Алън Кар
Не пуша вече! (12)

7. Промиването на мозъка и „спящият партньор“

Първо, как и защо започваме да пушим? За да разберем това напълно, трябва да изследваме мощното въздействие на подсъзнанието или, както аз го наричам, „спящия партньор“.

Всички сме склонни да си мислим, че сме интелигентни, владеещи положението човешки същества, които сами определят житейския си път. Но всъщност 99 процента от нашите прояви са моделирани под външно влияние. Ние сме продукт на обществото, в което сме израснали: облеклото ни, дома, в който живеем, начина ни на живот, дори и онези неща, по които се различаваме, например, подкрепата ни за една или друга политическа партия. Не случайно привържениците на лейбъристите произлизат преди всичко от работническата класа, докато консерваторите се подкрепят от средната класа и висшето общество. Подсъзнанието оказва изключително силно влияние върху живота ни и милиони хора могат да се заблудят по-скоро по отношение на реалните факти, отколкото в преценката си. Преди Колумб да поеме на околосветско пътешествие, преобладаващото мнение е било, че Земята е плоска. Днес знаем, че тя е кръгла. Колкото и книги да напиша, за да ви убедя, че е плоска, няма да успея да го направя, но, от друга страна, колцина от нас са летели в Космоса, за да видят планетата ни като кълбо? Дори и да сте направили околосветско пътешествие със самолет или с кораб, откъде можете да сте сигурни, че не сте се движили в кръг над някаква плоска повърхност?

Хората от рекламата добре познават силата на адресираното към подсъзнанието внушение, а оттук и огромните плакати, на които се натъква пушачът, когато кара колата си или разгръща страниците на някое списание. Мислите си, че това са хвърлени на вятъра пари? Грешите! Убедете се сами. Следващия път, когато влезете в кръчма или ресторант в някой студен ден и вашият компаньон ви попита какво ще пиете, вместо да му кажете просто „бренди“ (или друга напитка, която желаете), отговорете му по следния начин: „Знаеш ли какво би ми доставило удоволствие днес? Чудесната, искряща топлина на едно бренди“. Ще видите, че дори хора, които не си падат по брендито, ще си поръчат.

От най-ранно детство подсъзнанието ни ежедневно е бомбардирано с информация, която ни казва, че цигарите спомагат за релаксацията ни, вдъхват ни увереност и кураж, и че най-ценното нещо на този свят е една цигара. Мислите си, че преувеличавам? Когато гледате филм или пиеса, в която някой от героите ще бъде екзекутиран или разстрелян, какво е неговото последно желание? Точно така, да изпуши една цигара. Съзнанието ни не регистрира този факт, но „спящият партньор“ има достатъчно време да го абсорбира. Какво е всъщност посланието? „Най-ценното нещо на този свят, моята последна мисъл и действие, ще бъде да изпуша една цигара.“ Във всеки филм за войната на ранените дават цигари.

Смятате, че напоследък нещата са се променили? Не е така, все още бомбардират децата ни с огромни плакати и реклами в списанията. Предполага се, че рекламирането на цигари по телевизията днес е забранено, и все пак в най-гледаното телевизионно време непрекъснато виждаме играчите на билярд или на стрелички с цигара в уста. Програмите обикновено се спонсорират от тютюневите гиганти и това е най-зловещата тенденция в днешната реклама: свързването на спортните събития с живота на богаташите. Състезателните коли, участващи в „Гран При“, са конструирани с парите на производителите на цигари и дори носят техните имена — или може би е обратното? Днес по телевизията показват дори реклами, в които след секса в леглото, голите партньори заедно пушат цигара. Закодираното послание е ясно. Възхищавам се на умението на хората, рекламиращи малката пура — не на мотивите им, но на хитроумното внушение, съдържащо се в сцени от този род: виждаме мъж, изправен пред смъртта или някакво бедствие — балонът му гори и всеки момент ще падне на земята, кошът на мотоциклета му а-ха да пропадне в реката, или — пред нас е Колумб, а корабът му се е надвесил на ръба на света. Думи няма, чува се тиха музика. Мъжът пали пурета и на лицето му се изписва блаженство. Съзнанието на пушача дори не усеща, че това е реклама, но „спящият партньор“ покорно асимилира очевидното послание.

