Хорхе Букай
Писма до Клаудия (28)

Писмо 24.

Клаудия,

Днес ми се ще да поработя малко със себе си и ми се иска ти също да участваш.

Спомням си упражненията по осъзнаване на Джон Стивънс^[1]: външното осъзнаване и вътрешното осъзнаване…

Извън мен са моравата, розовият храст, жълтите цветя, дървото…

Представям си, че аз съм това дърво…

Сега съм висок, разлистен, с тъмнозелена корона, която се откроява на фона на ясното небе.

Намирам се върху един хълм в полето… По-нататък има други дървета, но никое не е като мен. Оттук не виждам дървета, които приличат на мен. (Предполагам, че такива съществуват… Може би хиляди… Понякога ми се иска някое от тях да беше по-близо… Друг път, да си призная, ми харесва да се чувствам единствен.)

Стъблото ми е силно и здраво, то е опората ми. Благодарение на него стоя изправен, но не и напълно неподвижен. Клоните ми са разперени във висините… Обсипани са с листа и чрез тях мога да се свързвам със света с всяка моя частица…

През този сезон съм обсипан с цвят и плод — те са израз на желанието ми да давам живот и са част от притегателната ми сила.

Осъзнавам, че се перча с тях толкова, колкото и със сянката си… Сянката ми е плътна, уютна и прохладна, неустоима за почти всеки, който мине оттук, и ценена от онези, които се нуждаят от моята закрила и грижа…

Клоните ми са покрити с хиляди бодли. Те ме защитават, не позволяват на враговете ми да отмъкват части от мен без мое разрешение. Знам още, че бодлите са белег на лошотията ми. Разбира се! Не съм целият красив и добър. Дълбоко в себе си съм враждебен, тъмен, саможив…

Всичко това живее на повърхността, но същността ми далеч не се изчерпва с очевидното…

На няколко сантиметра под земята стъблото ми се разклонява в два големи корена, които се протягат встрани и надолу.

Корените ми… Те ми осигуряват прехрана, от тях зависят оцеляването и стабилността ми. Така и не успях да разбера как човешките същества, които понякога виждам наоколо, успяват да оцелеят без корени, толкова нестабилни и крехки, без да има откъде да се хранят…

Обичам всяка своя част…

От крайчеца на най-дълбокия ми корен до последния лист в короната ми…

Обичам цветовете си, обичам и бодлите си… Но това, което най-много обичам от същността си на дърво, е, че във всеки миг осъзнавам…

Че съм жив!