Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (15)

XV

Леденият вятър посрещна Мартин Бек с рой снежни иглички и дъхът му секна още щом понечи да излезе от управлението. Той сведе глава и побърза да закопчае палтото си догоре. За пръв път тази сутрин, поради дългите увещания на Инга, ниската температура и настинката, която го мореше, облече зимното палто. Придърпа вълнения шал около врата си и пое към центъра.

Когато пресече Агнегатан, се спря нерешително. Двоумеше се кое превозно средство да избере. Още не бе успял да свикне с липсата на трамваи и с новите автобуси за дясното движение, въведено от септември.

До него спря кола и от страничното стъкло се подаде Гунвалд Ларшон.

— Качвай се — извика му той.

Мартин Бек седна до него и потеглиха.

— Уф, пак се започна — рече той недоволно. — Едва усетиш лятото и то мине. Накъде си?

— Вестманагатан — отговори Гунвалд Ларшон. — Отивам да говоря с дъщерята на жената от автобуса.

— Добре. Остави ме пред болницата Сабатсберг.

Преминаха по Кунгсбрун и покрай старите хали.

Пред стъклото на колата се виеше сух снежен прашец.

— Какъв смисъл има от такъв сняг — ядосваше се Гунвалд Ларшон, — та той дори не стига до земята, а само пречи на видимостта.

За разлика от Мартин Бек, Гунвалд Ларшон обичаше да кара кола и дори минаваше за добър водач.

Продължиха по Васагатан, докато излязоха на Нора Банторьет. Точно пред класическата гимназия задминаха един двуетажен автобус от четиридесет и седма линия.

— Уф! — възкликна Мартин Бек. — Вече ми става лошо, като ги видя.

Гунвалд Ларшон също погледна към колата.

— Не е същият — заключи той. — Този е немски. „Бюсинг“.

А малко по-късно добави:

— Ще дойдеш ли с мен при жената на Асаршон? Оня с презервативите. Ще ходя там в три часа.

— Не зная — поколеба се Мартин Бек.

— Ако си все още наблизо де. На една крачка от Сабатсберг е. И после мога да те върна.

— Може, но зависи кога ще свърша със сестрата.

На ъгъла между Далагатан и Тегнергатан ги спря работник с жълта каска и червен флаг в ръка. В района на болницата се извършваше голямо строителство. Събаряха старите къщи — вече стърчаха няколко нови. Сега щяха да взривяват високата скала, която гледаше към Далагатан. Докато отекваше взривът между къщите, Гунвалд Ларшон подхвърли:

— Що ли не вземат да хвърлят целия Стокхолм във въздуха, вместо да си играят така на части. Виж, да бяха взели пример от Роналд Рейгън или, как му беше името, и неговото предложение за Виетнам: всичко асфалтирай, очертай с жълти линии и превърни в паркинги. Едва ли може да има нещо по-грозно от осъществените идеи на нашите проектанти.

Мартин Бек слезе пред входа на болницата, който беше от страната на гинекологичната клиника и родилното отделение, които се помещаваха в сградата на Естманския институт.

Площадката пред входните врати беше пуста, но като наближи, забеляза, че една жена в кожух го наблюдава иззад стъклените врати. Тя отвори и попита:

— Инспектор Бек? Аз съм Моника Гранхолм.

И така здраво стисна ръката му, че той почти усети прашенето на костите си. Дано само е по-нежна с новородените, помисли си Мартин Бек.

Беше висока почти колкото него, но доста по-едра. Кожата на лицето й имаше свеж розов тен, зъбите й бяха бели и здрави, а светлокестенявата й коса гъста и чуплива. Големите й красиви очи имаха същия цвят. Всичко в нея изглеждаше голямо, здраво и силно.

Убитото момиче от автобуса бе дребно и слабо и сигурно е изглеждало страшно хилаво до своята съквартирантка.

Закрачиха към Далагатан.

— Ще имате ли нещо против, ако влезем отсреща във Васахоф? — предложи тя. — Трябва да хапна нещо, преди да мога да говоря.

Времето за обед беше минало и повечето маси в ресторанта бяха свободни. Мартин Бек избра една до прозореца, но Моника Гранхолм предпочете да седнат по-навътре в салона.

— Не искам някой от болницата да ни види. Не можете да си представите колко се клюкарства по болниците.

В подкрепа на думите си тя заразказва на Мартин Бек някои от клюките, като същевременно с добър апетит погълна огромна порция кюфтенца с картофено пюре. Мартин Бек само я поглеждаше завистливо. Както винаги той не чувствуваше глад, а само обикновеното за него неразположение.

Пи кафе, от което му стана още по-зле. Остави я да се нахрани и тъкмо се канеше да заговори за мъртвата й колежка, когато тя бутна встрани чинията и заяви!

— Така. Сега можете да започнете с въпросите си и аз ще се опитам да ви отговоря, колкото мога. Ще позволите ли само да ви попитам нещо преди това?

