Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (7)

7

Болестите като тази, от която страдаше Арман, имат това предимство, че или убиват веднага, или бързо преминават.

Петнадесет дни след събитията, които ви разказах, Арман вече се съвземаше — близко приятелство свързваше двама ни. През цялото време на неговото боледуване почти не бях напускал стаята му.

Пролетта бе щедро пръснала своите цветя, листа, птици, песни и прозорецът на моя приятел гледаше весело към градината му, чиито здравословни ухания достигаха чак до него.

Лекарят му бе разрешил да става и ние често разговаряхме, седнали пред отворения прозорец в часовете, когато слънцето най-много топли — от дванадесет до два часа.

Аз се въздържах да му говоря за Маргьорит, защото все още се боях да не би това име да събуди тъжния спомен, приспан под привидното спокойствие на болния, но Арман, напротив, изглежда, изпитваше удоволствие да говоря за нея не както преди със сълзи на очи, а с нежна усмивка, която ме успокояваше за душевното му състояние.

Бях забелязал, че след последното му посещение на гробищата и гледката, която бе предизвикала силната криза, остротата на терзанията му навярно се бе притъпила от болестта и сега на смъртта на Маргьорит той не гледаше вече така, както преди. Увереността му, че е мъртва, сякаш го поуспокои и за да пропъди мрачната картина, която често изплуваше пред него, той потъваше в щастливите спомени за общуването си с Маргьорит и, изглежда, не искаше да мисли за нищо друго.

Тялото му бе много изтощено от страданията и от треската, за да позволи на душата силно вълнение, а пролетната и всеобщата радост, с която бе заобиколен Арман, насочваше, без да иска, мисълта му към весели картини.

Той все така упорито отказваше да съобщи на семейството си за опасността, на която се излагаше, и дори след като бе спасен, баща му все още не знаеше за болестта.

Една вечер бяхме останали до прозореца по-дълго от обикновено. Времето беше хубаво и слънцето потъваше в искрящ от лазур и злато залез. Въпреки че се намирахме в Париж, зеленината, която ни заобикаляше, ни отделяше от света и само от време на време шумът от някоя кола едва-едва смущаваше разговора ни.

— Приблизително по това време на годината, в една вечер, подобна на тази, аз се запознах с Маргьорит — каза ми Арман, като се вслушваше в собствените си мисли, а не в това, което му говорех.

Не отвърнах нищо.

Тогава той се обърна към мен и каза:

— Трябва все пак да ви разкажа тази история: ще напишете книга, на която никой няма да повярва, но може би ще бъде интересно да се напише.

— Ще ми разкажете това по-късно, приятелю — казах му аз. — Не сте още напълно здрав.

— Вечерта е топла, аз изядох бялото месо на пилето — каза той, като се усмихна, — нямам температура, нямаме какво да правим и затова ще ви разкажа всичко.

— Щом непременно искате, слушам.

— Това е една доста обикновена история — добави тогава той. — Ще ви я разкажа, като следвам реда на събитията. Ако по-късно напишете нещо, свободен сте да го разкажете по друг начин.

Ето какво ми разказа той и едва ли съм променил няколко думи от тази трогателна история.

— Да — продължи Арман, като отпусна глава на облегалката на креслото, — да, това се случи през една вечер като тази! Бях прекарал деня на село с един от моите приятели Гастон П. Вечерта се прибрахме в Париж и като не знаехме какво да правим, влязохме в театър „Вариете“.

През един от антрактите излязохме и в коридора се разминахме с висока жена, която моят приятел поздрави.

— Кого поздравявате? — попитах го аз.

— Маргьорит Готие — отвърна ми той.

— Струва ми се, че доста се е променила, защото не можах да я позная — казах аз с вълнение, което ще разберете след малко.

— Тя беше болна. Бедното момиче, няма да живее дълго.

Спомням си тези думи, като че ли са казани вчера.

Трябва да знаете, приятелю, че от две години насам, когато срещах това момиче, изпитвах странно чувство. Без да знам защо, аз побледнявах и сърцето ми почваше силно да бие. Имам един приятел, който се занимава с окултизъм. Той би нарекъл това, което изпитвах, афинитет на флуидите. Аз чисто и просто смятам, че беше предопределено да се влюбя в Маргьорит, и предчувствувах това.

