Джек Слейд
Път към ада (8)

* * *

Ласитър се прозина широко. Вече час седяха и си говореха с Финерти, бяха пийнали доста през това време. Ласитър бе издръжлив. Трябваше да издържи и сега. Иначе нямаше никога вече да види Наоми. Сега бе моментът да продължи да кове желязото.

— Струва ми се, днес си позволих твърде много, Финерти — усмихна се Ласитър. — Трябва вече да си лягам. Надявам се, че утре пак ще се видим.

— Нали вече ти обещах, амиго — засмя се хитрият Финерти. Той бе убеден, че рибата е налапала въдицата. Нямаше да бъде трудно да го пипнат още тази нощ и да го откарат в ранчото Хакмесер.

— Ти наистина ми помогна — каза Ласитър и се престори, че се надига с мъка от стола, опирайки се на ръба на масата. — Тази проклета ферма. Ще се занимая внимателно с тях. И ако там са тези кучи синове, които ме подредиха така, кълна ти се, че ще им изпотроша кокалите.

— Ще ти помогна — каза Финерти със съчувствие в гласа. — Разчитай на пълната ми подкрепа. Това, което са ти сторили, е отвратително. А тази Наоми, за която ми разказа — тя наистина ли е японка?

— Тя е от Хонолулу — каза Ласитър.

— Къде е това?

— Нямам понятие. Тя ми го каза.

— Май те е преметнала. — Финерти се засмя гръмко. Без съмнение, този път от сърце. — Къде е все пак това Хорлалу?

— Хлонуналу — поправи го Ласитър престорено. — Но какво значение има това?

— Не ме и интересува — изкиска се Финерти.

Ласитър си тръгна с несигурна крачка, Финерти изгледа гърба му и се усмихна злорадо. Подготвил бе всичко необходимо. Именно затова междувременно бе излизал на двора — да си облекчи мехура, както бе казал на Ласитър. В действителност бе използвал времето, за да даде нужните указания. Хората му бяха готови да хванат като добиче този тип и да го закарат жив в ранчото Хакмесер.

Край на проблемите! Финерти запали пура. Не беше предполагал, че може да стане толкова лесно. Смятал бе Юитър за много по-опасен.

Докато Финерти димеше с пурата си, Ласитър излезе на верандата към изхода, вдиша свежия нощен въздух и се огледа предпазливо във всички посоки. След като се увери, че не е проследен, се отправи по улицата.

Въпреки всичко беше нащрек. Позволи си само да хвърли бърз поглед встрани към къщата на банкера Причърд, когато минаваше покрай голямото здание на банката. За миг мислите му се отклониха, когато неволно си спомни семейството на фермерите с многобройните им деца.

Тогава те изскочиха изневиделица пред него. Бяха четирима. Всички държаха насочени пистолети.

Очевидно Ласитър нямаше никакъв избор. Ако някой се осмелеше да окаже съпротива в подобна ситуация, най-често завършваше земния си път в следващата частица от секундата.

Въпреки това Ласитър не можеше да бъде сплашен лесно.

Четиримата мъже бяха изскочили от един тесен проход между къщите. Сега искаха да вкарат и него там. За да могат да си разчистят сметките, така да се каже, по-далеч от обществеността.

— Вдигай лапите високо! — изръмжа предводителят им. — Нямаш никакъв шанс. Ако се съпротивляваш, ще останеш инвалид за цял живот! А после ще довършим онова, което бяха замислили братята Булок.

В израз на подчинение, Ласитър вдигна ръце на височината на раменете си и както беше така, отстъпи няколко малки крачки назад.

— Така ли? А какво бяха замислили?

— Щяха да те кастрират! — просъска същият тип, който очевидно бе главатар на бандата. — Трябва да благодариш на твоята приятелка, че ти се размина. Но те едва ли ще се откажат от намерението си, щом те отведем в ранчото Хакмесер.

Ласитър бе пронизан от ужас, осъзнал защо искаха да го закарат в прословутото ранчо. Те искаха чрез него да изнудят Наоми, която държаха затворена там. Сигурно вярваха, че за него тя ще е готова на всякакви жертви. А след като тя се огънеше пред волята на братята Булок, щяха да го скопят и да го направят за посмешище.

В сърцето му пламна буен, изпепеляващ огън. За всеки, който го познаваше, бе ясно, че вече нищо не може да го възпре.

