Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (14)

Глава втора

Не помня спахме ли тази нощ, спомням си само как седях край огъня в сивата предутринна дрезгавина с чаша горещ чай в едната ръка, а в другата с шиша със закуската, която сега нямаше особено привлекателен вид и беше посипана с пепел от огъня. Римлянина се беше изправил до мен, ораторствуваше и показваше на изток, където небето светлееше. Помня как с учудване се запитах дали този бърборко беше продължил да дрънка през цялата нощ.

Одраните от главите кожи бяха разстлани на земята и добре осолени, а черепите с рогата — опрени до стената на дървената колиба. М’Кола вече сгъваше кожите. Камау ми донесе консервите и аз му казах да отвори кутия компот. Беше още студен от нощния хлад — смесените плодове и студеният още сок сами се плъзгаха в гърлото. Изпих още една чаша чай, влязох в палатката, облякох се, преобух се и бяхме готови за тръгване. Римлянина беше казал, че ще се върнем по пладне.

Водач щеше да ни бъде неговият брат. Доколкото разбрах, самият Римлянин беше решил да проследи едното стадо черни антилопи, докато ние дебнем второто. Тръгнахме. Отпред вървеше братът на Римлянина, облечен в тога и с копие в ръка, след него аз със спрингфилда на рамо и малкия цайсов бинокъл в джоба, след това М’Кола с големия бинокъл на Батето, провесен през едното рамо, и с манерката вода през другото, с ловния нож, камъка за точене, резервната кутия с патрони и шоколади в джобовете, с голямата пушка на рамо, после старецът с фотоапарата и Гарик с кинокамерата, а на опашката негърът уандеробо с копие, лък и стрели.

Сбогувахме се с Римлянина, провряхме се през пролуката в трънливия плет и в същия миг между хълмовете се показа слънцето и огря царевицата, колибите и сините хълмове в далечината. Денят обещаваше да бъде хубав и безоблачен.

Братът на Римлянина ни поведе през гъсти храсти и дрехите ни веднага се измокриха, след това минахме през рядка гора и по един стръмен склон, докато излязохме почти на върха на хълма, който се извисяваше край равнината, където беше нашият лагер. Оттук нататък имаше удобна равна пътечка, която навлизаше в неогрените от слънцето възвишения. Все още сънен, аз се наслаждавах на прохладното утро и крачех машинално. Започна да ме безпокои мисълта, че групата ни е твърде голяма и сигурно ще подплашим дивеча, макар че всеки от нас се стараеше да се движи безшумно.

В този миг двама души се зададоха насреща ни по пътечката. Бяха мъж и жена, мъжът — хубав и снажен, с черти като на нашия Римлянин, но не така благородни, загърнат в тога, въоръжен с лък и колчан стрели, а след него жена му — много миловидна, свенлива и женствена, с кафява кожена дреха, медни гривни на шията, китките и глезените. Спряхме се, поздравихме се с „Jambo“ и водачът ни заговори с мъжа, който очевидно беше негов съплеменник. Той имаше деловия вид на бизнесмен, който се е запътил към кантората си. Докато двамата си разменяха бързо въпроси и отговори, аз разглеждах младата, очевидно отскоро омъжена жена: тя стоеше малко в профил към мен, имаше островърхи гърди, стройни шоколадови нозе и приятно лице. Мъжът й изведнъж се извърна към нея, каза й рязко няколко думи, добави още нещо с тих, но заповеднически тон, тя мина покрай нас, забола очи в земята, и продължи по пътеката, откъдето бяхме дошли. Всички я изпратихме с поглед. Разбрах, че мъжът й възнамерява да се присъедини към нас. Сутринта бил забелязал черни антилопи и сега, малко подозрителен към нас, явно недоволен, че остава без надзор красивата си жена, която всички бяхме изпили с очи, ни поведе надясно, по една друга, добре утъпкана пътека през гората.

Местността ми напомняше есен в Америка и неволно очаквах всеки миг да изскочи изпод краката ни яребица, да изпърха с криле и да литне към съседния хълм или да се спусне като камък в долината. И действително вдигнахме едно ято. Докато го гледах как отлита, си мислех, че всички местности по света са еднакви, а и ловците са едни и същи. Скоро забелязах пресни следи от куду край пътеката, а по-нататък, в пробуждащата се гора, първите слънчеви лъчи пронизваха върхарите. Попаднахме на слонски следи, на които човек никога не може да се начуди — широки колкото обхвата на две ръце, една педя дълбоки в меката горска почва. От размерите личеше, че оттук, малко след дъжда, е минал мъжки слон. Докато гледах следите, които се нижеха в красивата гора, помислих си за мамутите, живели някога по нашите земи, оставяли също такива следи по хълмовете на Южен Илинойс. Но Америка е по-стар континент от Африка и едрия дивеч вече го няма.

Продължихме известно време по живописното плато, зад което се стелеше долина и зелена ливада, опасана с гора в отвъдния край, още по-нататък — полумесец от хълмове, а вляво — друга долина. Спряхме на хълма, там, където свършваше гората, и огледахме близката долина, която в насрещния край образуваше стръмен тревист склон, преди да се слее с рътлината. Вляво от нас се издигаха стръмни, заоблени гористи хълмове, на места оголени и прорязани от варовикови ридове, които продължаваха до самото начало на долината, където се извисяваха други зъбери. Вдясно, под нас, местността беше неравна и насечена, осеяна с хълмове и полянки, след това започваше гористо покривало, чак до сините предпланини, които бяхме видели на запад, отвъд колибите на нашия Римлянин и неговите съплеменници. Реших, че лагерът е право под нас, около седем-осем километра северозападно в гората.

Съпругът говореше с брата на Римлянина и сочеше отсрещния склон на тревистата долина, където бил забелязал стадо черни антилопи. Те били тръгнали или нагоре, или надолу по долината. Седнахме под дърветата и изпратихме негъра уандеробо да потърси следи в долния край на долината. Той се върна и съобщи, че по склона и западно от него няма следи. Ясно беше, че животните са тръгнали нагоре.

Сега въпросът беше да се придвижим умело, като използуваме релефа на местността, и да издебнем стадото, оставайки незабелязани. Слънцето се издигаше над хълмовете и ни заслепяваше, а долината тънеше в плътна сянка. Наредих на спътниците си да останат на това място, а М’Кола и съпруга на красавицата реших да взема със себе си. Без да излизаме от гората, се изкачихме нагоре, за да огледаме скритата от погледа ни част от дъговидната котловина.

Ще попитате как сме се разбирали, не ни ли е попречила езиковата бариера, как сме обсъдили положението и сме избрали план за действие. Честна дума, разбрахме се така бързо, сякаш бяхме кавалерийски патрул от войници, говорещи един и същ език. Всички бяхме ловци освен може би Гарик, така че разменихме мисли, разбрахме се и се споразумяхме, използувайки единствено показалеца си, за да сочим посоката, и длан, което значеше — трябва да се внимава. Оставихме другите и тръгнахме внимателно по гористия склон, за да наберем височина. След като изминахме значително разстояние, изпълзяхме до едни скали и се скрихме зад тях. Заслоних с шапка бинокъла си, за да не блесне на слънцето — като видя това, М’Кола изсумтя одобрително, — и огледах отсрещната страна на долината, включително горния й край: антилопите бяха там. М’Кола ги беше забелязал миг преди мен и ме дръпна за ръкава.

— N’Dio — казах аз и затаих дъх, без да откъсвам очи от тях. Всички животни ми изглеждаха съвършено черни, едри, дебелошиести, с полегато извити назад рога. Бяха доста далеч от нас. Едно от тях стоеше изправено, а другите лежаха в тревата. Изброихме седем.

— Къде е мъжкарят? — прошепнах аз.

М’Кола протегна лявата си ръка и сви последователно четири пръста. Мъжката антилопа лежеше заедно с другите във високата трева. Животното беше по-едро от останалите, с по-дълги и по-извити рога, но утринното слънце блестеше в очите и ни заслепяваше. Зад стадото склонът на долината беше прорязан от дълбоко дере.

Сега знаехме какво да правим: трябваше да се върнем обратно, да прекосим долината в долния й край, за да не ни видят антилопите, да навлезем в гората и под прикритието на дърветата да се промъкнем зад тях. Но трябваше да не се натъкнем, без да искаме, на други антилопи, докато минаваме през ливадата и гората.

Наплюнчих палеца си и го вдигнах. Усетих хлад и разбрах, че вятърът духа от горе на долу по долината. М’Кола вдигна стиска сухи листа и ги хвърли. Паднаха малко към нас. Вятърът беше на наша страна, оставаше да огледаме внимателно околността с биноклите.

— Hapana — каза накрая М’Кола.

Аз също не бях забелязал нищо, въпреки че ме заболяха очите да се взирам през осемкратно увеличаващия бинокъл. Сега оставаше да се опитаме да прекосим към гората. Имаше опасност да се натъкнем на някое животно и да подплашим антилопите, но без риск не можеше — трябваше да обходим горния край и да излезем над тях.

