Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux camélias, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Максимус (2012)

Издание:

Александър Дюма-син. Дамата с камелиите

Френска, първо издание

Редактор: Георги Куфов

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Юлия Иванова

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

ДИ „Народна култура“ — София, 1979 г.

История

  1. — Добавяне

26

„Вие знаете така добре, както и аз, какво последва тази съдбовна нощ, но това, което не знаете и не можете да предположите, е колко много страдах след нашата раздяла.

Бях научила, че вашият баща ви е отвел със себе си, но се съмнявах, че ще можете да живеете те дълго време далеч от мен и в деня, когато ви срещнах на Шан-з-Елизе, аз се развълнувах, но не се учудих.

Тогава започна този низ от дни, всеки от които ми носеше нова обида от вас, която приемах почти с радост, защото, освен че бе доказателство за неугасналата ви любов, на мен ми се струваше, че колкото повече ме преследвате, толкова повече ще се издигна във вашите очи, когато узнаете истината.

Не се учудвайте на това радостно мъченичество, Арман, любовта, която изпитвахте към мен, разтвори сърцето ми за благородни чувства.

Но в началото не бях така силна.

Между изпълнението на жертвата, която направих за вас, и вашето завръщане беше изминало доста време, през което трябваше да прибягна до физически средства, за да не полудея и за да не мисля за живота, в който отново се хвърлях. Прюданс ви е казала, нали, че присъствувах на всички празненства, балове, пиршества?

Надявах се да се съсипя бързо, като прекалявах във всичко, и мисля, че осъществяването на тази надежда няма да закъснее. Разбира се, здравето ми се влошаваше все повече и повече и в деня, в който изпратих госпожа Дюверноа да проси милост, бях напълно изтощена телом и духом.

Няма да ви припомням, Арман, по какъв начин вие възнаградихте последното доказателство за любовта ми и с каква обида прогонихте от Париж жената, която, дори умираща, не можа да устои на вашия зов, когато я молехте за една любовна нощ и която, като някаква луда, помисли за миг, че би могла да спои отново миналото и настоящето. Вие имахте право да постъпите така, Арман: не винаги са ми плащали толкова скъпо нощите!

Тогава изоставих всичко! Олемп ме замести при господин дьо Н. и ми казаха, че се е погрижила да му открие причината за заминаването ми. Граф дьо Ж. беше в Лондон. Това е един от онези мъже, които придават на любовта с момичета като мен точно толкова значение, колкото да бъде едно приятно развлечение за тях. Те остават приятели на жените, които са притежавали, и не изпитват омраза към тях, понеже не са изпитвали никога ревност. С една дума, графът е един от онези големи благородници, които ни разтварят само една страна от сърцето си, но и двете страни на кесията си. Веднага се сетих за него и заминах. Прие ме чудесно, но той беше вече любовник на една светска дама и се страхуваше да не се злепостави, като се показва с мен. Представи ме на своите приятели, които дадоха в моя чест вечеря, след което един от тях ме отведе със себе си.

Какво можех да направя, приятелю?

Да се самоубия? Това значеше да утежня живота ви, който трябва да бъде щастлив, без излишно угризение на съвестта. Пък и какъв смисъл има да се самоубивам, когато съм толкова близо до смъртта?

Преминах от състоянието на тяло без душа в предмет без мисъл. Така живях автоматически известно време, после се върнах в Париж и попитах за вас. Тогава научих, че сте заминали на дълго пътешествие. Вече нищо не ме поддържаше. Моето съществуване стана отново това, което беше две години, преди да ви познавам. Опитах се да привлека херцога, но бях оскърбила много грубо този човек, а старците са нетърпеливи, сигурно защото забелязват, че не са вечни. Болестта напредваше от ден на ден, бях бледа, тъжна, отслабнах още повече. Мъжете, които купуват любовта, разглеждат стоката, преди да я купят. В Париж имаше жени, които изглеждаха по-добре, по-пълни и мен ме позабравиха. Това е животът ми до вчера.

Сега съм съвсем зле. Писах на херцога, за да му поискам пари, защото нямам, а кредиторите се върнаха отново и ми носят сметките си с безжалостно настървение. Дали херцогът ще ми отговори? Защо не сте в Париж, Арман! Щяхте да идвате да ме виждате и вашите посещения щяха да ме успокояват.

 

20 декември

Времето е ужасно, вали сняг, сама съм в къщи. Три дни имах силна треска и не можах да ви напиша нито ред. Няма нищо ново, приятелю. Всеки ден със смътна надежда чакам писмо от вас, но то не идва и сигурно никога няма да пристигне. Само мъжете имат силата никога да не прощават.

