Джек Слейд
Път към ада (9)

* * *

Ласитър имаше странното усещане, че се носи някъде в облаците. Нямаше я обаче нито слънчевата светлина, нито синьото небе. Всичко наоколо бе обгърнато в абсолютен мрак.

Опита се да се раздвижи, но движенията му бяха ограничени в тясно пространство. Главата му ехтеше и го мъчеше непоносима болка. Долови приглушени шумове, които наподобяваха търкалянето на колелата на каруца. Подът под гърба му вибрираше.

Тогава паметта му започна бавно да се възвръща. Той вдигна предпазливо дясната си ръка и напипа груба нерендосана дъска. Миришеше на ела или бор. Прояснението дойде внезапно — той лежеше в ковчег! Бяха го сметнали за мъртъв и сега го караха към гробището, заедно с онези типове, които успя да застреля.

По тези места обикновено постъпваха така след престрелка. Жертвите се погребваха възможно най-бързо. Обикновено не заслужаваха достойно погребение. Трябваше да изчезнат така, както бяха живели. Без съчувствие, без мъка.

И сега щяха да изкопаят голям общ гроб. Кръстът с имената им щеше бързо да изгние, гробът скоро щеше да обрасне с буйна трева.

Каруцата спря. През дъските на простия ковчег се дочуха груби гласове. Последва тропот и стържене. Вероятно снемаха другите ковчези от платформата на количката. Най-сетне дойде и неговият ред. В един миг едва потисна неудържимия импулс да заудря с юмрук по капака на ковчега, но после размисли, че вероятно ще бъде по-добре, ако изчака още малко.

Вдигнаха ковчега и го пренесоха на известно разстояние, след което го пуснаха на земята. Сигурно веднага щяха да започнат да копаят гроба.

Чуха се стъпки, които се отдалечаваха. Ласитър бе обгърнат от пробна тишина. Въздухът в ковчега ставаше все по-тежък. Ласитър се опитваше да не диша дълбоко, за да не изразходва кислорода.

Времето течеше мъчително бавно. Обзе го чувството, че се носи в някаква безкрайна вечност. След известно време отново се чу шум от местене на ковчези. Някой каза:

— Всичко на всичко осем парчета. Добре направихме, че напоследък поработихме и си подготвихме работата занапред. Като че ли съм имал някакво предчувствие. И така, до утре сутринта, момчета! Най-напред се наспете добре. Утре вечер ще заровим цялата тази банда. Но първо ще погребем Алис и Питър.

— Шефе, дали да не изчакаме, докато обесят Мадник и неговия съучастник?

— Може да минат още няколко дни дотогава. Нали знаете, нашият съдия не издава прибързани присъди.

— Дочух нещо друго, шефе. И двамата ще увиснат на бесилката утре до залез-слънце. Веднага след погребението на Алис и Питър. Нещо се мъти в града. Алекс Маккинън е взел нещата в свои ръце. Той е като полудял. Повечето мъже са твърдо на негова страна. Освен това изглежда, че братята Булок и банкерът ще ги подпомогнат със стрелци.

— Аз съм настрана от тези неща — каза старият гробар. — Когато тълпата буйства, може да ти струва живота, ако се противопоставиш. Е, лека нощ. Аз ще поразчистя още малко.

Ласитър чу шум от затваряне на врата. В продължение на минута цареше пълна тишина. Отново изпита желание да почука по капака на ковчега, но това вече не беше необходимо. Някой вече се опитваше да го отвори. След малко капакът се повдигна и Ласитър съзря в мътната светлина на един фенер обраслото с брада лице на възрастен мъж.

— Здрасти! Ето те и тебе, синко — каза сдържано старецът. — Ела, ще ти помогна…

Ласитър успя обаче без чужда помощ да се изправи и да изпълзи от неудобния дървен сандък.

— Веднага разбрах, че не си мъртъв — каза старецът съучастнически. — Но това беше единственият начин да те изведа в безопасност.

— Страхотна хитрост! — каза Ласитър. — Значи ти си един от противниците на Булок.

Старецът му протегна ръка.

— Казвам се Ной Стоун. Емили ми разказа за тебе. Тя смята, че точно ти си истинският мъж, който ще разчисти цялата тази измет.

— За мен сега е важно само моето момиче — каза Ласитър и приседна върху куп наредени дъски. — Всичко останало ще се уреди от само себе си.

— Надявам се, че си прав.

Старият Ной му подаде шише, пълно до половината с някаква течност.

— Вземи, това е добро лекарство. Сам съм го приготвил.

Ласитър опита предпазливо. Имаше наистина освежаващ вкус и леко пареше в гърлото. Той веднага пое една по-голяма глътка и усети как в стомаха му се разлива благотворна топлина и после се разпространява по цялото му тяло.