Незабелязано бе достигнал границата на тъмнината, която падаше върху тесния проход. Четиримата бандити предугадиха намерението му.

— Стой! Нито крачка повече! — просъска отново предводителят им.

Револверите изщракаха застрашително. Ако не се подчинеше, щяха да го застрелят, без да се церемонят. Но шефовете им желаеха да го имат жив.

Той се спря на място, ръцете му бяха все още вдигнати на височината на раменете. Буйният огън на яростта отстъпи пред усещането за леден студ.

— Да, така е добре — похвали го предводителят и пристъпи към него, за да вземе револвера му от кобура.

Ласитър чакаше точно това. Юмрукът му замахна със скоростта на светкавица и със силата на ковашки чук. Все още не бе възстановил напълно физическите си сили, но ударът му беше достатъчно мощен. Улучи противника си право в лицето и той залитна назад. Ласитър скочи назад в тъмнината и за миг извади своя ремингтън от кобура.

Останалите трима бандити също реагираха хладнокръвно. Револверите им изтрещяха и избълваха огнени светкавици.

Ласитър се сви ниско и отвърна на стрелбата. Той стреляше бързо, без да се цели добре. Надяваше да улучи поне един от противниците си, тъй като те бяха застанали плътно един до друг. С първите четири куршума успя да повали двама. Те паднаха тежко на земята и по всичко личеше, че никога вече няма да станат.

Останалите двама не се предаваха. Знаеха много добре, че му остават само два патрона в барабана на револвера. Ако го притиснеха сега, нямаше да успее да презареди достатъчно бързо.

Когато двамата нападнаха, Ласитър отскочи встрани. Първият държеше рязана пушка за сачми. Вторият остана предвидливо на задна линия. Във всяка ръка той държеше по един револвер. Като предводител си запазваше правото да довърши Ласитър, след като най-напред този с пушката го направи неспособен за по-нататъшна борба.

Ласитър се хвърли по корем на земята. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да бяга. В тесния проход не съществуваше никаква възможност за прикритие и нямаше да успее да избяга на достатъчно разстояние, за да се изплъзне от заряда от сачми на пушката. Все още не беше в достатъчно добра физическа форма за това.

Едва бе успял да залегне, когато пушката на бандитите изтрещя оглушително. Сигурно беше от особено голям калибър, вероятно специална изработка. Сачмите изсвистяха заплашително над главата му. Той нададе луд крясък, израз на нечовешка болка, а после гласът му премина в престорено жално скимтене. В същото време се претърколи безшумно, докато успя да се притисне плътно до основата на стената на сградата.

Пушката избоботи отново. Този път бандитът се бе прицелил по-ниско и залпът сачми обсипа мястото, където Ласитър бе лежал само допреди миг.

Всичко се разви за не повече от двадесет секунди. Сега убийците щяха да побързат да избягат от улицата. Те хукнаха към прохода. Ласитър вдигна револвера си и изстреля последните два куршума. И двете попадения бяха точни. Разбра го по начина, по който паднаха двамата нападатели. Той скочи на крака, презареди бързо револвера си и огледа напрегнато улицата, която бе обляна от ярката лунна светлина. Можеше да се очаква, че ще гъмжи от любопитни, но въпреки това не се мяркаше жива душа.

Ласитър остана в прикритието на прохода. Щеше да бъде истинско самоубийство да се покаже навън сега, на ярката лунна светлина. Все пак градчето гъмжеше от хората на Булок. В мига, в който се появеше на открито, щяха да го очистят с точен изстрел от засада. Добре, че все пак не знаеха какво точно се е случило. Може би предполагаха, че вече е мъртъв. Също като четирите безжизнени трупа, които лежаха — някои на тротоара, други в праха на Мейн стрийт.

Останалите още не смееха да надзърнат от дупките си. Нека неизвестността да им къса нервите! При тази мисъл Ласитър се усмихна доволно.

Той се оттегли бавно и безшумно назад. Трябваше да се движи пипнешком и с извънредна предпазливост в дълбокия мрак. Всяка следваща крачка можеше да бъде съдбоносна. Освен това, почти не познаваше града. Опитваше се да си състави що-годе точна картина на разположението, като по памет възстановяваше малкото, което бе видял. Ако продължеше по уличката в тази посока трябваше рано или късно да излезе на открито и тогава…

Проклятие! И този шанс бе безнадежден! Сигурен беше, че междувременно Финерти вече е организирал смъртоносното преследване. Този кучи син, Финерти! Той сигурно вече е пресметнал къде трябва да се появи Ласитър, ако е все още жив и иска да се измъкне.

