехме да гледаме на юг и да видим бреговата линия, издута тук-там от изплезените ледникови езици, губеща се на юг почти в права линия. Отначало я следвахме отблизо откъм брега. Северен вятър подпомагаше придвижването ни, докато стигнахме със ските си входа на една долина между два високи оранжеви хълма; от това ждрело виеше силен вятър, който повали и двама ни. Свърнахме бързо по на изток и излязохме на морската равнина, където можехме поне да стоим на крака и да продължаваме пътуването си. „Гобринският лед ни изплю“ — казах аз.

На другия ден извивката на бреговата линия в източна посока личеше ясно право пред нас. От дясната ни страна се намираше Оргорейн, ала оная синя извивка отпред беше Кархида.

Тоя ден изядохме и последните си зрънца орш, и последните няколко унции кадиково семе; сега ни оставаха по два фунта гичи-мичи на човек и шест унции захар.

Чувствувам, че не съм в състояние да опиша както трябва тези последни дни от пътуването ни, защото всъщност не мога да си ги стомня. Гладът е способен да изостри възприятията, но не когато е съчетан с крайна умора; изглежда всичките ми сетива бяха много притъпени. Спомням си, че стомахът ме присвиваше от глад, но не си спомням да съм страдал от това. Ако изпитвах изобщо нещо, то беше през всичкото време смътно чувство на избавление, че съм преодолял нещо, на радост; а също, че страшно ми се спи. Стигнахме суша на дванайсети, Пост Анер, и по замръзналия равен бряг се покатерихме с мъка на пустите заснежени скали по гутенския бряг.

Намирахме се в Кархида. Бяхме стигнали целта си. Без малко постижението ни да се окаже напразно, защото раниците ни се бяха изпразнили. Ознаменувахме пристигането си, като пирувахме с гореща вода. На другата сутрин станахме и тръгнахме да търсим път, селище. Това е пуста област, а нямахме карта. Каквито и пътища да имаше, те лежаха под петдесет стъпки сняг, и можехме да прекосим някои, без да забележим това. Не личеше никакъв признак от обработване на земята. Тоя ден и следващия, и вечерта на по-следващия се лутахме ту на юг, ту на запад, виждахме през полумрака и ситния валящ сняг светлинка на някой далечен склон, но известно време никой от нас не казваше нищо. Стояхме и се взирахме. Най-после спътникът ми проговори прегракнало:

— Светлина ли е това?

Отдавна се бе мръкнало, когато, едва влачейки краката си, ние влязохме в някакво кархидейско село, само една улица между тъмни къщи с високи покриви, затрупани със сняг чак до зимните врати. Спряхме се пред гостилницата; през цепнатините на тесните й прозоречни капаци се процеждаше на лъчи и стрели жълтата светлина, която бяхме забелязали от заснежените хълмове. Отворихме вратата и влязохме.

Беше Одсордни Анер, осемдесет и първият ден от нашето пътуване; бяхме просрочили с единайсет дни определеното от Естравен време. Той бе изчислил хранителните ни припаси точно: най-много за седемдесет и осем дни. Според брояча на шейната и по приблизително изчисление за последните няколко дни бяхме изминали 840 мили. Много от тези мили бяха пропилени в лутане и ако трябваше наистина да пропътуваме осемстотин мили, никога нямаше да успеем; когато се сдобихме с добра карта, пресметнахме разстоянието между Пулефенската ферма и това село на не по-малко от 730 мили. Всички тези мили и дни бяха протекли през безлюдна, безмълвна пустиня: скали, лед, небе и тишина: нищо друго в течение на осемдесет и един дни, освен ние двамата.

Влязохме в голямо, замъглено от пара, горещо и ярко осветено помещение, пълно с храна и миризми на храна, с хора и с човешки гласове. Улових Естравен за рамото. Непознати лица се обърнаха към нас, непознати очи. Бях забравил, че има живи същества, които не приличат на Естравен. Изплаших се ужасно.

Всъщност това беше малка стая, а тълпата непознати в нея, седем-осем души, известно време май бяха не по-малко слисани от мен. Никой не идва във владението Куркураст посред зима от север, и то нощем. Те се взираха, пулеха се, и всички гласове бяха замлъкнали.

Естравен заговори с едва доловим шепот:

— Молим за гостоприемството на Владението.

Шум, шушукане, объркване, тревога, провиквания: „Добре дошли!“

— Дойдохме през Гобринските ледове.

