Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (19)

XIX

Понеделник. Сняг. Вятър. Кучешки студ.

— Само за ски — отбеляза Рьон.

Стоеше до прозореца и гледаше замечтано към улицата и покривите на къщите, които едва се различаваха през падащата бяла завеса.

Гунвалд Ларшон го погледна с подозрение и попита:

— Това някакво остроумие ли е?

— Не. Само си мисля за времето, когато бях момче.

— Съвсем на място! А как не ти идва наум да се заемеш с нещо по-полезно? Нещо по разследването?

— Напротив — оправда се Рьон, — но…

— Но какво?

— Точно това исках да кажа и аз. Какво?

— Убити са девет човека, а ти стоиш тук и се чудиш какво да правиш. Нали си следовател?

— Да, следовател съм.

— Търси тогава, по дяволите.

— Къде?

— Отде да знам. Направи нещо.

— Ти самият какво правиш?

— Не виждаш ли? Седя и чета психологическите измишльотини, които са ни забъркали Меландер и докторите.

— Защо?

— Не зная. Откъде мога да знам всичко?

От кървавата баня в автобуса беше изминала седмица. Разследването не беше стигнало доникъде, а конструктивни идеи почти липсваха. Дори потокът безполезни сведения, пращани от обществеността, започна да секва.

Потребителското общество и притеснените му граждани имаха други грижи. Наистина до Коледа оставаше повече от месец, но рекламните оргии вече бяха започнали. Покупателната история се развихряше из накичените с гирлянди търговски улици също тъй бързо и безмилостно като чумата. Не можеше да се противостои на епидемията — нямаше къде да се бяга. Тя се вмъкваше в къщите и апартаментите, отравяше и завладяваше всичко и всички по пътя си. Децата вече плачеха от изтощение, а бащите затъваха до гуша в дългове. Узаконената шарлатания достигаше върха си. В болниците рязко се увеличиха случаите на сърдечни инфаркти, нервни кризи, спукани язви.

В централните полицейски участъци чести гости станаха предвестниците на големия семеен празник — мъртвопияни Дядо Мразовци, довлечени до входовете на къщите и обществените писоари. На площад Марияторйет двама уморени полицаи се мъчели да натикат в таксито един натряскан Дядо Мраз, но го изпуснали върху бордюра. В бъркотията двамата били здраво притиснати от объркани ревящи деца и яростно ругаещи пияници. Единият от полицаите, цапардосан с ледена топка по окото, откачил и грабнал палката. Заудрял наслуки и уцелил някакъв любопитен пенсионер. Тази неприятна случка наля масло в огъня на враговете на полицията.

— Всички класи в обществото таят скрита омраза към полицията — отбеляза Меландер. — Нужен е само повод, за да се разрази.

— Тъй ли? — подхвърли Колберг равнодушно. — И на какво се дължи това?

— На факта, че полицията е едно необходимо зло — обясни Меландер. — Всички, включително и професионалните престъпници, знаят, че могат да изпаднат в положение, в което полицията би била единственото им спасение. Когато през нощта един крадец се събуди и чуе шум в мазето си какво прави той? Естествено звъни в полицията. Но когато такава опасност няма, повечето хора реагират със страх или ненавист, ако полицията по един или друг начин се намеси в техния живот или наруши спокойствието им.

— Значи, на всичко отгоре трябва да се чувствуваме и като необходимо зло — мрачно отбеляза Колберг.

Но Меландер невъзмутимо продължи.

— Същността на проблема, разбира се, лежи в парадоксалното противоречие, че сама по себе си професията на полицая изисква висша степен на интелигентност, както и изключителни психически, физически и морални качества, а с нищо не може да привлече хората, които притежават всичко това.

— Ти си ужасен! — възкликна Колберг.

Мартин Бек беше слушал тези приказки много пъти, поради което те вече слабо го забавляваха.

— Не може ли някъде другаде да водите социологическите си дискусии? — подхвърли той недоволно. — Опитвам се да мисля.

— За какво? — поиска да узнае Колберг, когато телефонът иззвъня.

— Да. Бек.

— Тук е Йелм. Как е, върви ли?

— Никак. Между нас казано.