Върнахме се долу по същия път и казахме на другите какво ще правим. Там, където те ни чакаха, можехме да прекосим падината, незабелязани от антилопите. Снех шапката си и всички заедно тръгнахме през високата трева, спуснахме се по брега на потока, който прорязваше дълбоко скалния склон, излязохме на отвъдния бряг и продължихме по тревата, като се придържахме към прикритието на дърветата и закътаната извивка на склона. Оттам нататък продължихме през гората, снишени един зад друг, за да излезем над антилопите.

Движехме се бързо, но безшумно. Неведнъж бях имал случай да дебна диви кози и знаех, че докато обходиш мястото, за да излезеш над тях, те продължават да се движат и когато подадеш глава от отсрещния склон, оказва се, че ги няма. Затова не се надявах антилопите да останат на същото място и исках да излезем над тях колкото може по-бързо, но все пак не толкова бързо, че ръцете ми да треперят от умора и да не мога да стрелям както трябва.

Манерката, която М’Кола носеше през рамо, дрънчеше, блъскайки се в патроните в джоба му — спрях го и му казах да я даде на негъра уандеробо. Ловната ни група беше многочислена, но всички се промъкваха безшумно като змии и аз бях уверен, че ще успеем, сигурен бях, че антилопите няма да ни видят в гората, нито ще ни надушат.

Накрая реших, че сме достатъчно високо и стадото е пред нас, встрани от онова място, където слънцето блестеше през редките дървета, в долната част на склона, до самото подножие. Проверих дали е чист мерникът, избърсах очилата, изтрих потта от челото си и сложих употребената кърпа в левия джоб, за да не я използувам повторно и да зацапвам с нея стъклата на очилата. М’Кола, аз и съпругът запълзяхме към края на гората и стигнахме до ръба на откоса. Още няколко дървета ни отделяха от тревистия склон под нас, ние се скрихме под храстите зад едно паднало дърво, надигнахме глави и видяхме антилопите на триста метра от нас — те се чернееха и изглеждаха много едри под гъстата сянка. Докато ги гледахме, две от тях се изправиха на крака и обърнаха глави към нас. Можех да стрелям, но от това разстояние не бях сигурен, че ще улуча, затова не се реших. Както лежах и гледах, усетих нечия ръка на рамото си — Гарик беше изпълзял до мен и хрипкаво ми шепнеше: „Piga! Piga, бвана! Doumi! Doumi!“, което означаваше: „Стреляй, това е мъжкар!“ Обърнах се назад и видях целия отряд припълзял зад мен, кой легнал по корем, кой приклекнал, а негърът уандеробо разтреперан от вълнение като ловджийско куче. Разсърдих се и им дадох знак всички да залегнат.

Мъжкар! Какъв мъжкар беше това? Двамата с М’Кола бяхме видели много по-едър от този сред легналите животни. Двете антилопи гледаха към нас и аз сниших глава, страхувайки се да не би очилата ми да блестят на слънцето. След това внимателно повдигнах глава и заслоних очи с ръка. Двете антилопи бяха престанали да се взират и сега пасяха. Но ето че едно от животните вдигна глава и нервно се заоглежда: беше тъмната едра антилопа с извити като ятагани рога.

Никога не бях виждал черна антилопа. Не знаех нищо за нея, понятие нямах какво е зрението й — остро като на планински козел, който те вижда от голямо разстояние, или слабо като на елен, който и на двеста крачки няма да те види, освен ако не помръднеш. Не знаех и колко едри са тези животни, но ми се струваше, че са на триста крачки от нас. Знаех, че ще умеря, ако стрелям от коляно или лежешком, но не можех да бъда сигурен къде точно ще попадне куршумът.

— Piga, бвана, piga! — зашепна отново Гарик.

Обърнах се и с жест му дадох да разбере, че ще го цапна през устата. Бих го сторил с удоволствие. В началото на лова бях спокоен, но сега Гарик ми действуваше на нервите.

— Далече? — прошепнах на М’Кола, който бе припълзял до мен.

— Да.

— Да стрелям?

— Не. Бинокъл.

Вдигнахме внимателно биноклите и започнахме да се взираме. Виждах само четири, а по-рано бяха седем. Ако животното, което Гарик бе показал, беше мъжко, тогава това бяха все мъжкари. В сянката всички тъмнееха. Рогата им изглеждаха еднакво дълги. Знаех, че дивите козли до късна зима ходят на отделни стада и едва напролет се събират с козите, а елените също се отделят и едва през брачния период се присъединяват към кошутите. В Серенея бяхме видели стадо мъжки импали, което наброяваше поне двадесетина глави. Дори всички да бяха мъжкари, искаше ми се да избера най-хубавия екземпляр и се мъчех да си спомня нещо, което бях чел за черните антилопи, но в паметта ми изплува само глупавата история за човека, който всяка сутрин забелязвал един рогач на едно и също място и той всеки път му се изплъзвал. Спомних си също чудесния чифт рога, които бяхме видели в Ловното управление в Аруша. Но сега имах пред себе си живи черни антилопи и трябваше да внимавам, за да се сдобия с най-хубавия трофей. Можех ли да предполагам, че Гарик никога не е виждал черни антилопи и знае за тези животни не повече от М’Кола или мен?

— Далече са — казах на М’Кола.

— Да.

— Хайде! — подканих го аз.

Дадох знак на останалите да не мърдат от местата си, а ние двамата запълзяхме към подножието на хълма. След това залегнахме зад едно дърво и аз надникнах иззад дънера. Сега различавах отчетливо през бинокъла рогата на животните и можах да видя и останалите три. Едното от тях, легнало на земята, беше явно по-едро от другите и рогата му ми се сториха по-дълги и по-извити. Бях толкова развълнуван, че не можех да се радвам.

— Бвана! — чух да шепне М’Кола.

Свалих бинокъла, извърнах се и видях Гарик, който пълзеше на лакти и колене към нас, без да си прави труд да използува прикритието на храстите. Махнах му с ръка да се сниши, но той не ми обърна внимание и продължи да лази към нас. Набиваше се в очи не по-малко от човек, който върви на четири крака по улицата. Забелязах, че една от антилопите гледа към нас или по-скоро към него. Три от животните се изправиха. Едрата антилопа също стана на крака и обърна глава към нас. В същото време Гарик припълзя до мен и зашепна:

— Piga, бвана! Piga! Doumi! Doumi! Kubwa sana.

Нямах избор — животните явно бяха разтревожени. Залегнах удобно, проврях ръка под ремъка, наместих лактите си на земята, забих върха на десния си ботуш в тревата, прицелих се в центъра на плешката и натиснах спусъка. Още не беше откънтял изстрелът и разбрах, че куршумът е минал твърде високо. Лошо! Антилопите подскочиха, спряха на едно място и се заоглеждаха. Не можеха да разберат откъде е дошъл изстрелът. Стрелях повторно, куршумът удари в земята до мъжкаря, засипа го с пръст и стадото удари на бяг. Изправих се, стрелях отново и антилопата падна. След това пак се изправи, улучих я, но тя не падна и с няколко скока настигна стадото. Стрелях още веднъж, но не улучих. Дадох нов изстрел, който попадна в целта, животното забави своя бяг и аз разбрах, че е тежко ранено. М’Кола подаваше патрони, а аз, без да откъсвам очи от антилопата, която пресичаше потока, я обсипвах с дъжд от куршуми, блъскайки припряно патрони в оръжието, ядосан, че тъкмо в този момент магазинът намери да заяде. Антилопата вече не можеше да се измъкне, виждах, че е тежко ранена. Стадото се отдалечаваше към гората. На отсрещния, огрян от слънцето склон козината на антилопата ми се стори доста по-светла, включително и на мъжкаря, който бях ранил. Сега животните ми изглеждаха тъмнокафяви, а раненото — почти черно. Нито едно от тях нямаше съвсем черна козина и аз усетих, че нещо не е наред. Натиках в магазина последния патрон и Гарик вече посягаше да ме сграбчи за ръката, да ме поздрави, когато на откритото място под нас, там, където заслоненото от погледа ни дере се спускаше в долината, изскочи цяло стадо и се понесе с всички сили.

Боже милостиви! — мислено възкликнах аз. Всички антилопи бяха досущ като онази, която бях ударил. Исках да избера някоя по-едра, всички бяха с еднакъв ръст и бягаха заедно. В този миг се появи истински мъжкар. Още докато беше в сянката, видях, че е съвсем черен, а щом излезе на слънцето, козината му заблестя лъскавочерна. Рогата му бяха дълги, тъмни и извити. Спускаха се като полумесеци към гърба. Това беше мъжкар! И то какъв!

— Doumi — прошепна в ухото ми М’Кола. — Doumi!

Стрелях и той падна. След това скочи на крака и се понесе след стадото, което ту се разтягаше в нишка, ту се събираше. Загубих го от очи. После отново го открих — носеше се през високата трева нагоре по долината, — раних го повторно и той отново падна. Сега цялото стадо тичаше по десния склон на долината, изкачваше се все по-високо и по-високо и бързо се скриваше зад дърветата. След като бях видял истински мъжкар, знаех, че всички други антилопи са женски, включително първата, която бях ударил. Мъжкарят повече не се показа, но аз бях сигурен, че ще го намерим там, където беше паднал сред високите треви.

