Джек Слейд
Път към ада (4)

* * *

Чарлз Мадник беше висок, слаб мъж, който в никакъв случай нямаше вид на порядъчен фермер. Независимо от това, преди година бе купил тази ферма в Невада. Пристигнал бе с неколцина приятели. Общо бяха седмина — четирима мъже и три жени. За работата във фермата бяха наели индианци от племето навахо, които се справяха отлично със земеделие и скотовъдство. Индианците живееха на половин миля от фермата, в колиби, които сами си бяха построили.

Както беше обичаят от стари времена, индианските жени вършеха полската работа. Мъжете правеха продължителни ловни излети или просто се шляеха без работа наоколо, когато нямаха желание да предприемат нищо. Въпреки това индианците живееха в разбирателство помежду си. Присъствието им беше почти незабележимо. С нищо не смущаваха живота на белите собственици на фермата, въпреки че индианските колиби бяха недалеч от тях.

В тази отдалечена ферма около границата на пустинята Невада живееше доста странно общество. Тук рядко стъпваше външен човек, а самият Чарлз Мадник и другите членове на тайнствената общност се появяваха извънредно рядко в града. Естествено, всичко това даваше повод за какви ли не слухове.

С какво всъщност седмината бели изкарваха прехраната си? И при най-упорит труд фермата не можеше да даде много. Освен това Мадник досега не бе продавал в града от продукцията на фермата, както правеха всички фермери.

Въпреки това Мадник винаги разполагаше с достатъчно пари и без проблеми купуваше от града всички неща, които бяха необходими за ежедневието в отдалечената ферма. Тук нещо не беше наред! Това беше присъдата на хората, когато говореха за „роднинската банда“ във фермата на Мадник.

Мнозина смятаха, че хората от фермата крият някаква тайна, но нямаше никакви доказателства за това. Въпреки това слуховете не преставаха. Самият шериф се видя принуден да посети няколко пъти фермата на Мадник.

Братята Булок, собственици на огромното ранчо „Хакмесер“, многократно бяха правили оплаквания за кражба на добитък. Естествено — срещу неизвестен извършител, тъй като нищо не можеше да бъде доказано, освен, че следите на откраднатия добитък винаги водеха към фермата на Мадник. Оттам обаче те продължаваха и се губеха някъде далеко в планините. Не можеше да бъде доказано дали хората от фермата Мадник имаха пръст в тези кражби.

През последните месеци отново бяха регистрирани нападения над пощенски коли. Дали и тук бяха замесени хората на Мадник? Отново съществуваха известни подозрения, но отново нищо не можеше да бъде доказано и шерифът всеки път се връщаше от посещенията си, без да е разбрал нищо.

Шерифът Джордж Боувър беше безупречен във всяко едно отношение. Той не се поддаваше на слухове, за него единствено фактите имаха някакво значение. Въпреки това подозренията си оставаха и не можеха да се отхвърлят даже при най-добро желание. Един път разпръснати, семената на съмнението започваха да покълват и плевелите вече не можеха да бъдат лесно унищожени.

През този късен следобед съдбата бе подготвила неочаквани удари върху фермата Мадник.

Чарлз Мадник и Джейк Редфилд, един от неговите съдружници, се връщаха от продължителна обиколка в планините. Те често кръстосваха с дни планините и пустинята и системно и целенасочено изследваха района. Бяха твърдо убедени, че на много места в околността има залежи от руда. Вече бяха открили няколко жили със сребърна руда. Все още нямаха намерение да започнат нейното добиване. В такива случаи трябваше да се подхожда извънредно предпазливо. На първо място, трябваше да бъдат защитени съответните права за собственост. В техния случай обаче това бе лесно да се каже, но не и да се изпълни.

И седмината бяха пристигнали тук с фалшиви имена. Всеки от тях имаше едно или друго тъмно петно в миналото си. Но всички си бяха платили за това. Всеки бе излежал наказанието си в затвора.

Случайността ги беше събрала, след като всеки бе излежал присъдата си в Калифорния. Оказа се, че имаха много общо в миналото си. Имаха си и врагове, които, макар и далеч оттук, с удоволствие биха си разчистили сметките с тях. Седмината нямаха желание да се стига до крайности. Това можеше да им донесе само нови присъди. Искаха само най-сетне да бъдат на спокойствие и за тази цел бяха намерили старата ферма в Невада.