Херцогът не ми отговори.

Прюданс отново започна пътуванията си до заложната къща.

Не преставам да храча кръв. Ох! Ще ви стане мъчно, ако ме видите. Щастлив сте, че сте под такова топло небе и нямате като мен цяла ледена зима, която да ви тежи на гърдите. Днес станах за малко и иззад пердетата гледах как тече животът в Париж, този живот, с който смятам, че съм скъсала окончателно. Няколко познати минаха по улицата, забързани, весели, безгрижни. Нито един не вдигна очи към моите прозорци. Но няколко млади хора дойдоха да питат за мен. Веднъж вече бях болна и вие, който не ме познавахте и нищо не бяхте получили от мен, освен подигравка в деня, когато ви видях за първи път, идвахте да се осведомявате за здравето ми всяка сутрин. Сега отново съм болна. Ние прекарахме шест месеца заедно. Аз изпитвах към вас толкова силна любов, колкото въобще сърцето на една жена може да побере и да даде, а вие сте далече, проклинате ме и нито една утешителна дума не идва от вас. Но сигурна съм, че само на случайността се дължи тази забрава, защото, ако бяхте в Париж, вие нямаше да напуснете стаята ми и щяхте да стоите непрекъснато край леглото ми.

 

25 декември

Лекарят ми забранява да пиша всеки ден. Наистина, спомените само увеличават треската ми, но вчера получих писмо, от което ми стана по-добре, повече от чувствата, които изразяваше, отколкото от материалната помощ, която ми оказваше. Така че днес мога да ви пиша. Това писмо бе от вашия баща и ето какво съдържаше то:

«Госпожо,

Научавам, че сте болна. Ако бях в Париж, щях сам да дойда да се осведомя за здравето ви. Ако синът ми бе при мен, щях да го изпратя лично да се осведоми, но не мога да напусна К., а Арман е на 600–700 мили оттук. Позволете ми само да ви пиша, госпожо, колко съм опечален от вашата болест и вярвайте в искрените пожелания, които изказвам за вашето бързо оздравяване.

Един от моите добри приятели, господин Х., ще ви се представи, бъдете любезна да го приемете. Той е натоварен от мен с едно поръчение, чийто резултат чакам с нетърпение.

Благоволете да приемете, госпожо, уверението за моите отлични чувства към вас.»

Това е писмото, което получих. Вашият баща има благородно сърце, обичайте го много, приятелю, защото малко хора на света са така достойни за обич. Този лист хартия с неговия подпис подобри състоянието ми повече, отколкото всички рецепти на прочутия лекар.

Тази сутрин господин Х. дойде. Той изглеждаше твърде затруднен от деликатното поръчение, с което го бе натоварил господин Дювал. Той идваше чисто и просто да ми донесе хиляда франка от името на баща ви. Първо исках да откажа, но господин Х. ми каза, че този отказ ще обиди господин Дювал, който го бе упълномощил да ми даде първоначално тази сума и всичко, от което бих имала нужда впоследствие. Аз приех тази услуга, която от страна на баща ви не можеше да бъде милостиня. Ако съм мъртва, когато се върнете, покажете на баща си какво съм написала за него и му кажете, че бедното момиче, на което той е благоволил да напише това утешително писмо, е плакало от признателност и се е молило за него.

 

4 януари

Прекарах няколко много мъчителни дни. Не знаех, че тялото може да те накара така да страдаш. О, днес аз плащам двойно за миналото си!

Всяка нощ някой бди над мен. Не можех вече да дишам. Бълнуването и кашлицата си поделяха остатъка от жалкия ми живот.

Трапезарията ми е пълна с бонбони, с всякакви подаръци, които приятелите ми донесоха. Сигурно сред тях има хора, които се надяват, че по-късно ще им стана любовница. Ако можеха да видят какво е направила от мен болестта, щяха да избягат ужасени. Прюданс раздава новогодишни подаръци от тези, които аз получавам.

Навън е мразовито и лекарят ми каза, че след няколко дни ще мога да изляза, ако времето е все така стегнато.

 

8 януари

Вчера излязох с колата си. Времето беше великолепно. По Шан-з-Елизе имаше много хора. Човек би казал, че това е първата усмивка на пролетта. Всичко около мен изглеждаше празнично. Никога не съм предполагала, че в един слънчев лъч има толкова радост, нежност и успокоение.

Срещнах почти всичките си познати, винаги весели, винаги отдадени на своите удоволствия. Колко щастливци, които не знаят, че са такива! Олемп мина в елегантна кола, подарена й от господин дьо Н. Тя се опита да ме оскърби с поглед, но не знае колко далеч съм от тази суета сега. Едно добро момче, което познавам отдавна, ме попита дали искам да вечерям с него и с някакъв негов приятел, който искал много да се запознае с мен.

