Алън Кар
Не пуша вече! (27)

22. Волевият метод за отказ от цигарите

В нашето общество е общоприето да се мисли, че да се откажеш от цигарите е трудно. Дори и книгите, които ви съветват как да спрете да пушите, обикновено започват с това, колко е трудно. А всъщност е съвсем лесно. Да, разбирам съмненията ви в моето твърдение, но просто се замислете за момент.

Да пробягаш километър и половина за по-малко от четири минути е трудно. Необходими са години на упорита тренировка, но дори и тогава може би физически няма да сте в състояние да постигнете целта си. (За повечето от постиженията ни се иска психическа издръжливост. Не е ли странно колко непостижим ни се виждаше такъв резултат преди Банистър да го направи? А сега ни се струва нещо обикновено.)

А за да спрете да пушите, се иска единствено да не пушите повече. Никой не ви принуждава да пушите (освен вие самите) и за разлика от храната и водата, цигарите не са ви необходими, за да живеете. Така че щом човек иска да спре да пуши, защо да му е толкова трудно да го направи? Изобщо не е трудно. Пушачите го превръщат в проблем, защото прибягват до волевия метод. Според моята дефиниция волеви е всеки метод, който създава у пушача чувството, че жертва нещо.

Нека да се спрем на този метод.

Човек не решава да стане пушач. Просто експериментира с първите няколко цигари и понеже те имат отвратителен вкус, той е убеден, че може да спре, когато пожелае. Общо взето, пушим тези няколко първи цигари само когато на нас ни се иска и това обикновено става в компанията на други пушачи.

Но преди да се осъзнаем, ние не само вече редовно си купуваме цигари и пушим, когато ни се прииска, а започваме да пушим непрекъснато.

Обикновено минава твърде дълго време, преди да разберем, че сме пристрастени, тъй като живеем с илюзията, че пушачите пушат, защото цигарите им харесват, и не разбираме, че за тях те са се превърнали в необходимост. Тъй като цигарите не са ни приятни (и никога не са били), ние се самозалъгваме, че можем да ги оставим, когато пожелаем.

По принцип проблемът възниква, чак когато се опитаме да спрем да пушим. В повечето случаи правим първите си опити още в началото, най-често поради липса на пари (младежът среща своята любима, двамата започват да пестят, за да създадат семейство и не искат да харчат излишни пари за цигари) или заради здравето си (юношата все още спортува усилено, но установява, че започва да се задъхва). Независимо от причините, пушачът винаги чака да дойде някаква стресова ситуация, било недостиг на пари, било здравословни проблеми. Той спира да пуши, но малкото чудовище настоява да получи храната си. На пушача му се иска да запали цигара и тъй като не може, това още повече го депресира. Не може да прибегне до онова, което е използвал преди, за да се освободи от стреса и така той се чувства още по-зле. И след период на терзания често се решава на компромис: „Ще ги намаля“, „Не съм избрал подходящ момент“, или: „Ще изчакам, докато тази стресова ситуация премине“. Обаче щом се освободи от стреса, вече не се налага да спира цигарите и не подновява опитите си да ги остави до следващия стресов момент. Естествено, моментът никога не е подходящ, защото в живота на повечето хора стресът не намалява, а се усилва. Излизаме изпод крилото на родителите си и започваме сами да се борим с живота, създаваме семейство, теглим заеми срещу ипотека, раждат ни се деца, назначават ни на по-отговорна длъжност и така нататък. Разбира се, стресът в живота на пушача никога не намалява, защото именно цигарите водят до стрес. Колкото по-големи дози никотин поема човек, толкова по-депресиран се чувства, и илюзията му, че не може да живее без да пуши, се задълбочава.

Представата, че стресовите ситуации в живота се увеличават е измамна и тя се подхранва от самото пушене или друго подобно средство, в което търсим опора. На това ще се спра по-подробно в глава 28.

След първите си неуспешни опити пушачът обикновено започва да се надява, че някой ден ще се събуди и вече просто няма да му се пуши. Тези надежди обикновено се подхранват от разказите на някои бивши пушачи (например: „Разболях се от грип и след това желанието ми да пуша изчезна“).

