Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (8)

Глава пета

Лагерът ни се гушеше под оскъдната сянка на сухите дървета, чиито дънери бяха обрязани околовръст заради мухите цеце. По хълмовете, покрити с гъсторасли храсти, беше трудно да се ловува, те бяха стръмни, разделени един от друг с дълбоки дерета, докато в гористата равнина беше много по-лесно и там човек се разхождаше като из еленов парк. Но мухите цеце проникваха навсякъде — виеха се на рояци около нас и хапеха жестоко по врата, през ризата, по ръцете или зад ушите. Винаги си носех по една клонка, с която пропъждах мухите от врата си — не се разделих с нея цели пет дни. Бродехме от сутрин до вечер, прибирахме се след залез слънце уморени до смърт, но доволни, че във вечерната прохлада мухите не хапеха. Ловувахме ту по хълмовете, ту из равнината и Карл изпадаше във все по-мрачно настроение, въпреки че успя да убие много хубава петниста антилопа. В лова на куду той влагаше някаква особена лична амбиция и както винаги при неуспех, виновни му бяха или водачите, или избраният маршрут, или хълмовете. Смяташе, че всичко се е съюзило против него. Хълмовете го изморяваха, а на низината гледаше с недоверие. Молех се час по-скоро да удари куду и атмосферата да се разведри, но от ден на ден неговите амбиции все повече ни усложняваха живота. Той не беше в особено добра форма и стръмнините не му бяха по силите. За да го пощадя, гледах аз да взема маршрута с повечето планински преходи, но изморен от безплодни търсения, той започваше да си внушава, че си губи времето в равнината и че антилопите са по високото.

През тези пет дни ми се случи веднъж да видя повече от десетина женски куду и веднъж млад мъжкар със стадо женски. Женските бяха едри, сури, с хълбоци на ивици, със смешно малка глава, с големи уши, бързоноги, коремести. Щом ме видяха, хукнаха подплашени и се скриха в гората. Младият мъжкар имаше едва покарали рога и когато притича недалеч от нас в здрача — трети поред в стадото, — тои приличаше на мъжкар толкова, колкото недорасло сръндаче може да прилича на едър черногрив стар лос тръбач с могъща шия, кафява козина и мускули като на артилерийски кон.

Веднъж, когато се връщахме по залез и слънцето се спускаше над една стръмна долчинка между хълмовете, водачите ни посочиха две тичащи животни със сива козина на бели ивици. Бяха на върха на склона, огрян от слънцето, и между дърветата се мярнаха само хълбоците им. Според водачите това бяха мъжки антилопи куду. Не можахме да им видим рогата, а когато се изкачихме на ръта, слънцето беше вече залязло и не открихме следите им по каменистата почва. Все пак успяхме да забележим, че имат по-дълги крака от женските, така че може би наистина бяха мъжки. Пребродихме околните скали, докато се стъмни съвсем, но не успяхме да ги зърнем отново. На другия ден изпратихме там Карл, но и на него не му провървя.

Често подплашвахме водни козли и веднъж, докато обикаляхме същата камениста местност, видяхме на дъното на една урва воден козел, който само ни беше чул, без да успее да ни надуши. М’Кола ме дръпна за ръката и ние се заковахме неподвижни: козелът стоеше на десетина крачки от нас, красив, с тъмна козина, настръхнала като грива по силния врат — вдигнал високо рога, той целият трепереше и душеше въздуха с разширени ноздри. М’Кола се усмихна, стисна ме за китката и ние продължихме да наблюдаваме едрия мъжкар, който трепереше пред опасността, без да може да разбере откъде иде тя. След това ехото донесе далечния гръм на старовремска пушка на туземен ловец, животното хукна, за малко не се блъсна в нас и запраши нагоре по склона. Друг път — тогава с нас беше и жена ми — стигнахме до края на гористата равнина и когато тръгнахме през полето, обрасло с храсти и сансевиерии^[1], чухме басово ръмжене. Погледнах М’Кола.

