Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (11)

XI

— Хайде мислете! — изстреля Гунвалд Ларшон и тръшна вратата зад себе си. — Точно в три часа Хамар ни иска на оперативка. След десет минути.

Мартин Бек, който тъкмо говореше по телефона, му хвърли недоволен поглед, а Колберг вдигна глава от листовете си и измърмори мрачно:

— Нищо ново не ни каза. Опитай сам да мислиш на гладен стомах и ще видиш колко е лесно.

Едно от малкото неща, които можеха да развалят настроението на Колберг, бе прескачането на обеда или вечерята. А в момента той не бе и закусвал, та здравата беше умърлушен. Освен това по доволния вид на Гунвалд Ларшон можа да разбере, че току-що си е хапнал някъде и тази мисъл още повече го угнетяваше.

— Къде си ходил? — попита го той подозрително.

Вместо да му отговори, Гунвалд Ларшон отиде и седна зад бюрото си. Колберг проследи движенията му с поглед.

— Какво си се разлютил толкова? — сопна се Мартин Бек и остави слушалката.

После стана, взе си бележките и отиде при Колберг.

— Обадиха се от лабораторията — обясни той. — Преброили са всичко на всичко шестдесет и осем празни гилзи.

— Какъв калибър? — попита Колберг.

— Както предполагахме. Девет милиметра. По всичко личи, че шестдесет и седем от тях са от едно и също оръжие.

— А шестдесет и осмата?

— Седем цяло и шестдесет и пет милиметров „Валтер“.

— Изстрелът на оня, Кристиансон, в покрива — констатира Колберг.

— Да, същият.

— Това означава, че убиецът е бил само един — заключи Гунвалд Ларшон.

— Точно така — потвърди Мартин Бек.

Отиде до скицата и драсна един кръст на пътеката до най-широката средна врата.

— Да — замислено рече Колберг. — Там, изглежда, е стоял.

— Сега разбирам…

— Какво? — не се стърпя Гунвалд Ларшон.

Мартин Бек не отговори.

— Какво искаше да кажеш? — подкани го Колберг. — Какво разбираш?

— Защо Стенстрьом не е успял да стреля — продължи мисълта си Мартин Бек.

Останалите го погледнаха учудено.

— Я остави това — махна с ръка Гунвалд Ларшон.

— Да, да, прави сте — отвърна замислено Мартин Бек и разтри челото си.

В този момент вратата широко се разтвори и в стаята нахълта Хамар, последван от Ек и един мъж от прокуратурата.

— Ще възпроизвеждаме — изкомандува той. — Спрете всички телефонни разговори. Готови ли сте?

Мартин Бек го погледна тъжно. Спомни си за Стенстрьом. Той обичаше да нахълтва по същия начин, съвсем изненадващо и почти винаги без да чука, което страшно дразнеше.

— Това какво е? — попита Гунвалд Ларшон. — Вечерните вестници ли?

— Позна — отвърна Хамар. — Страшно са окуражаващи. — Вдигна вестниците и ги огледа с враждебен поглед. Заглавията бяха големи и черни, но доста бедни откъм съдържание.

— Ще цитирам — каза Хамар — Това е престъплението на века, казва опитният следовател от стокхолмската криминална полиция Гунвалд Ларшон и добавя: — Най-ужасната гледка, която някога съм виждал в живота си. Две удивителни.

Гунвалд Ларшон се облегна в стола и недоволно сви вежди.

— Спокойно, не си само ти — кимна му Хамар. — Министърът на правосъдието също е направил изявление. Бурно надигащата се вълна от беззаконие и насилие трябва да бъде спряна. Полицията е хвърлила всички човешки и материални сили за незабавното залавяне на престъпника.

Тук той се огледа и добави:

— Ето ги, значи, силите.

Мартин Бек се изсекна.

— В разследването вече са включени стотици опитни криминалисти от цялата страна — продължи Хамар и посочи един от вестниците. — Това е най-голямата полицейска акция в историята на криминалистиката у нас.

Колберг въздъхна и се почеса по главата.

— Тия политици! — измърмори Хамар под носа си и захвърли вестниците на бюрото.

— Къде е Меландер?

— Говори с психолозите — отвърна Колберг.

— А Рьон?

— В болницата.

— Има ли нещо ново там?

Мартин Бек поклати отрицателно глава.

— Все още оперират.

— Е, хайде да възпроизведем — подкани Хамар.

Колберг взе един от листовете си.

— Приблизително в десет часа автобусът е потеглил от Белмансру — започна той.

— Приблизително?

— Да, защото цялото разписание се било объркало от безредиците на Страндвеген. Поради задръстеното движение и полицейските кордони автобусите са пътували бавно и понеже закъсненията станали големи, шофьорите получили нареждане да изоставят разписанието и да обръщат веднага щом стигнат крайните спирки.

— По радиото ли?

— Да. Същото нареждане било предадено и на водачите от четиридесет и седма линия малко след девет часа по служебния канал.

— Нататък.

— Изхождаме от факта, че някои хора са пропътували отделни участъци през града именно с този рейс. Но засега все още не сме установили връзка с нито един от тези свидетели.

— Ще дойдат — успокои го Хамар.

Посочи вестниците и добави:

— След всичко това.

— Часовникът на Стенстрьом бе спрял на единадесет часа три минути и тридесет и седем секунди — продължи Колберг монотонно. — Имаме основания да предполагаме, че това е моментът, в който са били дадени изстрелите.

— Кои? Първите или последните? — поиска да уточни Хамар.

— Първите — отвърна Мартин Бек.

Обърна се към скицата на стената и сложи десния си показалец върху прясно нарисувания кръст.

