Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (25)

XXV

Колберг въздъхна отчаяно и запрелиства наслуки из подвързаните протоколи.

— Ще ми отнеме цяла седмица да ги изчета — изстена той.

— Да, най-малко седмица. Известни ли са ти поне самите обстоятелства?

— Не, нищо не мога да си спомня.

— Тук някъде трябва да има резюме. Но ако искаш мога да ти го предам устно.

Колберг кимна. Мартин Бек подбра няколко листа и каза:

— Фактите сами по себе си са ясни и категорични. Всичко е много просто и точно в това е проблемът.

— Хайде започвай — настоя Колберг.

— Сутринта на десети юни хиляда деветстотин петдесет и първа година, което ще рече преди повече от шестнадесет години, някакъв мъж, излязъл да търси избягалата си котка, намерил в едни храсти, близо до игрището Стадсхаген, тук на Кунгсхолмен, мъртва жена. Лежала гола, по корем и с прибрани до тялото ръце. Съдебномедицинската експертиза показала, че смъртта е настъпила вследствие на удушване, станало около пет дни преди това. Трупът бил добре запазен, което предполагало, че е лежал в хладилен склад или нещо подобно. Като цяло, престъплението приличало на изнасилване, но тъй като вече било минало доста време, при аутопсията не могло да се установи със сигурност дали наистина е имало изнасилване.

— Което си е пак садистично убийство — подхвърли Колберг.

— Разбира се. Огледът на местопрестъплението показал, че трупът е лежал там не повече от дванадесет часа. По-късно това било потвърдено и от свидетели, които предната вечер минали покрай храсталака и обезателно са щели да забележат трупа, ако е лежал там. Освен това били намерени частици плат и конци, които показвали, че мъртвата е била закарана дотам увита в сиво одеяло. От което следва, че убийството е станало другаде. Престъпникът дори не се е опитал да прикрие трупа с клони или шума. Мисля, че това беше всичко… не, чакай, има още две неща. Преди смъртта си тя дълго време не била яла. И не открили никакви следи от престъпника. Примерно стъпки или нещо друго.

Мартин Бек обърна листа и прехвърли с поглед машинописния текст.

— Още същия ден жената била идентифицирана като Тереза Камарао, двадесет и шест годишна, родена в Португалия. Дошла в Швеция през хиляда деветстотин четиридесет и пета и още същата година се омъжила за свой сънародник на име Енрико Камарао, който бил с две години по-възрастен от нея. Първо работел в търговския флот като радист, но сетне напуснал корабите и станал радиотехник. Тереза била родена през хиляда деветстотин двадесет и пета година в Лисабон. По сведения на португалската полиция произхождала от видно португалско семейство, и с известно закъснение, поради войната, дошла тук, за да следва. До следване обаче така и не се стигнало. Вместо това срещнала същия този Енрико Камарао и се омъжила за него. Нямали деца. Живеели добре. На улица Туршгатан.

— Кой я идентифицира?

— Полицията. По-точно казано, колегите от нравствения отдел. Била им е добре известна от последните две години. На петнадесети май хиляда деветстотин четиридесет и девета година — самите обстоятелства са такива, че са могли да установят точната дата — изцяло променила живота си. Избягала от къщи — точно така е написано — и оттогава се подвизава в престъпния свят. С други думи станала проститутка. Била нимфоманка и за тези две години успяла да преспи със стотици мъже.

— Да, спомням си — кимна Колберг.

— А сега следва най-интересното от цялата история. В разстояние на три дни полицията открила не по-малко от трима свидетели, които в единадесет и половина предната вечер видели на Кунгсхолмсгатан, до началото на пътеката, където бе намерено тялото, паркирана кола. И тримата били мъже. Двама от тях минали покрай мястото с кола, а третият — пеша. Първите двама видели до колата мъж. На земята до него лежал предмет с големина на човешко тяло, завит в нещо, което им заприличало на сиво одеяло. Третият свидетел минал няколко минути по-късно и видял само колата. Описанието, което дали за мъжа, било твърде неопределено. Валяло дъжд, а той самият стоял в сянка. Единственото, което и тримата могли да кажат със сигурност, било, че са видели доста висок мъж. На въпроса какво разбират под „доста висок“, данните им се колебаят между един и седемдесет и четири и един и осемдесет и три, което включва деветдесет процента от мъжкото население на страната, но…

— Но какво?