Така се озоваха тук. Чарлз Мадник бе признат от всички за шеф, но той искаше по-скоро да го смятат само за пръв между равни, въпреки че преди година именно той бе купил фермата. Притежаваше известен капитал още от старите времена. Без неговите пари нямаше да бъде възможно да се установят тук и да започнат този спокоен и безгрижен живот.

Работниците индианци в земите на фермата служеха донякъде само като параван за истинските им намерения. С един куршум — два заека. Едновременно осигуряваха една нова родина за индианците, а грижливо гледаните ниви раждаха необходимото, за да преживяват.

Така Чарлз Мадник и неговите спътници можеха спокойно да се посветят на изследването на рудните залежи, с които вероятно бе богата тази земя. Открили бяха даже сребърната мина на около тридесет мили на север, в земите на фермата Форд. Очевидно Абел Форд не подозираше още нищо за богатството си. Чарлз Мадник бе готов с удоволствие да му разкрие всичко, тъй като знаеше добре, че многодетното семейство на фермера живееше бедно. Щеше да бъде обаче твърде опасно, ако разкриеше дори само частица от голямата тайна.

Междувременно Абел Форд успя да стабилизира положението си. Дъщеря му Алис се ожени за богатия банкер Причърд и от това спечели цялото семейство. Чарлз Мадник бе узнал случайно това при едно посещение в кръчмата в Спрингвил.

Веднъж бе зърнал и красивата млада жена на Джон Причърд — тя и дебелият й съпруг вървяха бавно по тротоара. На Мадник му се стори, че Алис не изглеждаше особено щастлива. Всичко това само потвърждаваше слуховете за сделката между бедния фермер и богатия банкер. Момичето беше жертвало себе си заради семейството.

Беше вече късен следобед. Чарлз Мадник и спътникът му Джейк Редфилд тъкмо бяха достигнали билото на един от хълмовете, откъдето се откриваше широка гледка надалеко към безплодната земя, когато ненадейно прозвуча ехото на изстрели.

Двамата дръпнаха рязко юздите. Ехото долиташе от някоя от близките долини, може би от падината на около миля зад най-близкия хълм. Съдружниците се спогледаха. После си кимнаха, без да кажат нито дума, и подкараха конете си в тръс. В този местност беше рисковано да препуснат в галоп, освен това конете бяха доста изморени от пътя.

Други изстрели не последваха.

— Може би нашите индианци са излезли на лов — предположи Джейк Редфилд. — За вечеря сигурно ще има вкусно печено.

Чарлз Мадник поклати глава.

— Не вярвам. Те са опитни ловци и едва ли някой от тях ще вдигне такава пукотевица заради дивеча, който преследва.

— А ако са открили цяло стадо?

— Това е в противоречие с техния морал, Джейк. Дивото пони и неговите ловци знаят много добре, че запасите от дивеч трябва да се пазят. Иначе някой ден природата няма да им предложи нищо повече в менюто за вечеря.

— Сигурно отново си прав — изръмжа Джейк. Конете поеха бавно по нагорнището към билото на близкия хълм.

От време на време двамата мъже спираха и се ослушваха. Цареше пълна тишина. Дори имаха усещането, че всичко е било плод на въображението им.

Когато най-сетне погледнаха от билото надолу към падината, първо съзряха двата коня, които пасяха близо до ручея.

Чарлз и Джейк извадиха пушките си и се огледаха напрегнато.

— Аз ще мина пръв — каза Джейк. — Прикривай гърба ми, Чарли!

И без да дочака отговор, смушка коня си. Двамата се бяха сработили до съвършенство и повече думи не бяха нужни.

Джейк Редфилд се промъкна бавно и предпазливо до чуждите коне, които продължаваха да пасат спокойно. Тогава Джейк неочаквано скочи от седлото и заръкомаха възбудено към Чарлз. После се приведе напред и погледна към нещо, което Чарлз не можеше да види от височината, тъй като бе скрито зад храстите.