Наистина, има и плакати в обратен смисъл — те ни предупреждават за опасността от ракови заболявания, ампутация на краката и лош дъх — но те не могат да накарат хората да спрат да пушат. Логически погледнато, би трябвало да постигнат целта си, но не се получава така. Те дори не могат да предпазят младежите от цигарите. През всичките си години на пушач искрено вярвах, че ако съм бил наясно с връзката между рака на белите дробове и цигарите, никога нямаше да пропуша. Всъщност истината е, че това няма абсолютно никакво значение. Днес попадаме в същия капан, в който сър Уолтър Рали^[1] се е хванал навремето. Кампаниите против тютюнопушенето просто допринасят за объркването ни. На опаковката на самия тютюнев продукт — тези красиви и лъскави пакети, които ни изкушават да погълнем съдържанието им — има предупреждение, напечатано и от двете страни. Но кой ли пушач го чете? Да не говорим, че изобщо не обръща внимание на съдържащото се в него послание.

Според мен всеки водещ производител на тютюневи изделия всъщност използва отправеното от министерството на здравеопазването предупреждение, за да продава продукта си. На много от предупредителните етикети са изобразени вдъхващи ужас паяци, водни кончета и насекомоядни растения. Предупреждението е така внушително и набиващо се на очи, че пушачът не може да не го забележи, колкото и да се опитва да го пренебрегне. Страхът, който той усеща, предизвиква асоциация с лъскавия, златист пакет.

По ирония на съдбата, най-голям принос в зомбирането има самият пушач. Не е вярно, че пушачите са безволеви и физически слаби хора. За да се справиш с отровата, се иска физическа издръжливост.

Това е една от причините, поради които пушачите отказват да приемат изобилните статистически данни, доказващи, че тютюнопушенето е вредно за здравето. Всеки си има някой чичо Фред, който пушел по четиридесет цигари на ден, никога не е бил болен и доживял до осемдесет години. Тези хора изобщо не се замислят за стотиците други пушачи, покосени в разцвета на силите си, нито пък за факта, че чичо им Фред би могъл все още да е жив и здрав, ако не беше пушил.

Ако проведете малко проучване сред приятелите и колегите си, ще установите, че пушачите всъщност са хора със силна воля. Те често ръководят свой собствен бизнес, заемат високи постове или са специалисти в някаква област — лекари, адвокати, полицаи, преподаватели, търговци, медицински сестри, секретарки, домакини, които отглеждат децата си и т.н. С други думи, животът им е изпълнен със стрес. Основната заблуда при пушачите е, че цигарите облекчават стреса, и че те ги свързват с доминиращия тип, с типа, който е в състояние да поеме отговорността върху плещите си и да издържи на напрежението. Естествено, това са именно хората, на които се възхищаваме и на които се стремим да подражаваме. При други тенденцията към пристрастяване се обяснява с монотонната им работа, тъй като втората причина за пушенето е скуката. Но че цигарите разсейват скуката, също е илюзия.

Невероятна е степента, до която промиват мозъците ни. Обществото е обезпокоено от пристрастяването към дишането на лепило или към хероина, но в нашата страна смъртните случаи от дишането на лепило не надвишават десетина на година, а хероинът изпраща в гроба по-малко от сто наркомани годишно.

Има друг наркотик, никотинът, от който са зависими повече от 60 процента от населението и по-голямата част цял живот плащат прескъпо за пристрастяването си към него. Те харчат за цигари парите си, които иначе биха могли да спестят, и всяка година стотици хиляди хора провалят живота си, защото се пристрастяват към тях. Никотинът е убиец номер едно в западното общество, той отнема живота на много по вече хора от пътните катастрофи, пожарите и т.н.