— Но що се отнася до колата и тримата били единодушни. Независимо един от друг те твърдели, че са видели френска кола, марка „Рено“ тип ЦВ–4 — един модел, който за пръв път излезе на пазара през хиляда деветстотин четиридесет и седма и после всяка следваща година, но с малки изменения.

— „Рено ЦВ–4“ — повтори замислено Колберг. — Порше създал модела, когато французите го бяха затворили като военнопрестъпник. Държали го в портиерската стаичка на фабриката. И там седял и чертаел. Сетне май го оправдаха, но неговата кола донесе на французите милиарди.

— Познанията ти са просто забележителни — рече Мартин Бек сухо. — Я ми кажи тогава каква връзка може да има между случая Тереза и Стенстрьом, застрелян преди четири седмици в автобуса?

— Не бързай де! Карай нататък.

— После се случило следното: полицията тук в Стокхолм проведе най-обстойното разследване, предприемано някога в тази страна. Нещо огромно. Да, в това можеш да се увериш и сам. Разпитани бяха стотици хора, които са познавали и дружили с Тереза Камарао, но не се установи кой я бе видял за последен път. Следите й се губеха точно седмица преди деня, в който я открили мъртва. Прекарала нощта с някакъв мъж, в хотела на Нюбругатан. Разделили се в дванадесет и половина пред един ресторант на Местер Самуелсгатан. И край. След това бяха издирени всички „Рено ЦВ–4“. Първо в Стокхолм, тъй като свидетелите твърдяха, че колата носела стокхолмски номер. Сетне бяха проверени всички „ЦВ–4“ в страната, в случай, че номерът е бил фалшив. И това отне почти цяла година. Накрая се доказа, да именно, доказа се, че през въпросната нощ, в единадесет и половина, на девети юни хиляда деветстотин петдесет и първа година нито една от всички тези коли не е могла да се намира до Стадсхаген.

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Колберг. — И тогава…

— Точно така. Тогава цялото следствие угасна като изгорял пън. Работата просто се свършила. Всичко беше изпипано от игла до конец. Единственият недостатък бил, че все пак Тереза Камарао наистина била убита и не се знаело кой го е сторил. Последната искрица живот в следствието датира от хиляда деветстотин петдесет и втора година, когато полицията от Дания, Норвегия и Финландия съобщила, че колата не е могла да дойде оттам. В същото време пък шведската митница установила, че не е могла да дойде и от друга страна. Сигурно си спомняш, че тогава още нямахме толкова много коли и бяха необходими куп формалности, докато прекараш някоя през границата.

— Да, да, спомням си. Ами свидетелите?

— Двамата с колата били колеги. Единият майстор в сервиз, а другият — монтьор. Третият също разбирал от коли. По професия бил… ха, познай де?

— Директор на заводите „Рено“?

— Не, главен специалист в полицията. По въпросите на транспорта. Казвал се Карлберг. Вече е починал. Но и тук не минало без проверки. Ако си спомняш, още тогава бяхме започнали да експериментираме с психологията на свидетелите. Ето защо ги подложили на няколко теста. Всеки поотделно трябвало да разпознае силуетите на различни коли. И тримата се справили безпогрешно с всички тогавашни марки, а майсторът — дори и с най-апокрифните модели, като например „Испано-Суица“ и „Пегасо“. Рисували му и коли, които изобщо не съществували, и пак не могли да го заблудят. Казвал примерно, че предницата е на „Фиат 500“, а задницата на „Дина Панхард“.

— Ясно — отсече Колберг. — Сега ми кажи, какво си говореха помежду си момчетата, които се занимаваха със случая. Имам пред вид извън следствието.

— Общото мнение беше следното: убиецът фигурира някъде сред документите. Един от всички ония, които са спали с Тереза Камарао и в пристъп на не знам какво си, дето обхваща сексуалните престъпници, взел и я удушил. И въобще, че има някаква грешка при проверката на Рената и по такъв начин всичко е натикано в задънена улица. Захванаха отново да ги проучват. Сетне още веднъж. А най-после решиха, и бих казал с право, че след толкова време следата сигурно завинаги се е изгубила. Все си мислеха, че някъде при проверката на колите е допусната грешка, която вече е непоправима. Сигурен съм например, че и Ек, който тогава взе участие в цялата работа, до ден-днешен мисли така. Пък и аз, общо взето, съм на същото мнение. Просто не мога да си го обясня по друг начин.

