Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (2)

Глава първа

Както си седяхме в заслона, който ловците от племето уандеробо бяха стъкмили от вейки и клонаци край солището^[1], чухме да приближава камион. Отначало шумът беше далеч и никой от нас не можеше да определи точно от какво е. После затихна и ние си казахме, че само ни се е сторило или сме чули свистенето на вятъра. След това шумът постепенно се приближи, вече съвсем ясно различим, все по-силен и по-силен, и със задъхан, неравномерен пукот камионът мина край нас и продължи нагоре по пътя. Единият от двамата следотърсачи, онзи, който обичаше да се държи като на сцена, се изправи.

— Свършено е! — каза той.

Сложих пръст на устните си и му направих знак да седне.

— Свършено е! — повтори той и разпери широко ръце.

И преди не ми беше много симпатичен, а сега още по-малко.

— Не бързай! — прошепнах аз.

М’Кола поклати глава. Загледах се в черния му плешив череп, а той поизвърна лице така, че виждах редките като на китаец косъмчета над ъглите на устата му.

— Лошо — каза той. — Hapana m’uzuri.

— Чакай малко — спрях го аз.

Той отново сниши глава зад сухите клони. Продължихме да седим в прашния трап, докато се здрачи толкова, че не можех вече да виждам мушката на карабината, но никакво животно не се показа. Емоционалният следотърсач беше нетърпелив и не го свърташе на едно място. Малко преди да се стъмни съвсем, той прошепна на М’Кола, че вече е твърде късно за стрелба.

— Затваряй си устата — сряза го М’Кола. — Бвана^[2] може да стреля и когато ти вече не виждаш.

Другият следотърсач, образованият, отново прояви своята образованост, като написа името си — Абдула — с остра клечка върху черната кожа на собствения си крак. Наблюдавах го без възхищение, а М’Кола гледаше буквите със съвършено безизразно лице. След малко следотърсачът ги заличи.

Накрая проверих за последен път дали в сумрака мога все още да се прицеля, но се оказа, че не се вижда нищо, дори с разширен окуляр на мерника. М’Кола ме наблюдаваше.

— Няма смисъл — казах аз.

— Няма — съгласи се той на суахили. — Връщаме ли се в лагера?

— Да.

Станахме, измъкнахме се от заслона и тръгнахме по глинестата пръст между дървета и шубраци, докато излязохме на пътя. Оттам до колата имаше около километър. Когато наближихме, Камау — шофьорът — запали фаровете.

Камионът ни беше провалил. Този следобед бяхме оставили колата нагоре по пътя и се бяхме приближили много внимателно към солището. Предния ден беше валяло, но не толкова, че да наводни солището, което представляваше просто открито място сред гората, изровено от дълбоки кръгли трапове и прорязано от улеи, където животните бяха лизали солената пръст. Там забелязахме големите пресни сърцевидни следи на четири мъжкара куду^[3], идвали тук предишната нощ, а също и безброй пресни отпечатъци от копитата на по-дребни антилопи. Всяка нощ на солището идваше и един носорог, както личеше от многобройните му следи и от разпиления наоколо сламест тор. Заслонът беше изкопан на хвърлей стрела от солището и както седях свит, снишил глава на равнището на коленете, опрял гръб до стената на пълния с пепел и прах трап, и се взирах през сухите листа и вършини, видях един средно едър мъжкар куду, който излезе от гъсталака, пристъпи към солището и застана неподвижен — сур, красив, с мощна шия и спираловидно завити, лъснали на слънцето рога. Прицелих се в гърдите му, но след това се разколебах и реших да не стрелям, за да не подплаша по-едрите мъжкари, които положително щяха да пристигнат по здрач. Животното долови шума от камиона много преди нас и се стрелна в гората. Острият пукот на мотора подплаши всичкия дивеч наоколо — и животните в шубраците из равнината, и онези, които се спускаха по меките гористи възвишения към солището. Те щяха да се върнат, но чак по тъмно, а тогава щеше да бъде твърде късно.

Така или иначе, сега ми беше добре, колата се движеше по песъчливата ивица на пътя, нощните птици, накацали наоколо, проблясваха с очи на светлината от фаровете и излитаха уплашено миг преди да сме връхлетели върху им, край нас се нижеха огньовете на чергарите, които денем пътуваха на запад, за да оставят зад гърба си гладната местност, ширнала се пред нас, а аз седях, опрял приклада на карабината върху стъпалото и положил цевта в сгъвката на лакътя на лявата си ръка, стиснал бутилката уиски между коленете. Налях си в тенекиено канче, подадох го през рамо в тъмнината на М’Кола да добави вода от манерката, отпих първата си глътка за деня, най-вкусната, и продължих да се взирам в гъсталаците, които отминавахме, гален от свежия нощен полъх, и да вдъхвам уханието на Африка.

След известно време забелязахме край пътя пред нас голям огън и когато вече го отминавахме, различих до него очертанията на камион. Казах на Камау да спре и да върне колата. Докато се приближавахме на заден ход към огъня, видях един нисък кривокрак човек с тиролска шапка, с кожени къси панталони и с разкопчана риза да стои пред вдигнатия капак на мотора, наобиколен от тълпа туземци.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попитах го.

— Не — каза той, — освен ако сте монтьор. Скарана е с мен. Всички машини са скарани с мен.

— Дали не е делкото, как мислите? Когато минавахте край нас, моторът чукаше както при нерегулирано делко.

— Струва ми се, че е доста по-сериозно. По шума личеше, че е нещо много сериозно.

