Джек Слейд
Път към ада (6)

* * *

Дойде нощта. Към десет часа вечерта Ласитър гостуваше на собствениците на хотела, Емили и Франц Хоровиц, в тяхното жилище на горния етаж. Междувременно в града отново настъпи спокойствие. Когато разгневеното множество започна да крещи призиви за линчуване, шерифът Джордж Боувър и съдията Джон Евърет успяха бързо да успокоят тълпата.

С течение на времето съдията, подвижен мъж с посивели коси, си беше извоювал завиден респект в Спрингвил. Двамата с шерифа бяха добре сработен екип. Отдавна бяха прехвърлили годините на младостта. Без да предприемат твърди мерки, бяха успели да създадат условия, на които завиждаха повечето градове в тази дива земя.

Ласитър стана от стола и препаса колана с 44-калибровия ремингтън.

— Наистина ли излизате? — Емили се обърна загрижена към него, а Франц кимна с глава. — Ще се въвлечете в нови неприятности, Ласитър. Защо поемате такъв риск, момчето ми?

— Защото научих нещо — отвърна Ласитър мрачно. — От около четири часа братята Булок са в града. С тях е дошъл и техният управител Финерти. Сигурен съм, че той не е сам. Не изглежда така, но аз познавам тези игри. Хората му проникват постепенно в града и се пръскат по кръчмите. А аз трябва да се покажа. Всички трябва да узнаят, че съм отново във форма.

— Но така само ще предизвикате братята Булок — простена Емили отчаяно и закри лицето си с ръце. — О, господи! Не трябваше нищо да ви разказвам!

— Но ми разказахте всичко — каза Ласитър рязко. — И ще ви бъда вечно благодарен за това, Емили.

Той се обърна към Франц Хоровиц.

— Франц, говорихте ли вече с шерифа?

Франц се поколеба.

— Емили каза, че…

— Стигнах до заключението, че нямаме право да намесваме никого другиго — каза Емили решително. — Слушайте, Ласитър, за това, което ви разказах, няма абсолютно никакви доказателства. И без това шерифът не е в състояние да предприеме нищо. Дори ако някой подаде официално оплакване. А вие можете ли да докажете, че са ви пребили братята Булок или техните хора? Ако шерифът Боувър пристигне със заповед за обиск в ранчото Хакмесер, той само ще се изложи на присмех. Братята Булок са хитри като койоти. А техният управител вероятно е още по-опасен. Няма да допуснат никакви доказателства да излязат наяве. Жените и момичетата, които държат под ключ в своя харем, ще изчезнат безследно.

— А жената на Албърт Булок? Емили, вие ми разказахте, че тя също е затворничка на собствения си мъж. Едва ли е възможно да ликвидира и нея.

— Тя и без това няма да се осмели да си отвори устата — каза Емили сърдито. — Този брутален тип я превърна в робиня. Най-напред се ожени за нея, за да пипне наследството й. Сега тя е лишена от свобода. Никога няма да има смелостта да протестира срещу него. Вие също трябва да се въздържате от намеса, скъпи приятелю Ласитър. И без това в сегашното си състояние нямате никакъв шанс.

— Тогава защо ми разказахте всичко това, Емили?

— И аз самата не знам. Внезапно изпитах нужда да се доверя на някого. Всичко ми се изплъзна от устата.

— За щастие на Наоми.

— Никога няма да успеете да я измъкнете оттам, Ласитър.

— Поне ще опитам.

Той извади револвера и го завъртя ловко в ръката си. Под сакото му, пъхнат под колана, бе скрит втори, 22-калибров джобен револвер. За всеки случай.

Ласитър се обърна към изхода.

— Е — каза той невъзмутимо. — Ще се видим по-късно…

— Бог да ви пази! — промърмори мистър Хоровиц.

— Пазете се, Ласитър! — каза Емили с треперещ глас и почти изхлипа. Той й беше оживял на сърцето.

Ласитър знаеше, че семейство Хоровиц изпитваха добри чувства към него. Знаеше също, че шерифът и съдията са доблестни и честни мъже и че в градчето живееха порядъчни хора, които не искаха да убиват.

Но никой не можеше да му помогне. Трябваше сам да продължи пътя си. Емили имаше право. Нямаше да бъде никак лесно да докаже каквото и да било обвинение срещу братята Булок и техните убийци.

Ласитър пое предпазливо по тъмната улица. Целият град бръмчеше като кошер. В кръчмите беше подозрително тихо. Ласитър усещаше как се сгъстяват буреносните облаци. От кръчмите не долиташе никакъв шум. Нито песни, нито смях. Посетителите им разговаряха тихо, като хора, които тайно съзаклятничат. Вероятно мъжете от града вече бяха обработени от подстрекателите, но още не се решаваха да дадат воля на гнева си.

От време на време се мяркаше и шерифът. В Спрингвил имаше три кръчми и той ги проверяваше през неравни интервали от време. Отдавна бе надушил, че се готви нещо. Той не знаеше обаче откъде ще се разрази бурята.

След петдесетина крачки Ласитър видя първата кръчма. Тя се намираше обаче на отсрещната страна на улицата, която имаше най-малко двадесетина метра ширина. Освен това уличното платно бе опасно осветено от ярката светлина на луната. Светеха и отделни улични фенери, светлина идваше и от прозорците на жилищните сгради.