Колберг поседя известно време мълчаливо, сетне попита:

— Ти спомена някакъв точно определен ден в живота на Тереза, през май четиридесет и девета година. Какво е станало тогава?

Мартин Бек прегледа листовете и отвърна:

— Получила шок, който предизвикал промяна в същността и поведението й — един относително рядък, но все пак познат феномен. Тереза Камарао произхождала от богато буржоазно семейство. Родителите й, както и тя самата, били католици. Когато на двадесетгодишна възраст се омъжила, била още девствена. Живели с мъжа си четири години — съвсем като шведи — макар че и двамата били чужденци и при това в среда, типична за преуспяващата средна буржоазия. Била сдържана, доста интелигентна и спокойна натура. Мъжът й намирал бракът им за щастлив. Нейното възпитание било чистопробен продукт на тези две среди, пише тук някакъв лекар. Строгото католическо висше съсловие и шведската буржоазия, с всичките морални задръжки, характерни за всяка от двете поотделно, пък да не говорим за общия резултат, който се получава. На петнадесети май хиляда деветстотин четирдесет и девета година мъжът й заминал служебно за Норланд. С една приятелка отишли на някаква лекция и срещнали там неин стар познат. Същият после ги изпратил до жилището на Камарао, където щяла да пренощува и приятелката, тъй като в момента също била сламена вдовица. Пили чай и малко вино и разговаряли за лекцията. Мъжът нямал много настроение, понеже бил скаран с приятелката си, за която впрочем скоро след това се оженил. И така — не бързал да си ходи. Тереза му се харесала, а тя наистина била хубавица, и започнал да й се натиска. Приятелката, която познавала Тереза като най-целомъдрената жена на света, ги оставила и легнала на дивана в хола, откъдето всичко се чувало. Мъжът многократно подканял Тереза към леглото, но тя все се дърпала. Накрая просто я вдигнал от стола и занесъл в спалнята. Съблякъл я и спал с нея. Дотогава Тереза още никога не се била показвала гола пред някого, дори и пред жени. И никога не била изпитвала удоволствие. Тази нощ за пръв път го изпитала и то двадесет пъти или нещо подобно. По някое време сутринта мъжът станал и си заминал. Сетне в продължение на цяла седмица Тереза му се обаждала по десет пъти на ден, но повече нищо не чул за нея. Сдобрил се с приятелката си, оженил се и били щастливи. Тук има десетина протокола от разпити с него. Провериха го най-основно, но имаше прекрасно алиби и не притежаваше кола. Освен това се оказал порядъчен и щастлив съпруг, който не изневерявал на жена си.

— А Тереза взела да скита, така ли?

— Да, в истинския смисъл на думата. Започнала да бяга от къщи. Мъжът и я изхвърлил и била изключена от кръговете, в които се движела дотогава. В продължение на две години живяла за кратки периоди с куп различни мъже и имала сексуални връзки с още десет пъти по толкова. Била нимфоманка, готова на всичко. Отначало просто така, после се случвало да взима и пари. Естествено никога не срещнала мъж, който да издържи с нея по-дълго. Приятелки нямала. И така започнала бързо да затъва. Не се изминала и половин година и тя вече се движела в ония среди, които тогава наричахме престъпен свят. Започнала и да пие. Нравственият отдел знаел за нея, но не успели достатъчно бързо да реагират. Някой решил да я окафези за скитничество, но докато стане това, я убили.

Мартин Бек посочи папката с документите и добави:

— Тук има много разпити на мъже, попадали в лапите й. Казват, че просто се залепвала за някого и била ненаситна. Повечето от тях веднага изпадаха в ужас, особено женените, дето от време на време си поскитват. Познавала е куп подозрителни типове, дребни мошеници, джебчии, полугангстери и членове на разни банди, валутни спекуланти и прочие. Сам знаеш каква ни беше клиентелата тогава.

— Какво стана с мъжа й?

— Почувствувал се — и донякъде с право — скандализиран, сменил си името и станал шведски поданик. Запознал се с едно възпитано момиче от Стоксунд и се оженил за него. Създали две деца и до ден-днешен си живеят щастливи и доволни в една вила в Лидингьо. Алибито му беше непоклатимо като „Капитан Кесел“.

— Като какво?

— Виждаш ли, единственото, от което нищо не разбираш, са кораби — рече Мартин Бек вместо отговор. — Ако погледнеш тук в папката, ще разбереш откъде Стенстрьом е черпил идеите си.

