Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (13)

Глава първа

Пътят беше тесен, а равнината, по която пътувахме, доста унила. Само веднъж се случи да видим няколко мършави газели, които се белееха на фона на прегорялата трева и сивите дънери. Радостната ми възбуда се изпари при вида на тази широка пустош и всичките ми надежди заприличаха на неосъществими романтични блянове. От негъра уандеробо лъхаше силна миризма. Започнах да разглеждам ушите му, разтеглени в долната си част и грижливо подвити, странното му, съвсем не негроидно лице с тънки устни. Като забеляза, че го гледам, той се усмихна дружелюбно и се почеса по гърдите. Извърнах се към задната седалка: М’Кола спеше, Гарик седеше изправен като глътнал бастун, а старият негър протягаше шия да види пътя пред колата.

Път вече нямаше, той се беше превърнал в пътека, утъпкана от копитата на стадата говеда, но за щастие наближаваше краят на равнината. Скоро тя остана зад гърба ни, пред нас се показаха високи дървета и ние попаднахме в най-очарователния кът на Африка, който бях виждал. Тревата беше като зелен килим — ниска, сякаш току-що окосена морава, дърветата грамадни, с високи дънери, без издънки наоколо, а само свежа зелена трева като в английски парк, в който се редуват сенки и слънчеви полянки. Следвахме едва забележимата пътека, която ни показваше негърът уандеробо. Просто не вярвах на очите си, като гледах тази райски красива местност. Такива места могат да ти се присънят само във вълшебен сън и за да се убедя, че не сънувам, протегнах ръка и докоснах ухото на негъра уандеробо. Той подскочи от изненада, а Камау прихна да се смее. На двадесетина метра от нас, навирил зурла, със святкащи очи и наежена четина на гърба, с извити дълги зъби, ни гледаше едър глиган. Направих знак на Камау да спре колата и започнахме да се гледаме: ние — глигана, той — нас. Вдигнах пушката и се прицелих в гърдите му. Той продължаваше да ни гледа, без да помръдне. Подканих с жест Камау да подкара колата. Заобиколихме надясно от глигана, но той пак не помръдна и не показа никакви признаци на страх.

Забелязах, че Камау е възбуден, а зад мен М’Кола одобрително кимаше. За първи път виждахме глиган, който да не побегне в ситен тръс с навирена опашка. Бяхме попаднали в девствена местност, закътана встрани от пътищата, прорязващи милионите километри африканска пустош. С удоволствие бих станувал тук.

Наоколо се разстилаше най-красивата местност, а ние продължавахме напред, заобикаляйки огромните дървета по вълнистия тревен килим. Скоро отпред и малко вдясно се показа високата ограда от гъсто набити колове на едно масайско село. Селото беше сравнително голямо. Насреща ни се зададоха с плавен бяг тълпа дългоноги тъмнокожи мъже — те всички изглеждаха на една възраст и носеха косите си сплетени в тежки плитки, които се мятаха по раменете им. Те наобиколиха колата със смях и весел глъч. Всички бяха високи, с хубави бели зъби, а косите им, боядисани кафеникавочервено, се спускаха като бретон над челото. Те до един носеха копия и бяха красиви и весели, без следа от надменността и студенината на северните масаи. Искаха да знаят за какво сме дошли. Негърът уандеробо, изглежда, им обясни, че сме тръгнали на лов за куду и бързаме. Но те така ни бяха обградили, че колата нямаше как да си пробие път. Един от тях каза нещо, неколцина от останалите го подкрепиха и Камау преведе, че днес били видели два мъжкара куду на пътеката.

Не може да бъде, казах си аз. Не може да бъде.

Наредих на Камау да подкара и бавно взехме да си пробиваме път през тълпата туземци, които със смях и викове се опитваха да спрат машината, без да се боят, че тя може да ги прегази. Това бяха най-едрите, добре сложени, красиви, при това безгрижни и жизнерадостни хора, които виждах в Африка. Накрая, когато успяхме да се измъкнем от тълпата, те се спуснаха да тичат редом с колата. Викаха усмихнати — очевидно искаха да ни покажат какви добри бегачи са, — а когато колата набра скорост и пое по лекия наклон нагоре по ручея, започна истинско състезание, но един след друг те започнаха да отпадат, като махаха с ръце и се смееха, и само двама дългоноги бегачи с горда осанка и плавни движения продължаваха да ни съпровождат. Поддържаха темп като за дълго бягане, въпреки че носеха и копията си. Трябваше да завием надясно, оставихме зад себе си зелената, равна като игрище за голф долина и навлязохме в хълмиста местност. Превключихме на първа скорост и запълзяхме нагоре, а в това време тълпата от бегачи отново ни настигна. Те се смееха и си даваха вид, че не са запъхтени. Из храсталаците изскочи зайче, закриволичи ужасено и удари на бяг. Масаите го подгониха с всички сили, настигнаха го и най-високият бегач догони колата и ми го подаде. Поех животинчето и почувствувах как бие сърчицето му под меката пухкава козина. Погладих го, а масаят приятелски ме потупа по рамото. Хванах зайчето за ушите и му го върнах. Не, не, това било подарък. Зайчето било за мен. Подадох го на М’Кола, но той не прие сериозно подаръка и го върна на друг масай. Продължихме пътя си, а масаите отново се спуснаха след нас. Този, който държеше зайчето, се спря, остави го на тревата и когато то побягна да се спасява, всички се разсмяха. М’Кола поклати глава. Всички бяхме възхитени от масаите.