Ласитър поизчака търпеливо, скрит в нишата на една къща. Не забеляза нищо подозрително. Очевидно враговете му още не бяха наточили ножовете си. Вероятно си мислеха, че той все така лежи прикован към леглото.

Ласитър се усмихна злорадо, когато си представи изумените физиономии на тези типове, след като го видят как изниква ненадейно в кръчмата и се отправя с нехайна походка към бара.

Откъм север приближи конска кола и влезе в града. Беше фермерска кола с необичайно голяма товарна платформа. Отпред, на седалката за кочияша, седяха мъж и жена — семейна двойка на средна възраст. Двамата носеха просто облекло и широкополи шапки с кръгла периферия. На платформата зад тях бяха насядали седем деца. Ласитър прецени, че бяха на възраст от две до шестнадесет години. Очевидно това беше семейство Форд, родителите на убитата Алис и нейните по-малки братя и сестри.

Ласитър знаеше всичко това от разказа на Емили Хоровиц. Той бе изключително благодарен на собственичката на хотела, иначе щеше още дълго да се лута като слепец в мрака.

Колата отмина бавно и се насочи към сградата на банката, в съседство, с която се намираше натруфената къща на Джон Причърд.

Ласитър бързо прекоси улицата и със замах блъсна двете крила на вратата на кръчмата. В салона на мига настъпи тишина.

Ласитър се усмихна, огледа хората, насядали по масите, и с подчертано лека походка се насочи към бара. Никой и не подозираше, че дори ходенето му причиняваше адски болки.

— Добър вечер, дами и господа! — провикна се той весело. — Сигурно всички знаете кой съм, иначе нямаше така внезапно да прекъснете разговорите си, когато влязох. — Той леко надигна широкополата си шапка за поздрав. Главата му беше цялата в грозни подутини. По лицето, покрито с неколкодневна брада, имаше повече рани, отколкото здрава кожа. — Да, аз съм този, когото неколцина бандити нападнаха преди два дни в хотела. Тези типове отвлякоха годеницата ми. Но те няма да се радват дълго. Досега никой не е успял да ми се изплъзне, след като съм хванал следите му.

После се обърна към бара и тихо си поръча уиски. Обърна питието на една глътка и вдигна показалец в знак, че поръчва второ.

Зад гърба му в салона все още цареше тишина. Беше доволен от ефекта, който предизвика появата му. Развял бе знамето и скоро плъховете щяха да изпълзят от дупките си. А вероятно някои от тях бяха даже тук, в кръчмата.

— А знаете ли кои са престъпниците? — провикна се някакъв мъж. Вероятно жител на града, както личеше по облеклото му.

— Скоро ще знам — отвърна Ласитър приветливо.

Проехтя смях, който изразяваше съмнение.

— И вярвате, че ще се справите съвсем сам? — сега въпросът зададе друг мъж, висок и мускулест, с тънки черни мустачки и облечен като каубой от моден журнал. — Позволете ми да дойда и да се чукна с вас.

Мъжът се приближи, леко повдигна за поздрав черната си шапка със сребърна лента и откри зъбите си в ослепителна усмивка.

— Аз съм Крис Финерти, мистър Ласитър. Управител в ранчото Хакмесер. Ние разполагаме с голям отряд. Ако желаете, с удоволствие ще ви предоставя неколцина от моите хора, за да ви бъдат в помощ при разследването.

Ласитър отвърна с дружелюбна усмивка.

— С радост приемам предложението ви, мистър Финерти. При нужда ще се възползвам от него.

— Хей, Крис! — провикна се някакъв каубой от задните маси. — Разкажи му нещо за онази ферма! Може би там ще открие и своята годеница. Надявам се, не в състоянието, в което намериха там Алис.

Ето, че някой вече подхвърли темата, фермата! Сигурно имаше предвид фермата на прокълнатите, както бе известна на всички.

— О, Кърби, затвори си устата! — смъмри го Финерти. — Това са прибързани приказки. Досега няма никакви доказателства срещу хората от фермата Мадник.

— Но съществува подозрение, че и други млади жени и момичета са изчезнали безследно в тази посока! — извика друг буен мъж. — Защо и момичето на Ласитър да не е станало жертва на прокълнатите?

Ласитър се обърна с престорено любопитство:

— Каква е тази история, Финерти? Много бих искал да знам какво общо има с фермата?

— Емили не ви ли разказа вече какво се е случило? — попита Финерти и Ласитър веднага усети недоверие в гласа му.

Трябваше да бъде изключително предпазлив.

— Имате предвид мисис Хоровиц, собственичката на хотела? — И след като Финерти кимна, Ласитър продължи: — Не, нищо не ми е казвала за никаква ферма. Преди малко споменахте, ако не се лъжа, фермата Мадник.

— Да, говорим за фермата Мадник. За нейните обитатели се носят лоши слухове. Ужасни неща. Чува се даже, че са отвличали жени.

— А какво е станало с тази Алис, която била намерена там?

— Алис бе намерена убита в земите на фермата Мадник — отвърна Финерти сърдито. — Какво ще кажете да седнем заедно, Ласитър? Ще ви разкажа на спокойствие всичко, което искате да знаете.

— Чудесна идея! — Ласитър се ухили и без да се бавят, седнаха на една малка странична маса, която бе разчистена светкавично след властния жест на Финерти.