Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kar, (Пълни авторски права)
Превод от турски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 12 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
NomaD (2012)

Издание:

Орхан Памук

Сняг

 

Превод: Розия Самуилова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство: „Еднорог“, 2006

 

ISBN-10: 954-356-004-7

ISBN-13: 978-954-356-005-0


На Рюя

Към досами ръба — натам ни тегли.

Към честния крадец, към кроткия убиец,

към всеки суеверен атеист.

Робърт Браунинг,

„Апология на епископ Блуграм“

В едно литературно произведение политиката е като пистолетен изстрел сред концерт — нещо грубо, но все пак не можеш да не му отдадеш внимание. Ще трябва да говорим сега за твърде отвратителни работи…

Стендал,

„Пармският манастир“

Да се изтреби народа, да се усмири, да бъде принуден да млъкне. Защото европейското просвещение е по-важно от народа.

Достоевски,

Бележки към „Братя Карамазови“

Европеецът в мен се разложи.

Джоузеф Конрад,

„С очите на Запада“[1]

1
Тишината на снега
Едно пътуване към Карс

Мъжът, настанил се в автобуса точно зад шофьора, размишляваше за тишината на снега. Ако това, което усещаше в душата си, бе начало на стихотворение, щеше да го нарече тишината на снега.

Беше хванал в последния миг автобуса, който да го отведе от Ерзурум в Карс. След двудневно пътуване през виелицата беше пристигнал от Истанбул на ерзурумската автогара — бе се залутал с чантата в ръка из мръсните й и студени коридори, за да научи откъде тръгват автобусите за Карс, когато някакъв човек му каза, че един всеки момент ще потегли.

Бе успял да го хване — стар автобус „Магирус“, ала непожелалият да отваря наново капака заради багажа му помощник на шофьора бе казал: „Страшно бързаме!“ Ето защо помъкна със себе си обемистата тъмновишнева пътна чанта „Бали“, която лежеше сега в краката му. Настанилият се до прозореца пътник бе облечен в дебело пепеляво палто, закупено от „Кауфхоф“ във Франкфурт преди пет години. Нека кажем веднага, че в дните, които му предстояха в Карс, това пухкаво, красиво палто щеше да му донесе както мигове на срам и безпокойство, така и усещането за сигурност.

Щом автобусът потегли, настанилият се до прозореца пътник отвори широко очи, каза си „може да видя и нещо ново“ и заоглежда крайните ерзурумски махали, дребните и бедни бакалнички, фурните, порутените кафенета, а междувременно снегът вече бе завалял — по-силен и по-едър от снега, валял по пътя от Истанбул до Ерзурум. Ако пътникът до прозореца, доста преуморен от пътуването, бе обърнал повечко внимание на едрите, спускащи се като перушина от небето снежинки, щеше да предусети приближаването на голямата снежна виелица и, проумявайки още в началото, че предприетото пътуване ще промени изцяло живота му, сигурно би се върнал обратно.

През ума му обаче не мина никаква мисъл за връщане. Беше вперил очи в небето, видимо по-изсветляло от земята в спускащата се привечер, съзерцаваше все по-едреещите и завихрящи се от вятъра снежинки не като признак на приближаващото се бедствие, а като знамение за дългоочакваното завръщане към щастието и чистотата на детството. Само преди седмица настанилият се до прозореца пътник за първи път след дванайсет години бе пристигнал в Истанбул, в града на своето детство, на своите щастливи години, остана там четири дни, заради смъртта на майка си, след което предприе непредвиденото си пътуване към Карс. Усещаше как изсипващият се сред тази необикновена красота сняг го прави къде по-щастлив, отколкото се беше почувствал тогава, в Истанбул, подир своето тъй дълго отсъствие. Беше поет — в едно стихотворение, сътворено преди години и почти непознато на турския читател бе казал, че снегът от нашите сънища вали един-единствен път през живота ни.

Снегът се сипеше неспирно, кротко като в сънищата, а усещането за невинност и чистота пречистваше настанилия се до прозореца пътник — подобно усещане жадуваше пламенно от години и, преливащ от оптимизъм, започна да вярва, че в този свят ще успее да се почувства у дома си. След малко си позволи нещо, каквото не бе правил отдавна и каквото дори не би могло да му хрумне доскоро — заспа на автобусната седалка.