Само след три минути Чарлз се озова на мястото долу. Двамата мъже бяха потресени и не можеха да откъснат поглед от жестоката картина, която се откри пред очите им. Мъж и жена, и двамата много млади, лежаха в тревата. И двамата бяха мъртви. Тялото на младия мъж бе надупчено от множество изстрели. Двамата приятели откриха, че в тялото на жената има само една огнестрелна рана.

Познаваха и двамата от посещенията си в града.

— Алис Причърд, младата жена на банкера — каза Джейк Редфилд потресен. — И Питър Маккинън, най-големият син на ковача от Спрингвил…

— Да, знам ги — промърмори Чарлз Мадник объркано. — Каква ли драма се е разиграла тук?

— Може би драма на ревност — подхвърли Джейк със сарказъм.

Неговият приятел и шеф се овладя отново. Въпреки че беше корав и препатил човек, преживял какви ли не ужаси, сега Мадник бе дълбоко шокиран от вида на мъртвите млади хора.

— Може би имаш право, Джейк — каза той. — Вероятно банкерът е узнал, че младият ковач има тайна връзка с красивата му съпруга. Всеки би го разбрал. Само веднъж съм виждал банкера с жена си. Алис не изглеждаше особено щастлива. Сигурно тайно си е потърсила малко разнообразие. И Причърд си е отмъстил.

— Добре. Но едва ли нормален човек само по тази причина би убил една красива и толкова млада жена — възрази Джейк Редфилд.

— Имаш право — каза Чарлз. — Помислих и за това. Алис беше за Причърд нещо като скъпоценно бижу. Той е достатъчно могъщ и спокойно би могъл да уреди синът на ковача да бъде смлян от бой. Едва ли би реагирал веднага с убийство.

— Значи тук има нещо гнило — каза Джейк Редфилд.

— Да, много е съмнително — съгласи се Чарлз.

— Питам се само — какво.

Джейк превъртя барабана на револвера на Питър Маккинън, който лежеше захвърлен до трупа му. Всички патрони бяха изстреляни.

— Той се е защитавал до последен дъх. Дали не е пострадал и някой от нападателите?

— Да огледаме следите.

Двамата внимателно претърсиха наоколо. Всичко потвърждаваше предположението им, че тук се е разразила кратка, но ожесточена битка. Навсякъде се търкаляха гилзи от огнестрелно оръжие. Очевидно двамата влюбени са били изненадани от своите убийци.

— Засега ще ги отнесем във фермата — реши Чарлз. — А утре рано сутринта ще ги откараме с каруцата в града.

— Това ще ни отнеме цял ден — каза Джейк, след като размисли. — При тази горещина! Не е ли по-добре да ги погребем при нас във фермата и после да съобщим в града на шерифа.

Чарлз кимна.

— Да, така ще бъде най-добре. Ще сковем два ковчега и ще ги погребем при нас. С това ще изпълним дълга си. Ако решат, после близките им могат да ги погребат отново в градското гробище.

Хванаха конете на убитите и преметнаха телата през седлата им. Вече се здрачаваше, когато потеглиха. До фермата оставаха последни четири мили.

Местността беше равнинна и те напредваха бързо. Небето на запад бе обагрено в червено от залеза. Бяха изплували облаци.

— Дано да завали — каза Чарлз. — Иначе ще загине всичко, което посяха нашите индиански приятели.

— Да ти имам проблемите! — каза Джейк. — Бих предпочел да знам какво става във фермата. Или още не си забелязал, че имаме неканени гости?

Около фермата се виждаха не по-малко от двадесет коня. Навсякъде бяха заели позиция мъже, които дебнеха с пушки в ръце.

Когато двамата ездачи и конете, които носеха телата на убитите, се приближиха, вратата на фермата се отвори със замах и на покритата веранда излезе Сара Катц. Тя беше внушителна жена с червено-руса коса, сплетена на дебела плитка. У нея имаше нещо от митичната валкирия и само видът й беше достатъчен, за да се изпари у всекиго желанието за по-близък контакт. Тези, които приемаха това първоначално впечатление за единствено, оставаха в дълбока заблуда за истинската й природа. Те не подозираха, че Сара можеше да бъде невероятно нежна любовница.

