Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (4)

Глава първа

Това се случи по времето, когато с нас беше Друпи и ние тръгнахме пеша на сафари за носорози в джунглата, след като бях лежал болен в Найроби. Друпи беше истински дивак, красавец, с очи, полузатворени от тежки клепки, с много плавни движения, отличен ловец и чудесен следотърсач. Давах му около тридесет и пет години. Носеше само парче плат, завързано през рамо, и един фес, подарен му от някой ловец. Не се разделяше с копието си. М’Кола носеше стара американска военна куртка с пясъчен цвят, с копчета и всичко останало, която първоначално бяхме донесли за Друпи, но все ставаше нещо и забравяхме да му я дадем. Батето на два пъти я беше изваждал и най-накрая М’Кола я поиска. Батето му я даде и оттогава М’Кола не се раздели с нея. Тази куртка, късите панталони, мръсната жокейка и войнишкият пуловер, който слагаше, когато си переше куртката, бяха единствените дрехи на стария М’Кола, преди да му дам ловджийското си яке. На краката си носеше сандали с подметки от стара автомобилна гума. Имаше източени стройни нозе с хубаво оформени глезени като на Бейб Рут^[1] и аз си спомням как се изненадах, когато за първи път го видях без куртка и забелязах колко е грохнал в горната част на тялото. Напомни ми фотографии на Джефрис и Шарки, позирали пред фоторепортерите тридесет години след слизането от ринга, със старчески бицепси и увиснали гръдни мускули.

— На колко години е М’Кола? — попитах Батето.

— Сигурно над петдесет — отвърна той. — Има големи синове, живеят в туземния резерват.

— Бива ли ги?

— Непрокопсаници. И не го слушат. Опитвахме единия му син като носач, но нищо не излезе.

М’Кола не завиждаше на Друпи. Просто знаеше, че Друпи е по-добър от него — по-добър ловец, по-ловък следотърсач. В него имаше вродено изящество и всяка работа вършеше красиво. М’Кола се възхищаваше от Друпи не по-малко от нас и когато бяхме на лов, съзнаваше, че носи куртката на Друпи, че е бил носач преди да стане следотърсач, преобразяваше се и забравяше, че също е ловец с опит — в такива случаи той и аз ловувахме заедно, а Друпи командуваше парада.

Ловът беше излязъл успешен. След като се устроихме на лагер в ония места, още същия следобед извървяхме пет-шест километра по утъпканата пътека, оставена от носорозите, която се нижеше по тревистите хълмове, покрити с равномерно пръснати като в овощна градина дървета, сякаш беше прокарана от пътен инженер. Пътеката беше дълбока около стъпка, добре вкопана в земята. Изоставихме я там, където тя тръгваше надолу, към дерето, и приличаше на пресъхнал напоителен канал, изкачихме запотени малкия стръмен скат отдясно и приседнахме с гръб към склона да разгледаме местността. Хълмистото подножие на планината беше зелено, приятно, насечено от няколко дерета, които се губеха в гъстораслата гора по склона. Пролази от гората се спускаха надолу и обхващаха част от възвишенията — тъкмо там, в края на гората, очаквахме да се появи някой носорог. Отвърнеш ли глава от гората и планинското подножие, погледът се плъзва по дерета и хълмове чак до полето, където вълнистият терен става плосък като тепсия, тревата — кафява, обжарена от слънцето, а отвъд една източена равнина се червенее Долината на големия разлом и блести езерото Маняра.

Изтегнахме се на склона и внимателно наблюдавахме няма ли да се зададе някой носорог. Друпи бе приклекнал на отвъдния скат и се взираше напрегнато, а М’Кола седеше под нас. Лъхаше прохладен източен ветрец и тревата по склоновете се вълнуваше като море. В небето се носеха големи бели облаци, а високите дървета по планинския склон растяха толкова нагъсто и бяха така сплетени, все едно, че можеш да вървиш върху плътния им листак. Отвъд планината имаше падина, след нея в далечината се синееше друг вълнист хребет.

