Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (1)

I

Тринадесети ноември вечерта над Стокхолм валеше като из ведро. Мартин Бек и Колберг седяха вглъбени над партия шах в жилището на Колберг, недалеч от Шермарбринк — станцията на метрото в южните предградия. И двамата бяха свободни, тъй като през последните денонощия нямаше особени произшествия.

Мартин Бек беше слаб шахматист, но въпреки това играеше. Тази вечер Колберг трябваше да си седи в къщи, за да наглежда двумесечната си дъщеричка. Що се отнася до Мартин Бек, той не изпитваше особено желание да се прибере у дома си и отлагаше момента на тръгване колкото се може повече. Времето беше отвратително. Водни талази заливаха покривите, дъждът плющеше по прозорците, а улиците се простираха безлюдни с изключение на отделни минувачи, които явно имаха крайно сериозни причини да не са се прибрали още.

На Страндвегеп, пред посолството на Съединените американски щати и по улиците, водещи натам, имаше въоръжено стълкновение между полиция и демонстранти. Четиристотин и дванадесет полицаи, въоръжени с бомби сълзлив газ, пистолети, камшици, гумени палки, коли, мотори, късовълнови приемници, мегафони, полицейски кучета и пощръклели коне. Демонстрантите, два пъти по-многобройни, понесли едно писмо и плакати, които всеки момент заплашваха да се разпаднат под плющящия дъжд. Не можеше да се каже, че групата им е еднородна — сред тях имаше всякакви хора, от тринадесетгодишни ученички с джинси и спортни якета и мрачно сериозни студенти до провокатори и професионални скандалджии, но задължително и някоя осемдесет и пет годишна художничка с барета и син копринен чадър. Някакъв силен общ подтик ги беше накарал да пренебрегнат дъжда и въобще всичко, което можеха да си навлекат. От своя страна блюстителите на реда, събрани от всички възможни участъци на града, съвсем не представляваха елита на полицията. Всеки, който имаше познат лекар или умееше да се измъква, бе успял да се отърве от тази неприятна задача. Останаха само онези, които знаеха какво правят и при това го вършеха с охота, както и наричаните на професионален жаргон „петлета“ — прекалено млади и неопитни, за да дръзнат да се „покорят“, а и без никаква представа с какво са се захванали и защо. Конете се вдигаха на задните си крака и дъвчеха юздите в устата си, а полицаите попипваха кобурите и нанасяха удар след удар с палките си. Някакво момиченце беше понесло плакат със забележителния текст: „ИЗПЪЛНИ ДЪЛГА СИ! ПРЕКАРАЙ ПОВЕЧЕ ПОЛИЦАИ!“ Трима осемдесет и пет килограмови мъжаги се нахвърлиха отгоре му, разкъсаха плаката и го завлякоха в камионетката, където му извиха ръцете и опипаха гърдите му. Но тъкмо този ден то навършваше тринадесет години и не бе успяло още да се развие.

Арестувани бяха към петдесетина човека. Много от тях разкървавени. Не липсваха и тъй наречените знаменитости, които можеха да пишат във вестниците или да вдигнат шум по радиото и телевизията. Още щом ги видяха, дежурните сътрудници по участък изтръпнаха и ги отпратиха с извинителни усмивки и подобаващи поклони. На другите не им стана тъй весело при задължителните разпити. Един от конните полицаи бе замерен с празна бутилка по главата, а тя не беше паднала от небето.

Операцията се водеше от високопоставен полицейски началник, преминал военна школа. Считан за експерт по въпросите на реда, сега той доволно наблюдаваше пълната бъркотия, която бе успял да създаде.

В апартамента си край Шермарбринк Колберг събра шахматните фигури, набута ги в дървената кутия и хлопна капака. Жена му се върна от вечерния си курс и веднага си легна.

— Никога няма да усвоиш тази игра — рече Колберг недоволно.

— Изглежда, е необходима някаква особена дарба — отвърна Мартин Бек мрачно. — Да си роден шахматист, тъй да се каже.

Колберг смени темата.

— На Страндвеген тази вечер сигурно се вдига страшна врява — рече той.

— Възможно е. За какво?

— Искали да връчат едно писмо на американския посланик обясни Колберг. — Писмо! Че защо не го пратят по пощата?

— Не би привлякло толкова внимание.

— Е, да. Но все пак е тъй глупаво, та чак срам ме хваща.

— Прав си — съгласи се Мартин Бек.

Беше си сложил шапката и палтото и се готвеше да тръгва. Колберг скочи.

— Ще изляза с теб — реши той.

— Какво ще правиш навън?

— Ами, ще походя малко.

— В това време?

— Обичам дъжда — рече Колберг и навлече тъмносиньото си палто.

— Не е ли достатъчно, че аз съм настинал — възрази Мартин Бек.

Мартин Бек и Колберг работеха в криминалната полиция, в отдела по разследване на убийствата. В момента не бяха заети с нищо особено и с чиста съвест се смятаха за свободни.

Из улиците на града не се мяркаха полицаи. Възрастната дама пред централната гара напразно очакваше някой да се приближи, да й козирува и с усмивка да й помогне да пресече. Мъжът, току-що разбил с тухла стъклена витрина в самия център на града, нямаше защо да се страхува, че воят на някоя полицейска сирена ще осуети намеренията му.

Полицията беше заета.

Преди седмица, в едно публично изявление, директорът й каза, че много от постоянните задачи на полицията трябва да отпаднат поради необходимостта да се брани американският посланик от писма и прочие на хора, които не харесват Линдън Джонсън и войната във Виетнам.

Първият помощник-инспектор Ленарт Колберг също не одобряваше нито Линдън Джонсън, нито войната във Виетнам, но пък обичаше да скита из града, когато вали.

В единадесет часа вечерта продължаваше да вали и демонстрацията можеше да се смята за разпръсната.

По същото време в Стокхолм станаха осем убийства и един опит за убийство.