В действителност тя принадлежеше на Чарлз, но понякога спеше и с някой от другите мъже. Не по-различно беше поведението на нейните приятелки Едита Малоуни и Джуди Макнайт. Беше публична тайна, че тук не държаха особено много на тези подробности.

Никой обаче не проронваше и дума по въпроса. Това беше нещо напълно естествено за обитателите на фермата. Те представляваха едно тотално затворено общество — нещо твърде рядко — и се гордееха с това.

Сара Катц бе застанала на верандата и държеше револвер в дясната си ръка — един дългоцевен „Бантлайн Спешъл“. Тази марка револвери бяха от най-тежък тип. Със своя калибър 45 и свръхдългата цев те даваха точна стрелба на сравнително голяма дистанция, но само, при условие че стрелецът владееше отлично оръжието. За целта се изискваше физическа сила и умение. И на първо място — хладнокръвие. Оръжието даваше силен откат, който беше в състояние да извади от равновесие всеки нетрениран стрелец. Всъщност това изобщо не беше оръжие за жена. Въпреки това малцина мъже го владееха така, както Сара Катц.

Отсреща при хамбара се изправи фигурата на шерифа Джордж Боувър. Досега той седеше върху един пън, давайки почивка на старите си кокали, и пушеше любимата си лула. Шерифът бе заповядал на мъжете от отряда да се въздържат от всякакви действия. Той държеше на всяка цена да не се стига до кръвопролитие. Затова бе решил да изчака завръщането на собствениците на фермата. Тогава можеше спокойно да обсъдят всичко и да им бъдат предявени тежките обвинения и подозрения.

Той чакаше спокойно. Новодошлите скочиха от седлата и свалиха мъртвите от конете, които неспокойно напираха към коритото с вода.

Чарлз носеше на раменете си трупа на младия Маккинън, а Джейк Редфилд държеше на ръце тялото на Алис. Двамата се приближиха към къщата. Наоколо цареше напрегната, изпълнена с очакване тишина.

Внимателно, като че ли се страхуваха да не им причинят болка, положиха телата на убитите пред верандата.

— Какво има, шерифе? — Чарлз се обърна спокойно към мъжа със звездата, който всмукна дълбоко дима на догарящата лула. — Предполагам, че сте тук заради тези двамата.

Шерифът кимна спокойно и изтръска пепелта от лулата си. Той беше предпазлив човек.

— Постъпило е оплакване, Мадник — каза той. — Съобщиха ни, че във вашата земя е извършено нападение, при което са били убити Алис Причърд и Питър Маккинън. Имате ли да кажете нещо по въпроса?

— Да — това, че е истина, шерифе — каза Чарлз Мадник. — Двамата с Джейк открихме убитите преди около час. Чухме стрелба, когато се спускахме от планината. Препуснахме към мястото и намерихме убитите. Натоварихме ги и ги взехме със себе до фермата. Искахме да ги погребем тук и после да съобщим в града. Учудващо е, че вече сте тук, шерифе. Как успяхте толкова бързо?

Шерифът смръщи чело.

— Бързо? Така ли мислите, Мадник? Още в ранни зори бяхме уведомени, че на територията на вашата ферма е извършено отвратително престъпление. Незабавно свиках отряда и потеглихме насам.

— Шегувате ли се, шерифе? Двамата с Джейк чухме изстрелите преди около два часа и веднага се отправихме към местопрестъплението.

— Но двамата са били отдавна мъртви.

— Откога, шерифе?

— Мисля, че от вчера следобед. Иначе нямаше да съобщят за престъплението още днес сутринта.

— Добре, в колко часа? — попита Чарлз с ирония. — Току-що казахте, още в ранни зори. Колко беше точно часът?

Шерифът се почеса зад ухото и се усмихна смутено.

— Е, не беше чак толкова рано — призна си той. — Знаете ли, имах тежка нощ. Естествено е да се нуждая от малко повече сън на следващата сутрин.

— Значи около обед — усмихна се Чарлз.