— Масай добър — каза трогнат М’Кола. — Масай много добитък. Масай не убива да яде. Масай убива човек.

Негърът уандеробо се тупна по гърдите.

— Уандеробо — масай! — гордо каза той, искайки да обясни родството между двете племена. Ушите му бяха подвити по същия начин както техните. Като ги гледахме как бягат, колко са весели и красиви, развеселихме се и ние. Никъде не бях срещал такова естествено и безкористно дружелюбие, такива хубави хора.

— Масай добър — повтори М’Кола и изразително кимна. — Добър, добър масай.

Единствен Гарик не изглеждаше възхитен. Струваше ми се, че въпреки ловния си костюм и препоръчителното писмо от бвана Симба, той стоеше като на тръни. Масаите бяха наши приятели, не негови. Те го плашеха. Но към нас те се държаха наистина приятелски. Срещнеш ли такива хора, чувствуваш се като между братя, по неуловим начин те мигновено и от все сърце те приемат като масай, откъдето и да си родом. Такова отношение към хората е присъщо само на най-добрите англичани, най-добрите унгарци и най, най-добрите испанци, то е било отличителният белег на благородниците от ония времена когато е имало благородници. Подобно отношение е наивно и ония, на които то е присъщо, не преуспяват в живота, но малко неща са така приятни, както да срещнеш такива хора.

Зад колата отново тичаха само двамата най-добри бегачи, но и те вече изоставаха. Тичаха все тъй бързо и леко, с разгъната, свободна крачка, но машината е жесток съперник. Наредих на Камау да ускори рязко хода, за да се откъснем изведнъж. По-неприятно би им било, ако изостанеха малко по малко. Те се понесоха напред с всички сили, не успяха да ни догонят, засмяха се, ние се изправихме и им замахахме, а те се облегнаха на копията си и също замахаха. Продължавахме да сме приятели, но вече се бяхме разделили — сега бяхме отново сами, пред нас нямаше път, знаехме само посоката, която трябваше да следваме под кичестите дървета на зелената долина.

Скоро гората се сгъсти и приказната страна остана зад гърба ни. С мъка следвахме едва забележимата пътека, провирайки колата през храстите. От време на време трябваше да спираме, за да отстраним или дори да прережем стъбло или клон, който препречваше пътя на колата. Понякога трябваше да се изтегляме на заден ход от храстите и да търсим обходен път, за да излезем отново на пътеката. Провирахме се напред с помощта на дълги ловни ножове, наречени панга. Негърът уандеробо беше несръчен с ножа, а и Гарик не го биваше повече. М’Кола — ловък с всякакво хладно оръжие — сечеше сръчно, с бърз, силен, настървен замах. Аз бях неумел с пангата. Тя изискваше опитна ръка и не беше лесно да се научиш да я въртиш както трябва — китката бързо се схваща и острието сякаш натежава. Искаше ми се да имам подръка една наточена като бръснач мичиганска двуостра секира и да се развъртя с нея, а не да размахвам пангата като кавалерийска сабя.

Стигнехме ли препятствие, пробивахме си път с ножовете, имаше ли откъде — заобикаляхме. Камау караше изкусно, ориентираше се чудесно и благодарение на него преодоляхме трудната част от пътя и излязохме на открито. Вдясно в далечината се открояваше верига от хълмове. Но за беда тук наистина беше паднал пороен дъжд и трябваше да си отваряме очите на четири, за да не попаднем в някое мочурище. Поляната беше заблатена на места, тук-там гумите затъваха и колата почваше да боксува в рядката кал. Сечехме храстите, на два пъти се наложи да се залавяме за лопатите и след като се убедихме от опит, че е по-разумно да не се доверяваме на ниските места, заобикаляхме откъм горния край на поляните и пак се впускахме през гората. Полутахме се, докато намерим проходимо място, и излязохме на брега на един поток. Тъкмо пред нас коритото беше завирено — бентът ми приличаше на бобров яз. На другия бряг се жълтееше царевичак, ограден с трънаци и осеян с пънове, по-нататък се издигаха още няколко огради от трънлив жив плет и образуваха кошари за добитък. В оградената площ имаше колиби от плет, измазан с глина. Очевидно това бяха изоставени кошари. Вдясно от плета се подаваха конусовидни сламени покриви. Всички слязохме от колата, защото беше ясно, че няма да можем да пребродим потока, а и да успеехме, щяхме да излезем тъкмо в царевичака на склона с пъновете.

Старият негър каза, че било валяло предобед. Призори, когато минали оттук с негъра уандеробо, водата не преливала над яза от струпан клонак. Настроението ми се развали. Да минеш през чудесната девствена гора, където масаите са забелязали куду по пътеката, за да се спреш безпомощен пред някакво жалко поточе срещу нечий царевичак! Не бях очаквал никакви царевичаци и изпитвах ненавист към нивата, която жълтееше пред мен. Не ни оставаше нищо друго, освен да поискаме разрешение да прекараме колата през царевицата, разбира се, ако успеехме да се доберем до отсрещния бряг. Събух се и прегазих потока, за да видя какво е дъното. Струпаните храсти и клони се бяха сплъстили и образуваха надеждна настилка — реших, че при достатъчно бърз ход колата ще може да мине. М’Кола и Камау бяха на същото мнение и тримата се изкачихме на брега да огледаме мястото оттам. Стръмният бряг се беше разкалял, но под влажната пръст почвата беше суха и можеше да се предполага, че ако успеем да минем през дънерите, нататък ще си проправим път с лопатите. Но преди това, разбира се, трябваше да разтоварим колата.

