Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Den skrattande polisen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Пер Валюю. Май Шьовал

Убийство на 31-етаж. Смеещият се полицай

Шведска, I издание

 

Рецензент: Вера Ганчева

Редактори: Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова

Художник: Иван Газдов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Димитър Мирчев

Коректори: Евдокия Попова, Сивляна Йорданова

 

Литературна група — ХЛ. 04 9536629411/5637–364–83

Дадена за набор февруари 1983 г. Подписана за печат май 1983 г.

Излязла от печат юли 1983 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 23,50.

Издателски коли 19,75. УИК 20,09 Цена 2,31 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

Ч — 3

Превод:

© Светла Стoилoвa

© Павел Стоянов

 

© Per Wahlöö

Mord på 31:a våningen

© Per Wah1öö, Maj Sjöwall

Den skrattande polisen

История

  1. — Добавяне

V

Мартин Бек се спря на прага на жилището си в Багармосен и сне мокрите си дрехи. Преди да ги окачи на закачалката, ги изтръска и после затвори вратата.

В преддверието беше тъмно, но той не запали лампата. Изпод вратата на дъщеря му се процеждаше тънък лъч светлина и той чу, че вътре свири радиото или може би грамофонът. Почука и влезе.

Момичето се казваше Ингрид и беше на шестнадесет години. В последно време му се струваше чувствително пораснала и все по-добре се разбираха. Беше спокойна, делова и доста умна. С удоволствие разговаряше с нея. Караше последната година на прогимназията и училището й вървеше добре, при това без да спада към категорията на така наречените „зубрачи“, както им викаха по негово време.

Завари я да чете, легнала по гръб на леглото. На нощната масичка се въртеше грамофонът. Не поп-музика, а нещо класическо. Бетховен, предположи той.

— Здравей! Още ли не спиш? — Поздрави я и млъкна, осъзнал пълната нелепост на въпроса си. Замисли се за миг за всички ония излишни дреболии, изречени през последното десетилетие между тези стени.

Ингрид остави настрана книгата и изключи грамофона.

— Здрасти, татко. Какво каза?

Той поклати глава.

— Господи! Та краката ти са вир-вода — възкликна момичето. — Нима тъй силно вали?

— Като из ведро. Майка ти и Ролф спят ли?

— Мисля, че да. Мама го накара да легне още след вечеря. Каза, че е настинал.

Мартин Бек седна на края на леглото.

— А не беше ли?

— Всеки случай изглеждаше напълно здрав, но послушно отиде и си легна. Може би за да откачи утре училището.

— Но ти, виждам, си доста прилежна. По какво четеш?

— По френски. Утре имаме контролно. Искаш ли да ме изпиташ?

— Няма да имаш голяма полза от мен. Не съм кой знае колко добре по френски. По-добре спи.

Той стана и момичето послушно се мушна под юргана. Подпъхна завивката около нея и преди да й затвори вратата, тя му прошепна:

— Стискай палци утре.

— Лека нощ.

В тъмното отиде до кухнята и се поспря на прозореца. Дъждът, изглежда, беше поутихнал, но може би само така му се струваше, защото прозорецът се падаше на завет. Мислеше си за демонстрацията пред американското посолство и се питаше дали утре вестниците щяха да окачествят действията на полицията като неумели и нескопосани или като груби и провокационни. Поне в едно беше сигурен — критика щеше да има. И тъй като беше солидарен с колегите си, и то откакто се помнеше, Мартин Бек единствено дълбоко в себе си можеше да признае, че често пъти тя беше основателна, макар и лишена от нюанс и разбиране. Спомни си какво каза Ингрид преди няколко седмици. Много от съучениците й бяха политически ангажирани, участвуваха в събрания и демонстрации и повечето от тях се отнасяха твърде зле към полицията. Като дете, беше казала тя, можела да се хвали и гордее с баща си — полицай, ала сега предпочитала да не говори за това. Не че се срамувала, а защото често пъти ставала обект на дискусии, в които се очаквало тя да отговаря за цялата полиция. Глупаво, разбира се, но така си беше.

Мартин Бек влезе в хола и се спря пред спалнята на жена си. Заслуша се и дочу лекото й похъркване. Внимателно разпъна дивана, светна лампа и дръпна пердетата. Купил бе съвсем наскоро дивана и се пренесе от семейната спалня под предлог да не буди жена си, когато се връща късно нощем. Отначало тя се противеше, заяви му, че понякога работел по цели нощи и сетне трябвало да спи през деня, пък тя не искала да й се излежава в хола. Обеща й в такива случаи да се излежава в спалнята, където тя денем и без това влизаше рядко. И ето, вече цял месец спеше в хола и се чувствуваше добре.

Жена му се казваше Инга.

С течение на годините те все по-трудно намираха общ език. Ето защо с облекчение се изнесе от спалнята. Понякога го обземаше чувство за вина, но след седемнадесетгодишен брачен живот, изглежда, вече нищо не можеше да се промени и той отдавна бе престанал да се пита кой от двамата бе крив.

Мартин Бек задуши един пристъп на кашлица в гърдите си, свали мокрите си панталони и ги просна на един стол до радиатора. Седна на края на дивана и докато събуваше чорапите, си помисли, че нощните разходки на Колберг в дъжда може би също се дължат на подобен, вече скучен и еднообразен брачен живот.