— Успяхте ли вече да идентифицирате онзи мъж без лицето?

Мартин Бек познаваше Йелм отдавна и му имаше голямо доверие като специалист. А и не само той — някои го смятаха за най-добрия криминален техник в света. Но трябваше да се подхване както трябва.

— Не — отвърна Мартин Бек. — Изглежда, че никой не се е разтревожил от отсъствието му. И хората, които пратихме да разпитват за него, не донесоха нищо. — Пое дълбоко въздух и продължи: — Да не би да си открил нещо?

Самолюбието на Йелм трябваше да се гъделичка това всеки го знаеше.

— Да — отвърна той самодоволно. — Разгледахме тялото малко по-подробно. Опитахме да си изградим един по-точен образ, който да даде представа за живия човек. И мисля, че успяхме да му придадем известен характер.

Дали да кажа: наистина ли? — помисли си Мартин Бек.

— Наистина ли? — рече той.

— Да — отвърна Йелм очарован. — Резултатът е по-добър, отколкото очаквахме.

Сега пък какво да му пусна? Фантастично? Чудесно? А може би просто: хубаво? Или: прекрасно? Ще трябва по-често да се упражнявам на сбирките с приятелките на Инга, реши той.

— Браво! — рече Мартин Бек.

— Благодаря — отвърна Йелм възторжен.

— Няма защо. Ще ми разкажеш ли…

— Разбира се. Нали за това се обаждам. Първо огледахме зъбите му. Трудна работа. Доста са развалени. Но пломбите, които открихме, са немарливо направени. Не вярвам да са от шведски зъболекар. Засега само толкова мога да ти кажа за тях.

— И това е много — рече Мартин Бек.

— А сега за облеклото му. Костюмът е купен в някое от холивудските магазинчета — тук в Стокхолм. Както може би знаеш, те са три. Едно на Васагатан, едно на Йотагатан и едно на Санкт Ериксплан.

— Добре — отвърна Мартин Бек кратко.

Омръзна му да се преструва.

— Да — отвърна Йелм кисело, — и аз мисля така. И тъй, костюмът беше доста мръсен. Сигурен съм, че въобще не е виждал пране. Трябва да го е носил, кажи-речи, всеки ден доста дълго време.

— Колко дълго?

— Може би година.

— Открихте ли още нещо?

Йелм млъкна. Беше запазил най-хубавото за накрая и нарочно направи пауза.

— Да — най-после рече той. — В джобчето на сакото му открихме следи от хашиш, а няколко от песъчинките в десния джоб на панталона му бяха от разтрошени таблетки Прелюдин. Анализът на някои проби, взети при аутопсията, потвърждават, че мъжът е бил наркоман.

Нова умишлена пауза. Мартин Бек не каза нищо.

— Освен това е имал трипер — продължи Йелм. — Според лекаря в доста напреднал стадий.

Мартин Бек довърши бележките си, благодари и приключи разговора.

— Отдалеч намирисва на престъпния свят — обади се Колберг.

Беше стоял и подслушвал зад стола.

— Да — съгласи се Мартин Бек, — но отпечатъците от пръстите му ги няма в нашите картотеки.

— Може да е бил чужденец?

— Твърде е възможно — съгласи се Мартин Бек. — Но какво да правим с тия данни? Как да ги пуснем в печата?

— Не, не бива — намеси се Меландер. — Но можем да ги разпространим сред нашите информатори и познатите наркомани. Чрез отдела за наркотици и участъковите сътрудници.

— Хм, добре — съгласи се Мартин Бек.

Хващаме се за сламка, помисли той. Но какво друго ни остава? За последните денонощия полицията проведе две огромни акции в така наречения престъпен свят. И както се очакваше с мизерен резултат. Само най-затъналите и пропадналите не ги бяха усетили навреме. От близо сто и петдесетте заловени, повечето бяха чисти клинични случаи, които незабавно трябваше да се препратят по различните болници, ако, разбира се, имаше места.

Кабинетното разследване все още не даваше никакъв резултат, а хората, които поддържаха връзка с престъпния свят, твърдяха, че са убедени в искреността на информаторите.

И сигурно не се лъжеха. Едва ли някой имаше интерес да укрива този престъпник.

