Джек Слейд
Път към ада (11)

* * *

Падна мрак. Тримата мъже на хълма запалиха малък огън и си приготвиха кафе. Имаха всичко необходимо за това. Нали бяха подготвени за бягство в пустинята. Това беше идея на шерифа.

Тримата мъже си разказаха някои неща. Разбира се, Ласитър трябваше да съчини нещо за себе си.

Чарлз Мадник и партньорът му обаче бяха напълно искрени. Разказаха как всички във фермата са бивши затворници и как са се установили тук под чуждо име, за да започнат нов живот. Те разкриха на Ласитър и успеха си в търсенето на подземни богатства, както и желанието си да намерят някого, който да запише на свое име няколко парцела. Ласитър отговори, че с удоволствие би направил това за тях, ако му окажат доверие. Можеха ли да се усъмнят в него, техния спасител!

— При едно условие — ако се измъкнем живи оттук — каза Чарлз Мадник с глас, който изразяваше мрачни предчувствия. — Братята Булок няма да отпуснат примката, амиго. Освен това са насъскали всичко живо срещу нас.

— Шерифът е на наша страна. Съдията също.

— Те не могат да направят нищо. Все още няма никакви доказателства. Те…

— Псст, амиго…

Тримата мъже трепнаха и сграбчиха оръжията си.

— Защо сте толкова нервни? — прошепна един глас недалеч от мястото, където се бяха разположили. — Аз съм, Джими Заркаро. Само не поглеждайте към мен. Вие сте под непрекъснато наблюдение. Имат даже бинокли. Не бива да забележат, че някой е успял да проникне през техния обръч.

Той се изкиска развеселен.

— Джими, тази вярна душа — прошепна Чарлз Мадник. — А къде са останалите? Вие сигурно сте замислили нещо.

— Да, шефе. Имахме намерението да се възползваме от погребението точно по същия начин, както и нашият нов приятел Ласитър. Но не успяхме да проникнем в града. Навреме разбрахме, че целият град е обкръжен от конници на Булок. От разстояние проследихме всичко, което се случи с вас. Идеята беше първокласна. Тогава ние също решихме, че е по-добре да изчакаме тъмнината. А сега внимавайте. Оттеглям се обратно. След около час ще има фойерверк при онези типове на север оттук. Донесли сме заряди динамит. И пръчки пресован барут. Същите, които мислехме да използваме за взривяване на нашите рудни находища. Сега оценявам, че тези неща се оказаха изключително ценни.

— Добра идея, Джими — прошепна Ласитър. — Но аз мисля, че е по-добре да отклоним малко вниманието им преди това.

— Как искаш да го направиш, амиго Ласитър?

— Всъщност много просто, амиго Джими. Предполагам, че носиш със себе си от тези гърмящи бонбони.

— Разбира се. Половин дузина.

— Можеш ли да ми ги оставиш?

— Да. От тях имаме достатъчно, за да пратим цялата тази пасмина в пъкъла.

— Остави ги там някъде — прошушна Ласитър. — По-късно ще ги взема.

— А какво ще правим после?

Ненадейно тропотът на подковите на два коня наруши нощната тишина.

— Изчезвай, Джими — просъска Ласитър. — По-добре е да не те виждат тук. Това са шерифът и съдията. Струва ми се, че нещата се променят съществено. Въпреки това остави взрива. Може би все пак ще го използваме.

Отговор не последва. Джими като че ли се разтвори във въздуха.

Ласитър се изправи и се престори, че с нехайна походка се насочва срещу двамата конници, и в движение незабелязано вдигна пръчките динамит, които бързо потънаха в широките джобове на дрехата му.

Съдията и шерифът яздеха бавно към тях…