Не се заблуждавайте. Проучил съм всички подобни истории и знам, че нещата съвсем не са така прости, както изглеждат. Обикновено пушачът вече е бил готов да остави цигарите и грипът само е ускорил изпълнението на решението му. Тридесет и няколко години все чаках да се събудя някоя сутрин с желанието никога повече да не погледна цигара. И в същото време, когато ме боляха гърдите, с нетърпение очаквах болката да премине, защото ми пречеше да пуша.

В повечето от случаите, когато хората спират да пушат „просто така“, те са изживели някакъв шок. Или някой от близките им роднини е починал от свързана с пушенето болест, или са се уплашили, че могат да се разболеят. Много по-лесно е да кажеш: „Просто един ден реших да зарежа цигарите. Такъв човек съм“. Не се заблуждавайте! Няма да спрете да пушите, ако вие самите не направите тази стъпка.

Да видим защо волевият метод е толкова труден.

През по-голямата част от живота си възприемаме подхода на щрауса и заравяме главите си в пясъка, казвайки си: „Спирам цигарите от утре“.

От време на време се случва нещо, което ни кара да се опитаме да спрем да пушим — здравето, парите, неодобрението на обществото, острите пристъпи на задушаване или осъзнаването на факта, че всъщност цигарите не са ни приятни.

Независимо от причината, ние измъкваме главата си от пясъка и се захващаме да претеглим всички „за“ и „против“ пушенето. Тогава установяваме онова, което ни е известно открай време: при рационална оценка на плюсовете и минусите изводът винаги е:

СПРИ ДА ПУШИШ.

Ако трябва да оцените преимуществата на отказа от цигарите по десетобалната система и направите същото по отношение на плюсовете от пушенето, общият сбор на точките в полза на отказа далеч ще превиши броя на точките в полза на пушенето.

На пушача му е пределно ясно, че ще бъде по-добре, ако не пуши, но въпреки това смята, че прави жертва. Макар че това е илюзия, въздействието и е силно. Без да знае защо, пушачът е убеден, че цигарата му помага както в добри, така и в лоши моменти.

Преди да се опита да откаже цигарите, мозъкът му е вече зомбиран от обществото, а пристрастяването му към тютюна още повече го зомбира. Мисълта, че „да оставиш цигарите е много трудно“ още повече усложнява нещата.

Той е чувал разказите на хора, които не са пушили месеци наред, но все още отчаяно мечтаят за една цигара. Има и вечно недоволни бивши пушачи (оставили пушенето хора, които цял живот съжаляват, че не могат да си запалят така желаната цигара). Чувал е за пушачи, които не пушат от години и очевидно си живеят щастливо, но щом запалят веднъж, отново се пристрастяват. Вероятно познава и пушачи, чието болестно състояние е в напреднал стадий, които продължават да пушат и да се самоунищожават, въпреки че цигарите определено не им доставят удоволствие. Освен това, въпросният пушач вероятно също е изпадал в подобно положение.

И така, вместо да започне с чувството: „Страхотно! Чухте ли новината? Вече не пуша“, той е завладян от мрачна обреченост, все едно му предстои да изкачи връх Еверест, и е твърдо убеден, че щом веднъж малкото чудовище е забило куките си, няма спасение от него. Когато се опитват да спрат цигарите, много пушачи дори се извиняват на приятели и близки: „Вижте какво, опитвам се да зарежа цигарите. През следващите няколко седмици сигурно ще съм доста раздразнителен. Постарайте се да ме изтърпите“. Повечето опити са обречени на провал още преди да започнат.

Да приемем, че пушачът изкара няколко дни без цигари. Дробовете му започват бързо да се освобождават от катрана. Пушачът не си купува цигари, следователно има повече пари в джоба си. И ето че причините, поради които най-вече се е отказал да пуши, бързо изчезват от мисълта му. Получава се същото, както ако станете свидетели на тежко пътно произшествие, докато карате колата си. Известно време карате по-внимателно, но щом ви се случи да закъснеете за някаква среща, забравяте произшествието и отново подгонвате колата.