Всички туземци скочиха на крака, ръкуваха се с мен и ме дърпаха за палеца. Затичахме се надолу през дърветата, прекосихме дерето и излязохме на поляната. Очите ми, умът ми, всичко в мен беше омагьосано от чернотата на мъжкаря и от извитите дълги рога. Благодарих на бога, че се сетих да заредя пушката, преди да изляза от прикритието. Но не бях съумял да запазя хладнокръвие и се срамувах от припряната стрелба — бях стрелял прибързано, само и само да раня антилопата, без да се прицеля в уязвимото място. Затова пък всички останали бяха опиянени от успеха. Ако останеше на мен, бих предпочел да вървим бавно, но беше невъзможно да ги удържа, те тичаха напред като стадо хрътки. Прекосихме ливадата, на която бяхме видели първото стадо от седем антилопи, и стигнахме мястото, където се беше скрил мъжкарят. Оказа се, че тук тревата е по-висока от човешки ръст, и всички забавихме крачките си. Натъкнахме се на две издълбани от дъждовете, дълбоки по четири-метра дерета, които се спускаха към потока. Бяхме очаквали равна тревиста поляна, а излезе, че мястото е неравно и насечено, доста коварно с буйната си трева, която стигаше ту до пояс, ту над главите ни. Бързо намерихме кървавата диря, която водеше наляво през потока и по-нататък по склона на хълма към горната част на долината. Помислих, че това са следите на първата ранена антилопа, макар да се досещах, че тя не беше описала такъв широк кръг, когато я наблюдавахме отгоре. Обиколих наоколо, но не можах да открия следи от мъжкаря, защото местността беше много неравна, осеяна с падини и обрасла с висока трева, а освен това имаше дири от много животни.

Всички от групата настояваха да вървим по кървавата диря и беше трудно да ги разубедя: все едно да се опиташ да накараш недресирани кучета да търсят убитата птица, когато те искат да подгонят отлитащото ято.

— Doumi! Doumi! — казах аз. — Kubwa sana! Мъжкарят! Големият мъжкар.

— Да — съгласиха се всички. — Ето! Ето! — сочеха те кървавата диря, която прекосяваше потока.

Накрая склоних да тръгнем по тази следа, надявах се да намерим и двете антилопи, но на различни места, тъй като знаех, че женската е тежко ранена, а мъжкарят сигурно е имал сили да продължи по-нататък. Освен това допуснах, че може би греша, че кървавата диря може да е наистина от мъжкар — не беше изключено той да е свърнал във високата трева и да е прекосил потока на това място, докато сме тичали надолу. Спомних си, че и по-рано съм грешил.

Заизкачвахме се бързо по склона и когато навлязохме в гората, разбрахме, че животното е кървяло обилно — дирята завиваше надясно и продължаваше нагоре по стръмнината. Минахме край високи скали, от които изскочи черна антилопа и заскача по каменистия рът. Веднага разбрах, че не е ранена. Имаше тъмни, извити назад рога, но тъмнокафявата козина я издаваше, че е женска. Съобразих едва в последния момент — за малко щях да стрелям, — пръстът ми беше вече на спусъка.

— Manamouki — казах аз. — Женска.

М’Кола и двамата римляни се съгласиха. А едва не бях стрелял. Не бяхме направили и пет крачки, когато изскочи друга черна антилопа. Тя отчаяно махаше глава и не можеше да прескача камъните. Беше тежко ранена. Прицелих се внимателно, без да бързам, и прекърших врата й.

Приближихме се към антилопата — тя лежеше на камъните, едра, тъмнокафява, почти черна, с черни, красиво извити назад рога, с бяло петно на муцуната и зад очите, с бял корем. Но не беше мъжкар.

М’Кола, който все още се съмняваше, опипа малкото, недоразвито виме.

— Manamouki — тъжно поклати глава той.

Това беше първата антилопа, за която Гарик беше ме уверявал, че е мъжкар.

— Мъжкарят — там долу — посочих аз.

— Да — съгласи се М’Кола.

Реших, че е по-добре да изчакаме животното да загуби сили — ако е действително ранено — и след това да се спуснем да го потърсим в долината. Наредих на М’Кола да направи разрезите, че да може старецът да одере кожата на главата, докато ние търсим мъжкаря.

Отпих няколко глътки вода от манерката. Бях жаден след тичането и изкачването на стръмнината. Слънцето се беше издигнало високо и жегата започваше да ме мъчи. Спуснахме се до отсрещния склон и започнахме да търсим дирите на мъжката антилопа сред високата трева. Не намерихме нищо.

Антилопите бяха минали оттук една след друга и беше трудно да се различат следите на едно отделно животно. Забелязахме петна от кръв в тревата, там, където го бях ранил отначало, след това петната изчезнаха и отново се появяваха на онова място, дето кървавата диря на женската антилопа се отклоняваше встрани. Но по-нататък следите се разпръсваха ветрилообразно — тук животните се бяха насочили към горния край на долината и хълмистите възвишения. След малко, петдесет крачки по-нагоре, открих пръски кръв в тревата и откъснах окървавеното стръкче, но веднага съжалих. Трябваше преди това да ги извикам да го видят: всички, с изключение на М’Кола, вече не вярваха, че съм ранил мъжкаря.

Не го намерихме. Беше изчезнал. Потънал в земята. Може би изобщо не беше съществувал. Нима някой можеше да докаже, че бе истински мъжкар? Ако не бях откъснал окървавеното стръкче, бих могъл да ги убедя. То щеше да послужи като доказателство. Но след като го бях откъснал, то нямаше никакво значение освен за мен и М’Кола. Не можах да намеря други кървави пръски и сега туземците търсеха без особено усърдие. Оставаше едно: да претърсим всяка педя от високата трева, всеки метър от деретата. Жегата беше голяма и туземците само си даваха вид, че търсят.

Гарик се приближи.

— Всички женски. Няма мъжка. Просто голяма женска. Ти уби най-голяма женска. Намерихме я. По-малката избягала.

— Слушай, идиот такъв! — казах аз и започнах да броя на пръсти: — Седем женски антилопи. После петнадесет женски и една мъжка. Мъжката ранена. Тук.

— Всички женски — упорствуваше Гарик.

— Една голяма женска ранена. Една мъжка антилопа също ранена. — Говорех с такъв уверен тон, че всички се съгласиха и се заловиха да търсят, но не мина много време и ги видях, че губят надежда. „Ех, да имах едно добро куче! — помислих аз — Само едно добро куче!“

Гарик отново се приближи.

— Всички женски. Много големи крави.

— Ти си крава — отвърнах аз. — Много голяма крава.

Думите ми разсмяха негъра уандеробо, който беше добил такъв мъченически вид, че приличаше на олицетворение на страданието. Личеше си, че братът на Римлянина вярва само наполовина в съществуването на мъжкаря. Съпругът вече не вярваше на никого от нас. Струваше ми се, не вярваше и за снощното куду. Впрочем след днешната си стрелба не можех да го осъждам.

М’Кола се приближи към мен.

— Hapana — каза той мрачно. При това добави: — Бвана, удари ли мъжкаря?

— Да — отвърнах аз, но за миг се усъмних дали животното беше съществувало.

След това пред очите ми изплуваха тежките като извити саби рога, гъстата, лъскаво-черна козина, спомних си как той тичаше сред стадото черен като дявол и с една педя по-висок от другите, и М’Кола също го видя във въображението си, през мъглата на недоверието, присъщо на дивака, който трудно вярва в онова, което не е вече пред очите му.

— Да — съгласи се М’Кола. — Аз видях. Ти рани.

Отново започнах да броя:

— Седем женски. Убих най-голямата. Петнадесет женски и един мъжкар. Мъжкарят ранен.

Сега всички повярваха и започнаха да търсят, но вярата бързо се изпари под жаркото слънце, сред полюляващите се високи треви.

— Всички женски — обяви отново Гарик.

Негърът уандеробо кимна с отворена уста. Чувствувах, че спасителното и успокояващо неверие завладява и мен. Много по-лесно беше да махнеш с ръка и да престанеш да търсиш по стръмния склон без нито една сянка, под която да се скриеш от безпощадните лъчи на слънцето. Казах на М’Кола, че ще огледаме двата края на долината, после ще свършим дрането на главата и ще се върнем двамата да намерим мъжкаря. При такова неверие от страна на спътниците ми беше невъзможно да продължа търсенето с тях. Дисциплина — никаква, а да ги уча, нямах нито възможност, нито време. Ако нямаше закони, мислех си аз, бих застрелял Гарик и тогава останалите или ще избягат, или ще търсят с мен. По-вероятно ще търсят. Не обичах особено Гарик. Впрочем никой не го понасяше.

Двамата с М’Кола се спуснахме обратно в долината, прекосихме я надлъж и шир като ловджийски кучета, огледахме и проверихме всяка следа. Мъчеше ме горещината и жаждата. Слънцето печеше не на шега.

— Hapana — каза М’Кола.

Търсенето се оказа напразно. Мъжка или женска — не намерихме антилопата.

Може да е била женска. Може би просто съм се хванал на въдицата, започнах да се самоутешавам. Решихме да огледаме стръмнината вдясно от нас, след това да зарежем търсенето, да отнесем главата на женската антилопа в лагера и да разберем дали Римлянина е открил нещо. Умирах от жажда и пресуших манерката. В лагера имаше вода в изобилие.