— Да, по дяволите! — изръмжа шерифът Боувър. Годините му очевидно си казваха думата. — Но това, което беше докладвано, е истина. На територията на вашата ферма е извършено престъпление, мистър Мадник. Тежко престъпление. Двойно убийство. Не е ли истина?

— Аз открих убитите на моя земя — каза Чарлз сдържано. — Но най-напред трябва да бъде установено дали те действително са били застреляни на моя земя. Няма съмнение, че аз и приятелят ми Джейк Редфилд чухме изстрелите само преди два часа. Вие сте получили сигнала за престъплението часове по-рано. Как да си обясним това?

— Все още предстои да бъде изяснено всичко това, мистър Мадник — отговори шерифът. Той беше разгневен на себе си, защото прояви несигурност и не успя да се справи с положението. Тъй като се чувстваше неловко, той се обръщаше към фермера с „мистър Мадник“. Този мъж в никакъв случай не му беше несимпатичен. Но сега — по дяволите! — над него тегнеше това чудовищно обвинение.

— Кой направи оплакването? — запита Чарлз Мадник с невероятно спокойствие. Успяваше да се владее с цената на огромни усилия.

— Получих съобщението от двама мъже от ранчото Хакмесер — отговори шерифът. — Рей Гарвин и Хауърд Хорн, каубои от ранчото, се озовали случайно в земите на вашата ферма, докато преследвали избягал добитък…

— Какво работа имат тези двамата тук? — прекъсна го Чарлз.

— Търсили животните си! — изрева шерифът. — Сигурно не е забранено да се търсят избягалите говеда в територията на съседите.

Чарлз предусещаше бурята, която щеше да се стовари върху него и приятелите му. Очевидно срещу тях бе подготвен коварен заговор. Отсега нататък трябваше да бъдат нащрек.

— И какво е станало после? — запита Чарлз.

— Двамата каубои чули викове за помощ — и шерифът разказа това, което му бяха предали пратениците от ранчото Хакмесер. — Помислили, че някой е в опасност, и препуснали нататък. И пристигнали точно в момента, когато вие и вашият съдружник Редфилд сте изненадали влюбените. Двамата видели как сте ги застреляли само защото са оказали ожесточена съпротива. Когато каубоите приближили, веднага сте открили огън по тях. Гарвин и Хорн били тежко ранени, но успели да избягат. Стигнали с последни сили до ранчото Хакмесер. В предсмъртните си минути там разказали какво се е случило.

Чарлз не успя да запази повече самообладание.

— Това е един долен заговор! — изрева той и светкавично извади револвера си от кобура.

Но преди да вдигне оръжието, проехтя изстрел. Куршумът го улучи в рамото и дясната му ръка с револвера увисна безсилна.

— Не стреляйте, приятели! — извика той към къщата. — Джейк, трябва да се държим спокойно.

Нямаха никакъв шанс. Това беше ясно на всички.

Чарлз Мадник притисна кърпата си към простреляното рамо.

Някъде изотзад се приближи един от хората на шерифа. Той се казваше Виктор Иънг и обикновено работеше за ранчото на братята Булок. Въпреки това той беше симпатичен младеж. Не беше от посветените в пъклената игра на своите шефове.

Сара Катц, жената с дългата руса плитка, оказа помощ на Чарлз. Той бе седнал на ръба на верандата и Сара откри раната му.

— Прав си, Чарли — каза тя тихо. — Това е дяволски заговор, насочен срещу нас. Някой иска да ни прогони оттук. Искат дори да ни припишат това долно убийство. Да бъдем разумни, Чарли!

— Това са добри думи, мадам — чуха да казва шерифът с тон на помирение.

Сара го погледна.

— Какво ще стане сега, шерифе? Надявам се, вие не вярвате на тези клевети.

Шерифът — мъж на възраст с посребрени коси — сви рамене. Той се чувстваше ужасно неловко и това не можеше да остане скрито.

— Вярвам или не, за момента няма никакво значение, мадам — каза той. — Аз съм длъжен да се придържам единствено към фактите. А един от фактите е, че Алис Причърд и Питър Маккинън са били убити в близост до тази ферма. Чарлз Мадник сам го потвърди преди малко. Има и показания от двама свидетели.