Отново шум, отново глъчка, въпроси; обградиха ни.

— Бъдете тъй добри да се погрижите за приятеля ми. Мислех, че аз казах това, ала беше Естравен. Някой ме настаняваше да седна. Донесоха ни ядене; обграждаха ни с внимание, предлагаха ни подслон, оказваха ни гостоприемство.

Прости, свадливи, пламенни, неуки души, селяни от бедна страна, тяхното великодушие придаваше прекрасен завършек на това трудно пътуване. Те даваха с две ръце. Никаква свидливост, никакво сметкаджийство. Тъй че Естравен получаваше това, което ни предлагаха, като велможа сред велможи или бедняк сред бедняци, човек между свои.

За тия рибари-селяни, които живеят на края на края, на крайната обитаема граница на един едва обитаем континент, честността е важна като храната. Те трябва да бъдат почтени един към друг; а и нямат с какво да се мамят. Естравен знаеше това и когато след ден-два взеха да ни подпитват, предпазливо и със заобикалки, с полагаемото се уважение към шифгретора, защо сме решили да прекараме една зима в скитане из Гобринските ледове, той отговори веднага:

— Не бих предпочел мълчанието, ала то ми е по-удобно от лъжата.

— Не ще и дума, случва се и честни хора да бъдат осъждани на изгнание, но въпреки това сянката им не се смалява — каза готвачът на гостилницата, който стоеше по положение след селския старейшина, а заведението му беше нещо като всекидневна за цялото Владение през зимата.

— Един може да бъде осъден на изгнание в Кархида, друг в Оргорейн — отвърна Естравен.

— Вярно; един — от своя клан, друг — от краля в Ерхенранг.

— Кралят не може да скъси ничия сянка, колкото и да се мъчи — забеляза Естравен, и готвачът изглеждаше доволен. Ако собственият клан на Естравен го бе изгонил, той щеше да бъде подозрителен тип; присъдите на краля бяха без значение. Що се отнася до мен, явно чужденец и следователно обявен извън законите в Оргорейн, това беше по-скоро в мой актив.

Ние не казахме имената си на нашите домакини в Куркураст. На Естравен никак не му се искаше да си служи с лъжливо име, а истинските си не можехме да разкрием. Защото беше престъпление да разговарят с Естравен, а камо ли да го хранят, обличат и подслоняват, каквото вършеха. Дори в затънтено село на Гутенския бряг има радио и нямаха основание да твърдят, че не им е известна Заповедта за изгнание; биха могли да се оправдаят до известна степен само ако наистина не знаеха самоличността на своя гост. Уязвимостта им тежеше на душата на Естравен, преди дори да им бе идвало на ум за това. През третата нощ от престоя ни там той влезе в моята стая да обсъдим какво да правим по-нататък.

Кархидейското село прилича на древен замък на Земята по това, че в него рядко има отделни, лични жилища. Все пак във високите, разхвърлени стари постройки на Огнището, Общежитието, Съвладението (Куркураст си нямаше велможа) и Външната къща всеки от петстотинте селяни можеше да се радва на уединение, дори изолация, в стаи по тия стари коридори с три стъпки дебели стени. Бяха ни дали отделни стаи на най-горния етаж на Огнището. Аз седях в моята до огъня, огън с торф от Шеншейските тресавища, който изпущаше слаб пламък, но грееше добре и излъчваше силна миризма, когато влезе Естравен. Той каза:

— Трябва по-скоро да се махаме оттук, Генри. Спомням си го застанал там, в сенките на осветената от огъня стая, бос, без нищо друго освен широкия кожен брич, който старейшината му бе дал. В уединението и, както смятат те, топлината на своите къщи кархидейците често ходят полуоблечени или голи. При пътуването ни Естравен бе загубил съвсем гъвкавата, стегната здравина, характерна за телосложението на кархидейците; той беше измършавял и покрит с белези, а лицето му — изгорено от студа почти като от огън. В живата, неспокойна светлина той представляваше мрачна, сурова и все пак неуловима фигура.

— Къде?

— Мисля, на юг и на запад. Към границата. Първата ни работа е да намерим достатъчно силен радиопредавател, за да можеш да се свържеш с кораба си. След това трябва да си на меря скривалище или да се върна за известно време в Оргорейн, за да не навлека наказание за тия, които ни помагат тук.

— Как ще се върнеш в Оргорейн?

— Както преди — ще прекося границата. Орготейците нямат нищо против мен.