Вече? Та Колберг се ожени едва преди година и половина.

Пропъди мисълта, преди още да събуе първия си чорап. Ленарт и Гун бяха щастливи, в това нямаше никакво съмнение. Впрочем какво го засягаше бракът им?

Стана и както си беше гол, отиде до етажерката и дълго рови сред книгите, докато накрая си избра една. Беше написана от стария английски дипломат сър Юджин Милингтън-Дрейк и разказваше за граф Спе и битката при Ла Плата. Купи я преди година в една антикварна книжарница и още не беше я прочел. Намести се в леглото, закашля се виновно и като разгъна книгата, откри, че няма цигари. Едно от предимствата на дивана беше, че сега можеше да си пуши в леглото, необезпокояван от никого.

Стана отново, отиде до палтото си и измъкна от джоба влажен и сплескан пакет „Флорида“. Сетне нареди цигарите една до друга върху нощната масичка да съхнат, като си избра и запали онази, която му се стори най-запазена. И тъкмо лягаше, стиснал цигарата със зъби, когато телефонът иззвъня.

Апаратът стоеше в антрето. Преди половин година поръча да му поставят допълнителен пост в хола, но като имаше пред вид темпото, с което работеха в телефонната служба, щеше да е късметлия, ако в следващата половин година изпълнеха поръчката му.

С големи бързи крачки прекоси стаята и преди вторият сигнал да отзвучи, вдигна слушалката.

— Бек.

— Инспектор Бек?

Не можа да познае гласа.

— Да, аз съм.

— Тук централата. Намерени са голям брой пътници, застреляни в един автобус на линия четиридесет и седем, близо до крайната спирка на Нора Сташунсгатан. Умолявате се незабавно да се явите там.

Първата мисъл на Мартин Бек беше, че е обект на лошо скроена шега или че някой от злоба се опитва да го изкара в дъжда.

— Кой го съобщи? — попита той.

— Хансон. От пети район. Шефът е вече уведомен.

— Колко убити има?

— Не е съвсем ясно. Най-малко шестима.

— Някой да е заловен?

— Доколкото зная, не.

Мартин Бек размисли: ще взема Колберг по пътя. Дано има такси. И рече:

— Окей, тръгвам веднага.

— Момент, инспекторе…

— Да?

— Един от убитите… изглежда, е от вашите.

Мартин Бек стисна слушалката.

— Кой?

— Не зная. Не казаха име.

Мартин Бек тракна слушалката и опря чело на стената. Ленарт! Сигурно е той. Какво, по дяволите, е търсел в дъжда? Какво по дяволите е търсел в автобуса на четиридесет и седна линия? Не, не може да бъде Колберг.

Взе слушалката и набра номера му. Един сигнал. Втори. Трети. Четвърти. Пети.

— Колберг.

Беше съненият глас на Гун. Мартин Бек се опита неговият да прозвучи спокоен и естествен.

— Здравей, там ли е Ленарт?

Стори му се, че чу как леглото й изскърцва, докато се изправя да седне. Мина цяла вечност, преди да му отговори.

— Не, поне в леглото го няма. Мислех, че сте заедно. Или по-точно, че ти си тук.

— Той излезе заедно с мен да се поразходи. Сигурна ли си, че го няма?

— Може би е в кухнята. Чакай, ще проверя.

Отново мина цяла вечност, докато се върне.

— Не, Мартин, няма го.

Сега гласът й звучеше разтревожен.

— Къде мислиш, че е отишъл в това време? — попита тя.

— Може би просто е излязъл да подиша малко чист въздух. Аз тъкмо се прибирам, тъй че не е излязъл отдавна. Не се тревожи.

— Да му кажа ли да ти се обади, като се върне?

Гласът и прозвуча по-спокоен.

— Не е толкова важно. Всичко хубаво. Лека нощ.

Затвори телефона и изведнъж почувствува, че целият се тресе от студ. Вдигна отново слушалката и нерешително се спря, като се колебаеше дали да не се обади някому, за да разбере със сигурност какво е станало. Реши, че ще е най-добре сам да отиде на мястото, и то колкото се може по-скоро. Набра най-близката таксиметрова служба и моментално получи връзка.

Мартин Бек работеше в полицията от двадесет и три години. През това време бе видял много свои колеги, убити при изпълнение на служебния си дълг. И всеки път го преживяваше тежко. Някъде подсъзнателно може би си даваше сметка, че работата им става все по-опасна и по-опасна и че следващия път можеше да е неговият ред. Спрямо Колберг обаче той хранеше не само колегиални чувства. С течение на времето двамата бяха станали все по-зависими един от друг и работата. Взаимно добре се допълваха и с годините се научиха без много приказки да отгатват чувствата и мислите на другия. А когато Колберг преди година и половина се ожени и се пренесе в Шермарбринк, разстоянието между тях се скъси още повече и започнаха да се срещат и в свободното си време.

Съвсем наскоро, в един от редките моменти, когато изпадаше в депресия, Колберг му бе признал:

— Един дявол знае дали бих останал в полицията, ако не си ти.

С тези мисли в главата Мартин Бек облече мокрото си палто и се спусна по стълбите към чакащото такси.