Докато спи, да разкажем нещичко за него. От дванайсет години живееше в Германия като политически изгнаник, без да се интересува кой знае колко от политика. Поезията бе неговата истинска страст, неговото единствено въжделение. Беше четирийсет и две годишен ерген, изобщо не се беше женил. Би могло да се каже, че като за турчин изглеждаше висок, макар че така, свит на седалката, това не личеше, имаше светла, допълнително избледняла от пътуването кожа и светлокестенява коса. Беше човек притеснителен, изпитващ наслада от самотата. Би се смутил, ако знаеше, че малко подир заспиването, вследствие на друсането, главата му клюмна най-напред върху рамото, а сетне и върху гърдите на мъжа, седнал до него. Мъжът, връз когото се килна тялото на съседа му, бе добронамерен и почтен и поради тия си особености непрекъснато изглеждаше тъжен като героите на Чехов — хора неудачници, хора инертни в личния си живот. По-нататък ще се връщаме многократно към темата за тъгата. И понеже е очевидно, че сънят в неудобна поза няма как да е продължителен, нека разкрием веднага, че пътникът се нарича Керим Алакушоглу, но той не си харесваше името и предпочиташе да се назовава Ка — име, образувано от инициалите му. Тъй ще го наричам в книгата и аз. Още в ученическите си години нашият герой се подписваше като Ка върху листовете с домашни и изпитни работи, подписа се като Ка и върху бланката при регистрирането си в университета и всеки път се осмеляваше да спори по този въпрос с преподавателите и с държавните чиновници. Принуди майка си, семейството си и приятелите си да приемат името Ка, издаде стихосбирките си под същото име, което придоби незначителна, енигматична слава и в Турция, и сред турците в Германия. Сега, като шофьора, пожелал на пътниците при потеглянето от ерзурумската автогара на добър час, аз добавям: „На добър час, скъпи Ка…“ Макар че не ми се ще да ви заблуждавам — стар приятел съм на Ка и още преди да се захвана с описването на тази история, знаех какво ще го сполети в Карс.

След Хорасан автобусът се отклони към Карс. Когато шофьорът рязко натисна спирачката — на един от стръмно извиващите нагоре завои бе изникнала каруца, — Ка се разбуди. Не оставаше много време да се включва в създалата се в автобуса сговорчива атмосфера. Щом по завоите и край скалистите урви автобусът забавеше ход, Ка, независимо че седеше точно зад шофьора, досущ като пътниците от по-задните седалки се надигаше, за да огледа по-добре пътя, току посочваше с пръст някое пропуснато да бъде почистено крайче от предното стъкло, което с цел да подпомогне водача един от пътниците усърдно търкаше (същият изобщо не забеляза помощта му), мъчеше се, както се мъчеше и шофьорът, да разбере посоката, в която се просва пред тях почти незабелязващият се вече асфалт — почистването на побеляващото предно стъкло не можеше да изпревари развилняващата се буря.

Засипаните от снега пътни знаци не се разчитаха. Когато виелицата се развилня още по-неудържимо, шофьорът изключи дългите светлини и угаси осветлението в автобуса, за да има по-добра видимост към полумрачния път. Уплашените пътници наблюдаваха, без да продумват, затъналите в сняг улички на бедните градчета, бледите светлинки на порутените едноетажни къщи, още отсега затворените пътища към отдалечените села и едва-едва очертаващите се пропасти. Дори да си кажеха нещо, пътниците го правеха шепнешком.

Тъй — шепнешком — и съседът, към когото, заспивайки, се килна Ка, го попита какво го води към Карс. Не бе трудно да се разбере, че Ка не е местен.

— Журналист съм — прошепна Ка. Това не бе вярно. — Отивам заради общинските избори и заради жените, дето се самоубиват. — Това беше вярно.

— По всички истанбулски вестници пишело за простреляния кмет и за жените, дето се самоубиват в Карс — рече прочувствено съседът, ала Ка не успя да разбере гордост или срам изпитва човекът.

Подир три дни Ка щеше да срещне отново под снега на булевард „Халитпаша“ облян в сълзи този слабичък, хубав селянин, когото сегиз-тогиз заговаряше по време на пътуването. Ка бе узнал от него, че е отвел майка си в Ерзурум, тъй като болницата в Карс не била достатъчно добра; занимавал се с животновъдство в едно село край Карс; преживявали трудно, но не бил от бунтарите; измъчвал се не за себе си, измъчвал се за страната си, и то по някакви тайнствени причини, които не разкри пред Ка; бе изразил задоволство, задето такъв учен човек като Ка се е вдигнал чак от Истанбул заради тревогите на Карс. В пламенните му слова, в горделивостта, с която ги изричаше, имаше някакво благородство, което предизвика уважението на Ка.

Той бе усетил, че присъствието на този мъж му вдъхва спокойствие. Такъв вид спокойствие Ка не усети нито веднъж за дванайсет години в Германия — спомняше си това чувство от времето, когато му допадаше да изпитва състрадание, щом узнаеше, че някой е по-слаб от него. В подобни ситуации Ка се стараеше да гледа на света през очите на човек, изпитващ жалост и обич. Стори го и сега и разбра, че не се бои вече чак толкова от нестихващата снежна буря, че няма да се преобърнат в някоя пропаст и че автобусът ще се добере до Карс, макар и със закъснение.