— А къде ще намерим предавател?

— Не по-близо от Сасинот. Намръщих се. Той се усмихна.

— Няма ли по-наблизо?

— На около сто и петдесет мили; и на по-лош терен сме изминавали дори по-голямо разстояние. Навсякъде в тая посока има пътища; хората ще ни дават подслон; може да ни вземат на някоя моторна шейна.

Съгласих се, но ме подтискаше мисълта, че трябваше да добавим още един етап към зимното си пътуване, и то не към спокойно убежище, а обратно към оная проклета граница, където можеха пак да върнат Естравен в изгнание, а аз да остана сам.

Размислих и най-после казах:

— Има едно условие, което Кархида трябва да изпълни, за да може да се присъедини към Вселенския съюз: Аргавен трябва да отмени изгнанието ти.

Естравен не отговори нищо, а стоеше загледан в огъня.

— Сериозно говоря — подчертах аз. — Това е най-важното.

— Благодаря ти, Генри — каза той. Гласът му беше дрезгав и глух. Гледаше ме спокойно, без да се усмихне. — Само че не се надявах да видя отново родния си дом толкова скоро. Знаеш, че съм прокуден от двайсет години. Това изгнание не се различава много от сегашното. Аз ще се погрижа за себе си; а ти се погрижи за себе си и за твоя Вселенски съюз. Това трябва да свършиш сам. Но да не говорим прибързано. Кажи на кораба си да слезе! Когато стане това, тогава ще мисля за после.

Престояхме още два дена в Куркураст, където се хранехме и почивахме добре и чакахме „трамбовач“, който трябваше да дойде от юг, за да се качим на него, когато тръгнеше обратно. Домакините ни накараха Естравен да разкаже подробно как сме минали Ледовете. Той описа това така, както само продължител на традициите на устната литература може да разказва, тъй че, стана сказание, изпъстрено с названия на познати места и дори преживявания, и все пак точни и живи — от сернистия огън и мрака на прохода между Дръмнър и Дремегол до писъка на вятъра от ждрелата, който метеше Гутенския залив; с комични случки, като падането му в пукнатината, и мистични, когато говореше за звуците и тишината на Ледовете, за времето без сенки, за мрака на нощта. Аз слушах прехласнат като всички останали, вторачен в тъмното лице на приятеля си.

Потеглихме от Куркураст притиснати един до друг в кабината на „трамбовача“, голяма моторна кола, която изравнява и трамбова снега по кархидейските пътища — главното средство за поддържане на движението по пътищата зиме, защото да се мъчиш да ги разчистваш напълно, ще отнема половината от времето и парите на кралството, а и без това всички превозни средства през зимата са на шини. „Трамбовачът“, тътрейки се със скорост около две мили в час, ни закара до най-близкото село южно от Куркураст, където пристигнахме късно след смрачаване. Там, както винаги, ни посрещнаха радушно, нахраниха ни и ни подслониха да пренощуваме; на другия ден продължихме пеш. Сега се намирахме от вътрешната страна на крайбрежните възвишения, които поемат основния напор на северния вятър откъм залива Гутен, в по-гъсто заселена област, така че се движехме не от лагер на лагер, а от Огнище на Огнище. На два пъти ни взе моторна шейна, веднъж за тридесен мили разстояние. Пътищата, въпреки честите силни снеговалежи, бяха затъпкани и добре очертани. В раниците ни всякога имаше храна, сложена там от домакините ни от предишната нощ; в края на дневния ни маршрут винаги имахме покрив и огън.

И все пак тези осем-девет дни на лесно пътуване пешком и със ски през гостоприемен край бяха най-трудната и най-скучна част от пътя ни, по-лоша от изкачването на ледника, по-лоша от последните дни на гладуване. Сагата бе свършила, тя беше свързана с Ледовете. Чувствувахме се много уморени. Движехме се в противна посока. Не изпитвахме вече радост.

— Понякога човек трябва да върви обратно на движението на колелото — каза Естравен.

Той беше непоколебим както винаги, но в походката му, в гласа му, в държането му енергичността бе изместена от търпение, а увереността — от упорита решителност. Той беше много мълчалив, а и не твърде склонен да разговаря мислено с мен.

