Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (7)

Глава четвърта

За да се доберем до Долината на големия разлом, минахме по един червеникав песъчлив път, който пресичаше високото плато, след това нагоре и надолу по рътлините, където нискостеблените дръвчета растяха като в овощни градини, обходихме един горист склон, който се изкачваше до стената на клисурата, и оттам пред нас се откриха равнината, гъсталакът и дългото, блеснало на слънцето полупресъхнало езеро Маняра, порозовяло на отвъдния край от хиляди и хиляди петънца — ята фламинго. По-нататък пътят се спускаше косо по стената на пролома, навлизаше в гората, продължаваше по дъното на долината през обработени полета с бананови насаждения, зелени царевичаци и непознати за мен дървета, минаваше край гората, която се издигаше като стена, след това покрай магазинчето на един индиец и куп колиби, прехвърляше по две мостчета бистрите бързи потоци, отново навлизаше в гората, която там започваше да редее, прорязваше голи склонове и описваше широк завой, за да навлезе в друг път, прашен, издълбан от дълбоки коловози, и през обрасла с храсти местност извеждаше до сенниците на лагера ни в Муту-Умбу.

По-късно, след вечеря, чухме ята фламинго да летят в мрака. Въздухът се изпълни с пърхане на крила, напомнящо патици, вдигнали се преди разсъмване, но по-бавно, по-равномерно и стотици пъти по-силно. Ние с Батето бяхме малко пияни, а П. О. М. — капнала от умора. Карл отново беше изпаднал в лошо настроение. Ние му бяхме отровили радостта, когато уби носорога. При това тази сполука беше вече минало и той се боеше да не се изложи с антилопите орикс. На всичко отгоре когато отишли на сутринта при трупа на убития носорог, намерили не леопард, а великолепен лъв, огромен и тъмногрив, който не побягнал, но въпреки това не можело да го убият, защото местността била нещо като резерват.

— Много неприятно! — казах аз и се опитах да му съчувствувам, но ми беше така хубаво, че не бях в състояние да си разваля настроението заради чужди неприятности. Капнали от умора, двамата с Батето седяхме, пиехме уиски със сода и разговаряхме.

На другия ден тръгнахме на лов за орикс в сухата прашна Долина на големия разлом и накрая открихме едно стадо чак край гористите хълмове на отсрещната страна, над едно селце на племето масаи. Антилопите орикс поразително приличаха на местните магарета, ако изключим изумително дългите красиви, растящи косо назад черни рога. На пръв поглед всички имаха еднакво хубави глави за трофеи. Когато се взрях внимателно, видях, че две-три са по-хубави от останалите, приседнах, избрах най-хубавото животно и щом стадото се източи във верига, прицелих се и стрелях. Чух, че куршумът удари на месо, антилопата кривна встрани, отдели се от другите и се понесе в кръг. Разбрах, че няма нужда да стрелям повторно.

Излезе, че Карл взел на прицел същия орикс. Не знаех това, но от егоизъм бях избързал да стрелям пръв, за да съм сигурен, че поне този път ще взема по-хубавия трофей. Впрочем Карл успя да свали една не по-лоша антилопа, преди стадото да изчезне от очите ни сред облак сив прах. Ако не бяха чудесните рога, ловът на орикси би бил не по-интересен от стрелба по питомни магарета. Камионът пристигна, М’Кола и Чаро одраха главите, нарязаха месото и ние тръгнахме към лагера през облаци прах, от който лицата ни бързо посивяха, а долината заприлича на безкраен зноен мираж.

