Джек Слейд
Път към ада (2)

* * *

— Проклет кучи син! — изръмжа един от маскираните и свали кърпата от лицето си. — Ще ми плати скъпо!

Изпаднал в ярост, той започна да рита с ботуши Ласитър, който лежеше гол и безчувствен на пода.

— Не го довършвай, Албърт! — каза единият от спътниците му. — Мисля, че трябва се поизмъчи малко повече.

Албърт — грамаден, около четиридесетгодишен мъж, спря за миг.

— Какво искаш да кажеш, Уил?

Уил приличаше силно на Албърт. Той извади малък дървен предмет от джоба на панталона си и натисна нещо с пръст. От дървото изскочи метално острие. То блесна на лунната светлина, която се процеждаше през тесните прозорци.

— Мисля, че той трябва да бъде кастриран, Албърт — каза Уил.

Наоми Рейнбоу се беше свила на леглото и хълцаше. Изглеждаше напълно отчаяна. Но както скоро щеше да проличи, това бе само привидно.

Наоми бе напрегната и съсредоточена. Веднага бе надушила всъщност единствената спасителна възможност. Сега само дебнеше в очакване да настъпи най-удобният момент.

— Да! Ще го кастрираме! — каза Албърт и се ухили зловещо. — Това е великолепна идея, братко Уилям!

— Този изнасилвач трябва да бъде наказан както се полага — отвърна Уилям, когото обикновено наричаха Уил. — И няма да му се размине.

Той огледа останалите мъже, които бяха застанали в кръг. Лицата им бяха все още скрити под кърпите, завързани като маски.

— Вие какво мислите? — запита Уилям. — Предполагам, че всички сте съгласни. Или може би някой от вас е на друго мнение?

В гласа му внезапно прозвуча заплаха. Мъжете кимнаха един след друг в знак на съгласие. Уилям също кимна със задоволство.

— Хванете го! — заповяда той и коленичи до Ласитър, който лежеше все още в безсъзнание и гол на пода.

Нервите на всички бяха обтегнати. В хотелската стая настъпи пълна тишина, не се чуваше даже дишането на хората. Сега всеки мислеше единствено за себе си. Между присъстващите тук нямаше никой, който да не изпитва съчувствие към жертвата. Въпреки това никой не възрази. Всички знаеха много добре, че всеки, който се възпротивеше на заповедите на двамата братя Булок, можеше съвсем скоро да бъде мъртъв. Някои вече бяха имали неблагоразумието да изкажат различно мнение.

Братята Албърт и Уилям Булок бяха известни с жестокостта си. Всичко изглеждаше така, като че ли далеч преди нападението те бяха обмислили подробностите.

Уилям Булок бавно насочи ножа. Той беше известен с подобни жестоки постъпки. Дори собственият му брат Албърт от известно време вече не издържаше. Наистина, Албърт също беше брутален и безпощаден, но при него все още съществуваха известни граници.

Той затаи дъх също като останалите мъже.

Тогава неочаквано момичето на леглото се размърда.

Нека тази Наоми Рейнбоу прави каквото си иска! В никакъв случай тя нямаше да успее да промени хода на нещата. Това си мислеха бандитите през цялото време. Затова и не я наблюдаваха особено внимателно.

— Хей, Албърт Булок! — извика тя. — Виж какво имам!

Закоравелите типове неволно затаиха дъх. Наоми Рейнбоу държеше в ръката си револвер. Той бе зареден за стрелба, а цевта му сочеше под брадичката й.

Садистичният Уил Булок, който бе приведен на коляно до Ласитър и тъкмо се канеше да започне зловещото си дело, сви устни в презрителна просташка усмивка. Той все още се чувстваше господар на положението.

— Довърши я, Албърт — каза той. — Както обикновено.

Албърт Булок втренчи изпитателен поглед в очите на голата чужденка. Лицето му беше мрачно. То не излъчваше нищо друго, освен зловеща заплаха. Това беше трик, с който Албърт Булок винаги бе имал успех. Затова сега удивен повдигна вежди, когато Наоми Рейнбоу само се изсмя. Тя продължаваше да държи дулото на револвера насочено към брадичката си и се смееше. Очевидно не изпитваше ни най-малък респект от зловещото изражение на лицето му.

