Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (9)

IX

Никой не усети Рьон, когато влезе със списъка. Мартин Бек, Колберг, Меландер и Гунвалд Ларшон стояха наведени над маса, отрупана със снимки от местопрестъплението, когато Рьон изведнъж застана до тях и рече:

— Ето го списъка, готов е.

Роден и израснал в Ариеплуг, той беше запазил северняшкия си диалект, макар че вече над двадесет години живееше в Стокхолм.

Бутна листа към ъгъла на масата, притегли един стол и седна.

— Можеш да изплашиш човек — сопна му се Колберг.

Гласът на Рьон беше нарушил продължителната тишина в стаята и стресна Колберг.

— Е, дай да видим — нетърпеливо рече Гунвалд Ларшон и протегна ръка към списъка.

Разгледа го и пак го върна на Рьон.

— Като че ли си го писал с краката си. Можеш ли наистина да го разчетеш сам? Нямаш ли преписи?

— Имам, разбира се — отвърна Рьон. — След малко ще получите копията.

— О’кей — рече Колберг. — Да чуем.

Рьон извади очила, прокашля се и като преглеждаше записките си, започна:

— От осемте убити, четирима живеят близо до крайната спирка. Същото се отнася и за живия.

— Моля те, карай подред, ако може — прекъсна го Мартин Бек.

— Добре, да вземем първо шофьора. Ударен е с два куршума в тила и един в главата. Сигурно е умрял веднага.

Мартин Бек нямаше защо да поглежда снимката, която Рьон измъкна от купчината на масата. Прекалено ясно си спомняше как изглеждаше мъжът зад волана.

— Шофьорът се казва Густав Бенктсон, четиридесет и осем годишен, женен, с две деца, живее на Инедалсгатан пет. Семейството му е уведомено. Това е бил последният му курс за деня. След крайната спирка е трябвало да закара автобуса до депо Хорншберг на Линдхагенсгатан. Касата е непокътната, а в портфейла си е имал сто и двадесет крони.

Рьон погледна над очилата си.

— Засега това като че ли е всичко, което можем да кажем за него.

— Продължавай — подкани Меландер.

— Ще карам по реда, в който са на скицата. Следващият е Оке Стенстрьом. Застрелян с пет куршума в гърба. Един отстрани в дясното рамо, може би рикошет. Двадесет и девет годишен, живее на…

Гунвалд Ларшон го прекъсна:

— Това можеш да го прескочиш. Знаем къде живее.

— Аз не знаех — оправда се Рьон.

— Продължавай — намеси се Меландер.

Рьон се прокашля и подхвана отново:

— Живее на Ши́ернхувсгатан заедно с годеницата си…

При което Гунвалд Ларшон отново го прекъсна:

— Не бяха сгодени. Аз скоро го питах за това.

Мартин Бек го погледна с раздразнение и кимна на Рьон да продължи.

— Заедно с Оса Торел, двадесет и четири годишна, служителка в туристическо бюро.

Рьон погледна косо към Гунвалд Ларшон и добави:

— В грях. Не зная дали е уведомена.

Меландер извади лулата от устата си.

— Уведомена е.

Никой от петимата мъже край масата не погледна снимките с разкъсаното тяло на Стенстрьом. Вече ги бяха виждали и искаха да си спестят гледката.

— В дясната си ръка е държал служебния пистолет. Предпазителят му е бил дръпнат, но не е стрелял. В джобовете му имаше портфейл с тридесет и седем крони, лична карта, една снимка на Оса Торел, писмо от майка му и няколко квитанции. Освен това шофьорска книжка, бележник, няколко химикалки и връзка с ключове. Всички тези неща ще получим, когато момчетата от лабораторията си свършат работата. Да продължавам ли?

— Да — кимна Колберг.

— Момичето на седалката до него е Брита Даниелсон, двадесет и осем годишна, неомъжена. Работи в „Сабатсберг“^[1] като медицинска сестра.

— Питам се дали не са били заедно — прекъсна го Гунвалд Ларшон. — Може пък да си е имал приятелки.

Рьон го стрелна с недоволен поглед.

— Ще трябва да проверим — реши Колберг.