Тя винаги ми правеше дълбоко впечатление, на което бяха свидетели мнозина от приятелите ми и те много се бяха смели, като узнаха кой ми въздействуваше така.

За първи път видях Маргьорит на площада на Борсата до арката Сюс. Една открита кола беше спряла там и някаква жена, облечена в бяло, слезе от нея. Влизането й в магазина бе посрещнато с шепот на възхищение. Аз стоях като прикован на мястото си от момента, в който тя влезе, до излизането й. Гледах я през витрината, докато тя избираше в магазина това, което искаше да си купи. Можех да вляза, но не посмях. Не знаех каква е тази жена и се страхувах да не отгатне защо влизам в магазина и да се обиди. Но не смятах, че ще ми се случи да я видя отново.

Тя беше елегантно облечена. Носеше рокля от муселин, цялата във волани, индийски четириъгълен шал, извезан в ъглите със злато и копринени цветя, италианска сламена шапка и една-единствена гривна, дебела златна верижка от онези, които започваха да са на мода по това време.

Тя се качи в колата си и замина.

Един от продавачите остана пред вратата, проследявайки с поглед колата на елегантната клиентка. Приближих се до него и го помолих да ми каже името на тази жена.

— Това е госпожица Маргьорит Готие — отговори ми той.

Не посмях да го попитам за адреса й и се отдалечих. Споменът за това видение, защото това наистина бе видение, не излезе от съзнанието ми, както се случваше по-рано с много други, и аз навсякъде търсех тази жена в бяло, така царствено красива.

Няколко дни по-късно в Опера-Комик се състоя голямо представление. Аз отидох. Първият човек, когато забелязах в една ложа близо до сцената, беше Маргьорит Готие.

Младежът, с когото бях, също я позна, защото ми каза, като я назова:

— Вижте това красиво момиче.

В този момент Маргьорит гледаше с бинокъл към нас, тя забеляза моя приятел, усмихна се и му направи знак да я посети.

— Ще отида да й кажа добър вечер — каза ми той — и се връщам веднага.

Не се сдържах и му казах:

— Вие сте много щастлив.

— Защо?

— Защото ще видите тази жена.

— Да не би да сте влюбен в нея?

— Не — казах аз, като се изчервих, защото наистина не знаех какво изпитвах. — Но бих желал да се запозная с нея.

— Елате с мен, ще ви запозная.

— Поискайте първо разрешение от нея.

— Ах, по дяволите, с нея няма какво да се притеснявате, елате.

Това, което каза, ми причини болка. Страхувах се да не установя, че Маргьорит не заслужаваше това, което изпитвах към нея.

В една книга на Алфонс Кар, озаглавена „Am Rauchen“, се разказва как един мъж върви една вечер след някаква много елегантна жена, в която се е влюбил от пръв поглед, толкова била красива. За да целуне ръката на тази жена, той се чувствува способен да предприеме какво ли не, готов е всичко да победи, всичко да извърши.

Едва се осмелява да погледне кокетното краче, което тя открива, за да не изцапа роклята си при допир със земята. Докато той мечтае за всичко, което би направил, за да притежава тази жена, тя го спира на ъгъла на улицата и го пита дали иска да се качи с нея в квартирата й.

Той извръща глава, пресича улицата и много тъжен се прибира в къщи.

Спомних си този разказ и сега, когато бях готов да страдам за тази жена, се страхувах да не ме приеме много скоро и да не ми даде твърде бързо любовта си, която исках да заплатя с дълго очакване или с голяма жертва. Такива сме ние мъжете и щастие е, че въображението представлява тази поезия на чувствата и че желанията на тялото правят тази отстъпка на мечтите.

Най-сетне, ако биха ми казали: „Тази жена ще ви принадлежи вечерта, а утре ще бъдете убит!“ — бих приел. Ако ми кажеха: „Дайте десет луидора и вие ще бъдете неин любовник!“ — бих отказал и бих плакал като дете, което вижда при събуждането си да се стопява замъкът, съзрян в съня му.