— Не така си представях мъжа, за когото смятах да се оженя, Албърт — подхвана тя сериозно. — Не така, Албърт Булок. Само като си помисля за прекрасните любовни писма, които ми изпращаше. Виждам, че трябва изцяло да променя преценката си за тебе. — Наоми се изсмя отново. Тя излъчваше зловещо спокойствие. — Или ти си може би някой друг, а не този мъж, с когото си разменяхме писма? — каза тя, когато Албърт Булок продължи да мълчи. — Аз дойдох в Спрингвил заради тебе. Надявах се, че най-после съм намерила мъжа на моя живот.

Албърт Булок най-сетне се овладя с усилие. Убийците от бандата му, а още повече брат му, не биваше да забележат, че той бе силно объркан от появата на тази екзотична жена.

— Да, аз съм Албърт Булок — отвърна той. — Аз също се надявах, че най-сетне съм намерил жената на моя живот. За отплата ти ме мамиш с първия срещнат тип.

— Никога ли не си изневерявал, Албърт? — попита Наоми и клепките й потрепнаха.

Той я поглъщаше цялата с поглед. Завладя го необуздана, гореща възбуда. Опита се с усилие да скрие това от останалите, но напразно. Бандитите се споглеждаха незабелязано от него и скришом се подсмихваха.

Тогава Наоми ненадейно скочи и в следващия миг се озова права пред широкото легло. Едва сега прелестите й се разкриха в пълния си блясък. Тя умишлено застана с леко разкрачени бедра. За да видят всички, че имат пред себе си не просто красавица, а необикновена жена. Гордееше се с тялото си и кожата си, която навсякъде беше изключително нежна и гладка — по лицето, гърдите, корема и гърба, по краката и просто привличаше да бъде погалена.

Наоми Рейнбоу осъзнаваше напълно въздействието, което упражняваше върху мъжете. Очите на тези необуздани типове щяха да изхвръкнат от орбитите не само от изненада, но и от желание.

Тя продължаваше обаче да държи дулото на револвера насочено под брадичката си.

— Е, Албърт? — каза тя. — Все още ли искаш да екзекутираш този мъж?

— Ние не искаме да го екзекутираме.

— Това, което възнамерявате, е по-жестоко даже от екзекуция — каза Наоми. — Ако брат ти Уилям наистина го направи, аз ще се застрелям. Тук — на място.

Албърт Булок хвърли бърз поглед към Ласитър, който изглеждаше като мъртвец.

— Ще се застреляш? Заради този тук, Наоми?

— Не желая той да плати скъпо за нещо, в което го забърках аз самата — каза тя с невероятно спокойствие.

Дори Уилям бе впечатлен. В стаята настъпи пълна тишина. Албърт Булок размисли в продължение на няколко секунди. После кимна и подаде ръка на Наоми.

— Ела! Да вървим!

Тя поклати решително глава.

— Първо да излязат всички останали. След тях ние двамата.

Уилям Булок се обърна настоятелно към брат си:

— Не се забърквай в тази история, Албърт! Тази жена е жив дявол! Тя е вещица! Ще те измами! По-добре я остави да се застреля! Имаме достатъчно от този сорт. Как си го представяш изобщо? Ако сега отстъпим, ще провалим целия план.

Уилям Булок продължаваше да държи ножа в ръка. И все още беше в опасна близост до Ласитър.

Албърт Булок пусна лявата ръка на Наоми и се обърна към брат си Уилям.

— А сега изчезвайте всички, Уил — просъска той през зъби. — Каквото е необходимо, ще го уредя сам с моята годеница! Изчезвай, Уил! Или ще ти се случи нещо! Не бъди лекомислен, братко!

Албърт беше като бик — свил глава между раменете си, а очите му предвещаваха зло.

Уилям Булок изкриви устни в усмивка.

— Вероятно отново си прав, Албърт — каза той тихо. — Но се надявам, че този път знаеш какво правиш.

— Винаги съм знаел, Уил.

Лицето на Уилям Булок бе като изсечено от камък. В този миг никой не можеше да разгадае какво ставаше в душата му. Той само махна с ръка към останалите мъже.

— Елате, оставете ги сами — каза той и пръв напусна хотелската стая.

Останалите го последваха със смесени чувства. Всички биха останали с удоволствие, за да се насладят още малко на чуждоземната красота на Наоми.

Единствено Уилям Булок бе обзет от дива ярост. Дори искаше проклетата вещица да убие брат му Албърт.