— Освен самия той — подхвърли Гунвалд Ларшон, който си падаше по излишните забележки.

Не им оставаше нищо друго, освен да се заловят с наличния материал. Да търсят оръжието и да продължат да разпитват всички, които са били свързани с жертвите. Сега вече тези „интервюта“ се провеждаха от новото попълнение — Монсон и един първи помощник-инспектор от Сундсвал на име Нурдин. А Гунар Алберг не можа да се откъсне от службата си, но сега това вече нямаше значение, тъй като всички, малко или много, бяха убедени, че въпросните разпити няма да доведат до нищо.

Часовете се нижеха безрезултатно. Ден след ден, седмица, сетне още една. И отново беше понеделник. Четвърти декември, имен ден за всички, наречени Барбру. Времето беше студено и ветровито, а коледната надпревара се разгаряше усилено.

Пристигналите подкрепления се умърлушиха и вече мечтаеха да се върнат у дома, Монсон — при мекия климат на южна Швеция, а Нурдин — при чистата и здрава северна зима. И двамата не бяха свикнали с големия град и не се чувствуваха добре в Стокхолм. Много неща просто им лазеха по нервите, най-вече напрежението, блъсканицата и нелюбезността на хората. А като полицаи се дразнеха от мръсотията и широко разпространената дребна престъпност.

— Момчета, направо не разбирам как издържате в този град! — възкликна Нурдин.

Беше набит, плешив мъж, с гъсти вежди и присвити кафяви очи.

— Тук сме родени — обясни Колберг — и не познаваме друг живот.

— Току-що пристигам с метрото — продължи Нурдин. — Само между Алвик и Фридхемсплан видях поне петнадесет човека, които у нас в Сундсвал полицията незабавно щеше да арестува.

— Нямаме достатъчно хора — каза Мартин Бек.

— Да, знам, но…

— Какво „но“?

— Давате ли си сметка, че хората тук са наплашени? Най-обикновени, добри хора, пък ако ги попиташ за пътя или недай си боже помолиш за огънче, ще побегнат. Тях просто ги е страх. Чувствуват се несигурни.

— Че кой ли се чувствува сигурен? — намеси се Колберг.

— Да — отвърна Нурдин. — Поне в нормални случаи. Но сигурно и аз скоро ще стана като тях. Имате ли нещо за мен?

— Да, получихме едно загадъчно сведение — отвърна Меландер.

— За кого?

— За неидентифицирания мъж от автобуса. Някаква жена от Хегерстен се обади и съобщи, че до тях имало гараж, който бил сборище на чужденци.

— Е, и?

— Вдигали голяма гюрултия. Е, тя, разбира се, не го каза точно така. Думата й беше „шумно“. И сред най-шумните бил някакъв нисък, мургав мъж, към тридесет и петте. Дрехите му напомняли малко описанието от вестниците, твърдеше тя, и от известно време никакъв не се мяркал.

— Че то има десетки хиляди хора с подобни дрехи — обади се Нурдин скептично.

— Да — съгласи се Меландер, — прав си. И съм почти сигурен, че това сведение няма да ни послужи. Всичко е толкова мътно, че надали има какво да се проверява. Пък и жената ми се стори доста несигурна в думите си. Но ако нямаш какво друго да правиш в момента…

Той не се доизказа. Надраска името и адреса върху един лист от бележника си и го откъсна. Телефонът иззвъня и докато вдигаше слушалката, му го подаде.

— Заповядай.

— Че то не се чете — възкликна Нурдин.

Меландер имаше разкривен и меко казано, трудноразбираем почерк. Всъщност само за външни хора беше нечетлив. Колберг взе написаното и го погледна.

— Клинообразно писмо — заключи той. — Или може би староеврейско. Вероятно Фредрик е авторът на пергаментите от Мъртво море, макар че не притежава толкова чувство за хумор. Аз впрочем съм първият му тълкувател.

Набързо преписа данните и добави:

— Ето ти всичко четливо написано.

— О’кей — съгласи се Нурдин, — бих могъл да отида. Има ли кола?