Внезапно Ласитър долови тихи предпазливи стъпки отпред, към края на уличката. Добре, че преди минута бе спрял, за да обмисли още веднъж положението, в което се намираше.

Ласитър замръзна и затаи дъх. Револверът му беше готов за стрелба. Слухът му долови шепот. После някой се изкашля неволно. Друг изруга полугласно:

— Полудял ли си, Джо!

— На всекиго може да се случи! — отвърна другият сърдито.

— Прекаляваш с пушенето, Джо!

— Ти пък защо се нервираш? — изруга този Джо, който с кашлицата си издаде тайната акция. — Ако беше жив, отдавна щеше да стреля!

— Може би си прав — изръмжа спътникът на Джо. — Но искам да го знам със сигурност. Ела, нека да проверим!

Ласитър не се помръдваше от мястото си. Планът за действие беше ясен. Трябваше да ги изчака да се приближат достатъчно, за да може да разпознае силуетите им и да стреля на сигурно.

Тази мисъл още владееше съзнанието му, когато се случи нещо неочаквано. От една ниша в стената се разнесе тропот, като че ли се събори дъска или дървен сандък. В следващия миг настъпи истински ад. Някакво заблудено псе се стрелна като побесняло покрай ботушите на Ласитър. В същия миг изтрещяха изстрели от револверите на двамата мъже. В отблясъците Ласитър зърна силуетите им, падна на коляно и отвърна на стрелбата. Изстреля и шестте патрона от барабана на револвера и по всичко изглеждаше, че и този път шансът беше на негова страна.

Чу ясно шума от падащите тела, но за известно време не различаваше нищо в тъмнината, тъй като очите му бяха заслепени от ярките пламъци от дулата на оръжията.

По-назад в уличката се чуха бързо приближаващи се стъпки. Някакви хора тичаха насам и стреляха напосоки, без да го виждат. Той се притисна, колкото бе възможно, в най-близката ниша. Куршумите свиреха на косъм от него.

Ласитър трескаво презареди своя ремингтън.

Преследвачите бяха трима. Те се спряха само на няколко крачки от него — там, където се бяха препънали в телата на мъртвите си другари. Някой запали клечка кибрит и освети лицата на убитите.

— По дяволите! — изръмжа някакъв глас. — Снайдър и Мослек!

— Положително и те са улучили това куче — каза друг с безизразен глас.

Силуетите им се очертаха достатъчно ясно на светлината от кибритената клечка. Ласитър би могъл да ги застреля веднага, но вече не можеше да си го позволи. Въпреки всичко, което се случи. Продължаваше да стои неподвижен, със затаен дъх.

— Нека да поогледаме — каза трети. — Ако са го улучили, трябва да е паднал някъде там оттатък.

Преследвачите се раздвижиха. Ласитър пое с облекчение дъх, когато го отминаха. Реши, че е време да се изтегли. Променената ситуация беше единственият му шанс.

Но едва бе помислил това, когато в предния край на уличката се разнесе шум. Появиха се мъже с фенери и факли в ръце.

— Не може да е избягал надалеч! — изпъхтя един от групата и Ласитър се оттегли обратно.

Но дори да беше побягнал, нямаше да има никаква полза. Внезапно го обля ярка бяла светлина. Бяха няколко от онези нови карбидни лампи, които използваха в мините.

Бандата изрева диво. Ласитър прецени, че бяха седем-осем души. Всички стреляха и крещяха като луди.

Той се хвърли на земята и се претърколи. Първите куршуми, поне дузина, просвистяха като ято стършели над главата му. Докато падаше, той светкавично извади револвера си и завъртя барабана. Внезапно го обзе дълбока горчивина и чувство на примирение. Нямаше да успее да освободи Наоми от ада на дяволските братя.

Всичко се оказа напразно.

В барабана на револвера нямаше повече патрони. Ласитър се претърколи встрани с изкривено лице и извади малкия револвер 22-ри калибър, който бе взел като резервно оръжие за изключителни случаи.