До пет часа не се появи нищо. Бях свалил бинокъла, когато по едно време забелязах, че нещо се движи по края на една от долчинките към горския склон. Погледнах през бинокъла и видях, че е носорог — очертан съвсем ясно в далечината и обагрен в червено от слънцето, той пристъпваше по склона чевръсто като едър бръмбар. Още три носорога излязоха от гората. Виждаха се само силуетите им, защото бяха на сянка. Два от тях, малки като буболечки в далечината, се биеха, блъскайки се с глави пред един сплетен храст, а ние ги гледахме, докато мръкна. Беше твърде тъмно и нямаше време да се спуснем по хълма, да прекосим дерето и да стигнем до тясната ивица на планинския склон, за да стреляме, затова поехме обратно към лагера. Заслизахме в тъмнината, като забивахме токовете на ботушите си косо по склона. След малко усетихме под краката си пътеката, проправена от животните, продължихме по утъпканата следа, която лъкатушеше между тъмнеещите хълмове, и накрая видяхме огъня да блещука между дърветата.

Нощувахме неспокойно, защото бяхме забелязали носорозите, а на другия ден призори, докато закусвахме преди тръгване, Друпи дойде да съобщи, че видял стадо диви биволи да пасат край гората на около три километра от лагера. Забързахме натам в ранното утро с разтуптени от вълнение сърца, запазили още вкуса на кафе и пушена риба в устата. Туземецът, когото Друпи беше оставил да ги наблюдава, ни обясни, че животните прекосили едно дълбоко дере и се скрили в отвъдната гора. Стадото било от десетина-дванадесет бивола, между които два много едри. Проследихме ги, като пристъпяхме тихо по пътеката, проправена от дивите животни, и отмествахме лианите настрана. Забелязахме следи от копита и пресен тор на няколко места, но при все че навлязохме навътре, където гората беше твърде гъста, за да се стреля, и описахме широк полукръг, нито ги видяхме, нито ги чухме. По едно време чухме крясък на кърлежояди и ги зърнахме да летят, но това беше всичко. В гората имаше много дири от носорози и купчинки сламест тор, но не успяхме да видим нищо друго освен зеленикавите диви гълъби и няколко маймуни. Когато излязохме на открито, бяхме мокри до пояс от росата, а слънцето се беше издигнало вече доста високо. Още не беше духнал вятър, денят беше много горещ и ние знаехме, че носорозите и биволите са навлезли навътре в гъсталака, за да се скрият от жегата.

Другите поеха обратно към лагера заедно с Батето и М’Кола. Останали бяхме без месо и на мен ми се искаше на връщане да обходим местността с Друпи, за да се опитаме да убием нещо за ядене. След прекараната дизентерия чувствувах, че силите ми се възвръщат, и за мен беше удоволствие да вървя по меко нагънатата местност, просто да вървя и да знам, че мога да ловувам, без да съм сигурен какво ще изскочи и с какъв дивеч ще се върнем. Освен това Друпи ми се нравеше и ми беше приятно да го гледам как върви. Той пристъпваше свободно, с леко пружиниране на пръсти, и ми беше приятно да го наблюдавам, да усещам тревата под меките подметки на ботушите си и тежестта на карабината, която бях прихванал за края на цевта, с приклад, опрян на рамо, да усещам слънцето, което вече жареше достатъчно силно, за да те накара да се изпотиш, и сушеше росата по тревата, да вървя из тия места, които напомняха изоставена овощна градина в Нова Англия, и да чувствувам полъха на надигащия се вятър. Знаех, че отново мога да стрелям добре, и ми се искаше да демонстрирам умението си пред Друпи.

От превала забелязахме двойка конгони^[2], които се жълтееха в подножието на хълма на около километър и нещо, и аз направих знак на Друпи да ги проследим. Тръгнахме надолу и в едно голо дере вдигнахме три речни антилопи — един мъжкар и две женски. Знаех, че месото на тези животни не е добро за ядене, а за ловен трофей имах глава на речна антилопа с рога, по-хубави от рогата на мъжкаря пред нас. Взех го на мушка, както се носеше по склона, но отново се сетих за безвкусното месо и за по-хубавите рога на моя трофей и не стрелях.

— Не стреля kuro? — запита Друпи. — Doumi sana. Добър мъжкар.

Постарах се да му обясня, че имам глава с по-хубави рога и че месото не струва.

Той се ухили.

— Piga kongoni m’uzuri.