— Това е билкова ракия — обясни старият Ной. — Ще ти дам една бутилка за из път.

— Емили знае ли, че съм жив?

— Копнее да те види и да се грижи за тебе.

Ласитър се усмихна.

— Едва ли ще й се удаде тази възможност.

— Защо, какво си намислил?

— Ще видим.

— Не е необходимо да ми го издаваш. Досещам се вече. Искаш да измъкнеш момичето си оттам. Да се надяваме, че ще успееш. За да проникнеш в ранчото Хакмесер, е необходима малка армия. То е истинска крепост, осигурена от всички страни.

— Не се безпокой за мене.

— И в твоето състояние… — продължи старецът и поклати глава. — Трябва да изчакаш, докато нещата се успокоят. Ще удариш тогава, когато те забравят напълно. Във всеки случай, аз бих постъпил така, ако бях на твое място.

— Но не си — каза Ласитър сухо. — Знам много добре какво трябва да направя.

— Ама и ти си корава глава — старият Ной се усмихна с уважение. — Бих искал да ти помогна с нещо.

— Много мило от твоя страна, Ной. Но най-добре е да свърша сам това, което съм намислил. А управителят — той беше ли застрелян?

— Той изобщо не се е намесвал. Прекарал цялото време в кръчмата и се забавлявал с едно момиче на бара. Казват, че бил силно шокиран, когато научил какво се е случило. Заявил, че ужасно съжалява за тебе. Не предполагал, че си бил такъв звяр. Имал те почти за свой приятел.

— А големите босове казаха ли нещо?

— Естествено. Обичайните баналности. Били потресени, невероятен ужас — и други подобни дрънканици. Сигурно знаеш за какво става дума.

— А как реагира шерифът?

— Коректно, както винаги. Според показанията на оцелели свидетели, по неизяснени причини ти си открил стрелба по четирима от хората на Булок. Или, по-ясно казано, ти си стрелял по тях без предупреждение и без да им дадеш никаква възможност да се защитят. А когато приятелите им се притекли на помощ, тогава истински си побеснял. Носи се даже мълвата, че ти си един от онези кръвожадни вълци чудовища, които живеят в подземни пещери. Тук, в покрайнините на пустинята, се раждат най-страховити легенди. Според една от тях, тези жестоки хищници излизат веднъж на пет години от подземните си бърлоги и се преобразяват за кратко време в двукраки чудовища. Затова, въпреки че те смятаха за мъртъв, един от добре платените убийци на Булок искаше за по-голяма сигурност да те застреля още веднъж в тила. Добре че в последния момент се намеси шерифът.

— Какво направи той след това?

— Какво можеше да направи? Той бе длъжен да се съобразява с показанията на свидетелите. Нямаше никой, който да твърди противното. Всички били действали при неизбежна самоотбрана.

— Братята Булок са явно много по-изпечени, отколкото предполагах досега.

— Не са само братята Булок, синко — каза старият Ной сериозно. — Мисля, че в дъното на всичко стои Крис Финерти. Трябва най-много да се пазиш от него.

— Знам, знам, Ной. Между другото, вече имах възможността да побъбря с него почти час.

— Да, и той е прозрял големия си шанс — изръмжа старият Ной. — Струва ми се, че са искали да те хванат жив. Прав ли съм?

— Защо мислиш така?

— Защото в противен случай можеха да те очистят веднага. Това щеше да бъде много по-лесно за тях.

Ласитър го потупа по рамото.

— Схванал си, Ной. Трябвах им жив. Искаха да ме използват като средство за натиск върху моята годеница. Очевидно тя никак не е лесна за тези развратни типове. Но тези негодяи сигурно скоро ще я подложат на мъчения, които няма да може да понесе. Затова трябва да побързам. А сега ще ми покажеш ли най-прекия път до хотела на Емили?

— Веднага. Преди това искам да ти дам нещо. Нали ти обещах.

Подхилвайки се, старчето започна да рови в купчина дървени стърготини и не след дълго измъкна една малка бутилка.

— Ето лекарството, синко. То ще ти даде нови сили.

— Благодаря, Ной — каза Ласитър и също се усмихна.

 

 

Около пет следобед, след като бе отминала най-голямата горещина на деня, траурната процесия бавно пое към гробището. Двата ковчега, обсипани с цветя, бяха поставени на обвитата с черен плат катафалка. Зад колата вървяха опечалените близки. До банкера Джон Причърд бяха неговите приятели — братята Булок. Той нямаше близки.

Докато траурното шествие, в което участваха почти всички жители на градчето, се точеше по Мейн стрийт, Ласитър се промъкна откъм задната страна на офиса на шерифа.

