Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (3)

Глава втора

Напуснахме сенчестия лагер и поехме към превалящото слънце по пътя, който лъкатушеше като пясъчна река сред гъсталаците, сплетени от двете страни в стена от зеленина, а зад нея тук-там се издигаха меки възвишения. По целия път задминавахме групи хора, които се движеха на запад. Някои бяха голи, ако не се смятат мръсните парчета плат, вързани през рамо, и носеха лъкове и колчани стрели. Други държаха копия. По-богатите имаха чадъри и бяха заметнати с надиплено бяло платно, а след тях вървяха жените им, помъкнали гърнета и тенджери. Пътят пред нас беше осеян с вързопи и товари кожи, които туземците носеха на главата. Всички бягаха от глада. Беше горещо. Провесил крака извън колата, за да избягна топлината на мотора, нахлупил ниско шапката, за да заслоня очи от слънцето, аз наблюдавах пътя, хората, оглеждах полянките за дивеч, а колата се носеше на запад.

На едно място сред поразредените туфи на храсталака видях три дребнички женски куду. Сури, с издути кореми и малки глави, дългоухи и дългошиести, те се стрелнаха към гъсталака и мигом изчезнаха.

Слязохме от колата да разгледаме следите, но не открихме дири от мъжкари.

Малко по-нататък ято бързокраки токачки чевръсто прекосиха пътя, заситнили с неподвижни глави като рисаци. Когато скочих от колата и ги подгоних, те излетяха, подвили крака под тежките си тела, и биейки въздуха с къси крила, с крясък се издигнаха над дърветата. Улучих две от тях, те тупнаха тежко на земята и още докато лежаха с пърхащи криле, Абдула им отряза главите — иначе правоверен мюсюлманин не би хапнал от тях. После ги сложи в колата, където М’Кола седеше и се смееше с добродушния си старчески смях над мен и над глупостта на всички ловци на пернат дивеч. Този смях водеше началото си от една моя поредица несполучливи изстрели, които бяха довели мен до ярост, а него — до възторг. Този път бях улучил, но за М’Кола и това беше смешно, също както и стрелянето по хиена — което пък беше най-смешното. Той винаги се смееше, когато ударената птица тупваше на земята, а не улучех ли — избухваше в неудържим смях и клатеше глава.

— Питай го на какво толкова се смее — обърнах се аз веднъж към Батето.

— На бвана — бе казал М’Кола, като се тресеше от смях — и на птиците.

— Според него ти си много смешен — бе обяснил Батето.

— Добре, смешен съм. А той да върви по дяволите.

— Според него си много смешен — бе повторил Батето. — Мемсахиб и аз например никога не бихме ти се смели.

— Тогава стреляй ти.

— Не, признатият птичар си ти.

— Самопризнатият — бе казала жена ми.

И тъй, ловът на птици се бе превърнал в превъзходна шега. Улучех ли, М’Кола се смееше на птиците, клатеше глава, кискаше се и въртеше ръце, за да покаже как птицата се е премятала във въздуха. Не ударен ли, за посмешище ставах аз, той ме гледаше и се тресеше от смях. По-смешни бяха само хиените.

Смешно зрелище беше за него хиената, която посред бял ден се носи в скоклив бяг по равнината и безсрамно влачи натежалия си корем, а когато куршумът я застигне изотзад, прави отчаян скок и се премята. Смешна е хиената, която се спира край някое солено езерце, за да погледне назад от безопасно според нея разстояние, и застреляна в гърдите, се търкулва по гръб с издут корем и вирнала четирите си крка във въздуха. Нямаше нищо по-комично от хиената, която внезапно подава смрадливата си клиновидна муцуна между високите треви и ударена от десет крачки, се понася бясно в кръг, сякаш гони опашката си, след това кръгът се стеснява и на третата обиколка тя пада мъртва.

Смешно му беше на М’Кола да види хиена, застреляна отблизо. Доставяше му удоволствие веселото плясване на куршума и тревожната изненада, с която хиената усещаше смъртта в себе си. Още по-смешно му беше да види хиена, застреляна отдалеч, да я види как се обръща в равнината, над която е припаднала знойна мараня, и като ужилена се понася в безумен кръг, сякаш в надпревара с мъничката никелирана смърт, проникнала в нея. Но най-голямата смешка — и в такива моменти М’Кола размахваше ръце, заливаше се от смях и тръскаше глава, вече засрамен от поведението на хиената, — класическият случай беше, когато, ударена в слабините, хиената започва лудешки да кръжи, да впива зъби в корема си и да дърпа, да дърпа, докато червата й изскочат навън, а после спира на място, започва да се рови в тях и лакомо да ги яде.