Откъм колибите се зададоха двама мъже и едно момче. Когато се приближиха, аз ги поздравих с „Jambo.“ „Jambo“ — отвърнаха те и поведоха разговор със стареца и негъра уандеробо. М’Кола се извърна към мен и поклати глава: не разбирал ни дума. „Сигурно нашите искат разрешение да минем през царевичната нива, помислих си аз.“ Когато старият негър замлъкна, двамата мъже се приближиха и се ръкуваха с нас.

Никак не приличаха на негрите, които бях виждал по-рано. Бяха светлокафяви, по-възрастният изглеждаше около петдесетгодишен, с тънки устни, почти гръцки нос, високи скули и големи умни очи. Държеше се със спокойно достойнство и правеше впечатление на човек с буден ум. По-младият беше около тридесет и пет годишен и имаше същите черти — реших, че са братя. Младежът беше хубав като момиче, държеше се свенливо и малко глуповато. В първия момент го взех за момиче, защото и тримата носеха наметки от неизбелено платно, прихванати на рамото като тоги, които скриваха напълно очертанията на тялото.

Те продължаваха да говорят с нашия старец и сега, като ги видях един до друг, забелязах, че има някакво сходство между него и тях. Той беше сбръчкано, съсухрено подобие на собственика на шамбата с класическия профил също както нашият уандеробо масай беше хилава карикатура на красивите масаи, които видяхме в гората.

Спуснахме се всички заедно към потока, аз помогнах на Камау да стегне гумите с въжета вместо с вериги, а римският старейшина и останалите разтовариха багажа и изнесоха по-тежките неща на стръмния бряг. Засилихме колата, понесохме се през потока сред пръски вода и като бутахме с всички сили, изкачихме брега до половината и спряхме безпомощни. Насякохме клонки, изринахме пръстта под колелата и накрая изкарахме машината догоре, но пред нас беше царевичакът и аз се чудех как ще продължим.

— Сега накъде? — попитах римския старейшина.

Гарик преведе въпроса ми, но Римлянина не разбра нищо и старият негър се притече на помощ.

Римлянина показа към плътната стена от трънлив жив плет, край гората вляво.

— Да, но колата не може да мине оттам.

— Бивак — отвърна М’Кола, искайки да обясни, че там ще стануваме.

— Лошо място — възразих аз.

— Бивак! — настоя твърдо М’Кола и всички кимнаха, за да го подкрепят.

— Бивак! Бивак! — повтори старият.

— Тук нашият бивак! — тържествено възвести Гарик.

— Ти си гледай работата — срязах го добродушно.

Тръгнах към ограденото място заедно с Римлянина, който говореше непрекъснато на непонятен за мен език. М’Кола ме последва, останалите натовариха багажа в колата, качиха се в нея и ни настигнаха. Бях чел някъде, че не е препоръчително да се лагерува близо до изоставени туземни колиби, защото по такива места имало кърлежи и други паразити, и щом си спомних това, реших твърдо да се противопоставя на предложението да се устроим тук. Промъкнахме се през едно разградено място — сред двора се издигаше колиба от греди и колове, забити в земята и преплетени напречно с клони. Приличаше на голям курник. С широк жест Римлянина ни покани да се чувствуваме като у дома си и продължи да говори.

— Буболечки — обърнах се неодобрително на суахили към М’Кола.

— Не — отвърна той категорично, — не буболечки.

— Лоши буболечки. Много буболечки. Болест.

— Не буболечки — каза той твърдо.

В края на краищата надделя становището, че няма буболечки, и докато Римлянина продължаваше да говори и да забавлява гостите си — така поне предполагах, — колата се приближи, спря под едно голямо дърво на петдесетина крачки от трънливия плет, туземците наслязоха и започнаха да разтоварват всичко необходимо за лагера. Моята палатка с дъно опънаха между едно дърво и курника, а аз седнах на една бензинова туба и поведох с Римлянина, стария негър и Гарик разговор за лова. В това време Камау и М’Кола устройваха лагера, а негърът уандеробо стоеше на един крак с отворена уста.

— Къде куду?

— Там — последва отговор и показване с ръка.

— Големи?

Римлянина разпери ръце да покаже колко са грамадни рогата им и ме заля с нов поток от думи.

След усилено ровене в речника попитах:

— Къде е онова куду, което сте следили?

Вместо отговор — дълга реч, чийто смисъл очевидно се свеждаше до това, че те са следили всички животни. Слънцето вече клонеше към запад, а небето се заоблачаваше. Бях мокър до пояс, а чорапите ми изкаляни. Освен това се бях изпотил от сеченето с ножа и бутането на колата.

— Кога започваме?