Всичко вървеше по-гладко, отколкото бе очаквал. Задната врата не беше заключена и Ласитър успя да проникне безшумно. От Емили бе узнал, че по време на погребението в офиса щеше да дежури помощник-шерифът Виктор Иънг с двама допълнително назначени помощници.

Самият Виктор Иънг, а също шерифът и съдията, бяха посветени в тайния план. За това се беше погрижила Емили. Тези трима мъже, а също и старият Ной Стоун и съпругът на Емили — Франц, бяха единствените, които знаеха. Ласитър трябваше обаче сам да освободи двамата затворници. Никой не биваше да узнае, че шерифът и съдията са дали благословията си за това начинание. За тях това бе единствената възможност да попречат задържаните да бъдат линчувани.

В коридора Ласитър завърза кърпата си така, че да скрие лицето му. Двамата временни помощници не биваше да го познаят. По-късно и те, и помощник-шерифът Иънг, трябваше да заявят, че нападателят е бил непознат.

Изглеждаше, че всичко върви по плана. Истинско щастие, че съществуваха хора като Емили, като шерифа и съдията, като стария гробар Ной Стоун. И, разбира се, като помощник-шерифа, който скоро щеше да заеме шерифския пост. Всички те облекчаваха неимоверно задачата на Ласитър.

Той завъртя бавно дръжката на вратата. Бравата беше добре смазана и не издаде ни най-малък шум. Тогава Ласитър отвори вратата със замах. В дясната си ръка държеше револвера. Оръжието не беше готово за стрелба. А и защо? Нали цялата работа беше предварително скроена?

Това, което се разкри пред погледа му обаче, беше извънредно обезпокоително. Помощник-шерифът и двамата временни помощници бяха проснати на пода на средата на канцеларията. И тримата бяха в безсъзнание. Главите им бяха окървавени. Ясно личаха следите от нанесения им жесток побой. Освен това те бяха оковани във вериги и устата им бяха запушени, така че да не са в състояние да вдигнат тревога, когато дойдат на себе си.

Братята Булок бяха подготвили всичко перфектно.

Ласитър долови гласове откъм коридора с килиите. Като внимаваше да не вдига шум, той взе една рязана пушка от пирамидата с оръжията. Ситуацията го налагаше. Не биваше да се излага повече на излишни рискове.

Той блъсна с крак вратата, която бе само леко притворена.

— Горе ръцете! — извика той през маската. Тримата бандити, които бяха в коридора към килиите, извадиха револвери. Ласитър стреля последователно с двете цеви. И тримата му противници се свлякоха на пода. Вече не мислеха за съпротива.

На колана на единия бе окачена връзката ключове, която принадлежеше на канцеларията на шерифа. Ласитър бързо намери ключа за килията, зад чиито решетки в жегата се пържеха двамата обречени на смърт.

— Хайде, побързайте! — прошушна Ласитър. — Вземете оръжие от канцеларията! Приготвил съм коне!

Чарлз Мадник и неговият съдружник го последваха, без да промълвят нито дума. Половин минута по-късно те излетяха от задната врата към двора. Ласитър бе завързал три коня зад група дървета.

Мъжете тъкмо се канеха да скочат на седлата и да препуснат, когато изскочиха първите конници. Без съмнение те бяха хора от въоръжената банда на Булок. Бяха общо осем души на коне и откриха незабавно огън, щом зърнаха тримата бегълци. Ласитър бе взел със себе си пушката, като още в канцеларията на шерифа я бе презаредил. За всеки случай. Трудът му не се оказа излишен. Първият заряд с трясък прониза редиците на нападателите. Това бе достатъчно, за да предизвика объркване и паника. Някои от конете също бяха улучени от оловните сачми и реагираха необуздано. Едни от тях се изправиха на задните си крака, като цвилеха подплашено, други се завъртяха като пумпали или, обзети от паника, препуснаха напосоки, хвърляйки ездачите си на земята.

Ласитър изстреля и втория заряд сачми. Двамата освободени затворници също откриха решително огън към обърканите нападатели.

— А сега да изчезваме! — извика Ласитър.

Тримата се метнаха в миг на конете. Ласитър усещаше болка във всяка кост на тялото си, но стискаше зъби. Нападателите отсреща продължаваха да стрелят, но все по-нарядко. Ласитър и новите му спътници препуснаха на север и продължиха да стрелят, без да се целят. Разбитата банда бе принудена да потърси прикритие. Вече изглеждаше, че ще успеят да се измъкнат.

Но братята Булок и техните бандити бяха помислили за всичко. Успели бяха да съберат мощен боен отряд, вероятно всички, които можеха да яздят. За днес вечерта бе предвидено голямото парти с линчуване. Затова бяха подготвени за всякакви случайности. Всичко бе организирано перфектно.