Тръгнахме нагоре по хълма и от храстите пред нас изскочи още една антилопа. Миг преди да натисна спусъка, разбрах, че и тя е женска. Колко добре се прикриват! — помислих си аз. Трябва да извикаме нашите хора и още веднъж да претършуваме всичко.

Изведнъж дочухме крясъци. Викаше старецът — с всички сили.

— Doumi! Doumi! — пищеше той пронизително.

— Къде? — извиках аз и се затичах към него.

— Там! Там! — крещеше старецът и показваше към гората от другата страна на долината. — Ето! Ето! Ето — бяга.

Хвърлихме се с всички сили нататък, но животното вече се бе скрило между дърветата по склона на долината. Старецът уверяваше, че бил голям черен мъжкар с дълги рога, който минал на десет крачки от него. Бил ранен на две места — в корема и горната част на плешката, но въпреки това бягал бързо, прекосил долината, прекосил едрите обли камъни и тръгнал нагоре по стръмнината.

Значи съм го пронизал през търбуха, помислих си аз. А след това, когато се отдалечаваше, куршумът го е застигнал отзад и го е ранил над плешката. После е паднал на земята и ние сме го подминали. Скрил се е и когато сме се отдалечили — скочил е на крака.

— Хайде — изкомандувах аз.

Всички бяха възбудени и готови да ме следват. Старият негър непрекъснато говореше за мъжкаря. Той сгъна кожата от главата на женската антилопа, сложи я на своята глава и всички потеглихме през камъните, за да обходим хълма. Там, където показваше старецът, открихме големи следи от копита на антилопа — отпечатъците бяха широки и ясни, а наоколо имаше много кръв. Дирята водеше към гората.

Тръгнахме бързо по следите с надеждата да настигнем антилопата и да я доубием. Преследването беше лесно — мястото беше сенчесто, наоколо имаше много пръски кръв. Но дирята продължаваше нагоре и нагоре. Вървяхме, следвайки неизсъхналите още капки кръв, но все не успявахме да настигнем животното. Гледах непрекъснато напред, надявах се всеки миг да видя антилопата спряла, с извърната към нас глава, или да се носи надолу по гористия склон. М’Кола и Гарик търсеха следата, подпомагани от всички освен стареца, който се олюляваше на опашката под тежестта на кожата и черепа върху посивялата си глава. М’Кола му беше дал и празната манерка, а Гарик го беше натоварил с кинокамерата. Не му беше леко на стареца.

По едно време стигнахме до място, където антилопата беше отпочивала, разгледахме внимателно следите и открихме локвички кръв на камъните зад едни храсти, където бе стояла. Проклинах вятъра. Ясно беше, че при това положение не ще можем да я изненадаме — вятърът разнасяше миризмата ни напред и прогонваше всичко живо по пътя ни. Помислих си дали да не заобиколим с М’Кола, за да пресечем пътя на беглеца, а да оставим другите да следват дирята. Но сега се движехме бързо. Капките кръв аленееха ярко по окапалите листа, по тревите и камъните. Склоновете бяха твърде стръмни, та ми се струваше, че е невъзможно да ни се изплъзне.

По-нататък следата ни отведе в камениста, прорязана от сипеи и дерета местност — тук преследването беше трудно, непрекъснато трябваше да се катерим. Ей сега ще изскочи от някоя падина, помислих си аз. Но пръските кръв не бяха вече така ярки — те заобикаляха едрите камъни, продължаваха по склона и накрая ни отведоха до един стръмен скален подстъп. Нагоре беше извънредно стръмно — антилопата сигурно беше поела надолу. Само надолу — друг път нямаше. Надолу, но на коя страна, по кое дере? Изпратих туземците да огледат три възможни пътя и се върнах към подстъпа с надеждата да забележа антилопата от високото. Отначало не намерих никакви следи, след това негърът уандеробо, който беше долу и вдясно от нас, извика, че вижда кръв. Спуснахме се по склона, видяхме с очите си кървавите пръски на една скала и отново тръгнахме по дирята. Капките кръв засъхваха, редееха по стръмния склон и излизаха на поляната под нас. Поободрих се и поведох групата през гъстата, висока до колене трева. Да се следва дирята отново, не беше трудно, защото коремът на животното беше опирал в тревата. За да видим отпечатъците от копитата, трябваше да се навеждаме и да се ровим в нея, затова пък кървавата диря ни улесняваше много. Но кръвта беше вече спечена и тъмна — бяхме загубили доста време, докато се мотахме около скалистия подстъп.

Накрая дирята прекоси сухата рекичка недалеч от мястото, откъдето за първи път зърнахме поляната сутринта, после ни поведе към полегатата тревиста площ на отвъдния склон, осеян тук-там с дървета. По небето нямаше никакви облаци и слънцето едва се търпеше. Страдах не от горещината, а по-скоро от непоносимата оловна тежест, която притискаше главата ми. Освен това бях много жаден. Слънцето жареше силно, но ме мъчеше не жегата, а тежестта му.

Гарик беше престанал да търси сериозно. Само от време на време, когато двамата с М’Кола загубвахме дирята, той с театрален жест демонстрираше умението си и посочваше някоя новооткрита кървава пръска. Беше се отказал да търси упорито и системно следата, предпочиташе да си почива и само от време на време да тръгва по дирята. От негъра уандеробо полза нямаше и аз казах на М’Кола да му даде големокалибрената пушка, та поне да носи нещо. Братът на Римлянина явно не беше ловец, а съпругът не проявяваше особен интерес. Изглежда, и той не беше ловец. Изсушената от слънцето земя беше твърда и спечена, кървавите капки се бяха съсирили и образуваха черно-кафяви петна по ниската трева. Докато ние бавно продължавахме по дирята, братът на Римлянина, Гарик и негърът уандеробо един след друг се спряха и седнаха под сянката на разпръснатите дървета.

Палещото слънце беше непоносимо и тъй като търсех следите приведен, усещах пулсираща болка в главата си въпреки кърпичката, която си бях сложил на врата.

М’Кола вървеше по следата, без да бърза, със съсредоточено внимание, изцяло погълнат от работата си. Плешивата му, незащитена от шапка глава лъщеше от пот. Когато потта се стичаше в очите му, той откъсваше някое стръкче трева и го прокарваше по челото и голото си теме, опънал го с две ръце.

Напредвахме бавно. Често бях уверявал Батето, че съм по-добър от М’Кола в търсенето на следи, но сега разбрах, че подобно на Гарик само съм заемал позата на следотърсач, хвалил съм се с някой случаен успех, а сега, когато трябваше да се върви търпеливо под жаркото слънце, под непоносимата тежест на безмилостните лъчи, с чувството, че мозъкът ти се сварява, когато трябваше да се търсят следите по суха и твърда почва, в ниската трева, където кръвта се е превърнала в малки черни петънца по тревните стръкчета и тези петънца се забелязват трудно (след като намериш едно, откриваш следващото понякога двадесет крачки по-нататък и единият ловец остава на мястото на първото петънце да чака, докато другият открие следващата капчица спечена кръв, а после двамата тръгват от двете страни на следата), когато следотърсачите пестят излишните приказки и си показват един на друг петната със стрък трева, а когато дирята изчезне, обикалят наоколо, внимавайки да не загубят последното петънце, и се разбират един друг със знаци, защото трудно се говори с пресъхнала уста, когато над земята трепти мараня и с болка изправяш превития гръб, за да разкършиш схваналия се врат — сега разбрах, че М’Кола стои много по-горе от мен като човек и следотърсач. Трябва да кажа това на Батето, мина ми през ум.

Точно в този миг М’Кола намери сили да се пошегува. Устата ми беше така суха, че едва можех да говоря.

— Бвана — обърна се към мен М’Кола, когато се изправих и отметнах глава назад, за да се разкърша.

— Да?

— Уиски? — протегна ми той манерката.

— Ах ти, негоднико! — възмутих се на английски, а той се засмя.

— Hapana уиски?

— Дивак! — казах на суахили.

Продължихме по-нататък. М’Кола още се подхилваше, доволен от шегата си. Скоро навлязохме във висока трева и стана по-лесно да се следва дирята. Прекосихме осеяната с дървета като парк местност, която бяхме видели сутринта от склона, продължихме надолу и дирята отново навлезе във високата трева. Открих, че с полузатворени очи забелязвам ясно дирята от полегнали стръкчета, където е минало животното, и за голямо учудване на М’Кола тръгнах бързо напред, без да търся петна кръв. Но скоро излязохме на камениста почва, покрита със съвсем къса трева, и тук беше далеч по-трудно.

Антилопата почти беше престанала да кърви — раните й бяха, изглежда, засъхнали от слънцето и горещината и само от време на време намирахме някоя мъничка звездовидна пръска по камъните.

Гарик ни настигна, направи няколко блестящи открития, намирайки отново загубената диря, след това седна под едно дърво. Под друго дърво се беше настанил нещастният негър уандеробо, който за първи и, изглежда, за последен път изпълняваше ролята на следотърсач. Под сянката на трето дърво се беше разположил старецът, натоварен с манерки и други предмети, до главата на антилопата, която стоеше до него като зловещ символ. Двамата с М’Кола с мъка продължихме нагоре по дългия каменист склон, излязохме на близката полянка, по която растяха няколко дървета, прекосихме я и видяхме едно дълго поле с купчини камънак по края. По средата на това поле загубихме дирята и трябваше да обикаляме почти два часа, докато отново я намерим.