Piga беше изразителна дума. Звучеше точно като заповед за стрелба или като съобщение за сполучлив изстрел. M’uzuri, което означава добро, хубаво, по-добро, дълго време ми напомняше за щата Мисури и както си вървях, съставях изречения на суахили с Арканзас или Мисури. Но след като свикнах с тази дума, тя вече ми звучеше естествено, не като дума, която трябва да се пише с курсив, а като всяка друга дума, и не виждах нищо странно в нея, както не виждах нищо странно в белезите по тялото, означаващи принадлежност към дадено племе, или в това, че мъжете са въоръжени с копия. Приемах племенните белези и татуировките като естествени и хубави украшения и дори съжалявах, че сам нямам такива отличителни белези. Белезите по моето тяло бяха случайно придобити, неправилни или зле разположени, а някои от тях представляваха просто подутини. Такъв един белег имах на челото си, хората често го вземаха за отток и ме питаха къде съм си ударил главата, а Друпи имаше красиви белези под скулите — симетрично разположени, внушаващи почит резки на гърдите и по корема. Тъкмо си мислех, че имам само един хубав белег — нещо като релеф на коледна елха, но за съжаление на дясното ходило, така че само ми протриваше чорапа, — когато пред нас изведнъж изскочиха два камъшара^[3]. Те закривуличиха между дърветата, спряха се на петдесетина метра, стройният, грациозен мъжкар се извърна назад и аз го ударих високо, малко под плешката. Той подскочи и се стрелна в гората.

— Piga — усмихна се Друпи. И двамата бяхме чули изплющяването на куршума.

— Kufa — уверих го аз. — Убих го.

Когато обаче приближихме, сърцето на животното все още биеше силно, макар че то лежеше като мъртво, проснато по хълбок. Друпи нямаше ловен нож, а аз носех само джобното си ножче. Напипах с пръсти сърцето до плешката и го усетих как бие под козината. Забих ножа, но острието му беше късо и не стигна до сърцето. С пръсти върху дръжката на ножа, усещах сърцето — топло и еластично — и чувствувах как острието се плъзга, без да го прониже. Завъртях острието, налучках главната артерия, прерязах я и топлата кръв обля пръстите ми. След като кръвта изтече, разпорих животното с малкото си ножче и за да покажа умението си пред Друпи, ловко го изкормих, извадих черния дроб, отстраних жлъчката и положих дроба и бъбреците на една тревиста бабунка.

Друпи поиска ножчето. Сега беше негов ред да ми покаже нещо. Той сръчно разпори търбуха, обърна го наопаки, изтръска погълнатата от животното трева на земята, пъхна черния дроб и бъбреците вътре, отряза една жилава вейка от дървото, под което лежеше антилопата, и с нея приши шкембето така, че то образува торба, в която да носим останалите деликатеси. След това отряза една тояга, наниза търбуха на върха й и я нарами като скитника с бохчичката, окачена на тояга, познат ни от детството, по рекламните картинки за мазолек, марка „Блу Джей“. Това беше хубав номер и аз си представих как някои път ще го демонстрирам на Джон Стейб в Уайоминг, как той ще се усмихне с характерната усмивка на глухия (чуехме ли елен да мучи, замеряхме Стейб с камъчета, за да спре) и как ще каже: „Ама че хитра работа, а, Ърнест!“

Друпи ми подаде тоягата, след това свали парчето плат, което беше единствената му дреха, положи антилопата в него като в люлка и я метна на гръб. Исках да му помогна и със знаци му предложих да отрежем един прът, да провесим антилопата по средата и така да я нарамим двамата, но той настояваше да я носи сам. И тъй, поехме към лагера, аз с шкембето-торба на рамо и с провесена карабина, а Друпи — с антилопата на гръб, плувнал в пот, олюляващ се под тежкия товар, но без да забавя крачка. Успях да го накарам да окачи животното на едно дърво и му обясних да чака, докато стигна до лагера и изпратя носачите. Но когато Друпи разбра каква е работата — че искам да го оставя, а не просто да му дам възможност да отдъхне, — той отново метна товара на гръб и така пристигнахме в лагера, където туземците около огъня избухнаха в смях при вида на торбестото шкембе, окачено на нарамената тояга.

