Джек Слейд
Път към ада (7)

* * *

— Все пак ти постигна целта си, Джон — Албърт Булок утешаваше банкера Причърд. — И пак повтарям: ние не го искахме. Младият Маккинън е виновен за всичко. Той започна да стреля като обезумял. Бяхме напълно изненадани. Повали от седлата двама от най-добрите ми хора. Тогава Алис се хвърли пред него, за да го предпази. Горе главата, старче. Най-сетне Сребърната мина е твоя. Нали така бе записано в брачния ви договор. На онзи тъпак Абел Форд ще платиш само обезщетение. И не забравяй да му напомниш, че Алис е постъпила твърде лекомислено, като се е забъркала в любовна афера със сина на ковача.

Албърт напълни чашата си и я вдигна окуражително.

— А сега, Джон, налей си едно и да пийнем заедно, както в старото време. Безсмислено е да изпадаш в униние.

Банкерът също изпразни чашата си и се усмихна.

— Прав си, Албърт. Но бих предпочел сега тя да беше в твоя харем… Поне щях да я виждам от време на време.

— Не го вземай толкова навътре. Имам достатъчно красавици и за тебе.

— Впрочем как е новата? Чух, че била японка.

— Да, или нещо подобно. Във всеки случай, тя е от класа.

— Ще ми я отстъпиш ли, когато те посетя следващия път?

— Съжалявам, Джон, но аз трябва да съм пръв. Ще се наложи да се поизмъча.

— Имам време.

На вратата се почука. Влезе слуга в ливрея и съобщи за пристигането на семейство Форд.

— Въведи ги, Чарли! Долу, в голямата приемна. Веднага ще им обърна внимание.

— Ние да изчезваме ли? — попита Албърт.

— Не. В крайна сметка, вие сте най-добрите ми приятели. Дошли сте да ме утешите в този тежък час. Бих желал да останете близо до мен и да продължите да ми вдъхвате сили и вътрешна твърдост.

Той се ухили широко и долно. Междувременно лакеят бе изчезнал от стаята.

— А ковачът? — попита банкерът с тих глас. — Той няма ли да дойде?

— Иска да си помисли малко — отговори Албърт. — Когато го посетихме, бе изпаднал в ярост. Срещу тебе. Но постепенно се овладя. Уилям успя да го убеди, че в този час на тежка мъка трябва особено да държим един за друг.

Причърд кимна към Уилям в израз на благодарност.

— Ти винаги си бил най-добрият от нас в приказките, Уилям. Готов ли си с надгробното слово?

— Аз ли ще държа надгробното слово? — изненада се Уилям.

— Никой не би могъл да го направи така съвършено, както ще го сториш ти, Уилям. Моля те, направи го.

— Ясно. Ще направя така, че хората да побеснеят от ярост — обеща Уилям. — Без някой изобщо да се усъмни.

По злорадата му усмивка личеше, че само мисълта за това му доставя сатанинско удоволствие.

След малко всички слязоха долу в голямата зала. Навън вече се чуваше глъчката от многобройните деца на фермера.

— А сега ще трябва да приема тази детска сбирщина в хубавата си къща — изръмжа банкерът.

— Той има още една дъщеря, шестнадесетгодишна — подшушна му Албърт.

— Но вече няма сребърна мина — просъска банкерът.

Абел Форд и жена му Лиза влязоха първи. След тях нахълта шумният орляк деца. Те замлъкнаха обаче, щом се озоваха в обширната зала с блестящи полилеи и дебели килими. Досега не бяха виждали такъв разкош. Родителите им също. Причърд не бе канил гости в частния си дом, даже на сватбата си с Алис Форд. Днес бе принуден да направи изключение. Това му тежеше на душата, но сега, когато беше в траур, не биваше да се показва дребнав.

Банкерът и семейството на фермерите се поздравиха тихо и си казаха обичайните за случая баналности. Причърд нареди да бъде сервирано на голямата маса. Децата се нахвърлиха с вълчи глад на многобройните лакомства.

По-късно дойде и Алекс Маккинън с жена си. Сломените от скръб родители си подадоха ръце.

След малко мъжете се оттеглиха, за да обсъдят какво да се прави занапред. Ковачът Алекс Маккинън беше честен човек и обикновено обмисляше всичко внимателно. Днес той не беше в състояние да събере мислите си. Чувствата надделяваха над съзнанието му.

Той взе пръв думата. Изобщо не съзнаваше, че мислите, които изказваше сега, му бяха втълпени изключително изкусно от Уилям Булок преди два часа.

— Аз съм само един прост ковач, Джон — прогърмя гласът му. — Но аз познавам библията. Око за око, зъб за зъб, така е написано там. Не знам какво мислите вие, Джон Причърд. Аз мисля обаче, че тази сган трябва да бъде унищожена веднъж завинаги! Фермата на прокълнатите е като трън в очите ни. Трябва да я заличим от лицето на земята! И ако никой не иска да ми помогне, аз собственоръчно ще измъкна убийците от затвора и ще ги окача на най-високия клон!

— Вие сте прав, Алекс — каза Причърд. — Но не трябва ли все пак да оставим законът да отсъди?

— По дяволите! — избоботи гневно ковачът. — Нали познаваме съдията, този страхливец!

— Все пак, нека не вършим нищо необмислено — предложи банкерът.

— Аз съм на същото мнение — каза Абел форд, който досега бе мълчал скромно останал по-назад. — Искам най-напред детето ми да получи достойно погребение.

Ковачът наведе засрамено глава.

— И моят Питър също — каза той с приглушен глас. — Това са думи на място, Абел. Ще бъде светотатство, ако точно сега нарушим небесния мир на нашите деца. Ние…

Внезапно навън проехтяха серия изстрели. По всичко личеше, че в непосредствена близост се завърза ожесточена битка. Между изстрелите се чуваха крясъци.