Жан Расин
Федра (14) (Трагедия)

Първа поява

 

Федра

Защо не отреди на други тази слава?

Не исках поглед чужд да ме съзре такава.

Какво ще промениш от жребия ми лих?

Напротив, скрий ме ти. Премного се открих,

стаеното у мен изрекох като в треска,

до тайната си друг човек допуснах днеска.

Видя ли само как ме слушаше? Небе!

Догдето ме разбра, съвсем безчувствен бе.

Да бяга бе готов и двойно ме засрами,

като се изчерви към края на речта ми!

А ти защо ме спря? Той как се прояви,

когато с меча му замахнах аз? Уви,

не трепна ли поне? От мен не го ли дръпна?

Като го грабнах аз, ръката му потръпна:

за него тоя меч ще бъде осквернен,

понеже бе за миг докоснат и от мен.

 

Енона

Сърцето ви е в плен на болката си стара:

наместо да гаси, разпалва пак пожара.

Спомнете си, че сте на Минос дъщеря,

достойна е за вас утеха по-добра —

понеже Иполит от любовта ви бяга,

в ръцете си властта поемайте веднага!

 

Федра

Властта? Та как страна ще управлявам аз,

когато нямам власт над своя собствен бяс?

Когато той над мен царува — погледни го!

Когато ми тежи непоносимо иго!

Загивам!

 

Енона

                Бягайте!

 

Федра

                                Далеч от него? Не!

 

Енона

Изгнание нали преди ви го отне?

 

Федра

Сега е друго: той страстта ми вече знае,

за неговия свян откритие това е.

Откакто му признах, не е като преди —

надеждата у мен почти се възроди.

Нали самата ти, с усилия огромни,

за моя чар съвсем навреме ми напомни;

умирах, но от теб получих пак крила:

повярвах, че любов да вдъхна бих могла.

 

Енона

Приела бих от вас присъда най-сурова —

за да ви отърва, на всичко бях готова.

Но как не ви тежи обидата! Нима

не виждате, че той да ви презре посмя?

Какъв бездушен бе, когато, онемяла,

в краката му почти се олюляхте цяла…

Какъв противен бе безстрастният му лик!

Със моите очи да бяхте в оня миг!

 

Федра

Не бива гордостта пристрастна да те прави;

спомни си — Иполит е расъл сред дъбрави

и там е придобил без друго нрав суров,

а днес за първи път дочува за любов:

навярно замълча от изненада само,

защо да го виним в бездушие голямо?

 

Енона

Та майка му от род на варвари била!

 

Федра

Но да обикне тя горещо е могла.

 

Енона

Към пола ни таи омраза упорита.

 

Федра

Тъй друга няма той пред мен да предпочита,

Изобщо разбери: разумният съвет

от мене няма днес да е добре приет,

Наместо да ме спреш, Енона, помогни ми:

студените души не са непобедими,

за любовта е глух, но иска може би

в Атина да е цар над хиляди съдби,

приготвил е за път галерите си, зная —

видях ги със платна разпънати докрая.

С честолюбивия младеж поговори,

Енона, обещай короната дори,

за себе си едно ще отстоявам смело —

да я положа аз над неговото чело.

Ще му я дам — на мен не ми е нужна тя,

а той пък моя син ще готви за властта

и място на баща ще може да заеме,

когато свикне с нас подир известно време.

Каквото искаш ти кажи за тая цел —

от теб, а не от мен, словата би приел,

моли, въздишай, с плач му опиши картина

на моята печал, кажи, че ще загина!

На теб разчитам, знай, че чакам в смут голям:

като се върнеш ти, съдбата си ще знам.