Колберг последва съвета му.

— Господи! — възкликна той. — Не бях виждал по-пропаднала жена от тая. Кой е правил снимките?

— Един любител — фотограф, с отлично алиби и без достъп до „Рено“. Но за разлика от Стенстрьом добре е пласирал снимките си. Ако си спомняш, някога не бяхме наводнени с порнография както днес.

Поседяха известно време мълчаливо. Накрая Колберг се обади:

— Можеш ли сега да ми кажеш каква връзка има всичко това с убийството на Стенстрьом и още осем човека в един автобус шестнадесет години по-късно?

— Никаква — отвърна Мартин Бек. — Просто се връщаме отново към теорията с ненормалния убиец.

— Защо не е казал нищо… — започна Колберг и спря.

— Да. Сега всичко идва на мястото си — рече Мартин Бек. — Стенстрьом се е заел с неизяснени случаи. И понеже беше честолюбив, амбициозен и все още малко наивен, е избрал възможно най-трудното дело. Ако успееше да се справи с убийството на Тереза, нямаше да има равен на себе си. И никому нищо не е споменал, защото е знаел, че някои измежду нас ще му се подиграят. Казвайки на Хамар, че не иска да се захваща с отдавна отминали неща, той вече се е бил спрял именно на това дело. Когато Тереза Камарао е лежала в моргата, Стенстрьом е навършвал дванадесет години и едва ли се е докосвал до вестници. Затова е вярвал, че ще може да обхване случая съвсем обективно и е преровил още веднъж всичко това, дето го виждаш.

— И какво е открил?

— Нищо. Защото просто няма нищо за откриване. Всичко е проверено.

— Откъде знаеш?

Мартин Бек го погледна сериозно и отвърна:

— Зная. Защото и аз преди дванадесет години направих същия опит като него. И също не открих нищо. При това нямах на разположение Оса Торел, за да си правя сексуално-психологически експеримент като него. Още щом ми каза за нея, веднага разбрах с какво се е занимавал. Но съвсем забравих, че на теб случаят не ти е също така известен. Впрочем трябваше да загрея още когато видяхме снимките в бюрото му.

— Излиза, че е опитвал някакъв психологически метод, така ли?

— Да. Единственото, което му е оставало. Опитал се е да изследва реакциите на човек, който в някои отношения е приличал на Тереза. Има известна логика в това, особено ако вече си имаш такъв човек в къщи. Самото разследване е било изпипано до най-малките подробности. Оставало е само…

— Какво?

— Щях да кажа, да се попита някой ясновидец, но виждам, че друг умник вече го е сторил. Тук в документите го пише.

— Но всичко това съвсем не обяснява присъствието му в автобуса?

— Имаш право.

— И все пак смятам да проверя някои работи — реши Колберг.

— Добре. Няма да е лошо — съгласи се Мартин Бек.

Колберг издири Енрико Камарао, понастоящем вече Хенри Кам, закръглен мъж на средна възраст, който въздъхна и отправи нещастен поглед към русата си жена, явно от висшата класа, и тринадесетгодишния си син с прическа а ла Битълс и кадифено сако.

— Кога най-после ще намеря спокойствие? Сега през лятото нали идва един млад детектив и…

Колберг провери алибито му за вечерта на тринадесети ноември. Оказа се безупречно.

Потърси също и човека, който преди осемнадесет години беше направил снимките с Тереза. Откри го в затворническите килии на Лонгхолмен, един алкохолизиран стар разбойник, останал вече без зъби, който похотливо млясна насреща му и рече:

— Тереза ли? Дали си я спомням? Как не! Впрочем само преди няколко месеца тук идва едно ченге и…

Колберг изчете целия протокол, дума по дума. Отне му точно една седмица. Късно вечерта на осемнадесети декември 1967 довърши последната страница и погледна към жена си, която от няколко часа сладко си спеше, заровила тъмната си разчорлена глава във възглавницата. Лежеше по корем, подвила крак и изритала одеялото до кръста си. Чу скърцането на кушетката от хола, когато Оса Торел стана, за да пие вода в кухнята. Тя все още не можеше да спи както трябва.

Не виждам никакви пропуски, мислеше Колберг. И човек просто няма за какво да се хване. Но все пак утре ще взема да направя един списък на всички, които са били на разпит по делото или са имали вземане-даване с Тереза. Сетне ще видим кои от тях са все още живи и с какво се занимават.