Стигнахме Сасинот. Град с няколко хиляди жители, кацнал на хълмове над замръзналата Ей: бели покриви, сиви стени, изпъстрени с черните петна на горите и голите скали, възвишения, бели поля и река; а отвъд реката — оспорваната Синотска долина, цялата побеляла…

Пристигнахме там почти с празни ръце. По-голямата част от това, което бе останало от пътната ни екипировка, бяхме раздали на различни любезни домакини и сега нямахме нищо освен печката „Чейб“, ските си и дрехите на гърба си. Така облекчени от товар, продължихме своето пътуване, като два пъти запитахме за посоката, не към града, а към някакъв чифлик извън него. Това беше мизерно място, не част от Владение, а отделна ферма под ведомството на Управлението на Синотската долина. Когато Естравен бил млад секретар в това управление, той се сприятелил със собственика и фактически му купил този чифлик една-две години преди това, като помагал на хората да се заселват източно от Ей с надеждата, че по този начин ще се избегне спорът кому принадлежи Синотската долина. Чифликчията, здравеняк с тих глас, почти връстник на Естравен, лично ни отвори вратата си. Казваше се Тесичер.

Естравен бе дошъл в тоя край със спусната качулка, за да крие лицето си. Страхуваше се да не го познаят тук. Но това беше почти излишно; трябва да имаш много остро око, за да познаеш Харт рем ир Естравен в тоя мършав, обрулен от ветровете и студа скитник. Тесичер го наблюдаваше скришом, не можеше да повярва, че е именно този, за който се представя.

Тесичер ни въведе вътре и гостоприемството му се оказа на висота, макар и възможностите му да бяха малки. Но се чувствуваше неловко с нас, като че ли предпочиташе да ни няма. Това беше обяснимо: той рискуваше да конфискуват имота му, загдето ни даваше подслон. Но тъй като дължеше тоя имот на Естравен и сега може би щеше да бъде в не по-малко окаяно положение от нас, ако Естравен не бе му го купил, комай не беше несправедливо да му се иска в замяна на това да поеме известен риск. Моят приятел обаче поиска помощта му не като отплата, а като проява на приятелство, тъй като не разчиташе на чувството на Тесичер за морален дълг, а на неговата привързаност. И наистина Тесичер се поотпусна, след като мина първоначалната му тревога, с присъща кархидейска променчивост стана излиятелен, изпадна в носталгия и половината нощ прекара край огнището с Естравен в спомени за старото време и някогашните познанства. Когато Естравен го попита знае ли някъде скривалище, някакъв изоставен или усамотен чифлик, където изгнаник да може да се крие за месец-два, с надежда да се отмени наказанието му, Тесичер веднага отговори:

— Остани при мен.

При тези думи очите на Естравен светнаха, но отказа; а Тесичер, съгласявайки се, че толкова близо до Сасинот няма да бъде безопасно, обеща да му намери друго скривалище. Това не ще е трудно, каза той, ако Естравен под лъжливо име постъпи като готвач или ратай, което може да не бъде приятно, ала безспорно е за предпочитане, отколкото да се върне в Оргорейн.

— Какво по дяволите ще правиш в Оргорейн? От какво ще се препитаваш, а?

— От Сътрапезничеството — отговори приятелят ми и на лицето му се мярна усмивката на видра. — Знаеш, че на всички Единици то осигурява работа. Никакви трудности. Но аз предпочитам да бъда в Кархида… ако наистина мислиш, че това е възможно…

Бяхме запазили печката „Чейб“, единствената ценна вещ, която ни бе останала. Тя ни служеше по един или друг начин чак до края на пътуването. На сутринта след пристигането ни в чифлика на Тесичер аз взех печката и поех със ски към града, Естравен, разбира се, не дойде с мен, но ми бе обяснил какво да правя, и всичко мина добре. Продадох печката на градския пазар, после със солидната сума от нея изкачих стръмнината до малкото занаятчийско училище, където се помещаваше радиостанцията, и откупих десет минути „Частно предаване до частен приемател“. Всички станции отделяха всеки ден определено време за такива късовълнови предавания; тъй като повечето от тези съобщения се пращат от търговци до техните отвъдморски агенти или клиенти на Архипелага, в Сит или Перунтер, таксата е доста висока, но поносима. Във всеки случаи по-малка от стойността на една употребявана печка „Чейб“. Моите десет минути се падаха малко след три часа, късно следобед. Не исках да снова цял ден със ски между града и чифлика на Тесичер, затова останах да се шляя из Сасинот и в една гостилница си поръчах обилен, вкусен, евтин обед. Нямаше съмнение, кархидейската кухня беше по-добра от орготейската. Докато се хранех, ми дойде на ум изказването на Естравен по тоя въпрос, когато го бях попитал мрази ли Оргорейн; спомних си гласа му снощи, когато казваше разнежено: „Предпочитам да бъда в Кархида…“ И се питах не за пръв път що е патриотизъм, в какво се състои всъщност любовта към родината, как се поражда тази копнееща преданост, която бе накарала гласа на приятеля ми да потрепере; и как такава искрена обич често може да се превърне в толкова глупав и гнусен фанатизъм. Къде тя се изкривява?