— Предполагаме, че онзи, който е стрелял, е стоял точно тук — обясни той. — На площадката пред изходните врати.

— По какво съдиш?

— Траекторията на куршумите. Положението на гилзите спрямо телата.

— Добре, продължавай.

— Предполагаме също, че убиецът е дал три откоса. Първият напред, отляво надясно, при което са били улучени всички, които са се намирали в предната част на автобуса, означените тук с номер едно, две, три, осем и девет. Единицата, това е шофьорът, а двойката — Стенстрьом.

— После?

— После се е завъртял, вероятно надясно, и дал следващия откос, срещу четиримата пътници в задната част на колата, пак отляво надясно, при което е убил номер пет, шест и седем, а номер четири ранил. Това е Шверин. Шверин лежеше по гръб на задната половина от пътеката. Предполагаме, че е седял на лявата седалка, успоредна на прозореца, и е успял да стане. Той ще да е последният, който е бил ударен.

— А третият откос?

— Даден е напред — отговори Мартин Бек. — Този път отдясно наляво.

— Оръжието трябва да е автомат.

— Да — потвърди Колберг. — Вероятно. Ако е от обикновения военен тип…

— Един момент — прекъсна го Хамар. — Колко време му е трябвало? Да стреля напред, да се завърти и пак да стреля, после отново да насочи оръжието напред и да изпразни пълнителя?

— Понеже не знаем още какъв вид оръжие е използува… — започна Колберг, но Гунвалд Ларшон го прекъсна.

— Около десет секунди.

— А как е излязъл от автобуса? — попита Хамар.

Мартин Бек кимна на Ек.

— Това е за теб. Моля.

Ек прекара пръсти през сребристобялата си коса, прокашля се и започна:

— Заварихме отворена само дясната половина от предната врата. Убиецът най-вероятно е слязъл оттам. За да я отвори обаче, е трябвало да измине цялата пътека до мястото на шофьора, да се пресегне над или покрай нещо и да бутне шалтера.

Тук той спря за момент, извади очилата си и след като ги почисти с носната си кърпа, отиде до стената.

— Накарах да ми увеличат две таблици с инструкциите — продължи Ек. — На горната се вижда цялото командно табло, а на другата само копчето за предните врати. С номер петнадесет на първата фигура е означен шалтерът за вратите, а с номер осемнадесет — ключът за отваряне и затваряне. Той стои вляво пред кормилото, под диагонал от страничното стъкло и както виждате от втората фигура, има пет положения.

— Нищо не мога да загрея — оплака се Гунвалд Ларшон.

— Когато стои хоризонтално, тоест в положение едно, двете врати са затворени — продължи Ек невъзмутимо. — При две, една степен по-горе, се отваря дясната от предните врати, а при три, две степени по-горе, се отварят и двете. Надолу копчето също има две положения, а именно четири и пет. При първото от тях се отваря лявата предна врата, а при второто — пак двете.

— Давай, моля те, заключението — каза Хамар.

— Накратко — продължи Ек, — въпросното лице трябва да е изминало разстоянието от първоначалното си място при изходните врати по пътеката напред до мястото на водача, пресегнало се е над шофьора, който лежал прострян върху кормилото, и завъртяло ключа на „две“. Така е отворило дясната предна врата. Същата, която заварили полицаите от първата кола.

Мартин Бек подхвана нататък.

— Всъщност има данни, че последните изстрели са били дадени в движение, докато стрелящият се е придвижвал напред по пътеката, наляво. Един от тях сигурно е улучил Стенстрьом.

— Сякаш е атакувал — мрачно отбеляза Гунвалд Ларшон. — И то в разгънат строй.

— Гунвалд Ларшон току-що съвсем правилно отбеляза, че нищо не е разбрал — каза Хамар сухо. — Дотук всичко говори, че този, който е стрелял, добре е познавал автобуса и неговото командно табло.

— Или поне е знаел да се оправя с вратите — педантично допълни Ек.

В стаята настъпи тишина, Хамар размишляваше усилено.

— Искате да кажете — продължи той след малко, — че някой изведнъж е застанал в средата на автобуса, застрелял всички и сетне просто си тръгнал? Без някой да успее да реагира? И без да го забележи шофьорът в огледалото си?

— Не — възрази Колберг, — не съвсем.

— А какво тогава?

— Че някой от горния етаж е слязъл по задната стълба с приготвен автомат — обясни Мартин Бек.

— Някой, който за известно време е останал горе сам — добави Колберг. — И е изчаквал най-удобния момент.

— Как разбира шофьорът на автобуса дали има някой на горния етаж? — запита Хамар.

Всички с надежда погледнаха Ек, който отново се прокашля и обясни:

— В стълбите има вградени фотоклетки, които от своя страна задвижват брояч на командното табло. За всеки пътник, който се изкачи по предната стълба, броячът прибавя по една единица. Така шофьорът винаги знае колко хора има горе.

— А когато бе открит автобусът, броячът показваше нула?

— Да.

Хамар помълча няколко секунди и рече:

— Не, не излиза.

— Кое? — учуди се Мартин Бек.

— Възпроизвеждането.

— Защо да не излиза? — на свой ред попита Колберг.

— Всичко изглежда твърде премислено. Един ненормален убиец не действува с такава прецизност.

— Защо пък не — намеси се Гунвалд Ларшон. — Онзи, лудият, в Америка, дето миналото лято застрелял над тридесет човека от една кула, дяволски добре планирал всичко. Дори си имал и храна.

— Да — намеси се Хамар, — но едно нещо не предвидил.

— Какво?

Този път отговори Мартин Бек.

— Как после да избяга.