— Ако можете да се доберете до нашия лагер, там имаме монтьор.

— Далеч ли е?

— Тридесетина километра.

— Ще опитам утре сутринта. Боя се да насилвам машината сега: дави се, като че ли агонизира. Иска да умре, защото ме мрази. Ако е въпрос, и аз я мразя. Само че ако аз умра, на нея ще й е все едно.

— Ще пийнете ли? — подадох му аз бутилката. — Казвам се Хемингуей.

— Кандиски — представи се той и се поклони. — Името Хемингуей ми е познато. Но къде ли съм го срещал? О, да, der Dichter^[4]. Имате ли нещо общо с поета Хемингуей?

— Къде сте чели негови работи?

— В „Querschnitt“.

— Това съм аз — казах крайно поласкан. „Querschnitt“ беше немско списание, в което бяха публикувани няколко мои доста неприлични стихове и един разказ, далеч преди да ми приемат нещо за печат в Америка.

— Това е голяма изненада — възкликна човекът с тиролската шапка. — Кажете какво мислите за Рингелнац?

— Чудесен е.

— Значи харесвате Рингелнац. Добре. А какво мислите за Хайнрих Ман?

— Не струва.

— Наистина ли смятате така?

— Знам едно: не мога да го чета.

— Вярно е, че нищо не струва. Изглежда, за някои неща имаме общ вкус. Какво правите тук?

— На лов съм.

— Надявам се, не за слонова кост.

— Не, за куду.

— Защо трябва човек да убива куду? Интелигентен човек сте, поет, а убивате куду.

— Досега не съм успял да убия нито една — обясних аз. — Но стават вече десет дни, откак сме непрекъснато по следите им. Тази вечер щях да успея, ако не беше вашият камион.

— Нещастната таратайка. Най-добре ловувайте цяла година, че да се наловувате. Ще убиете всякакви животни и после ще се разкайвате. Да се ходи на лов за определен вид животно, е глупаво. Защо го правите?

— Защото ми харесва.

— Е, да, щом ви харесва. Кажете ми какво мислите за Рилке.

— Чел съм само едно нещо.

— Кое?

— „Корнетът“.

— Харесва ли ви?

— Да.

— Аз пък не мога да го търпя. Дразни ме снобизмът му. Виж, Валерѝ е друго нещо. Валерѝ го разбирам, макар че и в него има доста снобизъм. Добре, че поне не убивате слонове.

— Бих убил и слон, стига да е прилично голям.

— Колко голям например?

— С тридесеткилограмови бивни. Или малко по-малки.

— Виждам, че за някои неща няма да се разберем. Все пак радвам се, че срещнах един от хората, които навремето правеха „Querschnitt“. Кажете ми, какво представлява Джойс? Не можах да отделя пари да си го купя. Синклер Луис е нула. Купих си го. Или не, ще ми кажете утре. Нали нямате нищо против да лагерувам близо до вас? С приятели ли сте? Сигурно ви води бял ловец?

— С жена ми съм. Ще ни бъде много приятно. Да, имаме един бял ловец за водач.

— А защо не е с вас?

— Според него на лов за куду човек трябва да ходи сам.

— По-добре е изобщо да не ходи. Какъв е той? Англичанин?

— Да.

— Английски глупак?

— Не, много е приятен. Ще ви хареса.

— Трябва да тръгвате. Да не ви задържам повече. Може би ще се видим утре. Голяма изненада е, че се срещнахме.

— Да — съгласих се. — Утре ще ви прегледат мотора. С каквото можем ще ви услужим.

— Лека нощ — каза той. — И приятен път.

— Лека нощ.

Потеглихме. Мъжът закрачи назад към огъня и махна за нещо с ръка на туземците. Не бях попитал защо води със себе си двадесетина туземци от северния край на страната, нито къде отива. Всъщност не го попитах нищо. Не обичам да задавам въпроси, а и като малък са ме учили, че това е неучтиво. Но ние не бяхме срещали бял човек цели две седмици — откакто оставихме Бабати зад себе си и поехме на юг — и да се натъкнеш на такъв човек по пътя, по който минаваха само подгонените от глада туземци и рядко някой индийски търговец, да налетиш на човек, напомнящ карикатура на Бенчли^[5] с тиролски дрехи, който те знае по име, нарича те „поет“, чел е списание „Querschnitt“, почитател е на Йоаким Рингелнац и иска да говори за Рилке, беше толкова невероятно, че можеш да се сбъркаш. Като венец на всичко, миг след това фаровете на колата осветиха три островърхи димящи купчини на пътя пред нас. Направих знак на Камау да спре, спирачките изсвистяха и колата се закова на място на педя от купчините. Бяха две-три стъпки високи. Посегнах към едната — беше още съвсем топла.

— Tembo — каза М’Кола.

Беше тор от слонове, току-що прекосили пътя: в прохладния нощен въздух той изпускаше пара. Скоро след това пристигнахме в лагера.