След обеда тръгнах да обикалям Сасинот. Градската търговия, магазините, пазарите и улиците, оживени въпреки снежните вихрушки и температурата под нулата, приличаха на някаква игра, фантастична, объркваща. Аз още не бях се отърсил напълно от самотата на Ледовете. Беше ми неловко между непознати и непрекъснато чувствувах, че ми липсва присъствието на Естравен.

Изкачих стръмната заснежена улица до училището по здрач, пуснаха ме и ми показаха как се работи с предавателя за общо ползване. В определеното време изпратих сигнала за събуждане до релейния спътник, който се намираше в стационарна орбита на около 300 мили над Кархида. Той беше там като застраховка именно за такова положение, когато ансибъла ми го нямаше, тъй че не можех да моля Олул да сигнализира на кораба и нямах нито време, нито апаратура да установя пряка връзка с кораба в околослънчева орбита. Сасинотският предавател беше предостатъчен, но тъй като спътникът не бе пригоден да отговаря, а само да препредава на кораба, не ми оставаше нищо друго, освен да му сигнализирам и да чакам резултат. Не можех да узная дали съобщението е прието и препредадено на кораба. Не знаех и дали постъпвах правилно, като го пращах. Свикнал съм да приемам такива неизвестности със спокойно сърце.

Започна силен снеговалеж и трябваше да пренощувам в града, понеже не познавах пътищата достатъчно добре и не се решавах да тръгна по тях в сняг и тъмнина. Тъй като имах още малко пари, запитах за странноприемницата, където пък ме посъветваха да потърся подслон в училището; вечерях с компания весели студенти и спах в една от общите спални. Заспах с приятното усещане за сигурност, увереност в изключителната и неизменна отзивчивост на Кархида към чужденеца. Още отначало бях слязъл в подходяща страна и сега отново се намирах в нея. Така и заспах; но се събудих много рано и тръгнах за чифлика на Тесичер преди закуска, след като бях прекарал една неспокойна нощ на сънища и събуждания.

Изгряващото слънце, малко и студено на яркото небе, хвърляше сенки на запад от всяка цепнатинка и издатинка на снега. Пред мен лежеше пътят, целият нашарен с тъмни и светли ивици. Никой не се движеше из снежните поля; ала в далечината към мен идеше дребна фигура с бързата, плъзгаща се походка на скиор. Дълго преди да можех да видя лицето, познах, че е Естравен.

— Какво има, Терем?

— Трябва да се добера до границата — каза той, без дори да спре, когато се срещнахме. Вече едва си поемаше дъх. Обърнах се и ддамата тръгнахме на запад, като с мъка го настигах. Там, където пътят завиваше към Сасинот, той се отклони от него и пое със ските през неоградените ниви. Преминахме замръзналата Ей на около една миля северно от града. Бреговете бяха стръмни и след изкачването се наложи и двамата да спрем на почивка. Не бяхме във форма за такова препускане.

— Какво стана? Тесичер ли…

— Да. Чух го по радиото му. На разсъмване. — Гърдите на Естравен се вдигаха и спадаха задъхано, както когато лежеше на леда до синята пукнатина. — Тайб трябва да е отредил награда за главата ми.

— Проклет неблагодарен предател! — изругах със запъване, подразбирайки не Тайб, а Тесичер, който бе предал приятел.

— Такъв си е — съгласи се Естравен, — но аз исках твърде много от него, поставих на прекалено голямо изпитание една дребна душица. Слушай, Генри. Върни се в Сасинот.

— Искам поне да видя, че си минал границата, Терем.

— Там може да има орготейски граничари.

— Ще стоя на отсамната страна. За бога…

Той се усмихна. Все още дишайки много тежко, стана и продължи, а аз го последвах.