Беше изминал месец от шестдесет и седемте изстрела в автобуса на Нора Сташунсгатан, а убиецът на девет души все още се разхождаше на свобода.

Освен върховната полицейска управа, пресата и будната общественост имаше и други, които изразяваха нетърпението си. А именно една категория хора, особено заинтересувани от скорошното залавяне на виновника — така наречения престъпен свят.

Повечето хора, които обикновено се занимаваха с престъпна дейност, вече цял месец бяха принудени да кротуват. Докато траеше трескавата активност на полицията — по-добре да се спотайваш на сянка. В цял Стокхолм нямаше нито един крадец, наркоман, разбойник, сутеньор или мошеник, който искрено да не желаеше скорошното залавяне на убиеца, та полицията отново да си се захване с демонстрациите против войната във Виетнам и неправилно паркиралите коли, а те спокойно да се върнат към работата си.

В резултат на това необичайно съвпадение на интересите голяма част от тях охотно предлагаха помощта си в издирването на престъпника.

И благодарение именно на тази услужливост работата на Рьон по събирането на подробности около личността на Нилс Ерик Йорансон значително се улесни. Той добре познаваше причините за тази необикновена благосклонност, с която го посрещаха навсякъде, но все пак я приемаше с готовност.

Последните нощи прекара в търсене на хора, познавали някога Йорансон. Намираше ги по изоставени къщи, кръчми, бирарии, разни клубове и приюти. Макар не всички да се отзоваваха с готовност, мнозина все пак му помогнаха.

Вечерта на тринадесети декември срещна край брега на Сьодра Меларен едно момиче, което му обеща на другата вечер да го срещне със Сюне Бьорк — човекът, приел Йорансон за няколко седмици у дома си.

Следният ден беше четвъртък и Рьон, на когото през последните денонощия се събираха едва няколко часа сън, спа почти до обяд. В един часа стана и помогна на жена си да си стегне багажа. Беше я придумал да замине с малкия при родителите си в Ариеплуг и там да прекарат коледните празници, защото предчувствуваше, че тази година той самият едва ли ще може да празнува.

След като ги изпрати с влака, се върна у дома. Извади лист и молив и седна край кухненската маса. Отпреде си сложи доклада на Нурдин и своя бележник, постави си очилата и започна да пише:

Нилс Ерик Йорансон

Роден във финландската енория в Стокхолм на 4.10.1929 г.

Родители: Алгот Ерик Йорансон, електротехник, и Бенита Рантанен. През 1935 г. родителите се развели, майката се преселила в Хелзинки и детето било присъдено на бащата.

Йорансон живял при баща си в Сундбюберг до 1945 г. 7-год. училище, сетне 2-год. бояджийство.

През 1947 г. се преместил в Гьотеборг и 2 г. работил като помощник-бояджия.

На 1.12.1948 г. се оженил за Гюдрун Мария Свенсон.

Развод от 13.5.1949 г.

От юни 1949 до март 1950 г. — юнга по корабите на дружество „Свеа“ по Балтийско море. През лятото на 1950 г. се преместил в Стокхолм. До ноември 1950 г. работил по специалността си във фирмата Амандус Густафсон. Уволнен поради употреба на алкохол в работно време. Сетне, изглежда, започнал да пропада. Захващал се само с временна работа: нощен пазач, куриер, носач, склададжия и пр., но общо взето, като че ли се е препитавал от кражби и др. престъпления от по-лек характер. Не е бил залавян като заподозрян в нито едно, но на няколко пъти е задържан за пиянство. Известно време се подвизавал под майчиното си име, Рантанен. През 1958 г. бащата починал и той се преместил в жилището му в Сундбюберг. През 1964 г. изхвърлен заради неплатен тримесечен наем. Тогава вероятно е започнал да употребява наркотици. До смъртта си не е имал постоянен адрес. През януари 1965 г. заживял с Гурли Льофгрен на Шепар Карлс гренд 3 и останал при нея до пролетта на 1966. През това време нито той, нито Льофгрен са имали постоянна работа. Льофгрен е била регистрирана от нравствената полиция, но като се има пред вид вида и възрастта й, едва ли е печелела много от проституцията си. Льофгрен също била наркоманка.

Гурли Льофгрен починала на 47-годишна възраст от рак в първия ден на Коледата 1966 г.