— Да. Но имайки пред вид движението и пътната обстановка, препоръчвам ти да се осланяш на обществения транспорт. Вземи тринайсетката или двадесет и три в посока юг и слез на Акселберг.

— Е, всичко хубаво — рече Нурдин и излезе.

— Днес не ми изглеждаше особено въодушевен — обади се Колберг.

— Можеш ли да го упрекнеш за това? — попита Мартин Бек и се изсекна.

— Едва ли — отвърна Колберг и въздъхна. — Защо да не пуснем момчетата да си заминат по домовете?

— Защото не е наша работа — отвърна Мартин Бек. — Те са тук, за да участвуват в най-интензивното преследване, извършвано някога в страната.

— Хубаво би било… — отвори уста Колберг, но млъкна. Нямаше нужда да се доизказва. Би било безспорно предимство, ако знаеха кого гонят и къде следваше да го гонят.

— Само ще ви цитирам думите на министъра на правосъдието — започна Мартин Бек невинно. — „Нашите най-големи мозъци“, естествено има пред вид Монсон и Нурдин, „работят с пълна пара за залавянето на един ненормален масов убиец, чието обезвреждане е задача номер едно както за обществото, така и за отделния човек“.

— Кога го е казал?

— За пръв път преди седемнадесет дни. А за последен път — вчера. Но вчера му бяха отделили само четири реда на двадесет и втора страница. Сигурно го е огорчило, но нали догодина има избори.

Меландер беше приключил телефонния си разговор и сега човъркаше с един разгънат кламер лулата си.

— Не е ли време да оставим настрана, така да се каже, версията за ненормалния масов убиец? — рече той кротко.

Изминаха петнадесет секунди, докато Колберг отговори.

— Да — каза той, — крайно време е. Време е също да заключим вратата и да изключим телефоните.

— Тук ли е Гунвалд? — попита Мартин Бек.

— Да, господин Ларшон седи оттатък и си чопли зъбите с ножа за хартия.

— Погрижи се да препращат всички телефонни разговори към него — рече Мартин Бек.

Меландер протегна ръка към телефона.

— Кажи да ни донесат и закуска — добави Колберг. — За мен три виенски кифли и една ореховка.

Кафето дойде след десетина минути. Колберг заключи вратата.

Седнаха. Колберг изсърба кафето и лакомо се зае с виенските кифли.

— Така, ситуацията е следната — започна той между хапките. — Ненормалният убиец стои умърлушен в гардероба на шефа ни. Когато отново ни потрябва, ще го извадим и натупаме от праха. Получаваме следната работна хипотеза. Лице, въоръжено с автомат, модел тридесет и седем, застрелва в един автобус девет души. Деветимата не се познават помежду си. Просто случайно са били заедно по това време.

— Човек, който стреля, има мотив — обади се Мартин Бек.

— Да — съгласи се Колберг и посегна към ореховката. — Впрочем аз още от самото начало бях убеден в това. Но той едва ли е имал мотив, за да убие случайно събрани хора. Следователно истинското му намерение е било да очисти един от тях.

— Убийството е било замислено внимателно — добави Мартин Бек.

— Един от девет — продължи Колберг. — Но кой? Имаш ли списъка, Фредрик?

— Не ми трябва — отвърна Меландер.

— Да, разбира се. Не помислих. Да го минем ли пак?

Мартин Бек кимна в знак на съгласие и последвалият разговор се превърна в диалог между него и Колберг.

— Густав Бенгтсон — започна Меландер. — Шофьорът. Неговото присъствие в автобуса, може да се каже, е мотивирано.

— Безспорно.

— Изглежда е водел изключително нормален живот. Семейството му е в ред. Неосъждан. Винаги си гледал работата. Обичан от колегите. Разпитахме и няколко приятели на семейството. Казват, че бил добър и грижлив съпруг. Член на въздържателно дружество. Четиридесет и осем годишен. Роден тук в града.

— Врагове? Няма. Влияние? Няма. Пари? Няма. Мотив за убийството му? Няма. Следващият.