— Simba — каза той загрижено.

— Wapi? — пошепнах аз. — Къде?

Той посочи.

— Лъв — обясних тихо на П. О. М. — Сигурно е същият, който чухме рано тази сутрин. Отдръпни се към онези дървета.

Бяхме чули лъвски рев малко преди зори, когато ставахме.

— Предпочитам да остана с теб.

— Забрави ли какво обеща на Батето? Върни се там и чакай.

— Добре. Но нали ще внимаваш?

— Ще стрелям само ако дойде насгода и застане неподвижен.

— Добре.

— Хайде — дръпнах аз М’Кола.

Той се беше намръщил, положението очевидно не му харесваше.

— Wapi simba? — попитах го шепнешком.

— Там — отвърна той мрачно и показа към туфите гъста трънлива зеленина.

Дадох знак на един от водачите да се върне заедно с П. О. М. и изчакахме да се отдалечат на двеста-триста крачки към гората.

— Да вървим — заповядах.

М’Кола поклати мрачно глава, но се подчини. Тръгнахме бавно, като се вглеждахме в гъстата зеленина, без да видим нищо. В същия миг чухме глухото ръмжене, този път малко по-далеч и вдясно от нас.

— Не! — запротестира М’Кола. — Hapana, бвана!

— Хайде! — настоях аз. Сложих показалец на врата си и го завъртях като тирбушон. — Kufa! — добавих шепнешком, за да му обясня, че ще ударя хищника във врата и ще го убия на място.

М’Кола поклати глава. По напрегнатото му лице избиха капки пот.

— Hapana! — настоя той шепнешком.

Пред нас имаше висок мравуняк, изкачихме се по спечената пръст и се огледахме от върха. Нищо не можеше да се види от зелените, прилични на кактуси растения. Напразна беше надеждата ми, че ще ни се удаде да зърнем лъва от върха на мравуняка. Слязохме и изминахме около двеста крачки сред лабиринта от трънливи сансевиерии. Пред нас отново се разнесе познатият хриплив звук, а след малко — дебело ръмжене. Ентусиазмът ми се беше вече изпарил. Преди да се изкачим на мравуняка, хранех надежда, че ще видим звяра отблизо и ще мога да стрелям сигурно и точно — много ми се искаше да убия поне един лъв без Батето и дълго бих се радвал на такъв успех. Бях решил да стрелям само при абсолютна сигурност, че изстрелът ще бъде успешен. Зад себе си вече имах три лъва, но сега се бях запалил така, както никога през цялото пътешествие. Без колебание бих стрелял по този лъв и без помощта на Батето, стига да имах възможност за безпогрешен изстрел. А сега ставаше ясно, че ни заплашва опасност. Докато ние се приближавахме, лъвът се отдалечаваше, но много бавно. Той отстъпваше явно с нежелание — сигурно се беше наял рано сутринта, когато го бяхме чули да реве, а сега искаше да се наспи. Това приключение никак не се нравеше на М’Кола. Трудно беше да преценя какво го плашеше повече — дали отговорността за моя живот пред Батето или съзнанието за собствената му безпомощност в този опасен лов, — но той беше много разстроен. Накрая сложи ръка на рамото ми, приближи се до лицето ми и три пъти поклати отривисто глава.

— Hapana! Hapana! Hapana, бвана! — запротестира той тъжно и умолително.

В края на краищата защо трябва да се навирам в това опасно място, когато нямам изглед за добър изстрел? — помислих си аз, реших, че е време да се връщаме, и сам изпитах облекчение.

— Добре — казах.

Тръгнахме по обратния път, прекосихме откритото поле и стигнахме до дърветата, където ни чакаше П. О. М.

— Успяхте ли да го видите?

— Не — отвърнах. — Чухме го да ръмжи няколко пъти.