— Живеела на Карлбергсвеген осемдесет и седем заедно с друга сестра от „Сабатсберг“. Казва се Моника Гранхолм и според нея Брита Даниелсон тъкмо се връщала от болницата. Ударена е с един куршум. В слепоочието. Единствена тя от всички е ударена само с един куршум. В чантата си е имала тридесет и осем различни дреболии. Да ги изреждам ли?

— Не, по дяволите — изръмжа Гунвалд Ларшон.

— Четвърти номер в списъка и на скицата е Алфонс Шверин, онзи, дето остана жив. Той лежеше по гръб на пода между двете най-задни надлъжно разположени седалки. Вече знаете къде е ранен. Изстрел в корема и сърдечната област. За него знаем, че е ерген, живее на Нора Сташунсгатан сто и седемнадесет, четиридесет и три годишен е и работи в Пътно строителство. Впрочем как е той?

— Все още е в кома — отвърна Мартин Бек. — Лекарите казват, че има вероятност да дойде в съзнание, но не се знае дали ще може да говори или въобще да си спомни нещо.

— С куршум в търбуха не може ли да се говори? — попита Гунвалд Ларшон.

— Шокът — обясни кратко Мартин Бек.

Бутна назад стола си и се протегна. Сетне запали цигара и застана пред скицата.

— Ами този тук в ъгъла? Осми номер? — посочи той мястото в задния десен ъгъл на автобуса. Рьон погледна бележките си.

— Ударен е с осем куршума. В гърдите и в стомаха. Той е арабин и се казва Мохамед Буси, алжирски поданик, тридесет и шест годишен, няма роднини в Швеция. Живее в нещо като пансионче на Нора Сташунсгатан. Изглежда, се е връщал от работа, от онова ресторантче на Васагатан, „Зигзаг“. Засега нямам какво повече да кажа за него.

— Арабия — рече Гунвалд Ларшон замислено. — Не беше ли там, дето се стреляха тъй ужасно?

— Политическите ти познания са потресаващи — заяде го Колберг. — Би трябвало да си подадеш документите за Десето.

— Казва се Отдел за държавна сигурност на Централното управление на полицията — поправи го Гунвалд Ларшон.

Рьон стана, изрови няколко снимки от купчината на масата и ги нареди една до друга.

— Този мъж не успяхме да идентифицираме — започна той. — Номер шест. Седеше от външната страна, непосредствено зад средните врати, и е бил улучен от шест куршума. В джобовете му имаше кибрит, цигари „Бил“, автобусен билет и хиляда осемстотин двадесет и пет крони в банкноти. Това е всичко.

— Много пари — отбеляза Меландер замислено.

Всички се наведоха над масата и разгледаха внимателно снимките с непознатия. Беше се свлякъл на седалката и полулежеше с увиснали встрани ръце и изпънат ляв крак върху пътеката. Отпред на палтото му бяха избили кървави петна. Лицето му просто липсваше.

— Ама че работа — изстена Гунвалд Ларшон. — Точно пък него. Дори майка му не би го разпознала.

Мартин Бек се беше върнал при скицата на стената и внимателно я разглеждаше. Сетне сложи лявата ръка над очите си и замислено рече:

— Питам се дали все пак не са били двама.

Всички вдигнаха очи към него.

— Какво двама? — пръв се обади Гунвалд Ларшон.

— Които са стреляли. Вижте само как кротко всички са седели по местата си. С изключение на тежко ранения, но пък той може и след това да е паднал от седалката.

— Двама ненормални. И то едновременно? — Гласът на Гунвалд Ларшон прозвуча скептично.

Колберг стана и отиде до Мартин Бек.

— Искаш да кажеш, че някой от тях би трябвало да успее да реагира, ако е бил само един? Може би си прав. Но той буквално ги е покосил на място. Всичко е станало твърде бързо и като си помислиш само, колко ненадейно…

— Ще продължаваме ли по списъка? Другото ще стане ясно, като узнаем дали оръжието е било само едно или повече.

— Да, разбира се — съгласи се Мартин Бек. — Продължавай, Ейнар.

— Номер седем е майстор Юхан Шелстрьом. Той е на една седалка с онзи неидентифицирания. На петдесет и две години, женен и живее на Карлбергсвеген осемдесет и девет. Жена му каза, че се е връщал от работилницата на Сибюлегатан, където останал да работи извънредно. Както виждате, нищо особено.

— Да, освен че на път за в къщи някой му натъпкал корема с олово — отбеляза Гунвалд Ларшон.