Карахме през заскрежени горички, по хълмчетата и полята на оспорваната долина. Нямаше къде да се крием, откъде да минаваме незабелязано. Озарено от слънцето небе, бял свят, а ние — две бягащи сенчести чертици върху него. Неравният терен затулваше границата от нас, но когато се озовахме на приблизително една осма от милята от нея, изведнъж я видяхме ясно, отбелязана с ограда, стълбовете на която се подаваха само на две стъпки от снега, а отгоре бяха боядисани в червено. От орготейската страна не се забелязваха никакви граничари. Отсам имаше следи от ски и няколко дребни фигурки се движеха в южна посока.

— От тая страна има охрана. Ще трябва да чакаш, докато се мръкне, Терем.

— Инспекторите на Тайб — изпъшка Естравен мрачно и свърна настрана.

Стрелнахме се обратно през височинката, на която бяхме спрели малко преди това, и се скрихме на най-близкото затулено място. Прекарахме целия дълъг ден там, в една долчинка между растящи нагъсто хеменови дървета, чиито червеникави клони бяха провиснали ниско около нас под тежестта на снега. Обсъдихме много планове: да тръгнем на север или на юг покрай границата, за да се измъкнем от тази особено неспокойна зона, да опитаме да навлезем между възвишенията източно от Сасинот, дори да се върнем на север, в пустата местност, но всеки план бе отхвърлян. Присъствието на Естравен бе издадено и ние не можехме да пътуваме през Кархида открито, както досега. Не можехме да пътуваме и тайно на каквото и да било разстояние: нямахме палатка, нямахме храна и почти нямахме сили. Не ни оставаше нищо друго, освен да ударим направо през границата — единствения път, отворен за нас.

Сгушихме се в тъмната падина, под тъмните дървета, в снега. Лежахме притиснати един до друг, за да се топлим. Към обед Естравен задряма за малко, но аз от глад и студ не можех да заспя; лежах там, до приятеля си, в нещо като унес, мъчейки се да си спомня думите, които ми бе цитирал някога: Двете са едно, живот и смърт, легнали заедно… Сякаш бяхме в палатката на Леда, но без подслон, без храна, без почивка: нищо не бе останало, освен нашето другарство, а и то скоро щеше да свърши.

Следобед небето се замъгли и температурата започна да спада. Дори в тихата падинка стана толкова студено, че не можеше да се стои на едно място. Наложи се да се движим и въпреки това около залез започнах да се треса от тръпки, подобни на тия, които бях изпитал в затворническия камион, прекосяващ Оргорейн. Нощта като че все се бавеше. В късния син здрач излязохме от долчинката и пълзейки зад дървета и храсти, изкачихме височината, откъдето можехме да различим чертата на граничната ограда, няколко неясни точици сред бледия сняг. Никакви светлини, нищо, което да се движи, никакъв звук. Далеч на югозапад мъждееше жълтото сияние на малко селище, някакво сътрапезническо селце в Оргорейн, където Естравен би могъл да отиде с невалидните си документи за самоличност и поне да има осигурен нощен подслон в сътрапезническия затвор или може би в най-близката Сътрапезническа Доброволческа ферма. Изведнъж — на това място, в тоя последен момент, не по-рано — разбрах онова, което бе останало скрито за мен поради собствения ми егоизъм и мълчанието на Естравен: къде отиваше той и какво целеше. Извиках: „Терем… чакай…“

Но той се бе понесъл по нанадолнището: отличен, бърз скиор, този път не се бавеше заради мен. Стрелна се надолу, през сенките по снега, описвайки стремително дълга лъкатушна линия. Естравен бягаше от мен, право към пушките на граничарите. Мисля, че те завикаха — предупреждаваха го или му заповядваха да спре — и отнякъде блесна светлина, но не съм сигурен; във всеки случай той не се спря, а продължи да лети към оградата и преди да я стигне, те го повалиха. Но не си послужиха със звуковите зашеметители, а с нападателна пушка, старото оръжие, което изхвърля с гърмеж метални късчета. Стреляха, за да го убият. Когато го настигнах, Естравен умираше, проснат и извит настрана от ските си, които стърчаха от снега, с полуразкъсани гърди. Държах главата му между ръцете си и му говорех, но той не ми отговаряше; откликна на обичта ми само по един начин: извика през безмълвните развалини и хаоса на своя разсъдък, докато губеше съзнание, на безгласния език, само веднъж, ясно: „Арек!“

Нищо повече. Държах го, коленичил там, в снега, докато издъхваше. Оставиха ме да сторя това. После ме накараха да стана и ме отведоха на една страна, а него — на друга, мен — в затвора, а него — в мрака.