„Fisi“ — казваше в такива случаи М’Кола, потресен и едновременно възхитен от това, че на света може да съществува такова гадно животно. Fisi, хиената хермафродит, която се храни с трупове и е готова да се самоизяде, ходи по стъпките на търсещите място за раждане антилопи, прегризва сухожилията на задните крака на животните, дебне да захапе лицето на заспал човек, вие плачливо, преследва като сянка от бивак на бивак пътуващите, противна, воняща твар с челюсти, по-силни от лъвските, тя подскача тромаво с увисналия си корем по кафеникавата савана, извръща назад наглата си като на куче помияр муцуна, после изстрел от малката манлихера — и започва отвратително кръжене! „Fisi — смее се М’Кола, засрамен заради хиената, и клати голямата си черна глава. — Fisi. Сама себе си яде. Fisi.“

Хиената беше гнусна шега, а стрелбата по птици — безобидна шега. Моето уиски беше безобидна шега с безброй разновидности. За някои от тях ще разкажа по-нататък. Мохамеданството и религията изобщо бяха шега. Шега бяха всички вярващи. Другият следотърсач, Чаро, беше нисък, много сериозен и крайно религиозен. По рамазан той тримиреше до залез слънце и не преглъщаше дори слюнката си, а когато слънцето наближаваше заник, започваше да нервничи. Чаро носеше със себе си бутилка отвара от някакви билки, въртеше я в ръце и току поглеждаше към слънцето, а М’Кола го наблюдаваше скришом и се преструваше, че не забелязва — над такива неща той не си позволяваше да се надсмива открито, но гледаше на тях с чувство на превъзходство и се учудваше на човешката глупост. Мохамеданството беше много на мода и всички по-издигнати туземци, които ни придружаваха, бяха мохамедани. Мохамеданството създаваше обществено положение, беше модерно, даваше на човека вяра в нещо и го издигаше над околните, а заради това си струваше веднъж в годината да погладуваш; то създаваше и известен ритуал при яденето — нещо, което аз разбирах, но М’Кола нито искаше, нито можеше да проумее, и той наблюдаваше Чаро с онова каменно изражение, което винаги се изписваше на лицето му, щом влезеше в досег с непонятни за него неща. Преизпълнен с благочестие, Чаро умираше от жажда, а слънцето залязваше много бавно. Погледнах червения диск над дърветата, побутнах Чаро с лакът и той се усмихна. М’Кола тържествено ми подаде бутилката с вода. Поклатих глава отрицателно, а Чаро пак се усмихна. М’Кола запази каменната си маска. Накрая слънцето залезе, Чаро жадно надигна бутилката и адамовата му ябълка лакомо заподскача нагоре-надолу, а М’Кола го изгледа и извърна глава.

В началото, преди да се сприятелим, М’Кола изпитваше недоверие към мен. Станеше ли нещо — налагаше каменната си маска. Тогава Чаро ми се нравеше много повече. Разбирахме се по въпроса за религията, той се възхищаваше при всеки мой сполучлив изстрел, стискаше ми ръката и ми се усмихваше винаги когато успеехме да убием някакъв по-едър дивеч. Това беше приятно и гъделичкаше самолюбието ми. М’Кола гледаше на всички мои първи успехи като на поредица от случайности. Те не значеха нищо за него. Истински ценни трофеи още нямахме и освен това той не беше мой следотърсач, а на мистър Джексън Филипс, който ми го беше заел. Аз нищо не значех за него. Нито ме обичаше, нито ме мразеше. Към Карл се отнасяше с учтиво презрение. Допадаше му само един човек и това беше „мама“, жена ми.

Вечерта, когато убихме първия лъв, се върнахме в лагера по тъмно. Всичко излезе объркано и не така, както си го бяхме представяли. Никой от нас не беше ходил по-рано на лов за лъвове, а денят преваляше и беше твърде късно за такъв лов, затова се уговорихме така: П. О. М. ще стреля първа, а после всеки има право да си опита късмета. Това беше разумно — слънцето клонеше вече към залез и ако лъвът се скриеше в гъсталака, щеше да се наложи да го търсим по тъмно и можеше да стане нещастие. Спомням си колко огромен ми се стори едроглавият жълт звяр сред нискораслите дръвчета, напомнящи по-скоро фиданки, и когато П. О. М. приклекна да стреля от коляно, ме засърбя езикът да й кажа да залегне, за да вземе по-сигурен прицел. После отекна резкият изстрел на късоцевата манлихера и лъвът побягна вляво, плещест, лекостъп като котарак. Аз го улучих със спрингфилда, той падна, преметна се, натиснах повторно спусъка — прибързано, — куршумът се заби в пръстта до него и вдигна облаче прах. Лъвът лежеше, проснат по корем, слънцето висеше над дръвчетата, тревата беше много зелена, а ние, черни и бели, въоръжени до зъби като хората на шерифа в каубойски филм, пристъпвахме предпазливо напред и се питахме дали лъвът е убит, или само зашеметен. М’Кола го замери с камък. Камъкът удари о хълбока и от звука, който издаде, разбрахме, че животното е мъртво. Бях сигурен, че П. О. М. го е улучила, но открихме само една рана в задната част на туловището, малко под гръбначния стълб — куршумът беше пронизал тялото надлъж и беше спрял под кожата отпред на гърдите. Напипваше се лесно. М’Кола сряза кожата и го извади: беше тежък куршум от моя спрингфилд, разкъсал по пътя си дробовете и сърцето на животното.