В началото на май 1967 г. срещнал Магдалена Росен (Русата Малин) и живял при нея на Арбетаргатан 3 до 29.8.1967 г. От началото на септември до средата на октомври същата година е живял временно при Сюне Бьорк.

Лекуван е 2 пъти от венерическа болест (гонорея) — периода октомври-ноември — в болницата „Свети Йоран“. Майката се омъжила повторно и от 1947 г. живее в Хелзинки. Уведомена е с писмо за смъртта му.

Росен твърди, че Йорансон винаги разполагал с пари, но не може да каже откъде и според нея нито продавал наркотици, нито пък вършел други някакви престъпления.

Рьон прочете написаното. Почеркът му бе тъй микроскопичен, че всичко преспокойно се събра върху по-малко от един голям лист. Сложи го в папката си, пъхна бележника в джоба и тръгна за срещата със Сюне Бьорк.

Момичето от яхтата го очакваше до будката на Марияторйет.

— Аз няма да идвам с теб — рече тя. — Но говорих със Сюне и той знае. Дано само не постъпих глупаво, като те свързах с него. Не съм от тия, дето доносничат.

Подаде му някакъв адрес на Тавасгатан и изчезна надолу към Слусен.

Сюне Бьорк се оказа по-млад от очакваното и едва ли минаваше двадесет и петте. Имаше руса брада и сравнително приятна външност. Нищо от вида му не издаваше, че е наркоман и Рьон мислено се запита какво е могло да го свърже със значително по-възрастния и тъй пропаднал Йорансон.

Жилището се състоеше от стая и кухня, мебелирани оскъдно. Прозорците му гледаха към мръсен заден двор. Единственият стол зае Рьон, а Бьорк седна върху леглото.

— Чух, че сте искали сведения за Нисе — започна Бьорк. — Но да си призная, и аз самият не зная много за него. Реших обаче, че може би ще вземете нещата му.

Той се наведе и измъкна изпод леглото една книжка торба и я подаде на Рьон.

— Оста̀ви я, когато си замина. Част от нещата взе със себе си, а това тук повечето са дрехи. Истински боклуци.

Рьон пое торбата и я пусна до стола си.

— Можете ли да ми кажете откога познавате Йорансон, къде и при какви обстоятелства се срещнахте и кое ви накара да го приемете да живее у вас?

Бьорк се нагласи по-удобно върху леглото и кръстоса крак връз крак.

— Мога. Защо не — отвърна той. — Да имате една цигара в повече?

Рьон извади от джоба си пакет „Принц“ и му го поднесе. Бьорк си взе, откъсна филтъра и запали.

— Ами, всичко започна в кръчмата „При Францисканците“, където отидох да ударя една бира. Нисе седеше на съседната маса. Не се познавахме от преди, но се заприказвахме и той ме почерпи едно вино. Стори ми се готино момче, така че когато затвориха и ми каза, че нямал квартира, аз го доведох тук. Нея вечер здравата се натряскахме, а на другия ден той почерпи в Сьодергорд. Трябва да е било на трети или четвърти септември. Но вече не помня точно.

— Забелязахте ли, че е наркоман? — попита Рьон.

Бьорк поклати глава.

— Не. Чак след това. Няколко дни по-късно, една сутрин, като станахме, той си постави инжекция и тогава разбрах. Предложи ми и на мен, но аз отказах.

Бьорк беше навил нагоре ръкавите си. Рьон погледна с опитно око свивките му и установи, че вероятно казва истината.

— Но тук не е ли доста тесничко? — огледа се той. — Защо все пак го оставихте тъй дълго при себе си? Впрочем той плащаше ли си?

— Момчето беше о’кей. Не мога да кажа, че плащаше направо, но имаше доста пари и постоянно мъкнеше ядене и пиене.

— А откъде вземаше парите?

Бьорк вдигна рамене.

— Не зная. Впрочем това не ме и засягаше. Но че нямаше работа — нямаше, в това съм сигурен.

Рьон погледна ръцете на Бьорк, които изглеждаха черни и захабени.

— А вие какво работите?

— Занимавам се с коли — отвърна Бьорк. — Вижте, след малко имам среща с една мадама, та ще можете ли да побързате? Какво още искате да знаете?

— За какво говореше? Разказвал ли ви е нещо за себе си?

