Хорхе Букай
Писма до Клаудия (25)

Писмо 21.

Клаудия… Не разбирам какво имаш предвид под „губиш си времето“.

„Губя“ време, „печеля“ време, „имам“ време… Така и не успях да разбера какво точно означават тези изрази.

Берн казва, че съществуват шест начина за структуриране на времето (уви, само шест) и че всички изпитваме „нужда“ да структурираме времето.

Аз не съм съгласен с тази идея. Всъщност не че не съм съгласен, а по-скоро смятам, че не става дума за нужда, а за навик, за културен образец. Опитват се да ни убедят, че изпитваме необходимост да структурираме времето и да знаем какво ще правим с него.

Все пак начините за използване на времето, описани от Берн, могат да ми помогнат да осъзная как използвам собственото си време.

Не времето, а моето време.

Шестте начина на Берн са:

1) Близост

2) Игри

3) Активност

4) Развлечения

5) Ритуали

6) Уединение

Този списък донякъде прилича на стълба — най-горното стъпало представлява точката, позволяваща истинския контакт с другия.

 

 

Близостта няма нищо общо с отношенията в една двойка. Под близост Берн разбира всяка връзка между два индивида, всеки от които е истински свободен и позволява на другия също да бъде истински свободен.

Близост идва от латинската дума intimus, която се е запазила в испанския език като intimo. Интересно е, че в нея се съдържа друга дума — timo (тимус). Тимусът е жлеза, която се намира в гръдния кош на децата, много близо до сърцето. Тя има свой собствен жизнен цикъл и атрофира с порастването на детето, като започва да инволюира след пубертета. Ето защо близостта, или интимността, означава да почувствам някого вътре в себе си, съвсем близо до сърцето.

 

 

Игрите представляват цикли на повторяемост, посредством, които общуваме с другия, като вярваме, че между нас съществува близост. Това общуване е скрито (тъй като съдържа неявно послание, негласна спогодба) и е съставено от игри, защото има играчи, правила, начало, развитие, край, победители и награди.

Ерик Берн написа цяла книга, в която описва игрите, които играем („Игрите, които хората играят“^[1]), и която, вярвам, си заслужава да се прочете.

Нека използваме „триъгълника на Карпман“ като пример.

В тази игра участват трима играчи.

Последователността е добре позната: агресорът напада жертвата, а спасителят се опитва да предотврати нападението.

Всичко това, разбира се, е само привидно, понеже, ако жертвата наистина бъде спасена или елиминирана, играта ще приключи, а никой — повтарям, НИКОЙ — от играчите не иска да спре да играе.

Продължителността на играта се постига по два начина: първият е с участието на играчи, чиито роли са статични — например агресор и жертва, — които търсят нови актьори за третата роля, необходима за драматичната ситуация. Когато спасителят се измори, предаде или излезе в отпуск, двамата отново започват да се оглеждат за нов актьор.

Другият начин изисква много по-голямо умение и в него участват талантливи и всестранно развити актьори, тъй като играта се състои в непрекъснатата ротация на ролите. Никой от тях не се отегчава и е възможно да се стигне до професионално ниво.

 

 

Хрумва ми един пример.

Да си представим, че цял ден детето е било непоносимо: не е опряло да плаче, напишква се и не е доволно от нищо… Майката си изпуска нервите, при което то започва да троши каквото му попадне. Майката обявява, че е безсилна, и зачаква пристигането на бащата: „Ще видиш, като се прибере татко ти!“.

Когато бащата се прибира от работа, майката му разказва какво се е случило и изисква от него да направи „нещо“, „защото така не може да продължава!“.

Бащата напердашва детето. Детето плаче „безутешно“. Майката се приближава да го „утеши“: „Няма нищо, мъничкото ми. Всичко мина“.

Бащата се чувства измамен и с накърнен авторитет, поради което се заинатява и изисква наказанието да бъде продължено. Майката му казва, че е звяр и садист, изпада в нервна криза и започва да троши чинии. Детето се приближава до бащата и го завежда в стаята си.

Играта продължава по този начин, докато се изчерпят всички възможни ротации, след което се връща към първата ротация и започва отначало.

Добър пример, нали?

Държа да поясня, че всяка прилика между последователността на тази игра и произволни ситуации от международната политика е чисто съвпадение.

 

 

Активността е работа: всяко занятие или трудова дейност, без значение дали е срещу парично възнаграждение или не.

Не всички имат щастието да работят нещо, което им доставя удоволствие и им позволява близост с околните в рамките на активността.

За онези, които са могли да изберат професия като моята, например работа, която се върши без усилие, с удоволствие, която обогатява и не само че не изтощава, а зарежда с енергия, всичко е по-лесно.

За онези, които не са могли да избират, съществуват две възможности: да сменят работата си — за което плащат съответната цена — или да останат на същото поприще, но да му посветят само времето, което изисква тази активност.

Когато се оплаквам от работата си — преди, по време на и след нея, или когато се спусна в паричната надпревара и живея единствено за да печеля все повече пари, тогава работата ми прекъсва близостта и монополизира времето ми.

 

 

Ще ти разкажа историята за един човек, който слязъл на железопътната гара в малко градче. Тъй като носел три тежки куфара, той се опитал да намери носач, който да му помогне да ги пренесе до хотела, намиращ се на три пресечки разстояние.

Началникът на гарата го посъветвал да потърси носача Хуан, който най-вероятно бил на площада отсреща. Пътникът замъкнал куфарите си до площада, където видял брадат и мърляв човек, излегнал се на припек върху една пейка — предположил, че това е Хуан.