— Утре — отвърна Гарик, без изобщо да си направи труда да преведе въпроса ми на Римлянина.

— Не — възразих аз. — Тази вечер!

— Утре — настоя Гарик. — Сега късно. Още един час, и тъмно. — И отмери с пръст един час по циферблата на часовника ми.

Отново запрелистих речника:

— Лов — тази вечер. Последен час — най-добър час.

Гарик даде да се разбере, че животните са доста далеч. Че е невъзможно да отидем на лов и да се върнем навреме — всичко това с жестове, а на глас само:

— Лов утре.

— Негодник! — казах на английски.

През това време Римлянина и старият негър мълчаха. Потръпнах от студ — слънцето се беше скрило зад облаци и наоколо се захлади въпреки задухата, настъпила след дъжда.

— Старче! — обърнах се към стария негър.

— Да, бвана.

— Ловим куду тази вечер. Последен час — най-добър час. Куду близо? — попитах аз, търсейки внимателно всяка дума в речника.

— Може близо.

— Ловим сега?

Те започнаха да се съвещават.

— Лов утре — намеси се Гарик.

— Затваряй си устата, актьор такъв — скастрих го аз. — Слушай, старче: лов малко сега?

— Да — съгласи се старецът, а Римлянина кимна. — Малко, да.

— Добре — отвърнах аз и отидох да си извадя чиста риза, бельо и чорапи.

— Лов сега — казах на М’Кола.

— Добре — отвърна той. — M’uzuri.

Сложих чиста риза и чорапи, смених ботушите и се почувствувах освежен. Седнах на тубата и изпих едно уиски със сода, докато чаках да се върне Римлянина. Предчувствувах, че тази вечер ще ми се представи случай да стрелям по куду, и пиех, за да се отпусна и да не бъда нервен в решителния момент. А също за да се предпазя от простуда. И освен това — просто така, защото обичам уиски, и макар да се чувствувах добре, знаех, че като пийна, ще се почувствувам още по-добре.

Щом видях, че Римлянина се връща, издърпах нагоре циповете на ботушите, проверих дали е зареден магазинът на спрингфилда, свалих защитния сенник на мушката и продухах отвора на мерника. След това допих остатъка в тенекиеното канче, изправих се и проверих дали са на мястото и двете носни кърпи в джобовете на ризата.

Появи се М’Кола с ловния си нож и големия бинокъл на Батето.

— Ти стой тук — наредих на Гарик.

Той нямаше нищо против. Беше сигурен, че вършим глупост, като тръгваме на лов толкова късно, и още отсега тържествуваше, уверен, че ще излезе прав. Негърът уандеробо пожела да дойде.

— Много станахме — казах аз и дадох знак на стария да остане в лагера.

Излязохме от ограденото място — начело Римлянина с копие, после аз, следван от М’Кола с бинокъла и заредената манлихера, и накрая негърът уандеробо, също с копие в ръка.

Минаваше пет часа, когато прекосихме царевицата, спуснахме се към потока, прегазихме го на едно тясно, обрасло с високи треви място, на стотина метра над яза. Изкачихме се бавно и внимателно по тревистия овраг и се измокрихме до пояс в буйните треви и папрати. Не бяха минали и десет минути, когато Римлянина ме сграбчи за ръката и почти насила ме накара да залегна до него — още незалегнал аз издърпах ръкохватката и заредих пушката. Със затаен дъх Римлянина посочи към отсрещния бряг, където досами гората се беше спрял сур, напет и виторог едър мъжкар куду с бели ивици по хълбоците. Стоеше ребром към нас с вирната глава — ослушваше се. Вдигнах пушката, но един храст отпред ми пречеше да се прицеля. За да стрелям, трябваше да се изправя.

— Piga! — прошепна М’Кола.

Заплаших го с пръст и запълзях напред да заобиколя храста, треперейки от страх, че животното ще се скрие, преди да съм успял да стрелям. Спомних си съвета на Батето: „Не избързвай!“ Когато се уверих, че имам чист обстрел, изправих се на коляно, прицелих се, като не преставах да се възхищавам на големината на животното и да си повтарям, че не трябва да се вълнувам, а да стрелям както всеки друг път, уверих се, че мушката е изравнена точно с горната част на плешката, и натиснах спусъка. Разнесе се изстрел, животното подскочи и се хвърли към храстите, но аз знаех, че съм го ударил. Стрелях още веднъж по посока на сивото петно, което изчезна между дърветата.

— Piga! Piga! — развика се М’Кола, което означаваше: „Ударен е! Ударен е!“

Римлянина ме тупна по рамото, заметна тогата около врата си и хукна напред гол, а ние тримата се спуснахме след него като хрътки, прецапахме през водата, изкатерихме оврага и с Римлянина начело се втурнахме през храстите. Римлянина спря, наведе се, показа ми един лист, изпръскан с прясна алена кръв, и ме тупна отново по гърба, а М’Кола извика: „Damu! Damu!“ („Кръв! Кръв!“) Малко по-нататък намерихме дълбоко врязаните в земята дири, които се отклоняваха надясно. Заредих тичешком и заедно с другите продължих лудешкия си бяг из тъмнеещата гора. По едно време Римлянина загуби следата, затърси наоколо, отново намери кръв, сграбчи ме за ръката и ме накара да залегна. Всички лежахме със затаен дъх — животното стоеше на една полянка на стотина метра от нас, както ми се стори, тежко ранено, наострило уши, едро, със сива козина на бели ивици по хълбоците и с чудесни рога. Извърнало глава през рамо, то гледаше право към нас. Казах си, че този път трябва да стрелям абсолютно точно, защото се здрачаваше, затаих дъх и стрелях малко зад плешката. Чухме удара на куршума и видяхме как животното подскочи напред, навело глава като овен.