— От двама мъртви свидетели — каза Сара Катц с презрение.

— Всичко ще бъде проверено, мадам — отвърна шерифът.

— Това означава ли, че искате да ме затворите, шерифе? — попита Чарлз.

— Не само вас, Мадник — отговори шерифът. — Също и съдружника ви Джейк Редфилд. А аз мога само да ви обещая, че всичко ще бъде изяснено.

Чарлз кимна към Джейк и той отвърна по същия начин. Както винаги се разбраха без думи.

— Ще дойда доброволно с вас в града, шерифе — каза Чарлз. — Джейк също. Но преди това бих желал да поговоря с някого. Сам! Надявам се, че е възможно.

— Това трябва да стане тук навън — каза шерифът. — Ние ще се оттеглим на разстояние, където няма да чуваме. Но ще останете в обсега на оръжията. Съгласни ли сте?

Чарлз Мадник се съгласи и шерифът се оттегли, придружен от хората от отряда, на достатъчно разстояние.

От къщата излязоха останалите членове на общността във фермата. Това бяха Хари Стром, буйното момче от Кентъки, и Джими Заркаро, наполовина мексиканец, който обаче бе роден и израсъл в Южна Аризона. Дойдоха също Едита и Джуди, две темпераментни чернокоси жени, които можеха доста добре да подсладят живота на един мъж. Всички те заобиколиха своя шеф и приятел. Една задружна общност, която никой не бе в състояние да разбие. Никога не си бяха говорили за това, но всеки бе дал тайно клетва в сърцето си. Бяха решили да устроят живота си тук и вярваха, че скоро ще успеят. Необходимо им беше само доверено лице, което от тяхно име да заяви пред държавните агенти съответните права върху земята и да плати необходимите административни такси. Едва тогава всичко окончателно щеше да бъде наред.

— Слушайте добре — каза Чарлз Мадник тихо, — засега трябва да се подчиним. Шерифът върши само това, което влиза в задълженията му. Ние не можем да му се противопоставим. Но вие знаете кой е нашият противник. Това е проклетата банда на Булок. Братята не един път са се опитвали да ни лепнат обвинение за нещо. Сега предприемат сериозен удар. Те са се осмелили да извършат едно от най-долните престъпления, които може да си представи човек. Естествено, ние никога няма да можем да го докажем. Затова трябва да приемем голямата битка. Засега Джейк и аз влизаме в затвора. На първо време няма да ни се случи нищо лошо. Глупаво беше от моя страна, че извадих револвер. Но вече не можем да го променим. Нека да видим какво ще стане по-нататък. Аз вече имам определен план…

Всички слушаха внимателно. Лицата им изразяваха непреклонна решителност.

— Но нито за миг не трябва да забравяме едно нещо — каза Чарлз Мадник в края на словото си, което изнесе с тих глас. — В никакъв случай не бива да се поддаваме на провокации. Всичко трябва да бъде проведено напълно легално. Ако тук се стигне до по-сериозен конфликт, скоро ще разкрият, че ние съвсем не сме почтените фермери, за които се представяме. Тогава ще кажат, че не са и очаквали друго от нас, щом като всички ние вече сме били по-рано зад решетките. Никой не вярва на хората от нашата черга, когато обещават, че ще се поправят и ще водят мирен живот в бъдеще. Нали по тази причина приехме чужди имена. Отсега нататък трябва да бъдем силни…

Той изгледа всички, които го бяха заобиколили в кръг. В очите им се четеше твърда решителност.

— Не сме помислили само за едно — каза Сара с тих глас. — По тези места все още действа законът на Линч. Убитият мъж е син на един уважаван гражданин. Да не говорим за жената, или по-скоро бих казала — за бедното невинно момиче. Това може да подтикне хората към саморазправа, ако някой успее да им въздейства.

— Помислих и за това — промърмори Чарлз. — Но нямам особени опасения. Наистина, шерифът е твърде възрастен, но умее да налага волята си.

— А ако тези, които искат линчуване, минат през трупа му? — попита Сара.

— Братята Булок нямат полза от това — каза Чарлз убедително. — За тях е много по-изгодно, ако ние бъдем обесени след напълно редовен съдебен процес.