Останахме в лагера два дни. Трябваше да се снабдим със зеброви кожи, които бяхме обещали на приятели в Америка, а на дерача беше необходимо време, за да ги обработи както трябва. Ловът на зебри се оказа скучен — сега, когато тревата беше изсъхнала, равнината ни изглеждаше еднообразна, гореща и прашна. Спомням си как седях, опрял гръб на един мравуняк, в далечината се носеше стадо зебри сред облаци прах в трептящата мараня, равнината жълтееше, осеяна тук-там с някое бяло петно, над което се виеха птици, а отзад, вдигнал пушилка, се приближаваше камионът, натоварен с дерачи и с местни хора, които идваха да отнесат месото в селцето. Поради омарата стрелях няколко пъти несполучливо по една газела — дерачите доброволци ме бяха помолили да я убия за ядене. Стрелях три-четири пъти, без да улуча, след това я ударих, както се носеше по равнината, и трябваше да я преследвам чак до пладне, докато я издебна и доубия.

Същия ден следобед тръгнахме с колата по пътя, минаващ през селцето и покрай дюкянчето на индиеца — той ни се усмихна хем раболепно, хем дружелюбно с надежда, че ще купим нещо от него, — свърнахме наляво до една просека през храстите към гъстата гора, прекосихме потока по разнебитеното дървено мостче и продължихме натам, дето гората редееше и постепенно отстъпваше място на тревистата савана, която се простираше до камъша и тръстиките по изсъхналия бряг на езерото, чиито води блестяха сега далеч навътре, порозовели от фламинго. В края на гората, под сянката на дърветата, се гушеха сламени рибарски колиби, тревистата савана се вълнуваше под поривите на вятъра, оголеното засъхнало дъно на езерото сивееше пред нас и множество животни, подплашени от колата, пробягваха по спечената кал. Това бяха камъшари, които в далечината изглеждаха смешни и тромави, но отблизо — стройни и грациозни. Завихме, навлязохме в гъстата ниска трева и продължихме по сухото дъно на езерото. Навсякъде, отляво и отдясно, където се спускаха ручеи и образуваха тръстиково блато с лабиринт от разливи към оттеглилото се езеро, се вдигаха патици, а забелязахме и големи ята гъски, накацали на тревистите островчета сред блатото. Дъното беше сухо и твърдо, но по-нататък започна да става влажно и меко. Слязохме от колата и се уговорихме: Карл с Чаро и аз С М’Кола да тръгнем от двете страни на блатото, да подплашим птиците с изстрели, а Батето и Мама да ги изчакат във високата тръстика на левия бряг на езерото, където се стичаше друг ручей и също образуваше гъсто обрасло блато — според нашите предвиждания патиците трябваше да прелетят именно там.

Двамата тръгнаха по откритото — едрата обемиста фигура с избеляло кадифено сако наред с крехкия силует в панталони, пясъчножълто яке, ботуши и широкопола шапка, — след това се шмугнаха и изчезнаха в сухите тръстики. Тръгнахме и ние, но щом стигнахме до ручея, разбрахме, че нищо няма да излезе от този наш план. Внимателно оглеждахме терена, преди да стъпим, и въпреки това затъвахме до колене в студената тиня. По-нататък дъното ставаше все по-несигурно, а тревистите хълмчета още по-мочурливи — там няколко пъти затънах до пояс. Патиците и гъските отлитаха, преди да сме ги наближили на един изстрел разстояние, а когато първото ято премина над скривалището на нашите ловци и отекнаха двата последователни изстрела от малката двуцевка на П. О. М., част от патиците описаха широк завой и се насочиха към езерото, а останалите на малки ята полетяха заедно с гъските към откритата водна площ. Ято черни ибиси, които със заострените си клюнове приличаха на едри гмурци, се вдигнаха над тръстиките откъм страната на Карл, описаха кръг високо над нас и се върнаха в блатото. То беше пълно с бекаси, черни и бели дъждосвирци и като разбрах, че няма да успея да се приближа до патиците, започнах да стрелям бекаси за най-голямо възмущение на М’Кола. Прегазихме тресавището, пребродихме една рекичка — водата стигна до раменете ми и трябваше да държа над главата си пушката и ловното яке с патроните в джоба, — след това се опитахме да намерим брод към мястото, където бяха П. О. М. и Батето, и прекосихме дълбока река, над която летяха бърнета. Стрелях и убих три. На отсрещния бряг, където започваше спечената кал на езерното дъно, открих Батето и П. О. М. Вече мръкваше, водата беше твърде дълбока, за да я прегазим, а дъното — тинесто, но накрая намерих добре утъпкана пътека, проправена от хипопотамите, която водеше към рекичката. Зацапах през нея — дъното й беше твърдо, а водата стигаше до гърдите. Когато се измъкнах на тревата, целият мокър, над мен стремително се понесоха бърнета, коленичих за стрелба, но в същия миг стреля и Батето и три птици тупнаха тежко във високата трева. Дълго ги търсихме в здрача. Сачмите ги бяха застигнали в бърз полет и птиците се оказаха по-далеч, отколкото предполагахме. Беше вече почти тъмно и ние се запътихме към колата по сивата изсъхнала кал на езерното дъно. Бях мокър до кости, водата шльопаше в ботушите ми. П. О. М. се радваше на бърнетата — първите след лова в Серенгети. Не бяхме забравили колко са вкусни. Колата се чернееше като буболечка в далечината, зад нея се стелеше ранната, спечена, напукана кал, отвъд — тревистата савана, а после гората.