Откри я старецът недалеч от скупчените камъни, около седем-осемстотин метра вдясно. Той се беше насочил нататък, след като сам бе размислил и преценил накъде най-вероятно е тръгнала антилопата. Да, нашият старец беше истински ловец!

Крачка по крачка изминахме още километър и половина по твърдата камениста почва и накрая окончателно изгубихме дирята. При оголената твърд не личаха никакви следи от копита, капчици кръв също не можехме да намерим. Всеки от нас правеше различни догадки накъде е тръгнало животното, търсехме в различни посоки, но резултат — никакъв. Страна голяма — пътеки много. Не ни провървя.

— Лошо — каза М’Кола.

Протегнах се да разкърша схванатия си гръб и седнах под сянката на голямо дърво. Тук беше прохладно като във вода и вятърът приятно полъхваше през мократа ми от пот риза. Не можех да се отърва от мисълта за антилопата и се проклинах, че я бях ранил. По-добре беше изобщо да не бях стрелял! Какво направих — раних я и я загубих! Тя вероятно продължаваше да се движи и се беше отдалечила на километри от нас. Нито на едно място дирята не криволичеше — вървеше все направо. През нощта щеше да умре и хиените ще я изядат или — още по-лошо — ще прегризат сухожилията на задните й крака, а след това, докато е жива още, ще задърпат червата й. Първата хиена, която попадне на кървавата диря, ще върви след нея, докато я настигне. След това ще нададе вой и ще докара други. Чувствувах се несръчен глупак — само я бях ранил, без да я убия. Не ме гризеше съвестта, когато убивах с един удар — всички тези животни рано или късно щяха да умрат, а моето участие в ежедневните убийства беше капка в морето и аз не изпитвах никакво чувство на вина. Месото изяждахме, кожите и рогата запазвахме. Но черният мъжкар ме накара да се разстроя. Освен това исках да го имам, дори пред себе си не признавах колко много искам да го имам. Но бях проиграл шанса си. Удобният момент беше в началото, когато животното падна. И аз го пропуснах. Благоприятният миг беше отлетял. Впрочем не — най-добрата възможност, единствената възможност, която един стрелец има правото да желае, ми се беше предоставила тогава, когато стрелях, и стрелях по животното къде да е, вместо да се премеря точно в уязвимото място. Сам си бях виновен. Проявих се като последен глупак и го прострелях през търбуха. Ето какво става, когато човек е прекалено самоуверен и като върши нещо, отминава с лека ръка една от подробностите. Така или иначе — бяхме го изпуснали. Едва ли имаше на света куче, което би могло да надуши дирята му в тази жега. Но това беше единствената ни възможност. Извадих речника и запитах стареца има ли кучета в шамбата на Римлянина.

— Не — отвърна старият негър.

Описахме широк кръг, а брата на Римлянина и съпруга изпратихме да търсят в обратна посока. Не намерихме нищо — ни следа, ни кръв, и аз предложих на М’Кола да се връщаме в лагера. Братът и съпругът тръгнаха да донесат месото от убитата женска антилопа. И така, признахме се за победени.

М’Кола и аз начело, а след нас останалите, прекосихме нажежената от слънцето гола пустош, която трептеше от маранята, минахме по сухата река, поехме нагоре и навлязохме в гората под благодатната сянка. Пътеката, осеяна от слънчеви петънца, пружинираше от слегналата шума. Тръгнахме напряко през гората, за да си спестим два завоя, когато изведнъж видяхме на стотина крачки пред нас цяло стадо черни антилопи. Те стояха сред дърветата и ни гледаха. Заредих спрингфилда и започнах да избирам най-хубавия чифт рога.

— Doumi! — прошепна Гарик. — Doumi, kubwa sana!

Погледнах какво ми сочи. Беше много едра женска антилопа, тъмнокафява, с бели петънца по муцуната, бял корем, силно тяло и хубави извити рога. Стоеше ребром към нас, извърнала глава, и ни гледаше. Разгледах внимателно всички антилопи. Бяха все женски; очевидно беше същото стадо, чиито мъжкар бях ранил, а след това загубил — животните бяха превалили хълма и тук отново се бяха събрали заедно.

Към лагера — изкомандувах на М’Кола.

Щом тръгнахме, антилопите побягнаха и прекосиха пътеката пред нас. При всяко животно с по-хубави рога Гарик повтаряше: „Мъжкар, бвана, голям, голям мъжкар! Стреляй, бвана, стреляй, о, стреляй!“

— Всички женски — казах аз на М’Кола, когато подплашеното стадо отмина и се скри зад изпъстрените със слънчеви петна дънери.

— Да — съгласи се той.

— Старче! — извиках аз.

Старият негър се приближи.

— Дай това на водача да го поноси — наредих аз.

Старият остави на земята главата на черната антилопа.

— Не! — запротестира Гарик.

— Да! — възразих аз. — Да, и още как!

Продължихме през гората към лагера. Настроението ми се беше оправило, чувствувах се много добре. През целия ден нито веднъж не се бях сетил за убитите антилопи куду. А ето сега се връщахме и те ни чакаха.

Обратният път ми се стори много по-дълъг, макар че, когато си минал по нов път, на връщане обикновено разстоянието ти се струва по-късо. Чувствувах се разглобен от умора, мозъкът ми беше заврял от слънцето и ме мъчеше такава жажда, каквато не бях изпитвал през живота си. Изведнъж усетихме, че в гората захладява. Слънцето се беше скрило зад облак. Излязохме на открито, спуснахме се към равнината и видяхме трънливата ограда. Слънцето се беше скрило зад купеста грамада от облаци, а скоро цялото небе се забули, притъмня и се навъси. Може би това беше последният ясен и топъл ден. Преди да завали, често става необикновено горещо. Да беше валяло малко по-рано, помислих си отначало аз, по земята щяха да останат следи от копитата и щяхме да намерим черния мъжкар. Но като погледнах тежките облачни валма, които така бързо покриха цялото небе, спомних си, че трябва да догоним нашите хора, а след това да прекосим петнадесет километра лепкав чернозем до Хандени и реших, че е по-добре да тръгнем незабавно. Посочих към небето.

— Лошо — съгласи се М’Кола.

— Да отидем в лагера при бвана М’Кубва?

— По-добре. N’Dio! N’Dio! — одобри той енергично моето решение.

— Да вървим!

Минахме през оградата, насочихме се към колибата и бързо вдигнахме стана. Чакаше ни един вестоносец, изпратен от предишния лагер — беше донесъл моята москитова мрежа и една бележка, която П. О. М. и Батето бяха написали, преди да тръгнат. Бележката беше съвсем кратка, двамата ми желаеха успех и съобщаваха, че потеглят. Отпих малко вода от един от нашите брезентови мехове, седнах на бензиновата туба и загледах небето. Не, ако имах малко чувство за отговорност, не можех да поема риска да стоя повече. Застигнеше ли ни дъждът тук, изобщо нямаше да можем да излезем на пътя, нямаше да можем да се доберем до крайбрежието преди настъпването на сухия сезон. И австриецът, и Батето ме бяха предупредили, трябваше да тръгвам.

И тъй, решено — какъв смисъл имаше да съжалявам и да се колебая. Умората ми помогна да се реша по-лесно. Туземците натовариха всичко в колата и започнаха да свалят парчетата месо от шишовете, забучени в земята край огъня.

— Не искаш ли да ядеш, бвана? — попита ме Камау.

— Не — отвърнах аз. После добавих на английски: — Капнал съм от умора.

— Яж, гладен си.

— После, в колата.

Край нас, приведен под товара си, мина М’Кола. Широкото му плоско лице отново беше безизразно. То се оживяваше само по време на лов и когато М’Кола се шегуваше. Намерих тенекиеното канче край огъня, извиках на М’Кола да ми донесе уиски и каменното му лице мигом се оживи, около очите и устата му се появиха весели бръчки и той извади бутилката от джоба си.

— По-добре с вода — посъветва ме той.

— Ах ти, чернокож китаецо!

Всички наоколо работеха бързо. Две жени от семейството на Римлянина се приближиха и спряха на известно разстояние от нас да погледат как товарим багажа в колата. И двете бяха красиви, добре сложени, срамежливи, но любопитни. Римлянина още го нямаше. Беше ми много неприятно, че си тръгвам, без да се сбогувам с него и да му обясня защо трябва да бързам. Този Римлянин много ми харесваше и аз наистина го уважавах.

Отпих от уискито и загледах двата чифта рога от куду, опрени до стената на приличащата на курник колиба. Рогата се извисяваха в плавни спирали над белите, добре очистени черепи, раздалечаваха се встрани, описваха извивка, после втора, а връхчетата им бяха тънко източени и гладки като слонова кост. Единият чифт беше по-тесен и по-висок — личеше си, както стоеше опрян на стената. Другите рога достигаха почти същата височина, но бяха по-широко разклонени и по-масивни. Имаха приятен за окото цвят, тъмнокафяви, почти черни, като полиран орех. Прекрачих и опрях спрингфилда на стената до тях. Източените връхчета превишаваха цевта на оръжието. Когато наблизо мина Камау, казах му да донесе фотоапарата и да застане до тях, а аз снимах. След това Камау ги пренесе в колата, всяка глава поотделно — толкова тежки бяха.