— Сега няма да карам по реда, в който ги е дал Рьон — продължи Меландер. — Хилдур Юхансон, вдовица, шестдесет и осем годишна. Връщала се от дъщеря си, която живее на Вестманагатан. Имала жилище на Нора Сташунсгатан. Родена е в Едсбру. С дъщерята е разговарял Ларшон, Монсон и… е все едно. Водела усамотен живот и се препитавала от пенсията си. Няма какво повече да се каже за нея.

— Напротив, има. Че вероятно се е качила на Уденсгатан и е пропътувала само шест спирки. И че никой друг освен дъщерята и зетя не е знаел, че по това време ще пътува именно по тази отсечка. Продължавай.

— Юхан Шйелстрьом, петдесет и две годишен и роден във Вестерос. Началник на един автомобилен сервиз „Гренс“ на Сибюлегатан. Останал да работи извънредно и се връщал в къщи. Това го уточнихме. Също нормален брак. Интересувал се най-вече от колата и вилата си. Неосъждан. Печелел добре, но не в излишък. Тези, които го познават, казват, че вероятно е пропътувал разстоянието от площад Йостермалм до центъра с метрото и там е взел автобуса. Следователно трябва да се е качил на спирката пред магазин „Оленс“. Шефът му го описа като сръчен майстор и добър ръководител. Хората от сервиза казват, че бил…

— … тиранин за всички подчинени и блюдолизец пред шефовете. Аз ходих да разговарям с тях. Давай следващия.

— Алфонс Шверин, четиридесет и три годишен и роден в Минеаполис в САЩ от шведско-американски родители. Дошъл в Швеция непосредствено след войната и останал тук. Имал малка фирма за внос на карпатски чам за резонаторно покритие, но преди десет години фалирал. Шверин пиел. Лежал е два пъти в Бекомберя и три месеца в Богесунд за шофиране в пияно състояние. Това било преди три години. След като се провалил в сделките, станал общ работник, последно в обществения сектор. Пътното строителство. Същата вечер прекарал в „Пилен“ на Брюгаргатан и тъкмо се връщал. Не е пил нещо особено, вероятно защото е нямал пари. Живеел много оскъдно. Предполагаме, че след ресторанта е отишъл до спирката на Васагатан. Бил е ерген и нямал роднини в Швеция. Колегите му го обичали. Казват, че имал весел и приветлив характер, обичал да си пийва бира и с всички хора бил на приятелска нога.

— Същият видял човека, който е стрелял, и преди да умре казал на Рьон нещо неразбираемо. Има ли резултат от специалистите?

— Още не. Мохамед Боуси, алжирец, работник в ресторант, тридесет и шест годишен, роден не знам-къде-си, не мога да го произнеса, пък и забравих името.

— Немарливост.

— От шест години живее в Швеция, преди това в Париж. Не се интересувал от политика и не членувал никъде. Спестявал пари в банката. Хората, които го познават, казват, че бил срамежлив и затворен. Същата вечер приключил работа в десет и половина и се прибирал. Добър човек, но стиснат и скучен.

— Няма защо да описваш себе си.

— Медицинската сестра Брит Даниелсон, родена през 1940 година в Есльов. Седяла е до Стенстрьом, но нищо не подсказва, че са се познавали. Лекарят, с когото ходи, бил дежурен същата нощ. Вероятно се е качила на Уденсгатан, заедно с вдовицата Юхансон и била на път за в къщи, не се е отбивала никъде. След работа веднага е отишла на спирката. Не сме сигурни дали не е била заедно със Стенстрьом.

Колберг поклати отрицателно глава.

— Изключено. Защо ще му е да се занимава с това малко невзрачно същество? У дома си е имал всичко, което е искал.

Меландер го погледна с недоумение, но остави въпроса висящ.

— Сега за Асаршон. На пръв поглед всичко изглежда блестящо, но това е само една фасада.

Меландер млъкна, за да оправи лулата си, и продължи:

— Този Асаршон е доста подозрителен тип. Два пъти е съден за укриване на данъци, а в началото на петдесетте години и за криминално престъпление. Използувал сексуално едно четиринадесетгодишно момиче. И трите пъти затвор. Имал е доста пари. В сделките си и въобще в живота е бил безскрупулен. И много хора са имали причина да го мразят. Дори на жена си и брат си е бил отвратителен. Но едно е ясно. Присъствието му в автобуса е мотивирано. Връщал се е от някакво събрание на Нарвавеген и е отивал при една любовница на име Улсон. Тя живее на Карлбергсвеген и работи в кантората му. Обадил й се е предварително. Разпитвахме я няколко пъти.