На другия ден ходихме на лов за зебри, на връщане през равнината колата вдигаше облаци прах, които вятърът навяваше върху нас, и ние се прибрахме в лагера целите в прах и пот. П. О. М. и Батето бяха останали в лагера — нямаше смисъл да идват с нас и да гълтат прах, — а ние с Карл прекарахме целия ден под слънчевия пек в прашната равнина и няколко пъти се впускахме в ония спорове, които започват така:

— Защо не стреля?

— Защото бяха далече.

— Отначало не бяха.

— Аз пък ти казвам, че бяха.

— Като не стреляш навреме, сега иди ги гони.

— А защо не стреля ти?

— Имам достатъчно. Трябват ни всичко на всичко дванадесет кожи. Хайде, размърдай се!

След това преждевременен изстрел — стрелящият иска да покаже, че го притесняват, — после напуска прикритието зад мравуняка и ядосан тръгва към другаря си, който го пита насмешливо:

— Какво става?

— Нали ти казах, че са далече — идва отчаяният отговор.

Насмешливият казва снизходително:

— Гледай!

Зебрите, побягнали след изстрела, са забелязали приближаващия се камион с дерачите, подплашили са се, свърнали са обратно и сега стоят с хълбок към ловците на смешно близко разстояние.

Другият мълчи и е толкова ядосан, че не иска да стреля. След това процежда през зъби:

— Хайде, стреляй ти!

Но насмешливият, по-принципен от всякога, отказва.

— Твой ред е — възразява той.

— Не, аз повече няма да стрелям — отвръща другият. Той знае, че както е ядосан, има вероятност да не улучи, и подозира, че са го изиграли. Той винаги подозира, че са го изиграли тогава, когато трябва да се действува не по предначертания план, когато са му дали неизчерпателни наставления, в които не всички подробности са уточнени, когато трябва да се стреля пред погледите на други хора или прибързано.

— Имаме вече единадесет — каза насмешливият. Той вече се разкайва, съзнава, че не е трябвало да притеснява приятеля си, че е трябвало да го остави на мира, не да го притеснява; съзнава също, че отново се е проявил като самовлюбен и самодоволен простак. — Винаги можем да убием още една. Да се връщаме. Ей, Бо, дай колата насам!

— Не, да продължим! Ти стреляй!

— Не, хайде да си вървим!

Двамата се качват в камиона, тръгват по прашната равнина, раздразнението се изпарява и остава само приятното усещане, че времето лети така бързо.

— За какво мислиш сега? Че съм отвратителен тип, нали?

— За днешния следобед — отвръща другият, усмихва се и спечената корица от прах и пот по лицето му се набръчква.

— И аз.

Накрая следобедът идва и — отново на път.

