Джек Слейд
Път към ада (13)

* * *

Шерифът и съдията пристигнаха при тримата мъже на хълма.

— Опасявам се, че нещата загрубяват — каза шерифът. — Нашите противници вече се чувстват притиснати в ъгъла. Страхувам се, че скоро нервите им няма да издържат. Трябва заедно да обсъдим някакъв нов ход. Съдията Евърет има някои идеи. Кажи им, Евърет.

Съдията имаше посребрена коса, ясни очи и остър орлов профил. Той беше известен като храбър мъж. Не един път му се беше случвало да произнася справедлива присъда против волята на предубеденото и разярено множество. Заради това някои дори го обвиняваха в слабост и мекушавост.

— При създалата се ситуация смятам за разумно да се върнете в килията си, господа — обърна се той към мъжете от фермата. — А вие, Ласитър, трябва да изчезнете светкавично между къщите веднага щом стигнете до града.

— Ще ни хванат и линчуват — каза Чарлз Мадник.

— Имам все още необходимия авторитет, за да въздействам на хората — каза съдията. — Помислете си все пак, че ще имаме работа почти изключително с жители на града. Повечето от стрелците на Булок са извън града, за да отрежат пътя ви за бягство. Можем да се придвижим само към града.

Ласитър опипа пръчките динамит в джоба си.

— Мисля, че това е добро предложение, господин съдия — каза той. — Къде се намират в момента братята Булок и приятелчето им Причърд?

— Организирали са главния си щаб в сградата на банката.

— Надявам се, че ще бъдат все още там, когато стигна в града.

— Какво искате да кажете, Ласитър?

— Възнамерявам да им направя посещение.

— Мислите да ги убиете, мистър Ласитър? — съдията сбърчи чело. — Не мога да дам съгласието си за това!

Ласитър се ухили.

— Не се безпокойте, сър. И косъм няма да падне от главите им, освен ако не стане неизбежно. Искам само да изтръгна самопризнание от тези негодяи.

— Няма да успеете, Ласитър!

— Имам си свои собствени методи — каза Ласитър многозначително. — Но да не губим повече време, а да потегляме. Преди нашите приятели да…

Изтрещя изстрел. Както се оказа малко по-късно, това беше само сигнал. Крис Финерти бе дал команда за атака.

Конниците от ранчото Хакмесер препуснаха в широк полукръг към възвишението. Още отдалеч започнаха да стрелят с всички оръжия, въпреки че бяха извън обсега на стрелбата. Искаха с една-единствена безкомпромисна атака да унищожат всичко, което се изпречеше на пътя им, включително, разбира се, съдията и шерифа.

Ласитър грабна бързо своя уинчестър и с големи скокове се затича срещу средната група. Той едва се различаваше между многобройните гъсти храсти, а освен това конниците от дивата орда следяха с поглед само възвишението.

Мъжете там горе също започнаха да стрелят. Съдията Евърет носеше пушка — автоматична, марка ремингтън, последен модел.

Защитниците имаха преимуществото, че можеха да се прикрият зад стволовете на дърветата и да се целят точно, за разлика от нападателите върху бясно препускащите коне. Въпреки това мъжете на хълма нямаха шанс за успех при продължителна борба. Те не бяха в състояние да отблъсват продължително време атаките на четиридесет опитни конници.

Ласитър осъзна това и веднага побягна бързо напред. Сега дебнеше притаен в падината зад един храст. Запали първия фитил, изчака хладнокръвно три секунди и запрати пръчката динамит пред галопиращата конница. Взривът избухна няколко крачки пред първите коне. Частица от секундата след ослепителния блясък последва оглушителният тътен на експлозията.

Сред нападателите настъпи хаос. Конете се подплашиха, въпреки че никой от тях не беше ранен. Някои се заковаха на място, като че ли спрени от някаква невидима стена. Други се изправиха на задните си крака и върху тях връхлетяха следващите ги плътно отзад конници. Някои просто препуснаха подплашени и ездачите им не бяха в състояние да ги укротят.