Гарик говореше високо с жените на Римлянина и се перчеше като петел. Доколкото успях да разбера, той им предлагаше празните бензинови туби в замяна на нещо друго.

— Ела тук! — извиках го аз. Той се приближи, все още със самодоволен вид. — Слушай — казах му аз на английски, — ще бъде истинско чудо, ако до края на това сафари не те набия. Като те цапна веднъж, ще ти разбия мутрата. Ясно ли е?

Той не разбра думите, но така му стана по-ясно, отколкото ако се бях заел да ги търся в речника. Изправих се и с жест обясних на жените, че могат да вземат празните бензинови туби и касите. След като не можех да имам нищо с тези жени, защо пък ще му позволявам на него да се занася с тях, да го вземат дяволите!

— Качвай се в колата — наредих аз. — Не, качвай се! — повторих категорично, когато той понечи лично да връчи една от тубите. Гарик се подчини.

Натоварихме всичко и бяхме готови за път. Витите рога стърчаха привързани зад втората седалка. Оставих малко пари за Римлянина, а една от кожите дадох на момчето. Заехме местата си в колата. Седнах отпред до негъра уандеробо. На задната седалка се настаниха М’Кола, Гарик и вестоносецът, който беше жител на крайпътното селце, откъдето беше и старецът. Старецът се сви под самия покрив върху багажа зад втората седалка.

Замахахме с ръце и потеглихме. Минахме покрай домочадието на Римлянина, по-скоро край по-възрастните и по-грозните от това домочадие, които бяха наклякали около накладен край пътя огън и си печеха месо на шишове, след това продължихме през царевичака към реката. Пребродихме я благополучно — водата беше спаднала, а бреговете изсъхнали. Обърнах се и погледнах колибите, оградата, зад която бяхме станували, сините хълмове, които тъмнееха под намръщеното небе, и отново ми стана мъчно, че не можах да видя Римлянина и да му обясня защо трябва да бързаме.

След това тръгнахме през гората по познатия път. Искахме да се доберем до откритото, докато е светло. Два пъти затъвахме в мочурищата, Гарик изпадна в истерия и започна да командува кой какво да прави, докато ние разчиствахме пътя с лопати и сечехме клони. Така ми досади, че усещах как ме сърбят ръцете да го набия. Търсеше си боя като самозабравило се дете. Камау и М’Кола му се смееха, а той играеше ролята на вожд победител, който се връща с групата си след успешен набег. Липсват му само щраусовите пера! — помислих си аз.

Веднъж, като затънахме и аз разчиствах пътя с лопата, Гарик до такава степен се самозабрави в съветите и разпорежданията си, че се наведе над главата ми. Уж без да искам, извъртях дръжката на лопатата така, че я забих в корема му и той се тръшна на задника си. Направих се, че нищо не съм забелязал, но тримата с М’Кола и Камау не смеехме да се погледнем в очите, за да не се разсмеем.

— Боли — удиви се той и се изправи.

— Като видиш човек да копае, не се завирай — казах на английски. — Опасно е.

— Боли! — повтори Гарик, държейки се за корема.

— Разтрий го — посъветвах го аз и му показах как.

Когато седнахме отново в колата, стана ми жал за този жалък театралничещ некадърник, затова казах на М’Кола, че ми се пие бира. Той извади бутилка от багажника, отпуши я и аз бавно отпих. Минавахме през онази местност, която много приличаше на еленов парк. Обърнах се и видях, че на Гарик вече нищо му няма — устата му мелеше непрекъснато. Разтриваше си корема и, изглежда, обясняваше на другите какъв здравеняк е — дори не го заболяло. Докато пиех бирата, усещах върху себе си очите на стария негър, свит отзад при багажа.

— Старче!

— Да, бвана.

— Подарък — протегнах му аз бутилката, в която беше останало малко бира и пяна.

— Още бира? — попита М’Кола.

— Може, да го вземат дяволите! — казах аз.

Понеже си мислех за бира, в главата ми изплуваха спомени как вървяхме една пролет по планинския път към Бен дьо л’Алиа — бяхме участвували в състезание по надпиване с бира, но бяхме успели да спечелим приготвеното за награда теле. Беше вечер и се връщахме вкъщи покрай планинския склон, по поляните цъфналите нарциси се белееха на лунната светлина, вървяхме със замаяни глави и си говорехме как би могъл да се опише бледият светлик. Спомних си черната бира на дървените маси под глициниите при Егъл — бяхме дошли през Ронската долина, преди това бяхме ходили за риба край Щьокалп, дивите кестени бяха цъфнали, двамата с Чинк говорехме за писане и спорехме може ли да се употреби за цъфналите кестени израз като „восъчни канделабри“. Боже мой, колко много говорехме за литература тогава, големи литературомани бяхме след войната! Спомних си как в полунощ се събирахме на хубава бира в „Лип“ след мач Маскар — Леду в зимния стадион или Рути — Леду, или след какъвто и да било друг голям боксов мач, от който излизахме с прегракнали гърла, твърде възбудени, за да се приберем направо у дома. И все пак най-много бира изпихме в следвоенните години с Чинк, при това в планината. „На ездача дай му кон, на офицера — пагон, пушка за гренадира, а на мене — бира.“ Това беше цитат от Робърт Грейвс, който Чинк имаше навик да повтаря. Някои страни ни ставаха тесни и отивахме в други, но бирата си беше все така хубава. Изглежда, и старият негър знаеше тази истина; още първия път, когато го забелязах, че ме наблюдава как пия, прочетох това в очите му.

— Бира — предложи М’Кола и отвори бутилката.

Седях и гледах приличащата на парк местност, усещах топлината на мотора под краката си и миризмата на негъра уандеробо до мен. Камау гледаше старите следи от колелата по зелената трева, аз провесих извън колата обутия си в ботуш крак, че се беше нагрял от мотора, отпих от бирата и съжалих, че добрия ми приятел Чинк го няма. Капитан Ерик Едуард Дорман-Смит, кавалер на военния кръст, от състава на Пети стрелкови на негово кралско величество полк. Ако беше тук, можехме да си поговорим как би трябвало да се опише тази местност — дали като еленов парк и дали изразът еленов парк говори достатъчно. Батето и Чинк много си приличаха. Батето беше по-стар и толерантен заради годините си, но като събеседник много приличаше на Чинк. От Батето научавах различни неща, а с Чинк заедно бяхме открили значителна част от света и след това пътищата ни се бяха разделили.

Пак се ядосах за черната антилопа. Защо не я убих! Защото стрелях по движеща се цел. Тя тичаше и при това положение не можех да се премеря там, където трябва. Така ли, некадърник такъв? А женската, която не улучи два пъти, макар че стоеше неподвижно, обърната с хълбок към теб? И тя ли беше подвижна цел? Не. Ако се бях наспал предишната нощ, нямаше да стане така. А ако бях изтрил маслото от цевта, първият изстрел нямаше да попадне тъй високо. Тогава нямаше да коригирам преди втория изстрел и да сниша прицела така, че да пронижа животното през търбуха. Ако си човек на място, трябва да си признаеш, когато си виновен. Бях си въобразил, че съм по-добър стрелец, отколкото съм в действителност. Доста пари бях пропилял, за да докажа това. Все пак, хладно и трезво, като безпристрастен наблюдател знаех, че мога да стрелям не по-зле от когото и да е. Мога ами! И какво излезе? Прострелях черната антилопа през търбуха и я оставих да избяга. Бях ли наистина такъв добър стрелец, за какъвто се мислех? Разбира се. А тогава защо не улучих и женската антилопа? Е, с всеки може да се случи. Нищо не те извинява. Ами ти кой си бе? Да не си съвестта ми? Виж какво, аз съм начисто със съвестта си. Много добре знам какъв негодник съм, имам представа какво мога и какво не. Ако не се налагаше да бързам с тръгването, щях да убия черен мъжкар. Римлянина си го бива като ловец. Имаше и още едно стадо. Защо трябваше да претупам всичко? Така ли се ловува? Не, разбира се. Но нищо, ще намеря начин да спечеля малко пари, после ще се върнем, ще стигнем до селцето на стария негър с камиони, а оттам нататък с носачи — няма да се разправям пак с някаква глупава кола и да се тревожа ще затъне ли, няма ли да затъне. После ще отпратим носачите, ще си направим лагер в гората, нагоре по течението на потока над шамбата на Римлянина, и ще ходим на лов, без да бързаме, всеки ден по малко; ще си живеем там, понякога мога да прекъсвам за седмица, за да попиша, или ще пиша по половин ден, или през ден и ще опозная местността тъй, както познавам езерния бряг, край който съм израсъл. Ще гледам биволите как пасат, а когато по хълмовете се зададат слонове, ще се спотаим и ще ги гледаме как трошат клоните, ще се заравям в окапалата шума и ще гледам антилопите куду, но няма да стрелям, освен ако случайно не попадна на някое животно с по-хубави рога от тези, които имах отзад в колата, и вместо да преследвам по цял ден простреляната през търбуха черна антилопа, ще се скрия зад някоя скала, ще гледам антилопите на отсрещния склон, ще ги наблюдавам дотогава, докато останат в мен завинаги. Стига само Гарик да не доведе тук своя бвана Симба с кола, че да пропъдят дивеча. Но и да го пропъдят, мога да отида по-нататък, отвъд хълмовете — винаги ще се намери нова местност да живееш и да ходиш на лов, само да имаш време да живееш и да ходиш на лов. Другите отиват навсякъде, където може да се отиде с кола. Но сигурно има много кътчета като това тук, неизвестни никому, закътани встрани от пътищата. Хората ходят все на едни и същи места.