— До прозореца, точно пред средните врати, имаме Йоста Асаршон, номер осем. Четиридесет и две годишен. Главата му е наполовина отнесена. Живее на Теньергатан четиридесет, където са и кантората и предприятието му — фирма за износ и внос, която държал заедно с брат си. Жена му не можа да ни каже защо е пътувал с автобуса. Според нея е трябвало да бъде на някакво съюзно събрание на Нарвавеген.

— Аха — подметна Гунвалд Ларшон, — значи, кривнал от пътя.

— Да, не си далеч от истината. Някои неща говорят точно за това. В чантата му имаше бутилка уиски. „Джони Уокър“, черен етикет.

— Виж ти — млясна с наслада Колберг.

— И освен това е бил добре зареден с презервативи — продължи Рьон. — Във вътрешния му джоб имаше седем парчета. Плюс чекова книжка и над осемстотин крони в брой.

— Защо пък точно седем? — подхвърли Гунвалд Ларшон.

Вратата се отвори и Ек показа глава.

— Хамар поръча след четвърт час да сме при него. Оперативка. Значи, в единадесет без петнадесет.

И пак изчезна.

— О’кей, продължаваме — подкани Мартин Бек.

— Докъде бяхме стигнали?

— До мъжа със седемте презервативчета — отговори Гунвалд Ларшон.

— Има ли какво още да се каже за него? — попита Мартин Бек.

Рьон погледна надраскания си лист.

— Мисля, че не.

— Карай тогава нататък — подкани Мартин Бек и се настани зад бюрото на Гунвалд Ларшон.

— Две седалки пред Асаршон е седял номер девет, госпожа Хилдур Юхансон, шестдесет и осем годишна, вдовица, с адрес Нора Сташунсгатан сто и деветнадесет. Простреляна в рамото и през врата. Тя се е връщала от Вестманагатан. Там живее омъжената й дъщеря, на която гледала децата.

Рьон сгъна листа и го пъхна в джоба на сакото си.

— Това бяха всички — завърши той.

Гунвалд Ларшон въздъхна и събра снимките в девет равни купчинки.

Меландер остави лулата, измърмори нещо под носа си и отиде до тоалетната.

Колберг се залюля на стола си и заключи:

— И какво научихме от всичко това? Че през една най-обикновена вечер в един най-обикновен автобус девет души — най-обикновени хора, по необясними причини биват покосени с автомат. Като изключим неидентифицирания мъж, няма нито един, на който да спреш вниманието си.

— Има — възрази Мартин Бек. — Стенстрьом. Какво е правил в този автобус?

Настъпи мълчание.

Един час по-късно Хамар му постави съвсем същия въпрос.

Беше събрал специалната група, чиято единствена задача отсега нататък щеше да бъде разследването на убийството в автобуса. Групата се състоеше от седемнадесет опитни криминалисти начело с Хамар като ръководител. Мартин Бек и Колберг също влизаха в нея.

Разгледани бяха всички налични факти, направен бе анализ и се разпределиха задачите. Когато оперативката свърши и всички с изключение на Мартин Бек и Колберг напуснаха стаята, Хамар попита:

— Какво е правил Стенстрьом в автобуса?

— Не зная — отговори Мартин Бек.

— Като че ли никой не знае с какво се е занимавал в последно време, или може би греша?

Колберг разпери безпомощно ръце и вдигна рамене.

— Нямам понятие — опита се да отговори той. — Освен с текущите задачи, с друго какво?

— В последно време нямахме много работа — добави Мартин Бек, — та беше доста свободен. И с право, тъй като имаше много извънредни часове зад гърба си.

Хамар се позамисли, като барабанеше с пръсти по бюрото си. Сетне попита:

— Кой уведоми годеницата му?

— Меландер — отговори Колберг.

— Според мен трябва да поговорите с нея, и то колкото се може по-скоро. Не може тя да не знае с какво се е занимавал.

Направи пауза и продължи:

— Освен ако той…

Хамар замълча.

— Какво? — не се стърпя Мартин Бек.

— Освен ако не е имал нещо с онази сестра от автобуса, това ли искаш да кажеш?

Хамар мълчеше.

— Или нещо подобно, само че с друга — продължи мисълта си Колберг.

Хамар кимна.

— Трябва да проверите — заключи той.