Аз се усмихнах тъжно и му подадох горещата си ръка.

Никога не съм виждала по-учудено лице.

Прибрах се в четири часа и вечерях с добър апетит.

Тази разходка ми подействува добре.

Ако мога да оздравея!

Как щастието и животът на другите предизвикват желание за живот и у тези, които вчера в душевната си самота и в мрачната си стая са желаели бързо да умрат?

 

10 януари

Тази надежда за оздравяване беше само мечта. Отново съм на легло. Тялото ми е покрито с пластири, които ме изгарят. Иди да предложиш това тяло, за което плащаха толкова скъпо някога, и виж какво ще ти дадат днес!

Трябва да сме сторили голямо зло, преди да сме се родили, или пък ще се радваме на голямо щастие след смъртта си, за да позволява господ този живот да бъде изпълнен с всички изтезания на изкуплението и всички мъки на изпитанието.

 

12 януари

Все тъй страдам.

Вчера граф дьо Н. ми изпрати пари, но аз не ги приех. Не искам нищо от този човек. Той е виновен, задето вие не сте при мен.

Ах! Къде сте, хубави дни от Буживал!

Ако изляза жива от тази стая, то ще бъде, за да отида на поклонение до къщата, в която заедно живяхме, но уви, ще изляза оттук само мъртва.

Кой знае дали утре ще ви пиша?

 

25 януари

Ето вече единадесет нощи не спя, задушавам се и мисля, че всеки момент ще умра. Лекарят нареди да не ми позволяват да се докосвам до перото. Жюли Дюпра, която се грижи за мен, ми позволи да напиша тези няколко реда. Няма ли да се върнете, преди да умра? Наистина ли завинаги всичко е свършено между нас? Струва ми се, че ако дойдете, ще оздравея. Какъв ли смисъл има да оздравявам?

 

28 януари

Тази сутрин се събудих от силен шум. Жюли, която спи в моята стая, се втурна в трапезарията. Чух мъжки гласове, които нейният глас напразно се мъчеше да надвие. Тя влезе, плачейки.

Идваха да конфискуват. Казах й да ги остави да вършат това, което наричат правосъдие. Съдия-изпълнителят влезе в стаята ми с шапка на главата. Той отвори чекмеджетата, описа всичко, което видя, и сякаш не забеляза, че има умираща жена в леглото, което за щастие милосърдието на закона ми остави.

Когато си тръгна, благоволи да ми каже, че мога да обжалвам изпълнението на съдебното решение до девет дни, но все пак остави пазач! Какво ще стане с мен, боже господи! Тази сцена влоши още повече състоянието ми. Прюданс искаше да вземе пари от приятели на баща ви, но аз се противопоставих.

Тази сутрин получих писмото ви. Имах нужда от него. Дали моят отговор ще пристигне навреме? Дали ще ме видите пак? Ето един щастлив ден, който ме кара да забравя всички дни от шест седмици насам. Струва ми се, че съм по-добре въпреки чувството на тъга, с което ви отговорих.

В края на краищата човек не трябва винаги да бъде нещастен.

Когато си помисля, че може да не умра, че вие ще се върнете, че ще видя отново пролетта, че пак ще ме обичате и ще започнем отново живота ни от миналата година!

Не съм ли луда! Едва мога да държа перото, с което ви пиша тази безумна мечта.

Каквото и да се случи, аз много ви обичах, Арман, и щях отдавна да съм мъртва, ако не ме поддържаше споменът за тази любов и някаква неясна надежда да ви видя отново близо до мен.

 

4 февруари

Граф дьо Ж. се завърна. Неговата любовница му изневерила. Беше много тъжен, обичаше я дълбоко. Дойде да ми разкаже всичко това. Горкото момче е много зле с работите си, но това не му попречи да плати на моя съдия-изпълнител и да отпрати пазача.

Аз му говорих за вас и той ми обеща да ви разкаже за мен. Как забравях в тези моменти, че съм му била любовница, и как той също се стараеше да ме накара да забравя това! Той има добро сърце.

Вчера херцогът изпрати човек да разбере как съм и тази сутрин лично дойде. Не знам какво още поддържа живот в този старец. Той седя при мен три часа и не ми каза и двайсет думи. Когато ме видя толкова бледа, две сълзи се търкулнаха от очите му. Може би споменът за смъртта на дъщеря му го разплака. Ще я види да умре два пъти. Гърбът му е превит, главата наведена към земята, долната му устна виси, погледът му е угаснал. Възрастта и мъката тежат двойно на изтощеното му тяло. Не ме укори нито веднъж. Човек дори би казал, че тайно се радва на разрухата, която болестта извърши в мен. Той изглеждаше горд, че е здрав, докато аз, още млада, бях смазана от страданието.