Все пак исках да се запозная с нея. Това беше единственият начин да определя отношението си към нея.

И така, казах на моя приятел, че държа тя да му разреши да й се представя. Разхождах се из коридорите, като си мислех, че сега тя щеше да ме види, и не знаех как да се държа пред нея.

Мъчех се да измисля предварително думите, които щях да й кажа.

Каква велика детинщина е любовта!

След малко приятелят ми слезе.

— Тя ни чака — каза той.

— Сама ли е? — попитах аз.

— С някаква друга жена.

— Няма ли мъже?

— Не.

— Да вървим.

Приятелят ми се отправи към изхода на театъра.

— Но защо насам? — казах му аз.

— Отиваме да купим бонбони. Тя ме помоли.

Влязохме в една сладкарница в пасажа на операта.

Искаше ми се да купя целия магазин и дори търсех с какво да напълня кесийката, но тъкмо тогава моят приятел каза:

— Един фунт захаросани гроздови зърна.

— Знаете ли дали ги обича?

— Тя никога не яде други бонбони, това е известно. Знаете ли на каква жена ще ви представя? Не си въобразявайте, че е херцогиня, това е чисто и просто жена, на която се плаща, типична държанка, драги; така че не се стеснявайте и говорете всичко, какво ви дойде наум.

— Добре, добре — промълвих аз и го следвах, като си мислех, че ще се излекувам от страстта си.

Когато влязох в ложата, Маргьорит се смееше високо.

Бих предпочел да бъде тъжна.

Моят приятел ме представи. Маргьорит леко ми кимна с глава и каза:

— А бонбоните?

— Ето ги.

Докато ги вземаше, тя ме погледна. Наведох очи и се изчервих.

Тя се наведе над ухото на съседката си, каза й тихо няколко думи и двете избухнаха в смях.

Без съмнение аз бях причината за тази веселост и се почувствувах двойно по-смутен. По това време ми беше любовница едно момиче от дребната буржоазия, много нежно и сантиментално, чиито чувства и тъжни писма ме разсмиваха. Поради мъката, която самият аз сега изпитвах, разбрах мъката, която му причинявах, и цели пет минути го обичах така, както никой никога не е обичал жена.

Маргьорит ядеше бонбоните си, без повече да се занимава с мен.

Но приятелят ми не искаше да ме остави в това смешно положение.

— Маргьорит — каза той, — не трябва да се учудвате, че господин Дювал не ви говори нищо, вие толкова го смущавате, че той не може да каже ни дума.

— Смятам по-скоро, че господинът ви е придружил тук, защото ви е скучно да дойдете сам.

— Ако това беше истина — казах на свой ред, — не бих помолил Ернест да ви поиска разрешение да ме представи.

— Това може би е само начин да се отложи фаталният момент.

Ако някой поне малко е живял с момичета от рода на Маргьорит, знае удоволствието, което изпитват да преиначават думите и да се шегуват с хората, които виждат за първи път.

Те може би си връщат заради униженията, които често са принудени да понасят от страна на хората, които виждат всеки ден.

Затова, за да им отговориш, трябва да си свикнал с тяхното общество, навик, какъвто аз нямах; пък и представата, която си бях създал за Маргьорит, преувеличи насмешката й. Бях чувствителен към всичко, свързано с тази жена, затова станах и казах с променен глас, който ми бе невъзможно напълно да овладея:

— Ако мислите за мен така, госпожо, не ми остава нищо друго, освен да ви помоля да извините моята неделикатност и да се сбогувам с вас, като ви уверявам, че тя никога не ще се повтори.

След това се поклоних и излязох. Едва бях затворил вратата и чух, че отново избухна смях. Много бих желал в този момент някой да ме блъсне.

Върнах се на мястото си.

Звънецът удари и завесата се вдигна.

Ернест се върна.

— Ама че сте и вие! — каза ми той, като седна. — Те ви смятат за луд.

— Какво каза Маргьорит, след като си излязох?

— Тя се смя и ме увери, че не била виждала по-смешен човек от вас. Но, разбира се, не трябва да се смятате за победен. Само не правете на тези момичета честта да ги приемате на сериозно. Те не знаят какво е финес и учтивост. Така е с кучетата, на които слагат парфюм, но те намират, че мирише на лошо и отиват да се овъргалят в някоя локва.