Сутринта станах рано и още преди зори потеглихме към едно друго солище. Докато се прокрадвахме между дърветата към солището, забелязахме един мъжкар куду — нададе звук като кучешки лай, само че по-пронизителен и гърлен, и побягна, отначало безшумно, а после, когато навлезе в гъстака — с пукот и трясък. Така и не го видяхме. Нямаше удобен подстъп към това солище. Около оголената площ дърветата растяха така, сякаш животните са в заслон, а ловецът трябва да се прокрадва към тях през откритото. Единственият начин беше човек да изпълзи напред сам, но и тогава не би могъл да стреля удобно поради завесата от сплетени клони. Разбира се, добереш ли се веднъж до прикритието, заслонено от дърветата, имаш чудесен обстрел, защото животните трябва да прекосят откритото пространство от двадесет и пет крачки, което беше съвсем голо. Седяхме до единадесет часа, но нищо не се появи. Загладихме грижливо пръстта на солището с крак, за да можем, когато се върнем, да разберем дали има нови следи, и тръгнахме към пътя, от който ни деляха три километра. Дивечът беше наплашен от ловците и се бе научил да идва нощем и да си отива, преди да се зазори. Беше останал само онзи мъжкар, но след като подплашихме и него, щеше да ни е още по-трудно.

Вече десети ден търсехме да открием по-едра антилопа куду, а все още не бях видял възрастен мъжкар. Оставаха ни само три дни, защото от ден на ден дъждовете се придвижваха на север от Родезия, и не се ли доберяхме до Хандени преди тях, трябваше да прекараме дъждовния сезон по тези места. Бяхме определили датата седемнадесети февруари като последен разумен срок за тръгване. Напоследък небето сутрин се прочистваше бавно — по цял час и дори повече оставаше забулено от тежки валма облаци. Чувствуваше се как дъждът непрестанно се придвижва на север и това личеше така ясно, сякаш го гледаш на метеорологична карта.

Приятно е, когато дни наред вървиш по следите на дивеч, който те влече непреодолимо, когато след всеки изминал ден се чувствуваш изигран и надхитрен, но на следната сутрин тръгваш пак, уверен, че рано или късно щастието ще ти се усмихне и ще ти се представи случаят, който дебнеш. Но не е приятно да знаеш, че дните са броени и ако не попаднеш на търсената антилопа, преди те да са изтекли, друга възможност няма да имаш и може изобщо вече да не видиш живо куду. Не бива да се ловува по този начин. Прилича твърде много на случая с онези младежи, които някога изпращаха в Париж за две години, и през това време те трябваше да проявят способностите си като писатели или художници, а ако не ги проявяха, да се завърнат у дома и да се заловят за работа в бащиното предприятие. Да ловуваш, цял живот да ловуваш, докато има един или друг дивеч — това е истинският лов. Така е и с рисуването — трябва да рисуваш, докато си жив и докато има бои и платно, и с писането — докато си жив и докато имаш молив и хартия или мастило, или пишеща машина, докато има нещо, за което искаш да пишеш. И човек се чувствува глупак и наистина е глупак, ако не следва това правило. Но сега бяхме притиснати от времето, от сезона, от това, че парите ни свършваха, така че, вместо всеки ден да ни бъде приятен, независимо от добрата или лошата слука, изпитвахме отново вълнението, породено от необходимостта да извършиш нещо за по-кратко време, отколкото се полага. Затова при връщането ни в лагера по пладне, след като бях на крак два часа преди разсъмване и знаех, че ми остават още само три дни, се чувствувах неспокоен. На масата, под сенника на палатката, в която се хранехме, седеше Кандиски с тиролските си панталони и бърбореше. Изобщо бях забравил за съществуването му.

— Здравейте, здравейте! — приветствува ме той. — Нямате късмет, а? Нищо ли не излезе? Къде ви е антилопата?

— Изпръхтя и избяга — отвърнах аз. — Как си, моето момиче?

Жена ми се усмихна. Тя също се притесняваше. От ранни зори двамата с Ба̀тето^[6] бяха напрягали слух да доловят пушечен изстрел. Бяха напрягали слух през цялото време, дори и след като бе пристигнал гостът, бяха напрягали слух, докато са писали писма, докато са чели, докато Кандиски е говорил.

— Не можа да я удариш, а?

— Не, дори не можах да я видя.

Забелязах, че и Батето е разтревожен и малко неспокоен. Изглежда доста много се бе приказвало.

— Пийте една бира, полковник! — предложи ми той.

— Вдигнахме една — обясних му аз. — Нямах възможност да стрелям. Дири имаше много. Друга антилопа така и не се появи. А и вятърът непрекъснато си менеше посоката. Питай момчетата.

— Обяснявах на полковник Филипс — започна Кандиски, като намести по-удобно обутия си в къси кожени панталони задник и кръстоса косматите си голи крака с дебели прасци, — че не бива да оставате тук още дълго. Идват дъждовете. Там нагоре има двадесет километра трудно проходима местност — вали ли, не можете да я прекосите. Невъзможно е.

— Наистина, точно това ми обясняваше — обади се Батето. — Впрочем аз съм цивилен. Военните чинове си прикачваме на шега. Не се обиждайте, ако вие наистина сте полковник. По дяволите тези солища — обърна се той отново към мен. — Оставиш ли ги, по̀ може да удариш нещо.

— Те само объркват работата — съгласих се аз. — Но нали ти самият ме убеждаваше, че на солището рано или късно ще ми излезе късметът.

— Поразшетай се из хълмовете.

— Добре, Бате.

— Какво пък толкова да убиеш антилопа куду? Нищо работа — намеси се Кандиски. — Няма защо да се тревожите. За година ще убиете двадесет.

— По-добре не го казвайте в отдел „Ловно стопанство“ — посъветва го Батето.

— Криво ме разбрахте — възрази Кандиски. — Искам да кажа, че за една година човек би могъл да убие двадесет. Не че ще се намери някой толкова безсъвестен.