Бьорк прокара бързо пръст под носа си и отговори:

— Разправяше, че е работил по корабите. Но май доста отдавна. Говореше и за жени. Особено за една, с която известно време живял, но наскоро пукнала. Била за него като майка, даже нещо повече. — Пауза. — Нали знаете… човек не може да такова майка си — обясни Бьорк сериозно. — Инак не обичаше да говори за себе си.

— Кога се изнесе оттук?

— На осми октомври. Помня го, защото беше неделя и той имаше имен ден. Взе си нещата, всичко, с изключение на ей тази торба. Нямаше много вещи. Стигаха колкото да напълни един обикновен сак. Каза, че си е намерил квартира другаде, но след няколко дни пак щял да намине.

Бьорк млъкна и смачка фаса в чашата на пода.

— Сетне повече не го видях. Бил мъртъв, каза Сива. Наистина ли е един от ония в автобуса?

Рьон кимна.

— Знаете ли къде отиде?

— Не, нямам представа. Повече не ми се обади и не го знаех къде е. Докато живя тук, срещаше много от моите приятели, но аз така и не видях нито един от неговите. Всъщност знам страшно малко за него.

Бьорк се изправи, отиде до огледалото на стената и се среса.

— Разбрахте ли вече кой е? Имам пред вид оня от автобуса.

— Не — отвърна Рьон, — още не.

Бьорк съблече пуловера си.

— Трябва да побързам — обясни той. — Момичето чака.

Рьон се надигна, взе книжната торба и се запъти към вратата.

— Значи, не знаете къде може да е бил след осми октомври, така ли?

— Не, нали вече ви казах — отвърна Бьорк.

Бръкна в едно чекмедже, извади чиста риза и откъсна етикета от обществената пералня.

— Зная само едно — добави той.

— Какво?

— Че седмиците преди да изчезне, беше страшно нервен. Като че ли някой го гонеше.

— Но не знаете защо?

— Не, наистина не знам.

 

 

Още с влизането в празното си жилище Рьон отиде в кухнята и изсипа торбата върху масата. Сетне внимателно огледа нещата едно по едно, преди да ги пусне обратно вътре.

Разръфано старо кепе, чифт гащета, някога бели, омачкана вратовръзка на червени и зелени райета, колан от изкуствена кожа с жълта месингова катарама, лула с изръфан мундщук, една подплатена ръкавица от свинска кожа, чифт жълти найлонови мъжки чорапи, две мръсни носни кърпи и една омачкана светлосиня риза.

Рьон поддържа ризата пред себе си и тъкмо се канеше да я пусне най-отгоре в торбата, когато забеляза стърчащото от джоба й листче. Сложи ризата настрана и разгъна бележката. Беше сметка за седемдесет и осем крони и двадесет и пет йоре от ресторант „Пилен“. Носеше датата седми октомври. От маркираните цифри едната беше за обяд, шест за алкохолни напитки и три за минерална вода.

Рьон обърна сметката. В полето на обратната й страна някой бе написал с химикал:

8/10	б ф	3000
Моф		500
Дълг	га	100
Дълг	мб	50
Д-р П		650
		1300
Остатък		1700

Стори му се, че разпознава почерка на Йорансон. В жилището на Русата Малин вече беше виждал някои написани от него работи. И разтълкува написаното по следния начин: на осми октомври, денят, когато се е изнесъл от Сюне Бьорк, Йорансон е трябвало да получи отнякъде три хиляди крони, вероятно от човек, чиито имена започваха с Б. Ф. От тези пари е щял да закупи за петстотин крони морфин, да върне сто и петдесет, които е имал в дълг, и да даде на някакъв доктор П. шестстотин и петдесет крони, вероятно за наркотик или за нещо друго, при което са щели да му останат хиляда и седемстотин крони. Когато месец по-късно го откриха мъртъв в автобуса, в джоба му имаше над хиляда и осемстотин крони. Значи, след осми октомври е получил още пари. Рьон се питаше, дали и тази сума не бе дошла от същия източник, бф или Б. Ф. Можеше и да не е име на човек, а съкращение на нещо друго.

Сейф в банката, „банкфах“? Йорансон не приличаше на човек със сейф. Като най-приемливо все пак оставаше бф да е човек. Рьон потърси в бележника си, но никой от хората, с които бе разговарял или поне чувал да са имали връзки с Йорансон, нямаше инициалите БФ.

Взе торбата и бележката и излезе в антрето. Бележката сложи в папката си и заедно с торбата я постави върху масичката. Сетне отиде и си легна.

Питаше се откъде Йорансон е могъл да получава парите си.