През това време Ласитър пробяга известно разстояние надясно и малко по-късно хвърли и втората пръчка динамит. И този път той я взриви малко пред препускащите конници, които атакуваха възвишението.

Тогава зад редиците на нападателите настъпи истински ад. Изневиделица се появиха неколцина конници, които яздеха отдалечени един от друг и започнаха да хвърлят безразборно заряди от динамит и барут. Взривовете не можеха да наранят сериозно нито хора, нито коне. Ефектът от тях бе обаче многократно по-силен, отколкото ако бяха оставили мъртви след себе си.

Ослепителните огнени светкавици на експлозиите раздираха една след друга нощния мрак. Само това бе достатъчно, за да всее паника и сред хората, и сред животните. Много по-въздействащ бе обаче гръмотевичният тътен, който следваше всеки взрив.

Въпреки че всичко това беше доста безобидно, външният наблюдател би предположил, че тук се разгаря тежка битка в голям мащаб.

Първите нападатели вече бяха решили да избягат. Подозираха, че не си струва да рискуват кожата си на това място заради неколцина чужди господари. Усещаха, че се сблъскват с малобройна, но невероятна мощ, с която бе по-добре да не влизат в бой. Както винаги в такива случаи, и сега имаше малцина непоправими фанатици, които бяха готови да следват до смърт заповедите на господарите си. Впрочем Крис Финерти в никакъв случай нямаше подобно желание. Нямаше никакво намерение да се жертва. Той можеше обаче да извлече лична изгода даже от поражението.

Успял бе да проследи мъжа, който започна взривовете. Обзе го някакво неопределено предчувствие.

Неочаквано между храстите пред него изникна самият Ласитър. Той тъкмо се готвеше да хвърли последната пръчка динамит и държеше кибритена клечка. После изглежда поразмисли, реши, че това вече е безполезно, и прибра динамита и кибрита в джоба си.

Противникът бе победен. Повечето избягаха. Само отделни групи все още оказваха ожесточена съпротива. Скоро и те щяха да се откажат. Или да умрат.

— Хелоу, амиго — каза тихо Финерти зад гърба на Ласитър.

Ласитър запази спокойствие и се обърна.

— Хелоу, Крис — отвърна той.

Крис Финерти бе вдигнал своя уинчестър, опрян на хълбока му.

— Моите поздравления, Ласитър! — ухили се той. — Но как успя да се оправиш толкова бързо?

Ласитър вдигна рамене.

— Понякога е възможно, Крис.

— Признавам, че си строших зъбите с тебе, Ласитър — каза управителят. — Сега обаче остават само две възможности.

— За тебе?

— За двама ни, Ласитър. Първата възможност е да те застрелям. Сигурен съм, че ако те пречукам, нещата ще се обърнат. Ти наистина се прояви като ас в тази игра…

Наоколо продължаваха да ехтят експлозии. Краят на битката обаче наближаваше. Все повече от хората на ранчото Хакмесер се обръщаха в бягство.

— А втората възможност? — попита Ласитър.

— Ще ми помогнеш да се измъкна от тази игра. В отплата ще се погрижа да получиш обратно момичето си. В момента единствено аз мога да ти покажа къде е затворена. Мога да те заведа при нея.

— Какво се случи с Алис и Питър? — попита Ласитър.

— Алис бе застреляна от Уилям. Но това беше по-скоро нещастен случай. Трябваше само да я отвлечем в ранчото Хакмесер. А Питър Маккинън трябваше само да си получи солидната порция бой. Не предполагахме, че младежът ще се защитава като луд.

— И тогава ги завлякохте в земята на Мадник.

— Да.

— Наистина ли ще ми помогнеш да измъкна Наоми?

— Кълна ти се. Трябва обаче да побързаме. Доколкото познавам братята Булок, те няма да се предадат лесно.

— Чакай тук, отивам за коня си.

— Не е нужно. Наоколо има доста кранти, които са изгубили господарите си…