27. Социален навик?
Главната причина, поради която от шестдесетте години насам в Англия има повече от 10 милиона бивши пушачи, са извършващите се социални промени.
Да, знам, здравето и парите са основните фактори за желанието ни да откажем цигарите, но те винаги са си съществували. Не е необходимо да ни предупреждават за опасността от раковите заболявания, които опропастяват живота ни. Човешкото тяло е най-сложното нещо на земята и още при първото дръпване от цигарата пушачът знае, че тя е отровна.
Единствената причина да пропушим е социалният натиск от страна на приятелите ни. Единственият безспорен „плюс“ на пушенето е, че някога е било смятано за напълно приемлив социален навик.
Днес всички, включително и самите пушачи, го смятат за антисоциален навик.
В миналото пушеха силните мъже. Да не пушиш се приемаше за проява на малодушие и всички ние полагахме страхотни усилия, за да се научим да пушим. В кръчмите и клубните барове повечето мъже наперено поемаха и издишваха тютюневия дим. Над главите им се стелеха облаци и таваните, които не се боядисваха често, скоро пожълтяваха или ставаха кафяви на цвят.
Днес положението е коренно различно. Днес силният човек няма нужда от цигари. Днес силният човек не е зависим от наркотици.
С настъпването на революционните социални промени пушачите днес сериозно се замислят за отказ от цигарите. В днешно време пушачите се смятат за хора със слаб характер.
Най-значимата тенденция, която наблюдавам след публикуването на първото издание на книгата ми през 1985 г., е засилващото се ударение върху антисоциалния аспект на тютюнопушенето. Отдавна мина времето, когато цигарата бе атрибут, с който се гордееха жената-интелектуалка и силният мъж. Сега всеки знае, че хората продължават да пушат, само защото не са успели да се откажат или пък се страхуват да го направят. Заповедите, забраняващи пушенето в службата и на обществени места, нападките на самодоволните екс-пушачи ежедневно приковават пушачите на позорния стълб и тяхното поведение изглежда все по-жалко. Наскоро бях свидетел на нещо, което си спомням от младини, но не бях виждал от години — пушачи, които тръскат пепелта от цигарите си в дланта или джобовете си, защото се притесняват да помолят за пепелник.
По коледните празници преди около три години бях в един ресторант. Беше полунощ. Хората бяха приключили с яденето. Това е моментът, в който обикновено всеки вади цигара или пура, но този път абсолютно никой не пушеше. „Аха! Значи съм им направил впечатление“ — реших самодоволно и попитах келнера: „Ресторантът вече за непушачи ли е?“ Отговорът му беше отрицателен. „Странно. Знам, че хората масово се отказват от цигарите, но все трябва да има поне един пушач“, помислих си аз. Накрая в един ъгъл някой си запали цигара и като че ли това послужи за знак на останалите пушачи в ресторанта. До този момент всеки си бе мислил: „Възможно ли е аз да съм единственият пушач тук?“
Голяма част от пушачите вече не палят цигара между блюдата, защото се чувстват неудобно. Много пушачи не само се извиняват на хората, седнали на същата маса, но и се оглеждат, за да видят дали някой няма да ги скастри. С всеки изминал ден все повече пушачи напускат потъващия кораб, а онези, които остават, се страхуват, че може да потънат заедно с него.
НЕ ДОПУСКАЙТЕ ТОВА ДА ВИ СЕ СЛУЧИ!