— Piga! Piga! Piga! — развика се М’Кола.

Антилопата пак изчезна от погледа ни и ние отново се спуснахме като хрътки, но едва не се спънахме в нещо — беше нашият огромен, прекрасен мъжкар, паднал мъртъв по хълбок, с рога, които се виеха в широки, тъмни спирали, хубаво раздалечени и невероятно красиви. Беше се повалил едва на пет крачки от мястото, на което стоеше когато стрелях. Гледах го: едър, дългокрак, с гладка сива козина на бели ивици, с вити, красиво наклонени назад рога, тъмни като полиран орех, а накрая остро източени и бели като слонова кост, с дълги уши и гъста грива, с бяло клиновидно петно между очите и бяла муцуна; наведох се и го докоснах, за да се уверя, че не сънувам. Лежеше на същата страна, от която го беше ударил куршумът, и рана не се виждаше. Миришеше приятно като набозало се теленце или дъхава мащерка след дъжд.

Римлянина се хвърли на врата ми, М’Кола започна да крещи нещо с неочаквано тънък напевен глас, а негърът уандеробо ме тупаше по рамото и подскачаше от радост. След това всички един по един се ръкуваха с мен по особен начин, който виждах за пръв път: сграбчваха здраво палеца ми, друсаха и дърпаха, след това отново го сграбчваха енергично и през цялото време ме гледаха право в очите.

Отново започнахме да се любуваме на трофея, а М’Кола коленичи, прокара пръсти по рогата, измери с ръце колко са разперени, без да престава да подпява „оо-оо, иии-иии“, като от време на време възторжено квичеше и галеше муцуната и шията на животното.

Тупнах Римлянина по гърба, а той отново започна церемонията с дърпането на палеца. И аз го хванах за палеца и започнах да дърпам. Прегърнах негъра уандеробо, той ме задърпа за палеца силно и с много чувство, удари се по гърдите и каза гордо:

— Уандеробо масай — много добър водач!

— Уандеробо масай — много добър масай! — потвърдих аз.

М’Кола продължаваше да клати глава, гледаше животното и издаваше странни тихи звуци. След това каза:

— Doumi, doumi, doumi! Бвана Кабор kidogo, kidogo! — Това значеше, че пред нас е царят на виторогите куду и в сравнение с него трофеят на Карл е нищо.

Всички се досещахме, че вторият мъжкар лежи някъде наблизо, а този, убитият, е първият, но това нямаше значение, защото виждахме пред себе си истинско чудо. Все пак пожелах да видя и другия.

— Хайде да потърсим другия — предложих аз.

— Той е мъртъв — каза М’Кола. — Kufa!

— Хайде!

— Този най-хубав.

— Хайде!

— Да премери! — каза умолително М’Кола.

Изтеглих стоманената лента на ролетката по извивката на единия рог, а М’Кола я придържаше към основата. Беше повече от метър и двадесет. М’Кола ме гледаше нетърпеливо.

— Голям! Голям! — успокоих го аз. — Два пъти колкото на бвана Кабор.

— Иии-иии! — възхити се той.

— Хайде! — подканих го аз. Римлянина беше вече изчезнал в гората.

Забързахме към мястото, където бяхме видели мъжкаря преди изстрела, и веднага забелязахме окървавената зеленина на височината на гърдите му. След стотина метра го намерихме мъртъв. Не беше толкова едър, колкото първият. Рогата му бяха доста дълги, но по-тесни. И все пак той не беше по-малко красив от първия, проснат по хълбок, подвил на земята клоните на храста, върху който беше паднал.

Пак започнаха ръкостисканията с дърпане на палеца — очевидно този поздрав изразяваше най-високата степен на възторг.

— Това askari — обясни М’Кола. Искаше да каже, че този мъжкар е бил страж, телохранител на по-едрия. Изглежда, че е бил в гората, когато сме видели първия, тичал е с него, след това се е спрял, недоумявайки защо по-едрият се бави.

Исках да направим снимки и казах на М’Кола да отиде заедно с Римлянина в лагера и да донесат всичко — фотоапарата, кинокамерата и електрическото фенерче. Знаех, че лагерът е на същия бряг, надолу по течението, и се надявах, че Римлянина ще хване по някой пряк път и двамата ще се върнат преди залез слънце.

Те тръгнаха, а ние с негъра уандеробо разгледахме втория мъжкар под ко̀сите лъчи на слънцето, което тъкмо се беше подало зад облаците, измерихме рогата му и вдъхнахме хубавия му мирис, по-приятен дори от мириса на газела, погалихме го по шията, по носа, по плешката, възхищавайки се на дългите уши, на гладката и чиста козина, разгледахме копитата, дълги, тесни и пружиниращи — затова животното вървеше така напето, и пъхнахме ръка под плешката, за да намерим раната от куршума. След това още веднъж се ръкувахме, негърът уандеробо отново ми обясни какъв мъж е, аз го уверих, че отсега нататък двамата сме приятели, и му подарих най-хубавото си ножче с четири остриета.