Ето какъв лов ми беше по сърце! Никакво возене в кола и не в равнина, а в пресечена местност. Друго не ми трябваше. След прекараната тежка болест сега изпитвах приятното усещане, че от ден на ден укрепвам. Бях под нормалното си тегло и така се бях настървил за месо, че ядях до пукване, но не ми ставаше тежко. Ежедневното потене ме освобождаваше от течностите и алкохола, погълнати вечер край огъня, а често през горещите часове на деня лежах и четях на сянка, облъхван от вятъра, щастлив, че съм освободен от задължението да пиша и че в четири часа отново тръгваме на лов. Едно писмо дори не написах. Единственият човек — без да броим децата, на когото държах, беше с мен и не изпитвах желание да споделям тези мигове с някой, който е далеч; исках само да им се наслаждавам и да усещам здравословна умора. Знаех, че стрелям добре, и бях изпълнен с онова доволство и самоувереност, които е много по-приятно сам да изпитваш, отколкото друг да ти ги описва.

Този ден тръгнахме по-рано — в три, — за да стигнем на хълма към четири часа, но едва към пет видяхме първия носорог, който се зададе в свински тръс откъм гребена на хълма и изчезна в гората почти на същото място, където предишната вечер бяхме видели двата носорога да се бият. Спуснахме се по склона, прекосихме гъсто обраслата урва и поехме по стръмния скат към жълтата акация, която ни служеше за ориентир — там носорогът се бе скрил в гората.

Изкачвайки ветровития склон, без да губя от очи акацията, аз гледах да вървя бавно и затиснах с шапката една носна кърпа на челото си, за да не капе пот по очилата ми. Знаех, че всеки миг може да се наложи да стрелям, и се придвижвах бавно, за да не се запъхтявам. На лов за едър дивеч, щом си добър стрелец, имаш чист обстрел пред себе си и знаеш къде да се мериш, няма опасност да пропуснеш, освен ако си запъхтян от тичане и катерене, ако очилата ти са се замъглили, ако ги счупиш или пък нямаш кърпичка или хартия да ги изтриеш. Най-много ядове ми създаваха очилата, затова носех по четири носни кърпи, които прехвърлях от левия в десния джоб, щом се навлажняваха от пот.

Приближихме се към жълтата акация внимателно като ловци, които пристъпят към ято пъдпъдъци, след като кучето е направило стойка. Носорога обаче го нямаше. Обходихме края на гората, видяхме много дири и пресни следи от носорози, но нашия го нямаше. Слънцето залязваше, ставаше вече тъмно за стрелба, а ние продължавахме да бродим по гористия склон с надежда да видим някой носорог из полянките между дърветата. Когато притъмня още повече и стана почти невъзможно да се стреля, Друпи внезапно се спря и приклекна. Снишил глава, той ни даде знак да се придвижим напред. Допълзяхме до него и видяхме два носорога — единия едър, другия по-дребен, — нагазили до корем в треволяка отвъд долчинката.

— Женска с малко — прошепна Батето. — Не стреляй. Чакай да й видя рога. — И той взе бинокъла от М’Кола.

— Могат ли да ни забележат? — запита П. О. М.

— Не.

— На какво разстояние са?

— Около петстотин метра.

— Ау, колко е голям! — удивих се аз.

— Да, голям е — съгласи се Батето, радостно възбуден при вида на едрия дивеч. — Интересно, къде ли се е дянал мъжкият? Доста се стъмни, можем да стреляме само ако изскочи под носа ни.

Носорозите се бяха извърнали заднишком към нас и пасяха. При тези животни бавни движения няма — или стоят на място, или щукват напред.

— Защо са такива червеникави? — запита П. О. М.

— Защото са се валяли в калта — обясни Батето. — Да не се бавим, че още малко, и съвсем ще се стъмни.

Слънцето се беше скрило, когато излязохме от гората и видяхме отново насрещния хълм, от който бяхме наблюдавали носорозите с бинокъла. Вместо да се върнем по обратния път — да се спуснем надолу, да прекосим оврага и да минем оттам, откъдето бяхме дошли, — дойде ни глупавото хрумване да тръгнем напряко по планинския склон в права линия към лагера. Оказа се, че трябва да се спускаме по стръмни урви, които отдалеч приличаха на обикновени гористи склонове, да се свличаме по сипеи, хващайки се за лианите, да се препъваме, да се катерим, отново да се смъкваме надолу и надолу, след това да се катерим нагоре с невероятни усилия по стръмнината. Гората беше пълна с нощни шумове, чухме ръмженето на един леопард, излязъл на лов за павиани, а аз треперех при мисълта за змии и със страх се докосвах до всеки подозрителен корен или клон в тъмнината.