— Кой я разпита?

— Гунвалд и Монсон. По различно време. Тя твърди, че…

— Почакай. Защо е взел автобуса?

— Вероятно е бил доста пийнал и не е посмял да се качи в собствената си кола. А поради силния дъжд не е успял да хване и такси. Диспечерската служба с била претоварена от повиквания и в централната част на града не е имало нито една свободна кола.

— О’кей. Какво казва любовницата?

— Че Асаршон й бил гаден. Истински дядка и почти съвсем импотентен. Че го правела заради парите и службата си. Гунвалд счита, че е полупрофесноналистка, истинска повлекана и доста глупава. Казва също, че му приличала на Заза Габор, само че не я знам коя е.

— Господин Ларшон и жените. Ще взема да напиша един роман.

— Пред Монсон споделила също така, че е извършвала услуги, както тя самата се изразила, и на познатите на Асаршон. По негово нареждане. Асаршон е роден в Гьотеборг и се качил на моста при Юргорден.

— Благодаря ти приятелю. Точно така ще започна книгата си. „Той е роден в Гьотеборг и се качил при моста на Юргорден“. Блестящо.

— Хронологически всичко съвпада — добави невъзмутимо Меландер.

Тук Мартин Бек за пръв път се намеси в разговора.

— Значи, остават само Стенстрьом и непознатият?

— Да — отвърна Меландер. — За Стенстрьом знаем, че е идвал откъм Юргорден, колкото и странно да ни звучи това. И че е бил въоръжен. За непознатия знаем, че е бил наркоман на около тридесет-четиридесет годишна възраст. И повече нищо.

— Присъствието на всички останали в автобуса е мотивирано — обади се Мартин Бек.

— Да.

— Установихме защо са били там.

— Да.

— Настъпи мигът за почти класическия въпрос — заключи Колберг. — Какво е правел Стенстрьом в автобуса?

— Ще трябва да поговорим с момичето — обади се Мартин Бек.

Меландер извади лулата от устата си и рече:

— С Оса Торел? Но нали вие самите вече разговаряхте с нея. И след това пак я чухме.

— Кой? — попита Мартин Бек.

— Ами Рьон. Преди малко повече от седмица.

— О! Защо Рьон? — тихо изстена той.

— Какво искаш да кажеш? — попита Меландер.

— Рьон не е лош — обясни Мартин Бек, — но в случая не е съвсем наясно по въпроса. И освен това не е бил близък със Стенстрьом.

Колберг и Мартин Бек продължително и мълчаливо се спогледаха. Най-после тишината бе нарушена от Меландер.

— Е? Какво е правил Стенстрьом в автобуса?

— Отивал е на среща — започна Колберг неохотно. — С някое момиче или приятел.

Ролята на Колберг в такива случаи беше винаги да играе ролята на опонента, но този път сам не си вярваше много.

— Забравяш нещо — прекъсна го Меландер. — В продължение на десет дни ние чукахме и разпитвахме по всички врати в района. И не открихме нито един човек, който по-рано да е чувал нещо за Стенстрьом.

— Това не доказва нищо. Този район гъмжи от странни бърлоги и подозрителни пансионати. А по такива места полицията не е особено популярна.

— И все пак мисля, че по отношение на Стенстрьом можем да изключим теорията за любовницата — реши Мартин Бек.

— Кое те кара да мислиш така? — веднага попита Колберг.

— Просто не вярвам в нея.

— Но признаваш, че е възможна?

— Да.

— О’кей. Да я оставим. Поне за сега.

— Значи, основният ни въпрос е: какво е правил Стенстрьом в автобуса? — заключи Мартин Бек, но веднага го прекъснаха.

— Какво е правил непознатият в автобуса?

— Нека го оставим за сега.

— Не. Неговото присъствие там заслужава също толкова внимание колкото и присъствието на Стенстрьом. Освен това не знаем нито кой е, нито по каква работа е бил тръгнал.