— Хайде, уандеробо масай, да отидем да погледнем първия — предложих на английски.

Той ме разбра прекрасно, кимна с глава и двамата се върнахме на края на полянката, където лежеше едрият мъжкар. Заобиколихме го, отново се полюбувахме, после негърът уандеробо пъхна ръка под хълбока, докато аз повдигнах плешката, намери раната от куршума и пъхна пръст вътре. След това сложи окървавения палец на челото си и произнесе дълга реч на тема „уандеробо масай — най-добрият водач“.

— Уандеробо масай, царят на водачите — обявих аз. — Уандеробо масай мой приятел.

Бях вир-вода от пот, затова облякох мушамата, която М’Кола беше донесъл, и вдигнах яката. Неспокойно поглеждах слънцето — виждах, че ще залезе, преди да са пристигнали фотоапаратите. След малко дочух шум в гората и се провикнах, за да може М’Кола да се ориентира къде сме. Той отвърна на вика ми, ние пак се обадихме. Вече се чуваше как си пробиват път през храстите и разговарят. Отново нададох вик, защото слънцето залязваше. „Тичайте, тичайте!“ — подканих ги аз, когато приближиха, и посочих с ръка към залязващото слънце. Но не им бяха останали сили да тичат след изкачването по оврага през гъстите храсти. Взех апарата, нагласих го с широка бленда и насочих обектива към животното. Слънцето осветяваше само върхарите на дърветата. Направих десетина снимки, а когато го изтеглиха на по-светло място — пуснах кинокамерата. След това слънцето се скри, да се снима повече беше невъзможно и аз прибрах камерата в калъфа. Задълженията ми се бяха свършили и заедно с настъпването на тъмнината потънах в безотговорното блаженство на победителя. Имах само една грижа — като одира кожата на главата, М’Кола да остави достатъчно дълъг „нашийник“. Той сръчно си служеше с ножа и винаги обичах да го гледам как одира животните, но тази вечер, след като му посочих къде да направи първия разрез — в долната част на гърдите, там, където започват краката, почти до корема, и на гърба, зад плешките, — се дръпнах настрани, решен да не гледам, за да запомня животното такова, каквото го бях видял в първия миг, и тръгнах в полумрака към второто животно. Когато към мен се присъединиха туземците с фенера, сетих се, че винаги съм одирал сам или съм гледал как другите одират убитото от мен животно и въпреки това си спомням всяко едно от тях тъй, както съм го видял във всеки отделен миг, че един спомен не може да измести друг спомен, че ми е хрумнало да не гледам само защото ме мързи, и постъпвам като ония домакини, които оставят мръсните чинии на умивалника за другата сутрин. Поех фенера да светя на М’Кола, който се беше заловил за второто животно, и въпреки умората наблюдавах с удоволствие, както винаги, неговите сигурни, точни движения, докато той отдели кожата от шията, заби ножа между черепа и гръбначния стълб, хвана рогата и вдигна главата заедно с тежко увисналата като мокра качулка кожа на нашийника, влажна и лъскава под светлината на фенера, който осветяваше окървавените ръце и мръсната платнена куртка на М’Кола. Негърът уандеробо, Гарик, Римлянина и брат му останаха с газения фенер да отделят месото, а М’Кола с главата на първото животно, старият негър с главата на второто и аз с електрическото фенерче и двете пушки поехме към лагера.

В тъмнината старият се спъна и падна, а М’Кола се засмя. След това навитата през рогата кожа на нашийника се разви и се нахлузи върху лицето на стария така, че той едва не се задуши. Двамата с М’Кола се засмяхме, старият — също. После М’Кола на свой ред падна, а ние със стария негър се смяхме. Малко по-нататък кракът ми попадна в една яма — капан за дивеч — и аз забих лице в пръстта. М’Кола се задави от смях, а старият се закиска.

— На какво прилича това? Стана като Чаплинова комедия — обърнах се към тях на английски.

Двамата продължаваха да се заливат от смях. Накрая, след кошмарния път през гората, забелязахме лагерния огън и М’Кола много се развесели, когато старецът се спъна и падна отново при преминаването през трънливата ограда. Светнах му с фенера, за да види къде е проходът през живия плет, той се изправи, проклинайки, и с мъка вдигна главата на антилопата.

Когато спряхме при огъня и старият негър остави трофея до колибата, видях, че лицето му е окървавено. М’Кола остави другата глава, посочи с пръст лицето на стареца и избухна в неудържим смях. Погледнах стария негър. Изглеждаше съсипан от умора, лицето му — силно издраскано, цялото в кръв и кал, но той щастливо се смееше.

— Бвана падна — каза М’Кола и започна да ме имитира как съм полетял с главата напред.

Двамата се заливаха от смях.

Престорих се, че искам да го ударя, и казах:

— Shenzi!

Той отново почна да ме имитира как съм паднал, но в същия миг се появи Камау. Той мило и почтително ми стисна ръката и каза: „Добре, бвана! Много добре, бвана!“ След това се приближи към главите, коленичи с блеснали очи и започна да милва рогата и ушите, издавайки същите напевни звуци „Ооо-ооо! Иии-иии“, които бях чул от М’Кола.