Спускане и катерене по урвите на четири крака, пак спускане и пак катерене и ето, огрени вече от луната, стъпка по стъпка, стъпка след стъпка с тежките оръжия на гръб, пълзим едва-едва, изкачваме уморени до смърт главоломния планински скат и в индийска нишка излизаме на хребета, където е лесно, и пред нас се стеле окъпаната в лунна светлина долина, после ново изкачване, пак спускане и пак изкачване, след това напряко през вълнистите възвишения, докато най-после изнемощели виждаме да блещукат пред нас лагерните огньове.

И ето ме, седнал край огъня, увит като денк, защото вечер е хладно, пия уиски със сода в очакване да ми съобщят, че брезентовата вана е пълна до четвъртина с гореща вода.

— Къпе, бвана.

— Дяволска работа! Никога вече няма да ходя на лов за диви кози — казах аз.

— Аз изобщо не мога — отзова се П. О. М. — Вие ме накарахте.

— Катериш се по-добре от всички нас.

— Как мислиш, Бате, ще можем ли един ден пак да гоним диви кози из планините?

— Не знам — отговори Батето. — Струва ми се, че работата е да си във форма.

— Лошото е, че се возим на тия идиотски коли, това ни размеква.

— Ако всяка вечер ни се случва по един такъв преход, след три дни изобщо няма да ни прави впечатление.

— Това е вярно. Но дори и цяла година да правим такива преходи вечер, пак ще се плаша от змии.

— С време ще свикнеш.

— Никога. Хвърлят ме в ужас. Помниш ли, когато беше зад дървото и аз, без да искам, докоснах ръката ти?

— И още как — отвърна Батето. — Подскочи като ужилен. Наистина ли толкова се боиш от тях, или само така си приказваш?

— Изпадам в ужас. Такъв съм си открай време.

— Какво ви става на вас двамата? — намеси се жена ми. — Тази вечер още не сте започнали със спомените от войната.

— Изморени сме, затова. Кажи, Бате, воюва ли?

— Не е за мен работа. Къде изчезна това момче с уискито? — И за да ни разсмее, подвикна с тънък фалцет: — Кейти! Хей, Кейти!

— Къпе, бвана? — обади се Моло боязливо, но настоятелно.

— Уморен съм.

— Къпе, мемсахиб? — каза с надежда Моло.

— Да, отивам — каза П. О. М. — А вие двамата не се запивайте много. Гладна съм.

— Къпе! — строго каза Кейти на Батето.

— Върви ти да се къпеш — възнегодува той. — Стига си ме командувал.

Кейти се обърна и се отдалечи, а на осветеното му от огъня лице се мярна усмивка.

— Добре де, добре — каза примирително Батето. — Ще пиеш ли още едно? — обърна се той към мен.

— Само по едно, а после „къпе“ — отвърнах аз.

— Къпе, бвана М’Кумба — каза Моло.

П. О. М. се приближи към огъня със синия си халат и москитовите ботуши.

— Хайде вървете! — подкани ни тя. — А като се изкъпете, може да пиете още по едно. Водата е топла, приятна и мътна.

— Командуват ни — каза Батето.

— Помниш ли, когато бяхме на лов за диви кози, как вятърът ти духна шапката и тя за малко не се надяна на козела? — попитах жена си, тъй като под въздействието на уискито мисълта ми се понесе към Уайоминг.

— Хайде „къпе“ — подкани ме тя. — А аз ще ти налея една чашка.

На другата сутрин станахме преди разсъмване, закусихме и забродихме из дълбоките долини, където Друпи беше забелязал диви биволи преди изгрев слънце. Но не можахме да ги открием. След дълго търсене се върнахме в лагера и решихме да изпратим камионите за носачи и после да тръгнем пешком на сафари към един планински поток — надявахме се, че в горната си част не е пресъхнал и ще намерим вода. Това беше недалеч от мястото, където предишната нощ бяхме забелязали носорозите. Искахме да се разположим там на лагер, защото щяхме да бъдем много по-близо до планината и можехме да обходим цялата местност край гората.