— Безспорно — съгласи се Батето. — Ако живее в местност, където се въдят тези животни, би могъл. Това са най-често срещаните едроръсти антилопи в тази част на страната. Там е работата, че тъкмо когато искаш да ги намериш, не можеш.

— Аз не мога да убия животно, нали разбирате — каза Кандиски. — Защо не се заемете например да изучавате туземците?

— Изучавахме ги — увери го жена ми.

— Те са наистина интересни. Знаете ли… — И Кандиски започна да й разправя.

— Най-идиотското е — взех да обяснявам аз на Батето, — че когато обикалям по хълмовете, съм сигурен, че тези мизерници са долу на солището. Женските скитат из хълмовете, но не вярвам сега мъжките да са с тях. Привечер, като се върна на солището, намирам им следите. Излиза, че са били на това глупаво солище. Изглежда, ходят там по всяко време.

— Така ще е.

— Сигурен съм, че не са едни и същи мъжкари. Изглежда, не ходят всеки ден на солището. Някои сигурно са наплашени, откакто Карл не можа да свали с един изстрел онова куду, а го гони надлъж и нашир. Поне да се научи да поваля дивеча с един изстрел! Тогава другите антилопи няма да наплашват. Сега не ни остава нищо друго, освен да ги изчакаме. Все ще се появи някоя накрая. Но той наплаши доста дивеч, и то здравата го наплаши.

— Много се настървява, вярно — каза Батето. — Но е добро момче. Когато стреля срещу леопарда, попадението му беше чудесно. За по-точен изстрел не можеш и да мечтаеш. Трябва да изчакаме нещата да се поуспокоят.

— Разбира се. Нали знаеш, че не влагам нищо, когато го ругая.

— Дали не трябваше да дебнеш целия ден в заслона?

— Проклетият вятър взе да се върти в кръг и да разнася миризмата ни накъде ли не. Нямаше смисъл да седим и да оставим всичко живо да ни надуши. Веднъж да спре този вятър. Днес Абдула взе една консервена кутия с пепел.

— Видях го, като тръгвахте.

— Когато започнахме да се промъкваме към солището, нямаше никакъв вятър и беше достатъчно светло за стрелба. През целия ден Абдула пробваше вятъра с пепелта. Оставихме другите назад и тръгнахме тихо двамата с него. Бях с ботушите с филцови подметки, а и почвата там е мека като памук. Но проклетникът ни надуши от петдесет крачки.

— Видя ли му ушите?

— Ушите ли? Че нали ако му бях видял ушите, дерачът вече щеше да се е заловил за работа.

— Проклети животни! — изруга Батето. — Не ми харесва тази работа със солището. Те не са толкова хитри, колкото ги мислим. Бедата е там, че ги дебнем точно по ония места, където знаят всички трикове. Откакто съществува това солище, там винаги са стреляли по тях.

— Точно това му е интересното — казах аз. — Бих ги дебнал цял месец. Ще си кротувам и ще ги чакам. Никакво бързане. Изобщо нищо. Ще си седя, ще ловя мухи и ще ги хвърлям на термитите. Такъв лов обичам аз. Само да не беше това време.

— Да. Работата е там, че нямаме време.

— Така че — обясняваше Кандиски на жена ми — това именно трябва да видите. Големите ngoma. Големите туземни празници с танци. Една истинска ngoma.

— Слушай — обърнах се към Батето, — другото солище, това, на което бях снощи, е чиста работа, там няма грешка. Само дето е близо до пътя.

— Следотърсачите казват, че там се навъртали по-млади куду. На всичко отгоре е и далеч. Сто и повече километра отиване и връщане.

— Знам. Но там забелязах следите на четири големи мъжкара. Работата е в кърпа вързана. Само да не беше снощният камион. Дали да не отида там довечера? Ще хвана нощните часове и утрото, а това солище ще оставим на мира. Там ходи и един голям носорог. Поне дирите му са големи.

— Добре — съгласи се Батето. — Убий и носорога.

Той не обичаше да се стреля по друг дивеч освен по този, за който сме тръгнали, не обичаше допълнителни трофеи, не обичаше да убива заради самото убиване и да стреля по каквото падне. Смяташе, че можеш да убиеш едно животно само тогава, когато желанието ти да го имаш е по-силно от нежеланието да го убиеш, само тогава, когато ти се налага да имаш дадено животно, за да си запазиш името на майстор стрелец. Разбрах, че ми предлага носорога, за да ме зарадва.

— Ще го убия само ако е хубав — обещах аз.

— Убий го проклетника! — Батето превръщаше носорога в подарък.

— Ех, Бате — въздъхнах аз.

— Убий го — повтори той. — Ще ти бъде приятно да го убиеш без чужда помощ. Ако рогът не ти хареса, можеш да го продадеш. В разрешителното си имаш право на още един.

— Е, съставихте ли вече плана за действие? Измислихте как да надхитрите бедните животни, така ли? — намеси се Кандиски.

— Да — отвърнах аз. — Как е камионът?

— С камиона е свършено — отвърна австриецът. — В известен смисъл това дори ме радва. Прекалено много ми напомняше за разни неща. Той беше единственото, което ми остана от моята шамба. Сега нямам повече нищо и всичко е просто и ясно.

— Какво е това „шамба“? — попита П. О. М., жена ми. — Месеци наред чувам тази дума, но ме е срам да питам за неща, които явно са всеизвестни.