Защо тогава си мислим, че дишането на лепило и поемането на хероин е по-голямо зло, щом в същото време наркотикът, за който харчим голяма част от парите си и който всъщност ни убива, допреди няколко години се смяташе за обществено приемлив навик? Напоследък се налага мнението, че до известна степен това е антисоциален и вреден за здравето навик, но си остава напълно законен и лъскавите пакети цигари се продават по всички вестникарски будки, автосервизи, кръчми и ресторанти. Правителството е най-големият тютюнев монополист. От пушачите то печели по 5 000 000 000 лири на година, а производителите на тютюневи изделия харчат по 100 000 000 годишно само за реклама.

Трябва да си изградите защита срещу това промиване на мозъка така, както бихте постъпили, ако си купувате кола на старо. Кимате любезно, но не вярвате на нито една дума от онова, което ви казва продавачът.

Постарайте се да видите гадостта и отровата, която съдържат лъскавите пакети. Не се оставяйте да ви подведат пепелниците от гравирано стъкло, златните запалки и милионите хора, които са се поддали на измамата. Задайте си следните въпроси:

„Защо пуша?“

„Необходимо ли е да пуша?“

НЕ, РАЗБИРА СЕ, ПУШЕНЕТО НЕ Е НЕОБХОДИМОСТ.

Според мен промиването на мозъка е най-трудно за обяснение. Защо един иначе разумен и интелигентен човек се превръща в малоумник, щом работата опре до пристрастяването му към никотина? Болно ми е да призная, че от хилядите хора, на които съм помогнал да се отърват от пушенето, аз се оказах най-големият идиот.

Не само че стигнах дотам да пуша по сто цигари на ден. Баща ми също пушеше много. Той беше силен човек, покосен в разцвета на силите си, защото бе пушач. Спомням си как кашляше и храчеше сутрин, когато бях момче. Виждах, че не му е приятно и ми бе ясно, че цигарите ще го погубят. Спомням си, че казвах на мама:

„Не ми позволявай да стана пушач.“

На петнадесет години бях запален спортист. Спортуването бе моят живот, бях изпълнен с увереност и смелост. Ако тогава някой ми бе казал, че ще пуша по сто цигари на ден, бих заложил всичките пари, които бих спечелил през целия си живот, че това никога няма да се случи.

На четиридесет бях развил физическа и психическа зависимост от цигарите. Стигнах дотам, че не можех да се занимавам с никаква физическа или умствена дейност, без да пуша. При повечето пушачи подтик към запалването на цигара е нормалният житейски стрес, например, вдигането на телефона или общуването с някого. Не бях в състояние дори да сменя канала на телевизията, без да си запаля цигара.

Знаех, че това ме убива. Не хранех никакви илюзии в това отношение. Но не ми е ясно защо не разбирах, че пушенето се отразява на психиката ми. Та нали истината бе пред очите ми. Абсурдното е, че по някое време в живота си повечето пушачи си въобразяват, че цигарите им доставят удоволствие. Но аз никога не съм се заблуждавал. Пушех, защото смятах, че това ми помага да се съсредоточа и да успокоя нервите си. Сега, когато вече не пуша, ми е трудно да повярвам, че наистина е имало такъв период в живота ми. Това е като пробуждане след някакъв кошмар и всъщност наистина е така. Никотинът е наркотик и той притъпява сетивата ни — усета за вкус, за мирис. Най-лошото при пушенето не е увреждането на здравето или опразването на джоба ни, а изкривяването на съзнанието. Търсим си правдоподобно извинение, за да продължим да пушим.

Спомням си, че по някое време след един неуспешен опит да откажа цигарите започнах да пуша лула. Мислех си, че пушенето на лула не е толкова вредно и така ще поемам по-малко никотин.

Някои от тютюните за лула са абсолютна гадост. Ароматът им може да е чудесен, но вкусът им е ужасен. Помня, че в продължение на три месеца връхчето на езика ми бе възпалено, все едно имах цирей. На дъното в чашката на лулата се събира кафява, гъста и лепкава течност. Понякога човек несъзнателно повдига лулата си и преди да се усети, глътва малко от тази гадост. И веднага започва да повръща, без да се съобразява в каква компания се намира.

