Хорхе Букай
Писма до Клаудия (42)

Писмо 38.

Клаудия,

От три седмици не съм ти писал…

Не съм си писал…

Не съм писал…

Всичко започна на 6 юли.

Изведнъж ме прободе силна болка в корема, отдясно. „Храносмилателно разстройство“, казах си аз и не й отдадох особено значение.

Болката продължи, ден след ден, седмица след седмица…

Започнах да се чувствам уморен, потиснат, замаян, отпаднал.

Лекарят предположи, че става дума за проблем с жлъчката (вероятно камъни).

Само за месец отслабнах с шест килограма. Предписаха ми диета и медикаментозно лечение, от което настъпи леко подобрение.

Болката намаля, но не изчезна.

Борех се с нея непрекъснато: успявах да я отдалеча от себе си за миг, но само секунда по-късно се връщаше и започваше да се прокрадва към гърба и слабините.

Направиха ми ехография: „Прегънат жлъчен мехур, леко увеличен черен дроб; без сериозни аномалии“. Вероятна диагноза: възпаление на жлъчката. Лечение — „чакай да ти мине“. Точка. В продължение на още месец бях зле; отслабнах с още три килограма и нямах сили за нищо…

Вчера Аз и Терапевтът ми седнахме да поговорим.

— Какво ти е?

— Не знам.

— Какво чувстваш?

— Зле ми е и чувството е по-различно от всичко, което съм изпитвал досега.

— Боли ли те?

— В момента съвсем леко. Но не е само това.

— Страх ли те е?

— В един момент си помислих, че ме е страх. Близките ми намекваха, че е точно това, но аз не съм съгласен. Мисля, че по-скоро се бяха уплашили те. Не е страх. Виж, никога досега не съм чувствал нещо подобно.

— Опитай се да мобилизираш способностите си за осъзнаване и да се свържеш с усещането. Позволи на въображението си да говори. Сега!

— Спомням си Инес, когато направи аборт… Помня Кристина след развода й… И Тито, когато се запознахме…

— Кое обединява тези хора в моментите, за които говориш?

— Бяха потиснати…

— Е, и?

— Точно така! Депресиран съм! Депресиран! Удивително е как точно в момента осъзнавам, че никога преди не ми се е случвало да съм депресиран — истински, неподправено и напълно.

— Какво изпитваш, когато си депресиран?

— Усещам, че съм съвсем сам и съм тръгнал на дълъг път. По пътя има огромни камъни и дълбоки бездни, които не ми позволяват да продължа… Нямам възможност да направя каквото и да е, нямам сили да повдигна камъните, нито да прескоча пропастите… От векове кретам по този път… Много съм изморен и се питам дали си струва да продължавам. Искам да си представя края на пътя, а единственото, което успявам да видя, е пътечка, която се стеснява и стига до един надпис. Надписът гласи:

ТОВА Е КРАЯТ.

И толкова!

Казвам си, че е невъзможно… Трябва да има нещо повече!

Поглеждам задната страна на табелата. Там също пише нещо.

ТОВА НАИСТИНА Е КРАЯТ.

— Какъв край?

— Краят. Окончателният край.

— Смъртта ли?

— Сигурно има нещо общо и с нея, но не става дума да спрем да дишаме, да вървим или да тупти сърцето ни; по-зле е. Става дума да спрем да чувстваме…

— Свържи се с това чувство.

— На пътя съм. Едва напредвам — първо вървя, след това започвам да се влача приведен, накрая се търкулвам надолу и колкото повече се търкалям, толкова по-мъничък ставам… Спирам да се търкалям… Лежа по очи и усещам тежестта на всичко върху гърба си. Целият свят, цялата Вселена се крепи върху мен и нямам сили да повдигна дори едно перце…

— Не се напъвай…

— Затиска ме… Затиска ме… Пронизва ме… Преминава през мен.

— Продължавай…

— В гърдите ми е зейнала дупка, през която се вижда какво има от другата страна. Виждам как дупката става все по-голяма. Ставам все по-лек. Нося се. Уж съм, а не съм.

— Остави се на течението.

— Оставям се. Така или иначе, не мога да направя нищо, за да му се противопоставя.

— Не става дума дали можеш, или не можеш да му се противопоставиш, а за това да се съобразиш със собственото си състояние. Става дума да не се противопоставяш на днешната си действителност. Става дума да не прекъсваш процес, който е започнал. Да позволиш на тази депресия да излезе: ако наистина е в теб, най-доброто решение е да се прояви и да се изчерпи, за да можеш след това да преминеш към следващия етап.

— Да…