— Хуан? — казал пътникът.

— Да… К’во? — измърморил брадатият, без да помръдне.

— Ти ли си Хуан?

— Да, господине — отговорил той.

— Носачът?

— Аха — казал той, без да помръдне.

— Би трябвало да си на гарата, а не тук, на площада.

— Че за какво?

— Как за какво? Там ще намериш поне десет пъти повече пътници, отколкото тук.

— И за какво са ми десет пъти повече пътници?

— За да спечелиш повече пари!

— Че за какво са ми?

— Как за какво! Да си купиш мотор например.

— За какво ми е мотор?

— За да пренасяш куфарите в ремаркето.

— За какво?

— За да изпълняваш повече поръчки за по-малко време.

— За какво?

— За да спечелиш повече пари и с малко късмет, да станеш транспортен предприемач.

— За какво?

— За да спечелиш много пари!

— За какво?

— За да можеш, когато имаш много пари, да живееш, без да работиш, и да си почиваш колкото искаш.

Хуан отворил едното си око и казал:

— Че сега не правя ли точно това?

 

 

Развлеченията са отношения на обмен между мен и света, които ми помагат да прекарвам времето си.

Според Берн съществуват две категории развлечения: игрови (шах, карти, стрелба в цел…) и комплексни, които се развиват вербално. Например: „Колко хубава кола! Какъв модел е?“, „Тази рокля откъде е?“, „Какво е мнението ти за психоанализата?“, „Ти вярваш ли в Бог?“, и така нататък.

Гещалттерапевтите смятат, че в ритуалите и забавленията участва само най-повърхностният пласт на личността и те не ангажират индивида по никакъв начин.

Ритуалите представляват повтарящи се схематични и предвидими отношения на обмен, в които не е заложена никаква изненада. Използват се, за да добием фалшивото чувство за сигурност, в чиято потребност сме се убедили или сами, или под влиянието на някого, който ни насажда, убеждава или учи, че чувството за сигурност е необходимо.

Ритуалите имат различен интензитет. Като започнем от религията, „културата“, годишнините, дните на майката и прочее, до простичкия ритуал на: „Здравей, съседе, как си?“.

 

 

Много е важно във всеки квартал да бъде установена система за дресиране на новите съседи как най-адекватно да отговарят на този въпрос. В моя квартал например общоприетият отговор на „Здравей, как си?“ е следният:

— Здравей, как си?

Ако поздравът е отправен от най-близкия съсед, е позволен следният отговор:

— Добре, а ти?

В този случай диалогът трябва да продължи по следния начин:

— Добре, благодаря.

Край на срещата!

Ще ти дам един съвет: когато някой съсед те попита как си, дори и през ум да не ти минава да му кажеш истината. Рискуваш никога повече да не те поздрави, а може дори да те изгонят от квартала.

В книгата си Living, Loving and Learning Лео Бускалия^[2] говори за подобен феномен. Въпросът на Бускалия е защо хората, когато се качат в асансьор, застават с лице към вратата, изопнати, с благоприлично прибрани към тялото ръце, така че да избегнат всяка възможност да докоснат околните.

 

 

„Когато аз се кача в асансьор, никога не се обръщам към вратата. Обикновено заставам с лице към хората и ги гледам. Понякога казвам:

— Няма ли да е чудесно, ако асансьорът заседне за няколко часа и ни позволи да се опознаем?

Реакцията винаги е една и съща. На следващия етаж всички слизат от асансьора с викове:

— Някакъв луд разправя, че искал асансьорът да заседне!“

 

 

Колкото до мен, ще доверя на всеослушание, че имам свой ритуал: ненавиждам ритуалите. Ненавиждам ги толкова много, че никога не правя подаръци за рожден ден (освен на децата, за които рождените дни имат огромно значение). Никога не помня годишнини. От много години не изповядвам никаква религия, нито посещавам гробища. Не помня от колко години не съм…

Радикалният антиритуализъм със сигурност също е ритуал.

 

 

Уединението е ситуацията, при която затваряме вратата за света.

Тук няма отношения с околната среда. Отново съществуват две алтернативи: наричам едната да съм сам, а другата — да се чувствам сам.

Разликата между тях е доколко самодостатъчна компания съм си аз. Когато се чувствам сам (дори и да съм заобиколен от хора), не съм си добра компания и усещам самотата в себе си. От друга страна, когато съм сам, това също може да е мой избор — това е най-пълноценният начин да съм със себе си.

 

 

Когато сравних тези шест елемента със стълба, идеята ми бе, че всяко стъпало, по което слизаме, ни отдалечава все повече от останалите, отдалечава ни от възможността за близост.

Всеки контакт с околния свят представлява стимул. Единственото ниво, на което обменяме безусловни стимули, е близостта.

Както казват последователите на трансакционния анализ: „Безусловни са онези стимули, които не се отнасят към това, което правя, а към това, което съм“.

Не е едно и също да кажем: „Държиш се лошо“ (условност) и „Ти си лош“ (безусловност). Нито пък: „Колко добре се справи“ (условност) и „Колко си сръчен“ (безусловност).

Когато се страхувам, че ще бъда отхвърлен безусловно, когато се страхувам от това, което ще получа в замяна на това, което съм, тогава намирам изход в бягството, играта или работата. Ако това не е достатъчно, търся убежище в развлеченията или в ритуалите. Ако и това не помогне, се затварям в себе си.

Обратният механизъм също функционира: ако разкъсам уединението си, ако сложа край на ритуалите и забавленията, ако работя толкова, колкото искам, и се откажа от игрите, тогава стигам до нивото, на което искам да бъда — близостта.