— Бира? — попита М’Кола.

— Да.

Разбира се, да се препитаваш тук не можеш. Не един и не двама ми бяха обяснявали това. Кога скакалци ще налетят и ще опустошат реколтата, кога пък дъждовният сезон ще се забави, посевите ще прегорят, растителността ще пожълтее и ще изсъхне. Добитъкът или измира от ухапването на мухата цеце, или ще го налегнат кърлежи, комарите разнасят малария, ако ли не малария, ще хванеш блатна треска. Добитъкът ще измре или цените на кафето ще спаднат и няма да изкараш нищо. Трябва да си индиец, за да можеш да печелиш от сизал, а по крайбрежието всяка кокосова плантация е собственост на хора, станали жертва на илюзията, че могат да спечелят пари от копра. Не е лесно и да си бял ловец — работиш три месеца през годината, а уиски пиеш дванадесет месеца. Правителството превръща страната в плячка на индусите и туземците и я съсипва. Поне така разправяха хората. Сигурно беше вярно. Но аз не исках да печеля пари, исках едно — да живея тук и да имам време за лов. Прекарал бях вече една от тукашните болести: знаех какво значи да си принуден безброй пъти дневно да измиваш със сапун и вода немалка част от дебелото си черво и после да го напъхваш обратно на мястото му. И за това си имаше лекове. Струваше си да премина през подобно изпитание, за да видя онова, което бях видял. Пък и се бях заразил не тук, а на мръсния кораб, с който пътувахме рт Марсилия. П. О. М. не беше боледувала нито един ден. Карл също. Обичах тая страна, чувствувах се в нея като у дома си, а когато човек се чувствува у дома си някъде, макар да се е родил на друго място, това значи, че там е предопределен да отиде. А нима по дядово време щат Мичиган не е бил маларичен ад? Наричали са маларията треска или друсаница. В Тортугас, където бях прекарал месеци, веднъж хиляда души измряха от жълта треска. Новите континенти и острови се опитват да те сплашат с болести — приличат на съскащи змии. Случва се понякога змията да излезе отровна. Хората изтребват змиите. Дяволска работа — болестта, която бях прихванал преди месец, би ме уморила, ако живеех в някогашните времена, когато още не е имало лекарства. А може би щях да надвия болестта и да оцелея.

По-лесно е да си запазиш здравето в една добра страна, като вземаш някои прости предпазни мерки, отколкото да се самозалъгваш, че една страна, с която вече е свършено, е все още добра.

Дойдем ли ние, всеки континент бързо остарява. Туземните живеят в хармония с него. Но чужденецът руши, изсича горите, тогава влагата изчезва, водният резерв намалява, после палешникът обръща орницата и суховеят започва да разяжда почвата както във всяка страна, както напоследък и в Канада. Експлоатираш ли земята, тя се уморява. Земята бързо се изтощава, освен ако човек не я подхранва с тора на животните и със своя собствен. А когато престане да използува животни и ги замени с машини, земята скоро го наказва. Машината не може да възпроизвежда, не може да подхранва почвата и изяжда онова, което сама не може да произведе. Земята е създадена да бъде такава, каквато я заварваме. Ние сме неканени гости и след като умрем, може вече да сме я съсипали, но тя пак си е там и ние не знаем какви изменения ще претърпи по-нататък. Предполагам накрая всички земи ще свършат като Гоби в Монголия.

Да, ще дойда в Африка, но не за да си вадя прехраната от нея. За това ми стигат два молива и неколкостотин листа от най-евтината хартия. Ще дойда тук, където ми харесва да живея, наистина да живея. Не просто да гледам как животът ми изтича. Нашият народ е отишъл в Америка, защото тогава тя е била примамлива страна. Била е хубава страна, но ние сме я направили на нищо и сега аз ще отида някъде другаде — винаги сме имали правото да бъдем някъде другаде и винаги сме отивали. Да се върнеш, можеш винаги. Нека другите идват в Америка, ония, които не знаят, че са закъснели. Нашият народ я видя тогава, когато беше най-хубава, и се би за нея, когато си струваше човек да се бие за нея. А сега аз ще отида някъде другаде. Навремето винаги сме отивали някъде другаде, а все още има места, където да отидеш.

Когато видя хубава страна, оценявам я. В Африка имаше и дивеч, и птици, хората ми харесваха. Тук можех да стрелям и да ходя за риба. А освен това да пиша, да чета, да гледам хубави пейзажи — какво друго ми трябва. А после можех да си припомням тези хубави пейзажи. Имаше и други неща — неща, които обичах да гледам, но същевременно обичах и да върша. Също да ходя на ски. Но краката ми вече не бяха някогашните, пък и не си струва труда да губиш време да търсиш добър сняг. А сега на ски срещаш прекалено много хора.

Колата сви на завоя на реката, после пресякохме една зелена морава и пред нас се показа масайското селце.

Щом ни видяха, масаите се затичаха към нас, ние спряхме под самата ограда на селото и те ни заобиколиха. Бяха същите млади воини, които се бяха надбягвали с колата ни, но сега и жените, и децата им наизлязоха да ни видят. Всички деца бяха малки, а мъжете и жените изглеждаха все на една възраст. Старци нямаше. Всички се държаха много приятелски, а ние ги почерпихме и хляб — имаше за всеки по един залък; ядоха първо мъжете, после жените, заливайки се от смях. Тържеството премина в много задушевна атмосфера. Накарах М’Кола да отвори две консерви кълцано месо и пудинга със сливи, разпределих всичко на малки порции и го раздадох. Бях слушал и чел, че масаите се хранят само с кръв от добитъка си, смесена с мляко, а кръвта източват от вратната жила, като я пробиват със стрела, изстреляна почти от упор. Но тези масаи охотно ядяха хляб, консервирано месо и пудинг със сливи, при това им беше много смешно. Един красив и снажен масай ми заговори нещо. Към него се присъединиха още петима-шестима. Не можех да разбера ни дума. Искаха ми нещо, при това много настойчиво. Накрая снажният масай направи странна гримаса и заквича като прасе, което са налегнали да колят. Едва сега съобразих: той искаше да разбере дали имаме онова, което издава такъв звук. Натиснах клаксона. Децата побягнаха с вик, а воините едва не изпопадаха от смях. Камау отстъпи пред общото желание, натисна клаксона отново и отново, а по лицата на жените се изписа неописуем възторг. Те изпаднаха в екстаз — бяха така запленени от клаксона, че Камау стига да искаше, би могъл да има всяка една от тях.

Време беше да потегляме: раздадохме празните бирени бутилки, етикетите на бутилките и накрая капачките, които М’Кола събра от пода. Тръгнахме, натискайки клаксона, хвърляйки жените в екстаз, децата в паника, а мъжете в неудържимо веселие. Воините дълго тичаха след колата, но ние трябваше да бързаме, пътят през еленовия парк беше хубав и скоро замахахме на последните масаи, които останаха опрени на копията си, стройни и снажни, заметнати с кафяви кожи, със сплетени коси, и гледаха след нас с усмихнатите си, боядисани в червено лица.

Слънцето беше почти залязло и тъй като не знаех пътя, отстъпих предното място на вестоносеца, който седна до негъра уандеробо, а аз се настаних до М’Кола и Гарик. Беше още светло, когато излязохме от еленовия парк и тръгнахме по сухата, покрита с редки храсти равнина. Извадих си нова бутилка немска бира и като гледах наоколо, изведнъж забелязах, че всички дървета са отрупани с бели щъркели. Може би бяха кацнали да си починат след дълъг прелет, а може би следваха рояците скакалци. В здрача бяха много красиви и разчувствуван от тази гледка, аз дадох на стария негър останалата бира — цели два пръста на дъното на бутилката.

При следващата бутилка забравих за стареца и я изпих цялата. Дърветата наоколо все още бяха покрити с щъркели, а вдясно от нас забелязахме малко стадо газели. Един сивкав като лисица чакал заситни през пътя. Наредих на М’Кола да отвори още една бутилка, а през това време равнината остана зад гърба ни и ние поехме нагоре по дългия склон към селото. Оттук се виждаха двата високи хълма, вече се мръкваше и ставаше хладно. Подадох бутилката на стареца, той я взе при себе си, горе под чергилото, и я прегърна нежно.