— Страшно ли беше?

— Малко, само накрая — признах след известна пауза. — Но бих дал всичко на този свят, само и само да го убия.

— Ох, как се радвам, че се върнахте!

Извадих разговорника от джоба си и съставих едно изречение на развален суахили. Нужна ми беше само думата „обича“.

— М’Кола обича лъв?

М’Кола си беше възвърнал способността да се усмихва и редките му като на китаец мустачки се раздвижиха.

— Hapana — каза той и размаха ръка пред лицето си. — Hapana!

— Hapana значи „не“.

— Да стреляме куду, а? — предложих аз.

— Добре, хубаво — отговори той радостно на суахили. — По-добре. Много по-добре. Tendalla! Да! Tendalla!

През цялото ни пребиваване в този лагер обаче не можахме да зърнем нито един мъжкар куду. След два дни потеглихме към Бабати, а оттам към Кондоа, за да прекосим страната в посока на Хандени и крайбрежието.

Още от началото гледах с недоверие на този лагер, на водачите и на самата местност. Бях с убеждението, че дивечът из тия места е изтребен и наплашен. Известно ни беше, че тук се въдят антилопи куду и уелският принц се е сдобил със своя трофей куду край същия този лагер, но през сегашния ловен сезон тук бяха идвали вече три групи ловци, а и туземците ловуваха под претекст, че защищават посевите си от павианите. Срещахме туземци на петнадесет километра от техните шамби да обикалят със старовремски пушки из хълмовете, където се въдят куду. Явно не бяха тръгнали да бият павиани. Настоявах да напуснем тия места и да си опитаме късмета другаде, около Хандени, където никой от нас не беше ходил.

— Да вървим тогава — съгласи се Батето.

В представите ни новите места бяха ловен рай. Виждахме мислено как антилопи куду се разхождат из откритите поляни, а ние си седим на земята и чакаме да се появи някой много едър мъжкар, избираме си животното с най-хубави рога и едва тогава стреляме. Освен това знаехме, че в съседство се въдят черни антилопи, и решихме: който пръв се сдобие с глава от куду, да се запъти към царството на черните антилопи. Чувствувах се на седмото небе. Карл също се ободри пред изгледите за тази нова, приказна местност, където животните са така доверчиви, че просто да ти е съвестно да ги убиваш.

Щом се съмна, тръгнахме на път без носачите, които трябваше да вдигнат лагера и да ни последват с два камиона. Спряхме в Бабати, отбихме се в малкия хотел над езерото, купихме си още буркани с кисели краставички и седнахме на студена бира. След това поехме на юг. Пътят тук беше хубав и равен и водеше през гористите хълмове над жълтите масайски савани, след това навлизаше в обработената равнина, където стари жени с изсъхнали гърди и сбръчкани старци, на които се броят ребрата, копаеха царевичните ниви. Така изминавахме километър след километър по прашния път, после се спуснахме в една обжарена от слънцето долина, където вятърът гонеше стълбове прах по изветрялата от ерозията почва, и стигнахме до образцовото немско гарнизонно градче Кандоа Иранги, чиито варосани стени приветливо се белееха под мамещите сенки.

Казахме на М’Кола да чака на кръстопътя и да задържи камионите, когато пристигнат, оставихме колата под една сянка и отидохме да видим военното гробище. Искахме да посетим местните власти, но хората бяха на обяд. Решихме да не ги безпокоим и се задоволихме да разгледаме военното гробище, което беше чисто и добре поддържано, от което на мъртъвците не им беше нито по-зле, нито по-добре, отколкото в което и да е друго гробище, после пихме бира под сянката на едно дърво — тук беше приятно прохладно след палещото слънце, което жареше така безмилостно, че чувствувахме тежестта на лъчите му по врата и плещите си. След това подкарахме колата и излязохме на кръстопътя, за да вземем камионите, а после се отправихме на изток — към новите места.