— Плантация — обясни той. — Загубих всичко, с изключение на камиона. С него карам работници за плантацията на един индиец, който отглежда сизал^[7]. Аз съм управител в плантацията му. Само индиец може да печели от плантация за сизал.

— Те от всичко печелят — каза Батето.

— Да. Там, където ние не успяваме, където бихме измрели от глад, те печелят. Във всеки случай този индиец е много умен. Цени ме. За него съм олицетворение на организационните способности на европееца. Сега организирах набирането на туземна работна ръка. За това е нужно време. Такова нещо прави силно впечатление. Три месеца не съм се връщал при семейството си. Но организацията е приключена. Работата, ако речеш, ще я свършиш и за седмица, но тогава няма да прави такова впечатление.

— А жена ви? — завита моята.

— Чака ме у дома, в къщата на управителя, с дъщеря ми.

— И сигурно много ви обича — полюбопитствува жена ми.

— Сигурно, иначе отдавна да ме е напуснала.

— Колко е голяма дъщеря ви?

— Неотдавна навърши тринадесет.

— Сигурно е хубаво човек да има дъщеря.

— Нямате представа колко е хубаво. Все едно, че си имаш още една жена. Жена ми вече знае какво мисля, какво ще кажа, в какво вярвам, на какво съм способен и на какво не съм, какъв мога и какъв не мога да бъда. И аз знам всичко за жена си. А ето, сега непрекъснато има едно същество, което не познаваш и което не те познава, което те обича, без да знае защо, и което е непознато и за двамата. Прелестно същество, което едновременно е твое и не е твое и което придава на разговорите ни пикантния вкус… как да се изразя… да, като вашето там, как му викате… кетчъп „Хайнц“, дето го слагате в яденето.

— Това беше много хубаво — казах аз.

— Имаме и книги — продължи той. — Нови сега не мога да купувам, но винаги можем да разговаряме. Разменяме мисли, разговаряме и това е забавно. Обсъждаме всякакви неща. Всичко. Водим много интересен духовен живот. Преди, когато имах плантацията, получавахме „Querschnitt“. Това ни даваше приятното чувство, че не сме откъснати, че сме приобщени към група извънредно умни хора. Хора, с които човек на драго сърце би общувал, ако можеше да избира с кого да общува. Познавате ли ги? Сигурно ги познавате всичките.

— Само никои от тях. Едни от Париж, други от Берлин.

Би било жестоко да руша представите на този човек, затова не се впуснах в подробности за тези умни хора.

— Те са чудесни — излъгах го аз.

— Завиждам ви, че ги познавате. Кажете ми, кой е най-големият писател в Америка?

— Моят мъж — отговори жена ми.

— Не, оставете настрана семейната гордост. Кой наистина? Ъптон Синклер не е. Нито Синклер Луис. Кой е вашият Томас Ман? Кой е вашият Валери?

— Ние нямаме големи писатели — отвърнах аз. — Нещо става с големите ни писатели, щом стигнат дадена възраст. Бих могъл да ви обясня, но това е дълга история и ще ви отегчи.

— Моля ви, обяснете ми — настоя той. — Много обичам да слушам. Това е най-хубавото в живота. Духовният живот. Не е като да убиваш куду.

— Нищо не сте чули още.

— Да, но знам, че е интересно. Трябва да пийнете още една бира, че да ви се развърже езикът.

— Той си е развързан — уверих го аз. — Винаги е бил прекалено развързан. Но вие не пиете нищо.

— Никога не пия. Не е хубаво за ума. И не е нужно. Но разкажете ми, моля ви!

— Ние, американците — започнах аз, — сме имали вещи писатели. Например По. Писал е с невероятна вещина, но мъртво. Имали сме майстори на словото, на които щастието се е усмихвало да видят в чуждо повествование или по време на пътешествията си някои неща такива, каквито са наистина — китовете например, — но тази истина плува в реторика както сливите в компот. Понякога е налице само истината, без компота, и написаното е хубаво. Такъв е Мелвил. Но хората, които го ценят, го ценят заради реториката, а не тя е важното. Виждат в написаното загадъчност, каквато всъщност няма.

— Да, разбирам — каза той. — Но реториката — това е гъвкавостта на ума, неговата дееспособност. Това са сините искри, които излизат от динамото.

— Понякога да. Но в други случаи тя представлява само сини искри, а динамото се върти напразно.

— Така. Продължавайте!

— Забравих си мисълта.

— Не сте. Продължавайте! Не се правете на глупав!

— Ако сте ставали преди зори…

— Всеки ден — прекъсна ме той. — Продължавайте!

— Добре. Други пък са писали като английски колониални заселници, писали са, като са изхождали от духа на Англия, към която никога не са се числили, и са адресирали написаното към една нова Англия, която са изграждали. Безкрайно добри хора с дребнавата, изсушена и превъзходна мъдрост на унитарианци, книжовници, квакери с чувство за хумор.

— Кои са те?

— Емерсън, Хоторн, Уитиър и подобни. Всички наши ранни класици, които не са разбирали, че една нова класика трябва да бъде напълно различна от предидущата. Новата класика може да краде от всичко, което не е класика. Всички класици правят това. Някои писатели са родени само за да помогнат на друг писател да напише едно-единствено изречение. Но тя не може да бъде производна на една предишна класика или да я наподобява. Освен това всички тези хора са били джентълмени или са искали да бъдат. Били са много благопристойни. Не са употребявали думите, които народът редовно употребява, думите, които се запазват в езика. Човек просто се пита дали тези хора са имали тела. Имали са ум — безспорно. Добър, суховат, непорочен ум. Всичко това е много скучно и нямаше да го казвам, но вие настоявахте.