В десет, с три часа закъснение, автобусът пое по засипваните от снега улици на Карс. Ка не можа да познае града. Не можа да се ориентира нито къде се намира гарата, изникнала пред очите му през един пролетен ден преди двайсет години, когато пристигна тук с парния влак, нито къде е хотел „Джумхуриет“, до който го докара файтонджията, развел го преди това из целия град — във всяка от стаите на хотела имаше телефон. Под снега всичко бе изличено, сякаш беше изчезнало. Няколкото екипажа пред автогарата му припомниха миналото, но градът, който беше видял преди години, градът от спомените съвсем не беше толкова тъжен и беден. През заледените прозорци на автобуса Ка съзря бетонни жилищни кооперации, не по-различни от изградените през последните десет години из цяла Турция, еднаквите, както навсякъде, плексигласови пана и изборни плакати, провесени върху опънатите от единия до другия край на улицата въжета.

Слезе от автобуса и щом краката му докоснаха пухкавия сняг, през крачолите на панталона му проникна студ. Разпитвайки за хотел „Карпалас“, в който си бе резервирал стая по телефона от Истанбул, зърна сред пътниците, дето си вземаха багажа от помощника на шофьора, познати лица, ала не успя да се сети кои бяха тези хора под сипещия се сняг.

Видя ги отново в ресторант „Йешилюрт“, където се отби след настаняването в хотела: поизхабен, уморен, но все още привлекателен и лекомислен на вид мъж и пълна, но пъргава жена — личеше си, че е неговата спътница в живота. Ка ги знаеше от Истанбул, от преизпълнените с политически лозунги театрални постановки, играни през 70-те: мъжът се казваше Сунай Заим. Наблюдавайки ги разсеяно, Ка оприличи жената на своя съученичка от началното училище. Забеляза, че и останалите мъже на масата са с блед, мъртвешки тен, присъщ на хората от театралните среди — каква ли работа можеше да има малката театрална компания през снежната февруарска вечер в този забравен град? Напускайки ресторанта, който преди двайсет години бе претъпкан с чиновници с вратовръзки, на Ка му се привидя, че на друга маса седи един от въоръжените герои от левите движения на 70-те. И спомените му, и обеднелият, задъхващ се Карс, и ресторантът бяха като заличени под снега.

Дали улиците бяха пусти заради снега, или по заледените тротоари никога не е имало никого? Ка старателно зачете залепените по стените предизборни плакати, обяви за училища и ресторанти, както и наскоро монтираните от валийството противопоставящи се на самоубийствата билбордове със следния надпис: „Човекът е велико творение на Аллах и самоубийството е неверие.“ Ка забеляза група мъже, зяпнали телевизора в полупразна чайна със заледени прозорци. Поолекна му на душата, щом съзря старите руски каменни постройки, които отреждаха на Карс специално място в неговите спомени.

Една от изящните, построени в балтийски стил руски сгради бе хотел „Карпалас“. За да се влезе в двуетажната сграда с кокетни прозорци, трябваше да се пресече двора под една арка. Докато вървеше под арката — била е издигната преди сто и десет години така, че конските впрягове спокойно да минават под нея, — Ка изпита някакво смътно вълнение, ала бе тъй уморен, че изобщо не се замисли. Нека все пак отбележим, че вълнението му бе свързано с една от причините, довели го в Карс — преди три дни в Истанбул Ка беше отскочил до вестник „Джумхуриет“, там бе срещнал Танер, приятел от детството, той му беше съобщил, че в Карс предстоят общински избори и че тамошните девойки, досущ като девойките от град Батман, били прихванали странната болест, наречена самоубийство, и му беше предложил да замине за Карс, ако желае, разбира се, да пише по тия теми и да опознае след дванайсетгодишно отсъствие истинската Турция, щял, понеже нямало желаещ за тая работа, да му издаде временна журналистическа карта и накрая бе вметнал, че в Карс живее красивата им състудентка Ипек. Тъй като се била разделила с Мухтар, тя се била настанила в хотел „Карпалас“ в Карс заедно с баща си и със сестра си. Ка слушаше Танер — политически коментатор на „Джумхуриет“, — и си представяше красотата на Ипек.

Едва след като затвори вратата на стая № 203, намираща се на втория етаж — бе взел ключа от рецепциониста Джавит, който гледаше телевизия във фоайето с високия таван, — Ка се успокои. Не се потвърдиха опасенията му по време на пътуването, ето — нито умът му, нито сърцето му се оказаха изцяло ангажирани с мисълта дали Ипек ще бъде или няма да бъде в хотела. Вероятността да се влюби изпълваше Ка със смъртоносен страх, с мощния инстинктивен страх, който изпитват хората, в чиито спомени краткият им любовен живот е низ единствено от болки и срам.

В полунощ, преди да се пъхне в кревата в полутъмната стая, той се доближи до прозореца по пижама и открехна пердето. Гледаше как неспирно, на едри парцали вали снегът.

Бележки

[1] Цитатите от Браунинг и Конрад са в превод на Владимир Трендафилов, от Стендал — в превод на Атанас Далчев. — Б.пр.