Камионите трябваше да докарат и Карл, който беше останал в стария лагер на лов за куду, но, изглежда, се беше отчаял или уморил, а може би и едното, и другото. Мислехме на следващия ден да го изпратим към Долината на големия разлом, за да убие дивеч за месо или да си опита късмета с антилопите орикс. Ако се натъкнехме на следи от по-едър носорог, щяхме да пратим да го повикат. Нуждаехме се от месо, но решихме да не стреляме, освен при среща с носорог. Тези животни се оказаха много плашливи, а още от Уайоминг знаех как след един-два изстрела плашливият дивеч побягва от удобната за лов местност, била тя долина или низ от хълмове. Взехме това решение, след като Батето се посъветва с Друпи, и изпратихме Дан с камионите да наеме носачи.

Привечер камионите се върнаха с Карл, неговата ловна група и четиридесет мбулуси — снажни диваци, предвождани от своя старейшина, който си придаваше важност и единствен между тях имаше къси панталони. Карл изглеждаше отслабнал и побледнял, а в очите му се четеше умора, едва ли не отчаяние. Беше прекарал там цели осем дни, кръстосвайки упорито хълмовете да търси антилопи, без да има с кого да размени думица на английски, и през цялото това време зърнал само две женски и вдигнал един мъжкар на повече от изстрел разстояние. Неговите водачи твърдяха, че видели още един мъжкар, но Карл решил, че е антилопа конгони — или някой от водачите казал, че е конгони, — но във всеки случай не стрелял. Беше в лошо настроение, а и хората от групата бяха провесили носове.

— Не видях да има рога. Не ми се вярва да е бил мъжкар — твърдеше Карл. Антилопите куду му бяха станали болното място и ние побързахме да променим темата.

— Там, в долината, ще убие някоя антилопа орикс и ще се успокои — каза Батето. — Изнервил се е.

Карл одобри нашия план да се прехвърлим на ново място, а той се отправи към Долината, за да ни снабди с месо.

— Както кажете. Съгласен съм на всичко — беше неговият отговор.

— Ще може да постреля и ще се успокои — реши Батето.

— Ние ще убием носорог. После — и ти. На когото му провърви пръв, тръгва към долината за орикс. Но утре, като търсиш дивеч за месо, сигурно ще се натъкнеш на орикс.

— Както кажете — отвърна Карл.

Осемте дни, прекарани в безплодно катерене по хълмовете под слънчевия пек, не излизаха от ума му. Беше тръгвал преди изгрев слънце, връщал се беше по мрак, преследвайки животно, чието име на суахили не можеше да се запомни, съпровождан от следотърсачи, които не му вдъхваха доверие, хранил се беше сам, без да има с кого да си поговори — жена му, която не беше виждал от три месеца, беше на петнадесет хиляди километра от него, — налегнат от мисли какво ли прави кучето му, какво ли става с работата му, след това беше пращал по дяволите и кучето, и работата — разтревожен само дали няма да пропусне, когато му се открие възможност да стреля, самоуспокояващ се, че няма да пропусне, защото в критичния момент човек никога не пропуска, в това беше сигурен, това беше принцип, опорна точка на вярата му, но все пак разяждан от съмнение какво ще стане, ако пропусне, а освен това защо не получава писма, защо водачът беше казал „конгони“, а не „куду“, така беше казал, именно така, сигурен беше, но всичко това той премълча и промълви само „както кажете“ с малко отчаян тон.

— Хайде, не унивай, обеснико! — опитах се да го ободря аз.

— Не унивам. Какви ги измисляш?

— Пийни малко уиски.

— Не искам уиски. Искам куду.

По-късно Батето отбеляза:

— Струва ми се, че ще се чувствува по-добре сам. Има ли други около него, притеснява се и се смущава. Ще се оправи. Той е добро момче.

— Карл има нужда някой да му казва точно какво да прави, но да не го притеснява, защото тогава се изнервя — казах аз. — За него е истинско мъчение да стреля пред толкова хора. Не е фукльо като мен.

— Ами нали повали леопарда с чудесен изстрел — каза Батето.

— Два бяха — поправих го аз. — Втория път умери не по-зле. Стреля дяволски точно. Ако се състезаваме на стрелбище, всички ни ще удари в земята. Но когато е на лов, нервничи, а аз го притеснявам, защото съм припрян.