— Продължавайте!

— От ония години има един, когото смятат за наистина голям писател — Торо. Не мога да ви кажа защо — все още не съм успял да го прочета. Но това няма никакво значение, защото аз изобщо не мога да чета природолюбители, освен ако не става дума за природоизследователи. Всеки естественик трябва да работи сам, а някой друг да обобщи след това откритията на всички. Писателят също трябва да работи сам. Може да се среща с други писатели, но не много често, и то само след като е завършил работата си. В противен случай писателите стават като нюйоркските рибарски червеи: натикани в бутилка, мъчат се да извлекат знания и храна от контакта помежду си и от бутилката. Понякога бутилката е формалистично изкуство, понякога икономика, понякога християн-икономика. Но влезли в бутилката, те остават в нея. Извън бутилката се чувствуват самотни. А не искат да са самотни. Боят се да бъдат сами със схващанията си, а и не се намира жена, която да ги обича толкова, че да убият самотата си с нея или да я слеят с нейната, или да направят с тази жена нещо такова, че всичко друго да изгуби значение.

— Но какво ще кажете за Торо?

— Ще трябва да го прочетете. Може би по-нататък и аз ще мога да го прочета. Аз почти всичко мога, щом е за по-нататък.

— Все пак пийнете още малко бира, папа.

— Може.

— А добрите писатели?

— Добрите писатели са Хенри Джеймс, Стивън Крейн и Марк Твен. Това не значи, че ги степенувам в този ред. Добрите писатели не могат да се степенуват.

— Марк Твен е хуморист. Другите не са ми известни.

— Цялата съвременна американска литература води началото си от една книга на Марк Твен — „Хъкълбери Фин“. Ако ще я четете, спрете там, където открадват негъра Джим от момчетата. Там е истинският край. Останалото е измама. Но това е най-хубавата книга, която сме имали. Цялата американска литература произлиза от „Хъкълбери Фин“. Преди това не е имало нищо, след това — нищо така хубаво.

— А другите двама?

— Крейн е написал две хубави повести — „Лодката“ и „Синият хотел“. Втората е по-хубава.

— И какво е станало о него?

— Умрял. Просто умрял. От самото начало е започнал да умира.

— А Твен и Джеймс?

— И двамата са доживели старини, но старостта не ги е направила по-мъдри. Не знам какво всъщност са искали. Както виждате, с нашите писатели стават необичайни работи.

— Не разбирам.

— Погубваме ги по различни начини. Най-напред материално. Спечелват пари. Един писател може да спечели пари само случайно, макар че добрите книги в края на краищата винаги носят пари. Направят ли малко пари, нашите писатели започват да живеят нашироко и се хващат в капана. Тогава вече трябва да пишат, за да поддържат къщите си, жените си и така нататък, и пишат боклуци. Не че искат да пишат боклуци, просто бързат. Понеже пишат, без да имат какво да кажат, без да има вода в кладенчето. Стават амбициозни. А веднъж изневерили на себе си, гледат да се самооправдаят и ви поднасят нови боклуци. Или пък четат критиците. А щом вярват на критиците, когато те ги величаят, трябва да им вярват и тогава, когато им казват, че са некадърни — и ето така изгубват вяра. Сега имаме двама добри писатели, обезверени от много четене на критики. Ако пишеха, ще се случи да напишат и хубави, и по-малко хубави, а понякога и лоши книги, но хубавото щеше да види бял свят. Но те са чели критиките и смятат, че трябва да пишат само шедьоври. Като предишните си шедьоври, както ги определят критиците. Това не са шедьоври, разбира се. Просто хубави книги. А ето че сега тия хора изобщо не могат да пишат. Критиците са ги направили безплодни.

— Кои са тези писатели?

— Имената им няма да ви говорят нищо, а и те може би отново са прописали, после отново са се изплашили и са станали безплодни.

— Но какво всъщност става с американските писатели? Кажете направо.

— Какво е ставало навремето, не знам, не съм го видял с очите си, но сега стават разни неща. Щом стигнат дадена възраст, писателите се превръщат в баби оплаквачки, а писателките — в Жана д’Арк, но без нейната саможертва. Стават водачки. Няма значение кого водят. Ако нямат последователи, изнамират ги. За ония, върху които е паднал изборът им, е безполезно да протестират. Веднага ги обвиняват в нелоялност. По дяволите! Твърде много неща стават с нашите писатели. Това е само едно от тях. Други се опитват да спасят душите си чрез онова, което пишат. Това е лесен изход. Трети се провалят при първия хонорар, при първата нападка, при първия случай, когато откриват, че не могат да пишат, или при първия случай, когато откриват, че не могат да правят нищо друго, или пък се изплашват и влизат в организации, които да мислят вместо тях. Или изобщо не знаят какво искат. Хенри Джеймс искаше да спечели пари. Не успя, разбира се.

— А вие?

— Мен ме интересуват по-други неща. Аз живея хубаво, но трябва да пиша, защото, ако не отделям известно време за писане, не мога да се наслаждавам на всичко останало.

— И към какво се стремите?

— Да пиша толкова добре, колкото мога, и успоредно с това да се усъвършенствувам. Същевременно водя живот, който ми харесва и който наистина е хубав.

— Като например да ходите на лов за куду?

— Да. Това и много други неща.

— Какви други неща.

— Много други.

— И знаете какво искате?

— Да.