— Може би просто се е возел на автобус.

— Просто се е возел на автобус?

— Да. Много бездомни правят тъй. За една крона можеш да направиш два тура. А това са няколко часа.

— В метрото е по-топло — намеси се Колберг. — И там можеш да пътуваш колкото си искаш, важното е да не излизаш извън перона, а само да сменяш влаковете.

— Да, но…

— Освен това забравяш нещо важно. Непознатият имаше не само прашинки хашиш и таблетки прелюдии из джобовете си, но и повече пари, отколкото всички останали в автобуса взети заедно.

— Което всъщност изключва вероятността да е било обир — подметна Меландер.

— Впрочем — рече Мартин Бек — районът, както сам каза, гъмжи от бърлоги и странни пансионати. Може би е живеел в някоя от тия дупки. Но да се върнем на основния въпрос. Какво е правил Стенстрьом в автобуса?

Настъпи мълчание, което трая най-малко минута. В съседната стая звъняха телефоните. От време на време се чуваха и гласове — ту на Гунвалд Ларшон, ту на Рьон. Най-после Меландер се обади:

— Какво умееше Стенстрьом?

Знаеха го и тримата. Меландер бавно кимна и сам си отговори:

— Стенстрьом умееше да следи.

— Да — обади се Мартин Бек, — това беше негов специалитет. Вършеше го умело и упорито. По цели седмици можеше да върви след някого.

Колберг се почеса по тила и рече:

— Спомням си как преди четири години докара до лудост оня сексуален убиец от кораба по Йота-канал.

— Преследваше го — поправи го Мартин Бек.

Никой не му отвърна.

— Още тогава владееше изкуството — продължи Мартин Бек. — Но сетне научи още много.

— Впрочем ти попита ли Хамар какво е правил Стенстрьом през лятото, когато се занимавахме с нерешените случаи? — неочаквано се сети Колберг.

— Да — отвърна Мартин Бек, — но ударих на камък. Стенстрьом ходил при него на разговор. Хамар му предложил няколко случая, но вече не си спомня кои, всички обаче минавали възрастовата граница. Не защото били остарели, а защото Стенстрьом бил твърде млад. Не искал да се захваща с неща, случили се, когато е бил едва десетгодишен и още е играел на стражари и апаши в Халстахамар. Накрая решил да се порови в онова изчезване, с което се занимаваше ти.

— Че той никакъв не ми се обади — рече Колберг.

— Сигурно се е задоволил само с документите по делото.

— Може.

Мълчание, нарушено пак от Меландер, който стана и каза:

— Е, докъде стигнахме?

— Не ми е съвсем ясно — отвърна Мартин Бек.

— Извинете ме — каза Меландер и отиде до тоалетната.

Когато затвори вратата след себе си, Колберг погледна Мартин Бек и попита:

— Кой ще отиде при Оса?

— Виж какво, това е работа за сам човек, а от двама ни ти си по-подходящ.

Колберг не отговори.

— Не искаш ли? — попита Мартин Бек.

— Не, не искам, но въпреки това ще отида.

— Тази вечер ли?

— Първо имам да ходя на други две места. До Вестберя и в къщи. Обади й се и кажи, че към седем и половина ще я посетя.

 

 

Един час по-късно Колберг влезе в жилището си на Паландергатан.

Часовникът показваше едва пет, а навън вече от няколко часа беше тъмно.

Жена му, облечена в избелели джинси и негова стара карирана риза, боядисваше кухненските столове. Беше си навила ръкавите и небрежно завързала краищата й отпред. По ръцете, раменете и краката, та дори и на челото й имаше боя.

— Съблечи се — каза той.

Тя застина с вдигната четка и го погледна изпитателно.

— Спешно ли е? — с насмешка попита тя.

— Да.

Веднага стана сериозна.

— Трябва да излизаш пак ли?

— Да, имам разпит.

Тя кимна, остави четката в кутията с боя и си изтри ръцете.

— Оса — рече той. — Ще ми бъде ужасно трудно.

— Искаш да се подготвиш ли?

— Да.

— Но да знаеш, че ще те пооплескам малко — предупреди го тя и разкопча ризата си.