Този път обувам ниски платнени ботуши, които по-лесно ще мога да измъквам от калта, придвижвам се от едно затревено хълмче към друго, газя през водата и опипвам дъното, затъвам във вадите, а патиците, както и предния ден, отлитат навътре в езерото, но аз тръгвам надясно, описвам широк полукръг, навлизам в самото езеро, уверявам се, че дъното е твърдо, а водата е до колене, и се приближавам към големите ята. Изстрел. Снишавам се, М’Кола също, въздухът около мен се изпълва с пърхане на крила, свалям две, после още две, после една високо в небето над мен, пропускам една, която минава съвсем близо в бръснещ полет над водата от дясната ми страна, свистящото ято отново се завръща — тъй бързо, че нямам време да заредя и да стрелям, — ранявам няколко патици за мамци, след това стрелям по избор, защото знам, че трябва да сваля само толкова, колкото мога да нося. Прицелвам се в една, която прелита високо, точно над главата ми, насочвам пушката нагоре, извил глава назад, това е coup de roi^[1] — и голямата черна патица плясва във водата до М’Кола, който се превива от смях. В това време четирите мамци се отдалечават, плавайки, решавам да ги доубия и отивам да ги прибера. Затичвам се през водата, която стига до коленете ми, за да настигна последната патица, подхлъзвам се и цамбурвам с главата напред, после сядам на дъното успокоен, че най-накрая съм мокър целият, усещам отдолу студената кал, изтривам си очилата, накланям пушката да се изтече водата от цевта и се сещам, че трябва да изстрелям патроните, преди гилзите да са се раздули, а М’Кола ми се смее. Без да изпуска ловното яке, сега пълно с патици, той бързо се снишава — стадо гъски прелита съвсем ниско, а аз се мъча да напъхам мокрия патрон в цевта. Накрая успявам, но гъските са вече далеч, а след изстрела във въздуха се издигат облак огрени от слънцето фламинго и небето над езерото порозовява. Те се спускат надолу и кацат. После след всеки изстрел извръщам глава към слънцето, блеснало над водната повърхност, за да видя как невероятният облак от птици се издига и отново се спуска плавно към езерото.

— М’Кола! — викам и показвам с ръка.

— N’dio — отвръща той, гледайки птиците. — M’uzuri. — И ми подава още патрони.

И по-рано ми се беше случвал щастлив лов, но никога по-изобилен от лова в езерото, и после, докато пътувахме, три дни ядохме студени бърнета, а това са най-вкусните патици — угоени, със сочно крехко месо. Ядяхме ги студени с червено вино и кисели краставички, купени в Бабати — веднъж насядали край пътя, в очакване да дойдат камионите, после — на сенчестата веранда в малкия хотел в Бабати, после — късно през нощта, след като камионите бяха вече пристигнали и ние отседнахме в къщата на един приятел на наши приятели, кацнала на високия хълм (впрочем самия собственик го нямаше). Нощта беше хладна и ние се настанихме около масата, облекли топлите си якета — тъй дълго бяхме чакали камиона, претърпял авария по пътя, че пихме твърде много и изпитвахме вълчи глад, — П. О. М. танцуваше с управителя на кафеената плантации и с Карл под звуците на грамофона, аз се бях нагълтал с емитин, главата ме болеше до пръсване, та лекувах болката с уиски, седнал с Батето на верандата, а навън в мрака духаше силен вятър. Най-после поднесоха на масата димящите, току-що извадени от фурната патици, гарнирани с пресен зеленчук. Токачките също са отлично ядене и аз бях сложил една кутия за провизии в багажника на колата, за да има какво да си хапнем през нощта, но от бърнетата по-вкусно няма.

От Бабати бяхме тръгнали през хълмовете и гористата равнина към подножието на планините, където се гушеха куп колиби, а по-нататък — мисионерско поселище. Тук устроихме лагер. Смятахме да тръгнем на лов за антилопи куду, които — обясниха ни — се въдели по гористите хълмове и падини чак до откритата равнина.