Бях толкова изненадан от това, че лъвът падна на мига, повален от изстрела, след като очаквахме да се хвърли отгоре ни, да проявим героизъм и да изживеем драматични моменти, че по-скоро се разочаровах, отколкото се зарадвах. Това беше първият ни лъв, още нищо не разбирахме от тая работа и се чувствувахме измамени — бяхме очаквали нещо по-друго. Чаро и М’Кола стиснаха ръката на П. О. М., след това Чаро се приближи и се ръкува с мен.

— Добър изстрел, бвана — каза той на суахили. — Piga m’uzuri.

— Ти стреля ли, Карл? — попитах аз.

— Не, тъкмо щях да стрелям, и ти ме изпревари.

— А ти, Бате?

— Не, нали щеше да чуеш. — Той дръпна затвора и извади двата големокалибрени патрона.

— Сигурна съм, че не го улучих — каза П. О. М.

— А аз бях сигурен, че го удари. Все още мисля, че ти го удари — настоявах аз.

— Мама го улучи — каза М’Кола.

— Къде? — попита Чаро.

— Улучи — повтори М’Кола. — Улучи.

— Накара го да се претърколи — обърна се Батето към мен. — Бога ми, преметна се като заек.

— Не можах да повярвам на очите си.

— Мама piga — каза М’Кола. — Piga simba.

Когато видяхме лагерния огън в тъмнината пред нас, М’Кола неочаквано започна напевна скоропоговорка на езика уакамба. Той я подемаше ритмично на висок глас и всеки път завършваше с думата „simba“. Някой от лагера нададе вик в отговор.

— Мама! — провикна се М’Кола. Последва нов поток от думи, а накрая пак: — Мама! Мама!

В тъмнината се приближиха всички носачи, готвачът, дерачът, слугите и водачът им.

— Мама! — крещеше М’Кола. — Мама piga simba.

Туземците затанцуваха, като отмерваха ритъма с пляскане на длани и надаваха дълбоки гърлени възгласи, които от време на време преминаваха в нещо като лъвски рев и звучаха приблизително така: „Хей ла мама! Хей ла мама! Хей ла мама!“

Като въртеше очи, дерачът вдигна П. О. М. във въздуха, снажният готвач и слугите я подхванаха, останалите се струпаха да помагат или поне да я докоснат и всички обиколиха огъня и с танцуване се отправиха към нашата палатка. „Хей ла мама! Ух! Ух! Ух! Хей ла мама! Ух! Ух! Ух!“ — пееха те и изпълняваха танца на лъва надавайки пресипнали звуци като астматична кашлица, напомнящи глух лъвски рев. В палатката туземците пуснаха П. О. М. на земята и един по един срамежливо й стиснаха ръката. Слугите казваха: „M’uzuri мемсахиб!“, а М’Кола и носачите: „M’uzuri мама!“, като влагаха много чувство в думата „мама“.

По-късно, когато вече седяхме с чаши в ръка на столове пред огъня, Батето се обърна към жена ми:

— Вие убихте лъва. Ако някой се осмели да каже нещо друго, М’Кола е готов да му извие врата.

— Чувствувам се така, сякаш наистина съм го убила аз — отвърна тя. — Добре, че не го убих аз. Не знам какво щях да правя. Нямаше да мога място да си намеря от гордост. Чудесно е да се чувствуваш герой.

— Милата добра мама! — каза Карл.

— Мисля, че наистина го уби ти — казах аз.

— О, да оставим това настрана! Стига ми просто да се смята, че аз съм го убила. Не съм свикнала да ме носят на ръце у нас, в Америка.

— Там хората не знаят как да се държат — обади се Батето, — ужасно невъзпитани са.

— Ние в Кий Уест например ще те носим — каза Карл. — Бедната добра мама!

— Да не говорим повече за това — предложи П. О. М. — Преливам от радост. Може би е редно да им дам по нещо?

— Те не го правят с такава цел — обясни Батето. — Но не е лошо да им се даде нещо да отпразнуват случая.

— О, иска ми се да дам на всички много пари — каза П. О. М. — Чудесно е да се чувствуваш герой.

— Милата добра мама! — промълвих аз. — Как го уби само!

— Не е вярно, недей ме заблуждава! Остави ме да се наслаждавам на победата си.

Така или иначе, М’Кола дълго време се отнасяше към мен сдържано. Докато не изтече разрешителното на П. О. М., тя бе негова любимка, а ние — фигуранти, които само й пречат да ловува. След като разрешителното й изтече, в неговите очи тя мина в запаса, а когато започнахме да преследваме куду и Батето оставаше в лагера и ни изпращаше сами със следотърсачите — Карл с Чаро и мен с М’Кола, дори Батето стана безинтересен в очите на М’Кола. Това, разбира се, беше само временно. Той си беше човек на Батето, а ние се издигахме или падахме в очите му в зависимост от ежедневните сполуки или несполуки; едва след дълги съвместни скитания чувствата му можаха да станат относително по-трайни. Във всеки случай в нашите отношения беше настъпила някаква промяна.