Влязох в палатката — вътре беше тъмно, защото бяхме оставили фенера на тези, които носеха месото, — измих се, свалих мокрите дрехи, напипах раницата в мрака и извадих пижамата и халата. Преоблякох се, обух тънките ботуши против комари и отидох при огъня. Камау простря мокрите ми дрехи да съхнат, а ботушите надяна на две пръчки със стъпалата нагоре, достатъчно далеч, за да не се опекат от топлината.

Седнах в осветения кръг — на бензиновата туба, опрял гръб о дънера зад мен. Камау ми донесе бутилката с уиски, наля ми в едно канче, аз го допълних с вода от манерката и започнах да пия, загледан в огъня, без да мисля за нищо, в пълно блаженство, усещайки как приятната топлина на уискито се разлива по тялото ми и алкохолът ме оправя така, както сутрин човек оправя смачкания чаршаф на леглото си. Камау донесе различни консерви и попита какво ще искам за вечеря. Имахме три кутии със специално „коледно задушено“^[1], три кутии сьомга, три с фруктова салата, различни шоколадови кейкове и една кутия коледен пудинг със сливи. Върнах ги обратно, недоумявайки защо ли Кати е сложил и коледното задушено. Кой знае за какво го беше помислил. А пудинга със сливи търсехме напразно от два месеца.

— Къде е месото? — попитах аз.

Камау донесе голямо парче печено филе от газела, която Батето беше убил, докато ние бяхме на далечното солище, даде ми и хляб.

— Бира!

Той донесе една от големите еднолитрови бутилки с немска бира и я отвори.

Не беше особено удобно да се седи на бензиновата туба, затова постлах мушамата близо до огъня, където земята беше изсъхнала, изтегнах крака и се облегнах на един сандък. Старият негър си печеше месо на шиш. Беше си избрал някакво парче и го бе донесъл загънато в тогата си. Скоро започнаха да пристигат един след друг и останалите туземци, натоварени с месото и двете кожи. Лежах на земята, пиех бира и гледах огъня, а те разговаряха оживено и набождаха парчета месо на дървени шишове. Застуди се, нощта беше ясна, наоколо миришеше на печено месо, на дим, на кожа от ботушите ми, които се сушаха и изпускаха пара, и към всичко това се прибавяше миризмата на нашия мил уандеробо масай, клекнал недалеч от мен. Но все още си спомнях приятния мирис на антилопата, просната в гората.

Всеки от туземците държеше над огъня шиш с голямо парче месо или няколко по-малки парчета. Въртяха ги над огъня и не преставаха да говорят. От колибите излязоха двама непознати, придружени от младежа, когото бяхме видели през деня. Започнах да ям парче горещ, току-що опечен дроб, което бях свалил от шиша на негъра уандеробо, и се чудех къде ли са се дянали бъбреците. Дробът беше извънредно вкусен. Тъкмо се питах струва ли си труда да стана и да намеря речника, за да попитам за бъбреците, когато М’Кола се обади.

— Бира?

— Давай.

Той донесе бутилката, отвори я, аз се надигнах и я преполових на един дъх. Вървеше отлично с печения дроб.

— Така се живее! — споделих с него на английски.

— Още бира? — засмяно попита той на суахили.

Една от невинните шеги между нас двамата беше да му говоря на английски.

— Гледай — казах аз, надигнах бутилката и изсипах останалото съдържание право в устата си. Това беше стар фокус — бяхме го научили в Испания, където хората пият вино от мехове и изсипват струята право в гърлото си, без да преглъщат. Римлянина остана поразен. Той се приближи, приклекна до мушамата и започна да говори. Дълго време не спря.

— Абсолютно вярно — съгласих се на английски. — А после може да върже кънките.

— Още бира? — предложи М’Кола.

— Виждам, че искаш да ме напиеш.

— N’Dio — да — отвърна той, давайки вид, че разбира английски.

— Гледай, Римлянино!

Започнах да изсипвам бирата в устата си, но забелязах, че Римлянина ме е зяпнал, преглъща и адамовата му ябълка подскача, задавих се, едва не се задуших и оставих бутилката.

— Стига толкова. Повече от два пъти на вечер не мога: вредно е за черния дроб.

Римлянина продължи да говори нещо на своя език. Два пъти го чух да казва „simba“.

— Simba тук?

— Не. Там — махна той с ръка към мрака. Разказваше някаква история, но не можах да я разбера. Изглежда, беше интересна.

— Аз много simba — казах аз. — Страшен съм на simba. Питай М’Кола.

Усещах, че както всяка вечер започва да ме сърби езикът да се хваля, но ги нямаше Батето и П. О. М. да ме слушат. Не е така приятно да се хвалиш, когато околните не те разбират какво им казваш, но е все пак по-добре от нищо. Да, досърбял ме беше езикът да се хваля, макар че бях пил само бира.

— Поразително — рекох на Римлянина. Той продължаваше разказа си. На дъното на бутилката беше останало малко бира.

— Старче — извиках аз. — Mzee!

— Да, бвана — отвърна старецът.

— Има малко бира за теб. Стар си вече и няма да ти навреди.