— Действително ли обичате да вършите това, което вършите сега, този глупав лов на куду?

— Не по-малко, отколкото да разглеждам Прадо.

— Нима едното може да се сравнява с другото?

— Едното ми е толкова необходимо, колкото и другото. А има и други неща.

— Естествено. Сигурно има. Но нима занимание като това наистина означава нещо за вас?

— Означава.

— И знаете какво искате?

— Абсолютно. И винаги го получавам.

— Но за това трябват пари.

— Винаги съм печелел добре, при това и късметът ми работи.

— Тогава сигурно сте много щастлив?

— Освен когато мисля за другите.

— Значи мислите за другите?

— О, да.

— Но не правите нищо за тях, нали?

— Не.

— Нищичко?

— Може би правя малко.

— Мислите ли, че писането си заслужава труда, че може да представлява цел само по себе си?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Повече от сигурен.

— Това усещане трябва да е много приятно.

— Да. Единственото напълно приятно нещо в тази професия.

— Разговорът стана ужасно сериозен — намеси се жена ми.

— И въпросът е дяволски сериозен.

— Ето, има нещо, към което той наистина се отнася сериозно — каза Кандиски. — Знаех си, че независимо от антилопите куду има нещо, към което се отнася сериозно.

— Ако в наши дни всеки гледа да избегне тази работа, да отрече значението и да изкара славолюбиви тези, които са се заловили за нея, причината е, че тя е много трудна. Твърде много предпоставки са необходими, за да излезе нещо.

— Сега пък за какво говорите?

— Как да се пише. До какви върхове може да се стигне в белетристиката, ако човек е достатъчно сериозен и съдбата е благосклонна към него. В белетристиката има и четвърто, и пето измерение — въпросът е да ги достигнеш.

— Наистина ли вярвате в това?

— Знам го със сигурност.

— И ако писателят успее да го постигне?

— Тогава останалите неща нямат значение. То е по-важно от всичко друго, на което той е способен. Разбира се, вероятността да не успее е много по-голяма. Но все пак има известна вероятност да успее.

— Вие май говорите за поезията?

— Не, за нещо много по-трудно от поезия. За белетристика, каквато досега не е писана. Но тя може да бъде написана без трикове и без измама. Без неща, които по-късно ще избледнеят.

— А защо не е била написана?

— Защото са необходими твърде много предпоставки. На първо място талант, голям талант. Такъв талант, какъвто имаше Киплинг. След това — самодисциплина. Самодисциплината на Флобер. После — предварителна представа за онова, което ще се пише, и съвършен самоконтрол, неизменен като метър-еталона в Париж, който да не допуска фалшификати. Освен това писателят трябва да бъде интелигентен, безкористен и най-вече да издържа на несгоди. Опитайте се да съчетаете всичко това в един човек и го подхвърлете на влиянията, на които е изложен писателят. Най-трудното е, понеже животът е толкова кратък, той да издържи всички несгоди и да завърши работата си. Ще ми се да имаме такъв писател и да прочетем онова, което той ще напише. Какво ще кажете? Дали да не поговорим за нещо друго?

— Това, което казвате, е много интересно. Естествено, не съм съгласен с всичко.

— Естествено.

— Какво ще кажете за чаша уиски? — попита Батето. — Не мислите ли, че една чашка би помогнала?

— Най-напред кажете ми, кои са нещата, действителните, конкретните неща, които пречат на един писател?

Този разговор все повече заприличваше на интервю и започваше да ме изморява. Затова реших да го превърна в интервю и да го прекратя. Да изразиш с едно изречение стотици неуловими неща на празен стомах предобед беше непосилна задача.

— Политиката, жените, пиенето, парите, празните амбиции. А също липсата на политика, жени, пиене, пари и амбиция — казах дълбокомислено.

— Сега пък започна да отговаря скорострелно — отбеляза Батето.

— Но защо да пречи липсата на пиене? Това не мога да го разбера. Пиенето винаги ми е изглеждало глупаво. Приемам го като слабост.

— Това е един възможен начин да завършиш деня. Има си хубавите страни. Никога ли не ви се е приисквало да си промените възгледите?

— Да пием по една — обади се Батето. — М’Уенди!

Батето никога не правеше грешката да пие предобед и аз разбрах, че се опитва да ме измъкне.

— Хайде да пием всички по чашка — предложих аз.

— Не пия — отвърна Кандиски. — Ще отида до камиона да донеса прясно масло. Не е осолено. Карам го направо от Кандоа. Много е хубаво. А довечера ще имаме специалитет — виенски десерт. Готвачът ми се научи да го прави много добре.

Когато той се отдалечи, жена ми каза:

— Започваш да ставаш много дълбокомислен. Какво беше това за жените?

— Какви жени?

— Нали говореше за жени по едно време.

— Да вървят по дяволите! — отвърнах аз. — Имах предвид жените, с които човек се заплита, когато е пиян.

— Значи такива работи правиш.

— Не.

— Аз не се заплитам с разни хора, когато съм пияна.

— Хайде, хайде — намеси се Батето, — никой от нас никога не се напива. Бива си го за приказки нашия човек, а?

— Щом бвана М’Кумба се разприказва, онзи не можа вече да си отвори устата.

— Вярно, че ме хвана словесна дизентерия — съгласих се аз.

— А камионът му? Ако го вземем на буксир, няма ли да съсипем нашия?

— Няма — каза Батето. — Нека само нашият се завърне от Хандени.

