Хорхе Букай
Писма до Клаудия (55)

Писмо 51.

Клаудия,

Когато говорихме за проекция и интроекция, ти казах, че това са защитни механизми, форми на псевдоотношения с външния свят, начини да избегнем връзката с вътрешния свят.

Съществува още един механизъм, описан от Пърлс, който винаги ми се е струвал безкрайно интересен: ретрофлексията. (Фриц всъщност говори за пет механизъма: проекция, интроекция, ретрофлексия, дефлексия и сливане.)

Да си представим, че ти и аз спорим. (Това едва ли е трудно, нали?) Да си представим, че в определен момент от спора аз усетя твоята враждебност или че думите ти ме разгневяват. Тялото ми се напряга и определена емоция напира да излезе от мен и да се насочи към теб.

Тази емоция иска да се преобразува в целенасочено действие.

Нека сега да си представим, че това е фраза, която ти причинява болка, от която искам да те заболи. Но в същото време усещам, че много те обичам.

Ако усещам, че не съм способен да те нараня, защото те обичам, тогава издигам стена между двама ни, която да те защитава от мен.

Моето нараняващо поведение излиза от мен, но преди да стигне до теб, се сблъсква със стената, която съм построил, и — това не би трябвало да ме изненадва! — стената се превръща в огледало и враждебното поведение се връща към мен.

Деструктивната реакция, предизвикана от твоето поведение, ме застига.

Така действа ретрофлексията: като причинявам на себе си това, което искам да причиня на околните. Ретрофлексията ме кара да наранявам себе си, за да не нараня теб; да помилвам себе си, за да не помилвам теб; да гледам себе си, за да не гледам теб; да убия себе си, за да не убия теб.

Има явни начини, по които насочвам собствената си враждебност към самия себе си, а има и скрити. Мисля, че двете типични проявления на прикритата и враждебна автоагресия са депресията и вината.

Ще попиташ как става това.

Вината (идентифициране с изискването на другите) в действителност е лишена от собствена енергия. Вината е ретрофлексия на негодуванието.

Ако всеки път, когато се почувствам виновен пред някого, се вгледам в себе си, ще намеря стаеното у мен негодувание спрямо този човек. Ако съумея да го изведа от себе си, ако успея да проумея това негодувание (Пърлс го нарича „ужилването, което не минава“), ако успея да се отърва от стаената емоция, с чувството ми за вина е свършено.

Мога да продължавам да усещам мъка, тъга или болка, но няма да чувствам вина.

Повечето ролеви упражнения, които провеждаме в лабораторните групи и в кабинета — както при индивидуални, така и при групови сеанси, — позволяват тези чувства на негодувание да бъдат изхвърлени. Без значение дали е насочено към родителите или към партньора, всяко чувство на негодувание представлява незавършен гещалт, неприключена ситуация, която не позволява да проявим истинската емоция към другия тук и сега.

Между другото, смятам, че точно това е единственият и значим напредък, който сме отбелязали във възпитанието на децата си.

Мисля, че продължаваме (и ще продължаваме) да правим грешки спрямо децата си, които по някакъв начин ще им навредят. Въпреки това — за разлика от нашите родители или от техните родители, — чувствам, че нашето поколение позволява на децата си да бъдат непокорни. Ние не принуждаваме децата си да ретрофлексират гнева си.

Също така вярвам, че възможността да бъдат непокорни ще се окаже единственото им спасение от нас.

Няма родител, който не допуска грешки при възпитанието на децата си. Често казвам, че „възпитанието не е демократично“, макар да знам, че тези думи не ми печелят популярност. Възпитанието понякога носи фрустрация. Когато приучвам сина си да пишка в тоалетната, аз неизбежно го лишавам от усещане, което му носи наслада^[1].

Социализирането понякога прилича на опитомяването.

Какво означава това? Нима осъждаме децата си на това утре да седят в кабинета на някой терапевт и да сипят хули по наш адрес?

Може би.

Дори и да е така, не мисля, че е толкова сериозно.

Така или иначе, болката, която ще причиним на децата си, е неизбежна и вярвам, че единствената ни отговорност (освен да подкрепяме бунтарството им) е да им се реваншираме.

Как да се реваншираме?

Да ги обичаме, да им показваме, че ги обичаме, и — защо не? — понякога да ги глезим.