Ласитър го разбра, когато забеляза групата конници, които се спускаха косо към тях откъм север и се опитваха да им отрежат пътя. Втора група се приближаваше от противоположната посока. Всичко това показваше недвусмислено, че братята Булок бяха устроили кръгова блокада на града.

Положението на Ласитър и двамата му спътници стана критично. Разбраха, че пътят им на север е отрязан. На около миля от тях, по билото на хълма, ясно се открояваха веригата конници, заели предизвикателна поза. Бяха не по-малко от двадесет души. Тримата никога нямаше да успеят да се промъкнат през редовете им.

Ласитър дръпна юздата на коня. Кърпата беше все още на лицето му. Двамата освободени затворници също спряха конете.

— Господине! Кой сте вие? — попита Чарлз Мадник с несигурен глас. — Защо направихте това за нас?

Ласитър свали кърпата от лицето си.

— Не сте ли чували за Ласитър?

— Не.

— Тогава ще ви разкажа, но по-късно. Сега имаме други проблеми. Познавате ли околността? Ако все още има път, по който да се измъкнем, кой е най-добрият?

— Ако не се лъжа, имаме само една-единствена възможност — каза Мадник с мрачна решителност. — Трябва да направим това, което те най-малко очакват. Просто ще се върнем обратно към града. После ще завием на юг към скалите.

Той погледна на юг и лицето му се помрачи. И в тази посока се виждаха верига конници, които заемаха позиция. Бяха даже повече отколкото на билото на хълма.

Ласитър завърза отново кърпата на лицето си.

— Ще бъде по-добре, ако засега не ме познаят — каза той. — Всъщност те ме мислят за мъртъв. Ще ги стресна порядъчно, когато по-късно, в подходящия момент им открия лицето си. Ще им кажа само, че съм един от кръвожадните вълци чудовища. Знаете ли тази легенда?

— Чували сме я — каза Чарлз Мадник. — Но никой не вярва в това!

— Тези хора го вярват — каза Ласитър. — Или поне повечето от тях. А ние ще трябва да изчакаме, докато се стъмни. Те също ще чакат. Няма да рискуват повече живота на хората си. Мисля, че имат намерението просто да ни държат в шах, докато сами се предадем. Ще чакат сами да им паднем в ръцете, като зрели плодове, и после ще ни обесят най-спокойно.

— Да, нека да изчакаме — каза Чарлз Мадник. — Ти какво мислиш, Джейк?

— Мисля, че преценката на нашия нов приятел е напълно точна — усмихна се Джейк. — Добре ще бъде да се разположим малко по-удобно. Оттук имаме добра видимост отвисоко във всички посоки. Дори сме на сянка. Освен това, при нужда ще можем добре да се окопаем тук, под дърветата. Хей, Ласитър, както виждам, най-грижливо си подготвил нашето освобождаване. Или в тези пакети на седлата има нещо друго, а не провизии?

Ласитър скочи от седлото и лицето му се сгърчи, като че ли го мъчеше зъбобол.

— Боли ли те нещо, партньоре? — попита Джек Редфилд със съчувствие. — Да не би да си ранен?

Ласитър разтвори ризата на гърдите си и показа дебелата превръзка.

— Няколко счупени ребра — каза той. — Искаха да повярвам, че това са ми причинили някакви копелета от фермата на прокълнатите. И че те са отвлекли моето момиче. Слизайте най-сетне от конете. Ще се разположим уютно и само ще чакаме. Обзалагам се, че ще стане много интересно.

Двамата скочиха от конете. После отвориха пакетите с провизии и най-напред разгледаха съдържанието им. Имаше всичко необходимо, за да преживеят няколко седмици в дълбоката пустиня. Не липсваше даже бутилка уиски.

— Всичко това дължим на шерифа — каза Ласитър с усмивка.

Двамата го изгледаха втрещени.

— Но как? — попитаха в един глас.

— Вече ви казах, че тук ще се развие една твърде интересна история — отвърна Ласитър. — Но преди това с удоволствие бих научил нещо повече за вас. А така също и за останалите ваши спътници, с които живеете в така наречената ферма на прокълнатите.

Той се обърна към по-възрастния от двамата мъже.

— Ти си Чарлз Мадник, ако не се лъжа.

— Да. А това е моят приятел и партньор Джейк Редфилд. Във фермата живеят също Хари Стром и Джими Аркаро. И нашите три спътнички в живота. Ако имаме късмет и се измъкнем от тази бъркотия, ще се запознаеш с всички тях.

Бивакът им бе разположен на около миля от града, на върха на хълма, и това осигуряваше добра видимост на голямо разстояние.

Бавно се спускаше здрач. Ласитър вече бе убеден, че току-що се е запознал с двама прекрасни мъже. И то точно същите, заради които бе изпратен със специална мисия дотук.

Какво безумие!