На обед под зеления сенник на палатката в сянката на едно голямо дърво, докато се наслаждавахме на вятъра, на прясното масло, на котлетите от газела с картофено пюре и млада царевица и на фруктовата салата, Кандиски ни обясни защо страната е залята от индийски заселници.

— Както знаете, през войната прехвърлиха индийски части да се бият тук. Гледаха да ги държат по-далеч от Индия, защото се страхуваха от нов бунт. Обещаха на Ага хан^[8], че след като се бият в Африка, индусите ще придобият право да се заселват тук свободно и да си търсят поминък. Обещанието не можеше да се наруши и сега страната все повече се изплъзва от властта на европейците и минава в ръцете на индусите. Те живеят просто с въздух и всичко припечелено изпращат в Индия. Напечелят ли се — заминават си, но преди това докарват тук бедните си роднини, които поемат работата им и продължават да изсмукват страната.

Батето мълчеше. Никога не си позволяваше да влезе в спор с гост, седнал на масата.

— Това е работа на Ага хан — продължи Кандиски. — Нали сте американец, нямате представа за тези машинации.

— Били ли сте под командуването на фон Летов^[9]? — попита го Батето.

— От началото до края — отвърна Кандиски.

— Добър войник беше той — каза Батето. — Възхищавам се от него.

— И вие ли воювахте? — попитате Кандиски.

— Да.

— Не обичам особено фон Летов — каза Кандиски. — Добре се би наистина. В това отношение е ненадминат. Дотрябваше ли ни хинин, заповядваше ни да го набавим от противника. Такова беше и останалото снабдяване. Но иначе пет пари не даваше за хората си. След войната отивам аз в Германия и искам обезщетение за имуществото си. „Вие сте австриец — отговарят ми. — Трябва да се обърнете към австрийските власти.“ Тогава отивам в Австрия. „Защо се бихте? — питат ме там. — Не можете нас да държите отговорни за това. Утре може и в Китай да поискате да се биете. Това си е ваша работа. Не можем да ви помогнем:“ — „Отидох от патриотизъм — упорствувам глупаво аз. — Воювам там, където мога, защото съм австриец и знам дълга си.“ — „Добре — отговарят те. — Много похвално. Но не можем ние да отговаряме за благородните ви пориви.“ И така започнаха да ме прехвърлят един на друг и накрая — нищо. Все пак обичам много тази страна. Загубих всичко, което притежавах тук, но имам неща, каквито никой в Европа няма. За мен тук всичко е интересно. И езикът, и туземците. Имам цели тетрадки със записки. Освен това тук се чувствувам като цар. Много е приятно. Щом се събудя сутрин, протягам единия си крак и слугата ми обува чорапа. После протягам другия и той ми обува и втория чорап. Измъквам се изпод москитовата мрежа и влизам в панталоните си — слугата ми ги държи. Не е ли направо чудесно?

— Чудесно е.

— Като дойдете следващия път, трябва да устроите сафари^[10] с цел да проучите живота на туземците. Без да убивате животни, освен може би за ядене. Гледайте, ще ви покажат един местен танц.

Той запя и заситни около масата приклекнал, приведен, като движеше лакти нагоре-надолу. Вероятно трябваше да се възхитим.

— Това е само един от хилядите подобни — обясни той. — Сега ще си вървя, за да поспите.

— Има време, постойте още.

— Не, не, сигурно ще искате да поспите. Аз също. Ще отнеса маслото да го сложа на хладно.

— Ще се видим на вечеря — каза Батето.

— А сега спете. Довиждане.

Когато той си отиде, Батето каза:

— Не ми се вярва всичко това за Ага хан да е истина.

— Звучи доста правдоподобно.

— Той, разбира се, е огорчен — каза Батето. — И нищо чудно. Фон Летов беше не човек, а звяр.

— Много е умен — обади се жена ми. — Говори така увлекателно за туземците! Но е зле настроен спрямо американките.

— Аз също — отсече Батето. — Той е добро момче. А ти да беше поспал. В три и половина трябва да тръгваш.

— Кажи им да ме събудят.

Моло вдигна задното платнище на палатката и го закрепи на рейките, за да направи течение, а аз си легнах с книга в ръце. Ветрецът довя прохлада под нагретия брезент.

Когато се събудих, беше време за тръгване. По небето пъплеха дъждовни облаци и беше много горещо. За из път бяха приготвили няколко консерви компот, печено месо, хляб, чай, чайник, кондензирано мляко и четири бутилки бира — всичко това натъпкано в каса от уиски. Освен това имаше брезентов мех и едно платнище, което да използуваме за навес. М’Кола тъкмо слагаше пушката в колата.

— Не бързайте да се връщате — каза Батето. — Няма да тръгваме да ви търсим, ще чакаме да се върнете.

— Добре.

— С нашия камион ще изтеглим този веселяк до Хандени. Хората му ще тръгнат преди това пешком.

— Сигурен ли си, че камионът ще издържи? Ако искаш да му услужиш само защото е мой познат, няма смисъл.

— Трябва да му помогнем. Довечера камионът ще се върне.

— Мемсахиб^[11] още спи — казах аз. — Може би ще иска да се поразтъпче и да излезе на лов за токачки.

— Вече станах — обади се тя. — Не се тревожи за нас. И дано ти провърви този път!

— Не изпращай да ни посрещнат на пътя по-рано от другиден — заръчах аз. — Ако изгледите са добри, ще постоим.

— Наслука!

— Всичко хубаво, мила. Довиждане, мистър Дж. Ф.