— В края на краищата какво ме интересува това? — казах аз, като се мъчех да говоря непринудено. — Никога вече няма да видя тази жена и дори тя да ми харесваше, преди да я познавам, то след като се запознах с нея, всичко се промени.

— Ами! Аз не губя надежда да ви видя един ден в нейната ложа и да чуя, че се разорявате за нея. Всъщност вие ще бъдете прав, тя е невъзпитана, но е хубаво да имаш такава красива любовница.

Добре, че вдигнаха завесата и моят приятел млъкна. Невъзможно ми е да ви кажа какво се играеше. Спомням си само, че от време на време вдигах очи към ложата, която тъй внезапно бях напуснал. А там непрекъснато се редуваха силуетите на все нови и нови посетители.

И все пак аз не можех да не мисля за Маргьорит. Обхващаше ме едно друго чувство. Струваше ми се, че трябва да направя нещо, за да бъдат забравени нейната обида и моето смешно положение; казах си, че дори да пропилея цялото си състояние, това момиче ще бъде мое и аз ще заема мястото, което така бързо бях напуснал, но което ми се полагаше.

Преди да свърши спектакълът, Маргьорит и приятелката й напуснаха ложата.

Без да искам, и аз станах от мястото си.

— Отивате ли си? — попита ме Ернест.

— Да.

— Защо?

В този момент той забеляза, че ложата е празна.

— Вървете, вървете — каза ми той — и добра сполука.

Аз излязох.

Чух по стълбите шумолене на рокли и гласове. Застанах встрани и видях, без да ме забележат, двете жени и двама младежи, които ги придружаваха. В преддверието на театъра при тях дойде малък прислужник.

— Иди кажи на кочияша да чака пред входа на кафене „Англе“ — каза Маргьорит. — Ние ще отидем пеш дотам.

Няколко минути по-късно, разхождайки се по булеварда, видях зад прозореца на една от големите зали на ресторанта Маргьорит, облегната на балкона. Тя късаше едно по едно листенцата на камелиите от букета си.

Един от мъжете, надвесен над рамото на Маргьорит, й говореше тихо.

Отидох в „Мезон д’Ор“, в салоните на първия етаж, и постоянно наблюдавах въпросния прозорец.

В един часа Маргьорит се качи в колата си заедно с приятелите си. Взех кабриолет и я последвах.

Колата спря на улица Антен №9.

Маргьорит слезе и се прибра сама.

Несъмнено това беше случайност, но тя ме ощастливи.

От този ден аз често срещах Маргьорит по спектакли, по Шан-з-Елизе. Тя винаги беше весела и винаги предизвикваше вълнение в мен.

Но минаха петнадесет дни, без да я срещна.

Веднъж бях с Гастон, когото попитах за нея.

— Нещастното момиче е тежко болно — отговори ми той.

— Какво й е?

— Туберкулозна е и понеже води живот, който не може да я излекува, лежи и гасне.

Странно е сърцето; почти бях доволен, че е болна.

Всеки ден отивах да питам за болната, без обаче да оставя името си или визитната си картичка. Така научих за нейното оздравяване и заминаването й за Банер.

Мина доста време и ако не споменът, то впечатлението ми от нея се заличаваше в паметта ми. Аз често пътувах. Връзки, навици, работа ме отвлякоха от тази мисъл и когато си спомнях за това първо приключение, мислех си, че е само една страст, каквато често изпитваме на младини и на която се смеем по-късно.

Всъщност нямах заслуга за преодоляването на този спомен, защото бях изгубил от погледа си Маргьорит още след заминаването й и както ви казах, когато тя мина покрай мен в коридора на „Вариете“, не я познах.

Наистина тя беше с воал, но преди две години колкото и забулена да беше, нямаше да я погледна, за да я позная: щях да отгатна, че е тя.

Но и сега сърцето ми заби силно, когато разбрах, че е тя. Двете изминали години, без да я видя, и последствията, които сякаш тази раздяла бе предизвикала, се изпариха като дим само при докосването на роклята й.