— Дай боже да си прав — прошепна Сара и го целуна на раздяла.

 

 

Ласитър лежеше безсилен в леглото в стаята в хотела, където го бяха нападнали бандитите. Него и Наоми Рейнбоу. Не беше в състояние да мисли за нищо друго. Какво ли бе станало с Наоми? Ясно, тези негодници я отвлякоха. Но къде? И защо?

Ласитър съзнаваше, че напразно си блъска главата, но не можеше да откъсне мислите си от Наоми.

Открила го беше една жена от прислугата в хотела, която чистеше стаите към десет сутринта. Когато тя влезе в стаята, той лежеше на пода и не бе в състояние да се помръдне. Камериерката веднага извика лекаря, мъж на възраст, чиито ръце видимо трепереха.

Думите му бяха успокоителни и вдъхнаха на Ласитър нова увереност.

— Ще трябва да пазите леглото две-три седмици — каза старият лекар. — Но ако не греша в преценката си за вас, може да се възстановите и по-бързо. Изглеждате ми страхотен здравеняк. Трябва само да имате търпение.

Но Ласитър нямаше търпение. Въпреки че цялото му тяло беше обвито в превръзки, той започна усилени физически упражнения. Периодично напрягаше коремните си мускули. Наистина, това не помагаше на натрошените му кости, но поне създаваше у него усещането, че под проклетите превръзки тялото му не е залиняло напълно. Днес беше третият ден след убийствения побой, който му бяха нанесли. Всъщност беше истинско чудо, че бе оцелял.

Защо изобщо го оставиха жив? Това бе глупаво от тяхна страна. А може би просто го бяха сметнали за мъртъв. Той и не подозираше, че Наоми Рейнбоу бе спасила живота му. Имаше само някакво смътно предчувствие.

В Спрингвил, Невада, Ласитър бе изпратен от Бригада Седем. От секретните доклади ставаше ясно, че някъде тук, в покрайнините на пустинята Невада, се бе заселила някаква мистериозна група хора в една от многобройните изоставени ферми в неплодородната земя. Откакто тези хора живееха във фермата, отново бяха зачестили тежките престъпления. В действителност нямаше нищо необичайно. Такова беше поне становището на Бригада Седем. Естествено — на нейните шефове.

Един от тях бе написал в писмо до Ласитър, че малка смяна на въздуха не би му навредила. Освен това в Невада имало дяволски хубави момичета. Не било лошо да се поогледа малко.

Ласитър веднага бе срещнал едно хубаво момиче. Едно от най-красивите, които може да опише човек. Но бе претърпял и най-жестокия побой в живота си.

Сега плуваше в пот. Сигурно вече за стотен път свиваше крак в коляното и го притегляше към тялото си. Движението му причиняваше силни, пронизващи болки. Той стискаше зъби и продължаваше, въпреки че потта се стичаше на вадички по тялото му.

Скоро бе възнаграден за усилията си. В един момент успя да се изправи седнал в леглото. След още час вече седеше на ръба на леглото и се осмели да се опита да стане на крака. В първия миг главата му се замая. Всичко наоколо се завъртя пред очите му. Стисна отново зъби и най-сетне успя. Чувстваше, че силите му се възвръщат.

Точно в момента, когато направи първите крачки, в стаята влезе Емили Хоровиц. Стопанката на хотела — едра жена с черна перука, успя само изплашено да закрие лицето си с ръце и всеки миг щеше да изкрещи от ужас.

— Моля ви, не викайте, Емили! — изохка Ласитър, запазвайки самообладание. — Не бива да викате, иначе ще умра. О, господи! Емили, трябва да ви доверя моята тайна. Преследва ме един много, много зъл демон.

Тези думи незабавно произведоха желаното въздействие върху мисис Емили Хоровиц, тъй като тя силно вярваше в подобни неща. Иначе тя беше чудесна жена, въпреки че потискаше всячески своя Франц. Нещастникът изобщо нямаше думата тук в хотела. Но Франц никак не изглеждаше нещастен под нейната твърда власт. Това отдавна беше направило впечатление на Ласитър.