В пушенето — като в игра на теглене на въже — малкото чудовище във вас ви дърпа, защото не си е получило дажбата. Физическа болка няма; чувството не е по-различно от онова, което човек изпитва при настинка, но това не го кара да спре работата си, нито пък го потиска, той просто го подминава. Но единствената мисъл на пушача е, че му се иска да си запали. Той не е много наясно защо това е толкова важно за него. Малкото чудовище навива голямото чудовище в ума му и човекът, който само преди няколко часа или преди няколко дни е изреждал причините, поради които трябва да откаже цигарите, отчаяно си търси претекст, за да пропуши отново. Ето какво си мисли:

1. Животът е толкова кратък. Може да гръмне бомба. Утре мога да попадна под колелата на някой автобус. Много е късно да се отказвам от пушенето. Казват, че в днешно време от всичко може да те хване рак.

2. Моментът не е подходящ. Трябваше да изчакам до Коледа /да мине отпуската ми/ тази стресова ситуация в моя живот/.

3. Не мога да се съсредоточа. Раздразнителен съм и избухвам лесно. Не мога да си върша работата както трябва. Ставам непоносим за семейството и приятелите си. Няма как, заради тях трябва отново да пропуша. Аз съм непоправим пушач и никога няма да се чувствам щастлив без цигари. (Това беше причината, поради която лично аз пуших в продължение на тридесет и три години.)

На този етап пушачът обикновено се предава. Пали цигара и раздвоението продължава с още по-голяма сила. От една страна, той чувства огромно облекчение, че не изпитва вече непреодолимата нужда от цигари, тъй като малкото чудовище получава дажбата си; от друга страна, ако е издържал дълго време, без да пуши, когато отново запали цигара, вкусът и е ужасен и пушачът не може да си обясни защо изобщо пуши. И започва да си мисли, че му липсва воля. Всъщност въпросът не е до липсата на воля, той просто е променил решението си и като се има предвид подадената на мозъка му нова информация, решението е напълно рационално. Какъв смисъл има да бъдеш здрав, ако се чувстваш нещастен? Какъв смисъл има да си богат, щом си нещастен? Абсолютно никакъв. Много по-добре е да живееш кратко, но приятно, отколкото дълго и нещастно.

За щастие, това не е истина — точно обратното. Животът на непушача е далеч по-приятен, но това бе илюзията, която ме караше да пуша тридесет и три години, и трябва да си призная, че ако истината беше такава, все още щях да пуша (едно уточнение — всъщност нямаше да съм вече на този свят).

Терзанията на пушача нямат нищо общо с абстинентния синдром. Вярно е, че той ги подсилва, но всъщност агонията е психическа, предизвикана е от съмнението и липсата на сигурност. Тъй като пушачът започва с чувството, че прави жертва, той се чувства ощетен, а това е форма на стрес. По време на стрес разумът му диктува да си запали цигара. Следователно, щом спре цигарите, той иска цигара. Но вече не може да си запали, защото е решил да не пуши. Това още повече го депресира и омагьосаният кръг се затваря.

Друго нещо, което прави отказът от цигарите труден, е очакването нещо да се случи. Ако целта ви е да вземете изпита си за шофьорска книжка, щом го изкарате, целта със сигурност е постигната. При волевия метод човек си казва: „Ако мога да изкарам достатъчно дълго без цигара, желанието ми да пуша накрая ще мине“.

Как ще разберете кога сте постигнали целта си в този случай? Никога няма да разберете, защото чакате нещо да се случи, а то не идва. Спирате да пушите, щом угасите последната си цигара и всъщност онова, което чакате, е да видите колко време ще мине, преди да пропушите отново.

Както вече споменах, агонията, която преживява пушачът, е психическа и тя се дължи на чувството на несигурност. Физическа болка няма, но мъките са големи. Пушачът е нещастен и несигурен в себе си. Мозъкът му не забравя за цигарите, мисълта, че му се пуши, става все по-натрапчива.

Минават дни и седмици на мрачно униние. Умът му е завладян от съмнения и страхове.

„Колко дълго ще изпитвам това непреодолимо желание?“

„Ще бъда ли някога пак щастлив?“

„Ще имам ли изобщо желание да се събудя някоя сутрин?“

„Ще ми достави ли храната някога пак удоволствие?“

„Как ще се справям със стреса по-нататък?“

„Ще се забавлявам ли някога в компания, както преди?“

Пушачът чака нещата да се оправят, но естествено, поддал се на унинието, цигарата му изглежда все по-ценна.

