Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (2)

II

Дъжд, рече си той и погледна унило през прозореца. Ноемврийски мрак и дъжд, студен и пороен. Предвестници на близката зима. Скоро щеше да завали сняг.

Нямаше нищо привлекателно в града в този час, най-малко пък на тази улица с оголени дървета и големи, белязани от годините сгради. Един пуст булевард, лошо планиран и неуместно разположен още при построяването му. Не водеше наникъде, пък и никога не бе водил. Стоеше си ей тъй, като тъжен спомен за някакъв отдавна наченат и грандиозно замислен, но така и неосъществен градоустройствен план. Нямаше осветени витрини — нито хора по тротоарите. Само големи голи дървета и улични фенери, чиято студена бяла светлина се отразяваше в локвите и блесналите от дъжда автомобилни покриви.

Обикаля тъй дълго под дъжда, че косата и крачолите му прогизнаха и сега усещаше как студената влага се просмуква около глезените и в тила, по врата и надолу към плешките.

Разкопча двете най-горни копчета на палтото си, пъхна дясната ръка под сакото и попипа леко дръжката на пистолета. Усети я студена и влажна.

От това докосване тялото на мъжа в тъмносиньото палто неволно потръпна и той се опита да мисли за друго. Например за терасата на хотела в Андреткс, където преди пет месеца прекара отпуската си. За непоносимата жега и за ясното слънце на кея и рибарските лодки и за безкрайното синьо небе над планинския хребет отвъд залива.

После си рече, че сега, по това време на годината, сигурно и там вали, а къщите нямат парно, само огнища.

Помисли си, че вече не се намира на същата улица и след малко пак трябва да излезе на дъжда.

Чу зад себе си как някой слиза по стъпалата и знаеше, че е човекът, качил се преди дванадесет спирки пред магазина „Оленс“ до Кларабергсгатан в центъра на града.

Дъжд, мислеше си той. Противен ми е. Дори го мразя. Питам се кога ли ще ме повишат. Всъщност защо съм тук, вместо да си лежа в къщи при…

И това бе неговата последна мисъл.

Автобусът беше червен, на два етажа, с кремава горна част и лъскав син покрив. От типа „Лейланд Атлантиън“, произведен в Англия, но пригоден към въведеното от два месеца дясно движение в Швеция. Тази вечер той се движеше по четиридесет и седма линия в Стокхолм — от Белмансру, Юргорден до Карлберги и обратно. Сега отиваше в северозападна посока и наближаваше крайната спирка на Нора Сташунсгатан, разположена почти на границата между Стокхолм и Солна.

Солна е предградие на Стокхолм и самостоятелна комунално-административна единица, макар границата между двата града да съществува само като пунктир на картата.

Червеният автобус бе голям, повече от единадесет метра дълъг и почти четири и половина висок. Тежеше над петнадесет тона. С блеснали — фарове и замъглени стъкла, той изглеждаше топъл и уютен, тъй както бръмчеше между редиците на оголените дървета по безлюдната Карлбергсвеген. После сви надясно по Норбакагатан и шумът от мотора му позатихна, когато взе да се спуска по голямото нанадолнище към Нора Сташунсгатан. Поройният дъжд плющеше по покрива и стъклата, а колелата пръскаха разпенени водни струи, докато автобусът тежко и непоколебимо слизаше надолу.

В края на улицата свършваше наклонът. Автобусът щеше да свърне на тридесет градуса по Нора Сташунсгатан и после му оставаха само още триста метра до крайната спирка.

Единственият човек, който в този момент забеляза превозното средство, бе мъж, застанал плътно към стената на една къща, на сто и петдесет метра нагоре по Норбакагатан. Това беше крадец, който в следния миг възнамеряваше да разбие едно стъкло. Той наблюдаваше автобуса и го чакаше да отмине, за да не му пречи.

Видя го как забавя ход на кръстовището и завива наляво със святкащи мигачи. После се скри от погледа му. Дъждът плющеше по-оглушително от когато и да било. Мъжът вдигна ръка и разби стъклото.

Онова, което не видя, беше, че автобусът не можа да обърне. Насред самия завой червеното му двуетажно туловище сякаш спря. Сетне пресече улицата, качи се на тротоара и се заби наполовина в телената ограда, отделяща Нора Сташунсгатан от пустата железопътна гара зад нея.

И така си остана.

Моторът угасна, но фаровете светеха. Също и лампите в купето.

Замъглените стъкла блестяха все така уютно в студения мрак.

Дъждът плющеше върху ламаринения покрив.

Единадесет часа и три минути вечерта на тринадесети ноември 1967 година.

В Стокхолм.