— Разбира се — отвърна Мартин Бек и й поднесе пакет цигари „Флорида“.

Но тя поклати глава.

— Благодаря, не пуша. Успяхте ли да хванете убиеца?

— Не — отвърна Мартин Бек. — Още не.

— Знаете ли, хората са много разтревожени. Едно от момичетата в отделението вече не смее да идва с автобус на работа. Страхува се, да не би оня ненормалният да се появи с автомата си. Оттогава пътува само с такси. Непременно трябва да го хванете.

Погледна го сериозно.

— Правим всичко възможно — увери я той.

— Това е добре — кимна тя.

— Благодаря — отвърна Мартин Бек сериозно.

— Какво искате да знаете за Брит?

— Познавахте ли я добре? Колко време живяхте заедно?

— Бих казала, че я познавам по-добре от когото и да било. Три години живяхме заедно, още откакто постъпи на работа в болницата. Изключителен другар и много съвестна като сестра. Въпреки че беше слабичка, работеше здравата. Идеална медицинска сестра. Никога не мислеше за себе си.

Тя вдигна каната и му доля от кафето.

— Благодаря — кимна той. — Имаше ли си годеник?

— Да, едно много мило момче. Май още не бяха си разменили пръстените, но тя ми беше споменала, че скоро ще се изнася. Мисля, че искаха да се оженят след Нова година. Той вече имаше апартамент.

— Отдавна ли се познаваха?

Тя замислено загриза нокътя си, мъчейки се да си спомни.

— Поне десетина месеца. Той е лекар. Е, нали казват, че момичетата ставали сестри само и само за да се оженят за някой лекар, но за Брит това не може да се каже. Беше страшно срамежлива и по-скоро се боеше от мъжете. Миналата зима й дадоха болнични. Имаше лека анемия и въобще се беше поизтощила от работа. Та доста често й се налагаше да ходи на контролен преглед. Така се запознаха с Бертил и веднага си допаднаха. Тя обичаше да казва, че той я бил излекувал не с лекарствата, които й давал, а с любовта си.

Мартин Бек въздъхна уморено.

— Какво лошо има в това? — рече тя недоверчиво.

— А, нищо. Тя познаваше ли се с много мъже?

Моника Гранхолм се усмихна и поклати глава.

— Само с тези, които срещаше в болницата. Беше много затворен човек и мисля, че не е имала друг преди Бертил.

Помълча малко, като чертаеше нещо с пръст по масата. Сетне го погледна въпросително.

— От любовните й връзки ли се интересувате? Какво общо имат те с цялата работа?

Мартин Бек извади портфейла си и го сложи на масата.

— Непосредствено до Брит Даниелсон в автобуса седеше един мъж на име Оке Стенстрьом, полицай. Имаме основания да предполагаме, че той и госпожица Даниелсон са се познавали и са пътували заедно. Това, което искаме да знаем, е следното: споменавала ли е някога госпожица Даниелсон името Оке Стенстрьом?

Той извади снимката на Стенстрьом от портфейла си и я постави пред Моника Гранхолм.

— Виждали ли сте този мъж?

Тя погледна снимката и поклати глава. После я вдигна и я разгледа по-внимателно.

— А, да, — сети се тя, — във вестниците. Но тази снимка е по-хубава.

Върна снимката и продължи:

— Брит не е познавала този човек. В това почти бих могла да се закълна. А да позволи някой друг да я изпрати до къщи, е напълно изключено. Тя просто не беше такава.

Мартин Бек прибра портфейла си.

— Може би са били добри приятели и…

Но тя решително поклати глава.

— Брит беше много коректна в отношенията си, много срамежлива и както вече казах, почти се боеше от мъжете. Пък и освен това беше влюбена до уши в Бертил и не би погледнала никой друг, ако щете дори като приятел. Пък и аз бях единственият човек на света, на когото се доверяваше, като изключим Бертил, разбира се. С мен тя споделяше всичко. Съжалявам инспекторе, но сигурно имате някаква грешка.

Тя отвори чантичката си и извади портмоне.

— Трябва да се връщам при моите бебета. В момента имам седемнадесет парчета — завърши тя и бръкна, за да извади пари, но Мартин Бек протегна ръка и я спря.

— Държавата плаща.

Когато стигнаха отново пред портала на болницата, Моника Гранхолм каза:

— Не е изключено и да са се познавали, примерно като приятели от детинство или съученици и случайно да са се срещнали. Но друго не бих могла да си представя. Брит е живяла в Есльов до двадесетата си година, а полицаят откъде е?

— От Халстахамар — отвърна Мартин Бек. — Как е второто име на лекаря?

— Першон.

— И къде живее?

— На Илербакен двадесет и две в Рогсвед.

Той й протегна ръка, но колебливо, и за всеки случаи без да сваля ръкавицата.

— Много поздрави на държавата и благодаря за почерпката — рече Моника Гранхолм и се отдалечи с големи крачки надолу към сградата.