Трябваха ми три месеца, за да се науча да пуша с лула, но не мога да разбера защо през това време не седнах да си помисля какъв е смисълът да се подлагам на такова изтезание.

Естествено, щом веднъж човек свикне с лулата, като че ли няма по-доволен от него. Повечето хора, които пушат лула, са убедени, че го правят, защото им е приятно. Но трябвали да полагат толкова усилия, за да свикнат, след като са си живели щастливо и без лула?

Отговорът е, че щом се пристрастим към никотина, зомбирането е още по-жестоко. Подсъзнанието ни знае, че малкото чудовище има нужда от храна и изключваме от ума си всичко друго. Както вече посочих, хората пушат от страх, страхът от онази празнота и несигурност, които усещат, щом престанат да поглъщат никотин. Фактът, че не го съзнават, не значи, че не го изпитват. Това не е нещо, което трябва да разбираме, както котката не знае къде точно минават тръбите с топлата вода; тя просто знае, че ако легне на дадено място, ще усети топлина.

Именно зомбирането прави отказването от цигарите толкова трудно. Обществото промива мозъците ни, докато растем, към това се прибавя и промиването в резултат на собственото ни пристрастяване, а най-голямо влияние в това отношение имат приятелите, роднините и колегите.

Единственото нещо, което ни кара да пропушим, е фактът, че всички други го правят. Иначе си мислим, че пропускаме нещо. Полагаме неимоверни усилия, за да се научим да пушим, и все пак никой от нас не може да разбере какво толкова би пропуснал. Но винаги, щом видим някого с цигара в уста, решаваме, че тук сигурно има нещо, иначе той не би пушил. Дори и когато се отърве от този навик, бившият пушач има усещането, че се е лишил от нещо, когато види някой да пали цигара на парти или друго събиране. Той се чувства в безопасност. Може да си позволи една цигара. И преди да се е осъзнал, отново попада в капана.

Въздействието от промиването на мозъка е силно и трябва да осъзнаем последиците му. По-възрастните пушачи сигурно си спомнят детективския радиосериал с Пол Темпъл, който беше много популярен след войната. В една от сериите ставаше въпрос за пристрастяването към марихуаната или „тревата“, както я наричат. Зли хора продават на пушача цигари с „трева“, без той да знае. Нищо лошо не му се случва. Той просто се пристрастява и е принуден да продължи да купува тези цигари. (По време на консултациите си при мен буквално стотици пушачи признават, че са опитвали „тревата“. Никой от тях не ми е казвал, че е развил зависимост от нея.) Бях около седемгодишен, когато слушах радиосериала. Така получих първите си познания за наркоманията. Мисълта, че развиваш зависимост от наркотика, която те принуждава да продължаваш да го поемаш, ме изпълни с ужас. И до ден днешен, макар и да съм почти убеден, че „тревата“ не води до пристрастяване, не бих посмял дори да си дръпна от цигара с марихуана. Каква ирония. Всъщност се оказах наркоман, използващ наркотик, който предизвиква най-силната зависимост на света. Колко хубаво би било, ако Пол Темпъл ме бе предупредил за опасността от самата цигара. И не е ли ирония на съдбата, че повече от четиридесет години по-късно, докато за изследванията в областта на раковите заболявания се влагат хиляди лири, в същото време се пръскат милиони, за да бъдат привлечени здравите юноши към мръсния плевел, от чиито продажби собственото ни правителство обира лъвския пай?

Скоро ще преодолеем последствията от зомбирането. Онеправдани са не непушачите, а нещастните пушачи, които цял живот плащат със:

ЗДРАВЕ

ЕНЕРГИЯ

ПАРИ

ДУШЕВЕН ПОКОЙ

УВЕРЕНОСТ

СМЕЛОСТ

САМОУВАЖЕНИЕ

ЩАСТИЕ.

И какво печелят в замяна на тези огромни жертви?

АБСОЛЮТНО НИЩО, освен илюзията, че се опитват да си възвърнат душевния покой, спокойствието и увереността, които за непушачите са нещо естествено.