— Мистър Ласитър! — прошепна Емили изумена. — Какво става с вас? Мога ли да ви помогна?

Тя беше много възбудена и погледът й трескаво опипваше тялото му, обинтовано в дебели бели превръзки. Досега той не бе имал възможност да се облече. В онази утрин го бяха положили в леглото така, както го бяха намерили. Не бе и възможно да направят нещо друго. Сега мили Хоровиц с нескрито възхищение разглеждаше тялото на Ласитър. Блясъкът в очите й го издаваше. Тя не беше в състояние да се овладее, въпреки че видимо полагаше усилия за това. Жената се приближи и го докосна с ръце, като че ли искаше да го подкрепи.

— Вие имате нужда от помощ, синко — каза тя загрижено. — Но най-напред си легнете. После ще се опитам да прогоня тези зли духове. Аз ще…

Тя не успя да се доизкаже. На Мейн Стрийт — улицата, на която бе разположен хотелът, се разнесе глъчка и шум.

— Сега пък какво става? — сепна се мисис Хоровиц. — Трябва да видя…

На мига забрави за Ласитър и забърза към прозореца. Ласитър закуцука след нея.

Междувременно врявата долу се усили като на панаир или при революционни събития. Спрингвил отново имаше своята сензация.

Не по-малко от двадесет конници яздеха от двете страни на една фермерска конска кола, която бавно влизаше в града. На дъното на каруцата лежаха две безжизнени тела. Една жена и един мъж. Непосредствено след колата яздеха двама мъже, чиито ръце бяха оковани в белезници. Единият от тях очевидно беше ранен. Виждаше се превръзката под разгърдената му риза.

— О, господи! — промълви Емили Хоровиц. — Това е ужасно! О, господи… — Тя закри лицето си с ръце и се разрида.

— Кои са тези хора, Емили? — попита Ласитър. — Моля, разкажете ми какво става.

— Познавате ли двамата арестанти, Ласитър? — Тя изхлипа отново. — Не, вие нищо не знаете. Това са тези тайнствени хора от фермата Мадник. Не сте ли чували за фермата на прокълнатите, Ласитър? О, извинете ме, скъпи. Няма откъде да го знаете. Вие сте нов тук и не познавате града ни.

Конската кола и двамата арестанти след нея спряха пред канцеларията на шерифа. Тълпата се вълнуваше.

— Да се обесят! Да се обесят! Окачете тази сган от прокълнатата ферма на най-близкото дърво.

Множеството продължи да издига призиви за смърт. Там долу бушуваше ураган от гняв и отчаяние.

Ласитър се престори, че силите не му достигат. Той се примъкна, залитайки, до леглото и се отпусна уморено. Емили Хоровиц приседна на ръба с насълзени очи.

— Не е ли ужасно? — проплака тя.

— Да, това е неприятно — въздъхна Ласитър. — Впрочем, аз все още не знам какво всъщност става тук. Мисля, че това започва да ме интересува. Може би цялата тази афера има връзка с нападението срещу мен и Наоми Рейнбоу.

— Не, в никакъв случай — възрази Емили енергично. — Арестуваните убийци там долу са собственикът на зловещата ферма и неговият съдружник. Отдавна съществува подозрение, че тази банда върши най-тежки престъпления. А сега са извършили даже убийство!

Емили се разхълца отново. Това не беше престорено. Тя беше човек с чувствителна душа и с отдавна установен мироглед.

— А кои са убитите? — попита Ласитър със съчувствие.

Емили спря да хълца.

— Младата жена е Алис Причърд — обясни тя с изненадващо твърд глас. — Тя е — не, тя беше — съпруга на Джон Причърд, собственикът на банката…

Гласът отново й изневери. Ласитър чакаше търпеливо.

— А убитият? — попита той предпазливо.

— Това е Питър Маккинън, син на нашия ковач — Алекс Маккинън! — Тя се овладя отново. — Те се обичаха тайно. Но вие не разбирате нищо, Ласитър. Слушайте, нека ви разкажа цялата история…

Разказът, който последва, се оказа извънредно интересен за Ласитър. Досега не бе и подозирал в какво гнездо на оси бе попаднал…