Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (6)

VI

Въпреки дъжда и късния час пред кордона към Карлабергсвеген вече се бяха натрупали доста хора. Те с любопитство загледаха Мартин Бек, когато слезе от колата. Един млад полицай в черен дъждобран понечи да му пресече пътя, но друг до него го възпря и изкозирува.

Някакъв дребен мъж със светъл шлифер и кепе на главата се изпречи пред Мартин Бек и каза:

— Моите съболезнования, инспекторе. Току-що чух да се говори, че един от вашите…

Но погледът, който Мартин Бек му отправи, го накара да преглътне края на изречението.

Бек добре познаваше този мъж и го ненавиждаше. Свободен журналист, той се представяше за криминален репортер. Специалитет му бяха именно убийствата. Репортажи — изпълнени със сензационни, противни и често пъти измислени подробности. Отпечатваха ги единствено в най-долнопробните списания.

Мъжът се отдръпна и Мартин Бек прекрачи опънатото въже. Видя, че и малко по-нагоре, към Туршплан, има подобен кордон. Ограденото място гъмжеше от черно-бели коли и неузнаваеми същества в лъскави дъждобрани. Около двуетажния автобус изглеждаше разкаляно и хлъзгаво.

Лампите в автобуса светеха, а фаровете му бяха запалени, но лъчите им не стигаха далеч в проливния дъжд. Дежурната кола на криминално-техническата лаборатория стоеше до задната му страна, обърната с предницата към Карлбергсвеген. Колата на съдебния лекар също бе тук. Отвъд разкъсаната телена мрежа няколко души поставяха прожектори. Всичко това бяха подробности, които подсказваха, че се е случило нещо съвсем необикновено.

Мартин Бек хвърли поглед към мрачните жилищни блокове от другата страна на улицата. Много от прозорците светеха и в очертанията им личаха силуети, а тук-таме зад набраздените от дъждовните струи стъкла се открояваха сплескани лица, които приличаха на мъгляви бели петна. От една насрещна врата изскочи жена с ботуши на бос крак и дъждобран върху нощницата. Но едва стигна средата на улицата и някакъв полицай й препречи пътя, хвана я отстрани и с широки крачки я поведе обратно към входа, а тя подтичваше до него и мократа бяла нощница се плетеше в краката й.

Мартин Бек не можеше да види вратите на автобуса, но зад прозорците му се мяркаха хора, вероятно момчетата от лабораторията вече вършеха работата си. Не видя колеги нито от криминалния, нито от следствения отдел на стокхолмската полиция, но предположи, че са някъде зад автобуса.

Без да иска, забави крачка. Помисли за гледката, която го очакваше след малко, и със свити в джобовете пестници заобиколи отдалеч сивата кола на лабораторията.

В осветеното пространство пред отворените врати на двуетажния автобус стоеше Хамар, неговият дългогодишен шеф, сега началник на полицията, и говореше с някого, който явно се намираше вътре в автобуса. Той прекъсна разговора и се обърна към Мартин Бек:

— А, ето те и теб. Вече си мислех, че са забравили да ти се обадят.

Мартин Бек не отвърна, а се приближи мълчаливо до вратите и погледна вътре.

Почувствува как стомахът му се свива. Гледката беше по-ужасна, отколкото очакваше.

Студената ясна светлина остро подчертаваше всяка подробност. Целият автобус изглеждаше пълен с окървавени, безжизнени тела в разкривени пози.

Как би искал да се обърне, да си отиде и да не гледа, но лицето му не даде израз на никое от тези чувства. Вместо това си наложи систематично да отбелязва всички подробности. Техниците работеха тихо и методично. Един от тях го погледна и бавно поклати глава.

Мартин Бек огледа мъртвите. Не познаваше нито един от тях. Или поне така си мислеше, като ги гледаше в това състояние.

— Той горе ли е? — попита неочаквано. — Дали е…

Обърна се към Хамар и онемя.

Зад Хамар, от тъмното, изникна Колберг, гологлав, със залепнали на челото коси.

Мартин Бек се вторачи в него.

— Здравей! — поздрави Колберг. — Вече се чудех къде си и щях да накарам пак да ти се обадят.

Спря се пред него и го погледна изпитателно.

— Имаш нужда от едно кафе. Ей сега ще ти донеса.

Мартин Бек поклати отрицателно глава.

— Не, почакай — настоя Колберг и се отправи нанякъде.

Мартин Бек го проследи с поглед, после отиде до предната врата и погледна вътре. Хамар тежко го последва.

Тялото на шофьора лежеше свлечено върху кормилото. Явно беше прострелян в главата. Мартин Бек се вгледа в онова, което бе останало от лицето му, и с изненада откри, че не му се повдига. Извърна глава и погледна към Хамар, вторачил безизразен поглед в дъжда.

— Можеш ли да ми кажеш какво е търсел тук, в автобуса? — прошепна Хамар.

И в същия този миг Мартин Бек се досети кого имаше пред вид мъжът от централата.

Точно до прозореца зад стълбичката, която водеше към втория етаж, седеше Оке Стенстрьом, помощник-инспектор от криминалния отдел, един от най-младите сътрудници на Мартин Бек.

„Седеше“, може би не бе най-точната дума. Тъмносиният му шлифер изглеждаше пропит с кръв, а той самият лежеше полуоблегнат с дясното си рамо към гърба на младата жена, свита на седалката до него.

Беше мъртъв. Както и жената и останалите шест човека в автобуса.

Дясната му ръка стискаше служебния пистолет.