Беше вече тъмно, когато спряхме на пътя край селцето, платих на вестоносеца толкова, колкото ми бяха написали в бележката, а на стареца — както ми беше заръчал Батето и малко отгоре. След това започна спор между туземците. Гарик трябваше да дойде с нас в главния лагер и там да си получи парите. Абдула искаше също да дойде, защото нямаше доверие в Гарик. Негърът уандеробо жално се молеше да го вземем, сигурен беше, че другите ще го измамят, и мисля, че беше прав. А тук ни чакаше, оставен за нас, резервен бензин — да го използуваме в случай на нужда, ако не — просто да го натоварим в колата. Машината беше претоварена, а не знаех какъв път ни чака. Реших, че ще можем да вземем Абдула и Гарик, като сместим по някакъв начин и негъра уандеробо. И дума не можеше да става да вземем и стареца. Той си получи парите, остана доволен от възнаграждението, но не искаше да се раздели с нас. Сви се върху багажа, вкопчи се за въжетата и каза:

— Аз отивам с бвана.

— М’Кола и Камау го накараха насила да пусне въжетата, извлякоха го на пътя, за да натоварят тубите с бензин, а той продължи да крещи:

— Искам с бвана!

Докато те нареждаха багажа в тъмното, той се вкопчи за ръката ми и тихо ми заговори на език, който не разбирах.

— Получи си шилингите, нали? — попитах го аз.

— Да, бвана — отвърна той.

Работата не беше в парите. Когато тръгнахме към колата, той се завтече отзад и започна да се катери върху багажа. Гарик и Абдула го смъкнаха долу.

— Не, не може. Няма място.

Той отново започна да ми говори жално и умолително.

— Няма място.

Сетих се, че имам малко джобно ножче, извадих го от джоба си и го сложих в ръката му. Той го отблъсна:

— Не, не.

Старецът замлъкна и остана на пътя. Но когато потеглихме, спусна се след колата и в тъмнината чувах виковете му:

— Бвана! Искам с бвана!

Карахме по осветения от фаровете път и ни изглеждаше широк като булевард след гъсталаците, през които се бяхме провирали. Въпреки тъмнината минахме благополучно деветдесет километра. Бодърствувах, докато се изниза лошата част от пътя — мекият чернозем, а след това заспах, като се събуждах от време на време и виждах ту стена от високи дървета, осветена от фаровете, ту някой гол склон, ту — когато моторът започваше да вие на първа скорост по стръмнината — навирените косо нагоре лъчи на фаровете.

Накрая, когато броячът показваше, че сме изминали към осемдесет километра, спряхме до някаква колиба. М’Кола събуди стопанина туземец и го попита откъде да хванем за лагера. Отново заспах, а когато се пробудих, вече свивахме встрани от пътя и между дърветата проблясваха лагерните огньове. Щом фаровете осветиха зеления брезент на палатките, аз нададох вик, развикаха се и другите, надуха клаксона, аз стрелях във въздуха, пламъкът от пушката проряза тъмнината и изстрелът отекна в нощта. Колата спря и видях Батето — той изскочи от палатката си, загърнат в халат, приближи се тромаво, сложи ръце на раменете ми, нарече ме „проклет тореро“, а аз го тупнах по гърба.

— Погледни ги, Бате.

— Видях ги! Заели са половината място в колата.

След миг здраво прегръщах П. О. М., усещах миниатюрната й фигура през широкия пухкав халат и двамата започнахме да си шепнем разни неща.

— Здрасти, Карл — казах аз, когато и той се появи.

М’Кола вече беше свалил рогата от колата и двамата с Камау ги държаха край огъня, за да ги видят всички.

— А ти удари ли нещо? — попитах Карл.

— Едно от тези… как им казвахте… tendalla.

— Чудесно! — възкликнах аз. — Надявах се, че и неговият трофей е хубав, защото бях сигурен, че не може да бъде по-хубав от моите. — Колко са дълги?

— О, метър и четиридесет и пет — отвърна Карл.

— Дай да ги видим.

Усетих как нещо ме преряза и целият изстивам.

— Ето ги там — посочи Батето и всички се приближихме. Това бяха най-големите, най-широко разклонените, най-тъмните, най-масивните, най-красиво извитите и най-невероятните рога от антилопа куду на света. Отровен от завист, не исках вече да погледна моите. Никога, никога.

— Браво, чудесно! — Думите ми прозвучаха весело като гарванов грак. Направих още един опит: — Чудесно! Кажи как го издебна.

— Бяха три — обясни Карл. — И трите с рога като тези. Не можех да реша кой е с най-големи рога. Просто се объркахме. Стрелях четири-пет пъти, докато го сваля.

— Рогата са чудо! — Този път думите ми прозвучаха малко по-искрено, но не толкова, че да заблудя някого.

— Много се радвам, че и ти се връщаш с трофеи — каза Карл. — Страшно са хубави! Утре ще ми разкажеш всичко от игла до конец. Знам, че сега си изморен. — Лека нощ.

Деликатен както винаги, той си отиде, за да можем да си поговорим.

— Ела да пийнем по чаша — извиках след него.

— Не, благодаря. Отивам да спя. Наболява ме главата.

— Лека нощ, Карл.

— Лека нощ. На милата Мама също лека нощ.

— Лека нощ — отговорихме ние в един глас.

Насядахме около огъня с чаши уиски и сода в ръце и аз заразказвах надълго и нашироко.

— Може би ще намерят черната антилопа — предположи Батето. — Ще обявим награда за този, който я намери. Ще кажем да изпрати рогата в Ловното управление. Колко дълги са по-големите рога?

— Метър и тридесет.

— Измерени по извивката?

— Да. Може би малко повече.

— Сантиметрите нямат значение. Рогата са чудесни.

— Вярно е. Но защо все така става, че ме удря в земята?

— Върви му. Боже мой, какъв екземпляр! Само веднъж в живота си съм виждал рога, по-дълги от метър и двадесет. Това беше в Калал.

— Още преди да напуснем предишния лагер, знаехме, че Карл е убил куду. Съобщи ни го шофьорът на неговия камион — каза П. О. М. — През цялото време съм се молила да успееш. Питай мистър Дж. Ф.

— Нямаш представа как се зарадвахме, като видяхме тези хубави рога, щръкнали извън колата — рече Батето. — Ах ти, бандит такъв!

— Чудесни са! — извика П. О. М. — Хайде да отидем да ги видим още веднъж.

— Винаги ще си спомняш за този лов. Това е, което ти остава — каза Батето. — Рогата са наистина хубави.

Но аз бях огорчен и цяла нощ не можах да се успокоя. Мина ми едва към сутринта. Веднъж завинаги.

Двамата с Батето отидохме да погледаме рогата преди закуска. Беше студено, небето сиво и облачно. Дъждовете идваха.

— И трите чифта са чудесни — рече Батето.

— Сега, като ги гледам, не се губят пред неговите — съгласих се аз.

Странно, но наистина беше така. Вече се бях примирил с успеха на Карл и дори му се радвах. Редом едни до други трите чифта рога изглеждаха много добре. Всички бяха дълги.

— Радвам се, че ти поолекна. И на мен ми е по-добре.

— Наистина се радвам за Карл — казах аз искрено. — Моите ми стигат.

— У всички ни дремят първобитни инстинкти. Поддаваме се на съперничеството — кой да излезе по-напред. Това разваля всичко.

— Мина ми веднъж завинаги — обясних аз. — Сега всичко е наред. Да знаеш какъв преход направихме!

— Представям си.

— Кажи, Бате, какъв е този обичай у туземците, като се ръкуват, да те хващат за палеца?

— Нещо като побратимяване, но без кръвна церемония. Кой те е дърпал за палеца?

— Всички освен Камау.

— Охо, станал си популярна личност. Африканците те смятат за свой човек. И как няма, като си изключителен следотърсач и стрелец?

— Върви по дяволите!

— М’Кола също ли те хвана за палеца?

— Да.

— Тъй, тъй. А сега да извикаме малката мемсахиб и да закусим. Макар че, право да си кажа, не съм гладен.

— Аз пък съм гладен. Нищичко не съм хапнал почти два дни.

— Но бира си пил, нали?

— Разбира се.

— Алкохолът е храна.

Извикахме мемсахиб и Карл и закусихме весело.

 

 

След месец П. О. М., аз, Карл и жена му, която се беше присъединила към нас в Хайфа, седяхме на слънце до една каменна стена край Галилейското езеро, обядвахме, пиехме бутилка вино и гледахме гмурците, накацали във водата. Хълмовете хвърляха сенките си върху водната повърхност, която беше така неподвижна, че изглеждаше застинала. Гмурците кацаха във водата и около тях плъзваха концентрични кръгове. Опитвах се да ги преброя и се чудех защо за тях не се споменава в Библията. Реших, че тия, които са я писали, не са били природолюбители.

— Нямам намерение да ходя по водата — рече Карл, загледан към безжизненото езеро. — Няма да бъда първият!

— Знаете ли — започна П. О. М., — вече нищо не помня. Дори лицето на Дж. Ф. А то е така красиво! Мисля, мисля за него и все не мога да си го представя как изглеждаше. Ужасно! На снимките ми се вижда съвсем различен. Току-виж, минало още малко време, и съвсем съм забравила лицето му. И сега вече смътно си го спомням.

— А аз си го спомням — казах аз. — Някой път все ще напиша нещо и ще разкажа за него.