Хорхе Букай
Писма до Клаудия (22)

Писмо 18.

Клаудия,

В момента е около три след полунощ… Събудих се преди малко: дъщеря ми плачеше и станах да я нагледам.

Когато се върнах в леглото, „сънят“ си беше отишъл. Повъртях се два-три пъти, докато разбрах, че няма отново да заспя, и си спомних, че „сънят ни кара да затваряме очи, но затворените очи не ни карат да заспим“.

Така че станах.

Седя в кухнята на лятната ни къща. Слушам шума на морето… Излизам на вратата. Все още е тъмна нощ. Намирам се едва на стотина метра от плажа…

Вдясно от мен е фарът: внушителен, величествен, висок и горд… два щедри снопа светлина денонощно обливат фасадата на къщата, малката ми градина, отсрещните постройки и след това потъват в морето…

Влизам. Стоплям вода, пие ми се мате^[1]… Включвам магнетофона и зазвучава барокова музика…

Вивалди. Мате. Ти. Сега Адажиото на Албинони. Още една чаша мате. Насаме съм със себе си.

Искам да пуша по-малко. Не да откажа цигарите, просто да пуша по-малко. По-малко от кога? По-малко от кого? По-малко от самия мен преди месец.

Преди ваканцията пушех между четиридесет и петдесет цигари на ден и това ми се отразяваше зле. Сега пуша по-малко от двайсет и се чувствам по-добре. Искам да пуша още по-малко, може би по пет-шест цигари дневно.

Ще кажеш: „Мен какво ме интересува?“.

Ще ти отговоря: „А мен какво ме интересува това, което те интересува теб?“.

Ще кажеш: „Защо отговаряш на въпроса ми с въпрос?“.

Ще кажа: „А защо не?“. (Вицът е стар, прекалено стар…)

* * *

Вече е шест. В крайна сметка реших да допия чая на плажа, докато наблюдавам изгрева.

Беше много красиво… МНОГО красиво.

От много години не бях посрещал изгрева на плажа. Слънцето изплуваше от морето и над брега се спускаха хиляди чайки…

И аз бях част от този пейзаж.

Аз също се почувствах красив, пълноценен, просветлен.

Аз също се почувствах топъл, мълчалив, прекрасен.