Всъщност нещо наистина се случва, но той не го съзнава. Ако изкара три седмици, без да пуши, физическият му глад за никотин изчезва. Но както вече ви казах, синдромът на отказа от никотин е в толкова лека форма, че пушачът не го усеща. Много пушачи след около три седмици решават, че са се „отървали“ от цигарите. Тогава палят цигара, за да го докажат, и ето че всичко започва отново. Цигарата има отвратителен вкус, но отказалият се пушач вкарва никотин в организма си и щом угаси първата цигара, организмът започва да се освобождава от него. Някъде в подсъзнанието си пушачът чува слаб гласец: „Трябва да си запалиш още една“. Да, пушачът е зарязал цигарите, но ето че отново попада в капана.

Обикновено пушачът не пали втората си цигара веднага. Мисли си, че няма да се пристрасти отново. Минава известно време — може би няколко часа, дни или седмици. И отказалият цигарите пушач си казва: „Е, не пропуших, така че няма нищо страшно, ако си запаля една цигара“. Но ето че макар и да се е отказал, отново попада в капана.

За пушача, успял да остави цигарите по волевия метод, времето минава бавно и трудно, защото главният проблем е промиването на мозъка му. Дълго след като се е освободил от физическата си зависимост от никотина, той съжалява, че не може да си запали цигара. Накрая, ако се е въздържал достатъчно дълго време, убеждението, че няма да се поддаде на изкушението, се затвърждава. Престава да се оплаква и приема, че може да се живее без цигари, при това животът без тях е приятен.

Много пушачи успяват с този метод, но той е труден, мъчителен и неуспехите при него са повече от успехите. Дори онези, които успяват, са уязвими и лесно могат да пропушат отново. До известна степен мозъкът им си остава промит и те вярват, че цигарата им помага както в тежки, така и в приятни моменти. (Повечето непушачи също страдат от тази заблуда. И те са подложени на зомбиране, но или не могат да се научат да „изпитват удоволствие“ от цигарите, или не искат да вземат „лошата страна“.) Това обяснява защо мнозина, въздържали се от цигарите дълго време, пропушват отново.

Много бивши пушачи от време на време си позволяват по една пура или цигара просто „за кеф“, или за да се убедят колко отвратителен е вкусът им. Пурата, или цигарата, постигат желания ефект, но щом я угасят, организмът започва да изхвърля никотина и слабият гласец в подсъзнанието започва да нашепва: „Запали си още една“. Ако се поддадат на изкушението, вкусът в устата им продължава да е гаден, и те си казват: „Чудесно! Щом пушенето не ми харесва, няма да се пристрастя отново. След Коледа /след отпуската/ след тази травма/ пак ще ги спра“.

Твърде късно. Вече са пристрастени. Капанът, в който са се хванали първия път, щраква отново.

Както непрекъснато повтарям, тук не става въпрос за удоволствие. То никога не е съществувало. Ако пушехме, защото ни харесва, никой никога не би повторил, ако е изпушил една-единствена цигара. Приемаме, че тютюнът ни харесва, само защото не можем да повярваме, че сме толкова глупави да пушим, след като това не ни доставя никакво удоволствие. Ето защо в повечето случаи пушим несъзнателно. Ако докато пушите, се съсредоточите върху гадната миризма на дима, който влиза в белите ви дробове, и ако си повтаряте, че през живота ви това ще ви струва 30 000 лири, и че цигарите ще ви докарат рак на белите дробове, дори илюзията, че пушенето е удоволствие, ще се разпръсне. Когато човек се опитва да затвори очите си за вредата от тютюнопушенето, той се чувства като глупак. Да погледне истината в очите за него би било непоносимо! Ако наблюдавате пушачите, особено когато са на някакво тържество, ще забележите, че те са щастливи, само когато не осъзнават, че държат в ръката си цигара. Щом се усетят, изпитват неудобство и започват да се извиняват. Пушим, за да храним малкото чудовище, … и щом прогоним малкото чудовище от тялото си и голямото чудовище от ума си, нуждата и желанието да пушим ще изчезнат.