— Ти понякога никак не го щадиш — замисли се Батето.

— О, той ме знае какъв съм. Знае, че го обичам. Не се обижда.

— Все пак мисля, че като остане сам, ще се успокои. Ще си възвърне самочувствието. А вярно око не му липсва.

— От всички нас той уби най-хубавия бивол, най-хубавата речна антилопа и най-хубавия лъв — казах аз. — Не виждам от какво може да се оплаче.

— Мемсахиб уби най-хубавия лъв, приятелю. По този въпрос няма място за спор.

— Добре, така да е. Но той също уби чудесен лъв и едър леопард. Всичките му трофеи са хубави. А време — още много. Няма от какво да се оплаква. За какъв дявол е увесил нос?

— Утре ще тръгнем рано, за да стигнем, преди да е станало много горещо за нашата малка мемсахиб.

— Тя е по-бодра от всички.

— Чудесна е. Пъргава като териер.

Следобеда обходихме хълмовете и огледахме цялата местност с бинокъл, но не забелязахме нищо. След вечеря се прибрахме в палатката. П. О. М. се възмути, когато разбра, че я сравняват с териер. Ако трябвало да я сравняват с куче — нещо, което не й харесвало особено, — би предпочела дългокрака изящна породиста хрътка. Смелостта й беше тъй естествена, че представляваше нормалното й състояние, тя изобщо не се замисляше за опасностите, освен това нашата безопасност беше грижа на Батето, а тя го боготвореше и му имаше абсолютно доверие. Батето беше нейният идеал за мъж — смел, деликатен, с чувство за хумор, владеещ нервите си, човек, който е толерантен и влиза в положението на другите, никога не се хвали, никога не се оплаква освен на шега, интелигентен, пие малко повече, отколкото трябва, както се полага на един истински мъж, и поне в нейните очи — много хубав.

— Нали е хубав Батето?

— Не — възразих аз. — Хубав е Друпи.

— Друпи е красавец. А Батето е хубав, не мислиш ли?

— Не, ни най-малко. Харесва ми, рядко ми се е случвало да срещна мъж, който така да ми харесва, но за хубав и дума да не става.

— За мен той е хубав. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Бъди спокойна, и аз го харесвам проклетника.

— Но не го намираш хубав.

— Не… — След малко добавих: — Кажи, кой според теб е хубав?

— Белмонте^[4] и Батето. И ти.

— Само защото съм ти мъж, нали? — възразих аз. — Кажи една красива жена.

— Грета Гарбо.

— Вече не е. Виж Джози — да. Марго — също.

— Вярно е, че са красиви. А аз не съм — знам си го. По-добре да говорим за мистър Дж. Ф. Защо го наричаш Батето? Не ми харесва това, не е изискано.

— Съберем ли се двамата с него, преставаме да бъдем изискани.

— Да, но аз съм изискана с него. Той е чудесен, нали?

— Да, и не изпада в положението да чете книги, написани от жена, на която си помагал да ги издаде, а вътре тя да те описва като страхливец.^[5]

— Това е само от злоба и завист. Не биваше да й помагаш. Има хора, които никога не прощават такива неща.

— Все пак жалко е. Такъв талант, а да избие само в злоба, самомнение и глупости. Наистина е жалко. Трябваше да се запознаеш с нея по-рано, преди да изкукурига. Смешното е, че изобщо не можеше да пише диалог. Излизаше нещо ужасно. Научи се да пише диалог от моите разкази, взе от тях разни работи и ги използува в книгата си. Преди не умееше да пише така. Не можа да ми прости, че е научила нещо от мен, затова реши да ми стане враг. Плитки хитрини всъщност. Но преди да стане амбициозна, беше мила, честна дума! Тогава би ти харесала.

— Съмнявам се — каза П. О. М. — А ние си прекарваме хубаво, нали? Без всичките тези хора.

— Дяволски хубаво. Не си спомням да съм прекарвал някога така добре.

— Но кажи, не е ли чудесен мистър Джексън?

— Да, чудесен е.

— Толкова си мил, че се съгласяваш с мен. Бедният Карл!

— Защо бедният?

— Защото е без жена си.

— Бедният Карл — съгласих се аз.