Нападателите се клатушкаха във всички посоки. Някои рухнаха, повалени от изстрелите. Останалите се пречкаха един в друг в тясното пространство на уличката. Ласитър изпразни и втория револвер в бандата. Една карбидна лампа беше разбита от точно попадение. Нападателите отново закрещяха. Ласитър съжаляваше, че не бе взел повече оръжия. Една рязана пушка щеше да бъде най-доброто средство срещу тези негодници.

Противниците му бързо се съвзеха от изненадата и отвърнаха на стрелбата. Внезапно удар с невероятна сила улучи черепа му. В мозъка му експлодира огнена светкавица и той осъзна, че вече бе свършено. Една последна мисъл прониза съзнанието му: Наоми Рейнбоу!

 

 

Нападателите прекратиха стрелбата. Бяха общо осем души. Само четирима от тях бяха на крака. Двама лежаха безжизнени. Други двама се превиваха от болка на земята, притискаха ръце към раните си и стенеха ужасяващо. Никой от четиримата оцелели не им обръщаше внимание. В тяхната общност не съществуваше състрадание, още по-малко — приятелство и дружба. Всеки се грижеше сам за себе си.

Четиримата невредими нападатели се приближиха до поваления Ласитър. Един от тях го освети с карбидна лампа.

— Вече е на оня свят — каза той безпристрастно.

Съседът му насочи револвера си към главата на Ласитър, която бе обляна в кръв.

— За по-сигурно ще му пусна още един — каза той със сподавен глас.

— Няма нужда, Болдуин. Мъртъв е като пирон от ковчег.

— Двоен тегел държи по-здраво — ухили се Болдуин.

— Побързай тогава! Трябва да изчезваме!

— О’кей.

Болдуин заобиколи жертвата си.

— Хенри — обърна се той към мъжа с лампата, — светни насам. Искам да бъда напълно сигурен, че съм си свършил добре работата!

Хенри вдигна лампата и насочи светлината.

— По дяволите! Нали вече ти осветих всичко!

Неочаквано откъм тъмнината зад гърбовете им проехтя мощен глас:

— Ако стреляш, Болдуин, ще бъдеш мъртъв!

В тъмнината се чуха поредица прещраквания от зареждането на пушки. Мъжът, който изрече предупреждението, беше шерифът Джордж Боувър.

Четиримата убийци прибраха револверите си в кобурите. Хората наоколо запалиха фенери. Шерифът бе дошъл със силен отряд. Той хвърли поглед към безжизненото тяло на земята.

— Но това е Ласитър, ако не се лъжа…

— Това беше Ласитър — ухили се Болдуин.

— А тогава защо искаше да му пуснеш още един куршум в главата? — заинтересува се шерифът.

— Защото той е самото зло, шерифе — каза Болдуин. — Убеден съм, че в действителност той е един от онези страшни вълци кръволоци, които се измъкват веднъж на пет години от подземните си пещери и се превръщат в двукраки чудовища. В старите истории, които ми е разказвал моят дядо, се казва, че тези твари трябва веднага след това да се довършат с изстрел в тила.

— И после да се забие кол в сърцето им — допълни шерифът със сарказъм. — Знам тези предания, Болдуин. Но не им вярвам. Всичко това е жалък маскарад, Болдуин. Всички тук сте от ранчото Хакмесер. Кажете какво се е случило?

Болдуин посочи към Мейн стрийт.

— Той нападна ненадейно четирима от нашите приятели. Нападана ги, без да каже нито дума, и ги застреля на място. Двама от нашите били очевидци. Те ни съобщиха и ние се вдигнахме да преследваме убиеца. После той уби още петима от нашите хора. Държеше се като хищен звяр. Има само едно обяснение, шерифе. Той е вълк кръволок от пещерите.

— Погрижете се за мъртвите, а преди това за ранените — каза шерифът. — Утре сутринта ще съставя протокола. Очаквам всички замесени, стига да са в състояние да дойдат.

— Дадено, шерифе — каза Болдуин. После той и спътниците му оказаха помощ на ранените.

След малко пристигна гробарят Ной Стоун, съпроводен от двамата си помощници, които бутаха голяма ръчна количка, натоварена с няколко ковчега.

— Откъде да започваме, шерифе? — попита старият Ной невъзмутимо.

Шерифът Джордж Боувър посочи Ласитър.

— Най-напред приберете всичко, което се търкаля тук на улицата.