Бях забелязал, че старецът ме гледа с жадни очи как пия, и се досещах, че е от нашето братство. Той пое бутилката, допи всичко до последната капка, изсипа в устата си останалата пяна и седна до шишовете си, притиснал нежно бутилката до себе си.

— Още бира? — попита М’Кола.

— Да — отвърнах аз. — И патроните.

Римлянина още бърбореше. Очевидно неговите истории бяха по-дълги дори от онези, които разказваше Карлос в Куба.

— Това е страшно интересно — уверих го аз. — Ти си направо изключителен. И двамата сме изключителни. Слушай сега!

М’Кола донесе още една бутилка бира и ловното ми яке с патроните в джоба. Отпих една глътка, забелязах, че старецът ме гледа жадно, бръкнах в джоба и наредих на земята шест патрона.

— Сърби ме езикът да се похваля — заявих аз. — Няма как, ще трябва да ме изтърпиш. Гледай!

Започнах да докосвам с пръст патроните един след друг:

— Simba, simba, faro, nyati, tendalla, tendalla. Как ти се струва? Ако щеш, вярвай. Гледай, М’Кола! — И отново изредих шестте патрона: — Лъв, лъв, носорог, бивол, куду, куду.

— Айяй! — ахна развълнувано Римлянина.

— N’Dio — тържествено потвърди М’Кола. — Да, вярно е.

— Айяй! — възкликна отново Римлянина име сграбчи за палеца.

— Бог ми е свидетел — казах аз. — Просто невероятно, нали?

— N’Dio — повтори М’Кола и сам ги изброи: — Simba, simba, faro, nyati, tendalla, tendalla!

— Можеш да го кажеш и на другите — продължих аз на английски. — Не е малка хвалба. Начесах си крастата за тази вечер.

Римлянина отново ми заговори. Слушах го внимателно и в същото време се залових за второто парче печен дроб, М’Кола работеше: дереше главите на антилопите и показваше на Камау как да му помогне. Камау се опитваше да одере втората глава, поне на по-лесните места. Работата им не беше лека — на светлината на огъня двамата внимателно отделяха кожата окото очите, муцуната и хрущялната част на ушите и за да не се развали, остъргваха внимателно всяко късче месо или тъкан. Работеха старателно и грижливо. Не си спомням кога легнахме да спим и легнахме ли изобщо. Помня само, че извадих речника и казах на М’Кола да попита момчето има ли сестра, а М’Кола твърдо и сериозно каза:

— Не, не.

— Питам просто така, без задни мисли. От любопитство.

Но М’Кола беше непоколебим.

— Не — отсече той и поклати глава. — Hapana! — Със същия тон беше казал „не“, когато вървяхме по следите на лъва между трънливите сансевиерии.

И така, след като стана ясно, че няма възможности за светски живот, аз потърсих думата „бъбрек“ в речника, братът на Римлянина ми даде един бъбрек от своя шиш, аз го сложих между две парчета черен дроб и започнах да го пека над жаравата.

— Чудесно е за закуска — уверих ги аз. — Много по-хубаво от всякакви консерви с кълцано.

След това започнахме дълъг разговор за черните антилопи. Римлянина не ги наричаше „tarahalla“ и тази дума въобще не му говореше нищо. В началото не можехме да се разберем, защото Римлянина упорито повтаряше „nyati“, но както се оказа по-късно, искал да обясни, че са черни като биволи. След това започна да рисува върху пепелта и стана ясно, че говори именно за черни антилопи с рога, извити назад, като ятагани.

— Мъжки? — попитах аз.

— Мъжки и женски.

С помощта на стареца и Гарик, които превеждаха, разбрах, че наблизо се навъртали две стада.

— Утре?

— Да — отвърна Римлянина. — Утре.

— Кола — казах аз, — днес куду. Утре — черна антилопа, бивол, лъв.

— Hapana nyati! — поклати той глава. — Hapana simba!

— Ние с уандеробо масай — бивол — продължавах аз.

— Да, да — радостно потвърди негърът уандеробо.

— Наблизо има много едри слонове — намеси се Гарик.

— Утре — слонове — подразних аз М’Кола.

— Hapana слонове? — отсече той. Разбираше, че нарочно го дразня, но не искаше и да чува такива неща.

— Слонове — продължих аз. — Бивол, лъв, леопард.

Негърът уандеробо радостно кимаше.

— Носорог — добави той.

— Hapana — клатеше страдалчески глава М’Кола.

— По тия хълмове много биволи — преведе старецът думите на Римлянина, който скочи на крака възбуден, показвайки някъде зад колибите.

— Hapana! Hapana! Hapana! — каза решително М’Кола с тон, който не търпи възражения. Той остави ножа си. — Още бира?

— Добре, добре. Не се сърди. Шегувам се.

М’Кола приседна до мен и започна да ми говори. Два пъти произнесе името на Батето — изглежда, искаше да ми обясни, че той ще му се сърди, ако допусне такова нещо.

— Шегувах се — успокоих го на английски. След това добавих на суахили: — Утре черна антилопа?

— Да — съгласи се с готовност той. — Антилопа.

След това водихме дълъг разговор с Римлянина. Аз говорех на испански, а той на своя език, но въпреки това се разбрахме чудесно за утрешния лов.