Времето пак е лошо. Никой не идва да ме види. Жюли бди колкото може над мен. Прюданс, на която не мога да давам толкова пари, колкото преди, започна да си измисля работа, за да се отдалечи от мен.

Вече съм близко, до смъртта, независимо от това, какво ми казват лекарите. Имам няколко лекари, което показва, че състоянието ми се влошава. Сега почти съжалявам, че послушах баща ви. Ако знаех, че ще отнема само една година от бъдещето ви нямаше да устоя на желанието си да прекарам тази година с вас и поне щях да умра като държа ръката на приятел. Вярно е, че ако бяхме живели заедно през тази година, нямаше да умра толкова рано.

Да бъде волята божия!

 

5 февруари

Ох, елате, елате, Арман, страдам ужасно, господи, ще умра. Бях толкова тъжна вчера, че поисках да прекарам другаде вечерта, която се очертаваше да бъде дълга като предишната. Сутринта дойде херцогът. Струва ми се, че видът на този старец, забравен от смъртта, ме погубва по-бързо.

Въпреки силната треска, която ме изгаряше, накарах да ме облекат и заведат в театър «Водевил». Жюли ми сложи червило, защото иначе щях да изглеждам като мъртвец. Отидох в тази ложа, където стана нашата първа среща. През цялото време гледах мястото, което заемахте тогава и на което вчера седеше някакъв грубиянин, който се смееше шумно на всички глупости, изричани от актьорите. Отнесоха ме в къщи полумъртва. Цяла нощ кашлях и храчех кръв. Днес не мога вече да говоря и едва си мърдам ръцете. Боже господи! Боже господи! Ще умра. Аз очаквах това, но не можех да си представя, че ще страдам тъй много и ако…“

След тези думи Маргьорит се беше опитала да напише няколко букви, който бяха нечетливи и Жюли Дюпра бе продължила.

„Един от моите добри приятели, господин Х., ще ви се представи, бъдете любезна да го приемете. Той е натоварен от мен с едно поръчение, чийто резултат чакам с нетърпение.

 

18 февруари

Господин Арман,

от деня, в който Маргьорит пожела да отиде на театър, положението й все повече се влошава. Изгуби напълно гласа си, а сега не може да движи крайниците си. Невъзможно е да се опише колко страда нашата приятелка. Не съм свикнала на такива вълнения и много се страхувам.

Как бих искала да сте при нас! Тя почти непрекъсното бълнува, но бълнувайки или в съзнание, ако успее да каже нещо, винаги произнася вашето име. Лекарят ми писа, че няма да живее дълго. Откакто е толкова болна, старият херцог не е идвал.

Казал на доктора, че тази гледка му причинявала премного болка.

Госпожа Дюверноа не се държи добре. Тази жена, която мислеше да измъкне повече пари от Маргьорит, на чийто гръб почти изцяло живееше, е поела задължения, които не може да изпълни, и като вижда, че Маргьорит вече не й е нужна, не идва дори да я види. Всички я изоставят. Господин дьо Ж., преследван от дългове, бе принуден да замине отново за Лондон. Преди да замине, той ни прати малко пари. Графът направи всичко, което бе по силите му, но отново дойдоха да конфискуват и кредиторите само чакат смъртта, за да продадат всичко.

Поисках да използувам последните си спестени средства, за да попреча на конфискацията, но съдия-изпълнителят ми каза, че е излишно и че имал и други съдебни решения да изпълнява. Тъй като тя ще умре, по-добре да се изостави всичко, отколкото да се спаси нещо за нейните близки, които тя не пожела да види и които никога не са я обичали. Не можете да си представите в каква позлатена бедност умира нещастното момиче. Вчера нямахме никакви пари. Сервизи, бижута, кашмири, всичко е заложено, останалото е продадено или конфискувано. Маргьорит все още съзнава какво става около нея и страда телом и духом. Едри сълзи се стичат по бузите й, толкова отслабнали и бледи, че ако можехте да я видите, не ще познаете вече лицето на тази, която толкова обичахте. Накара ме да й обещая, че ще ви пиша, когато вече тя няма да може, и сега аз пиша пред нея. Тя отправя очи към мен, но не ме вижда, погледа й е вече заблуден от близката смърт. Но се усмихва и сигурна съм, че всичките й мисли, цялата й душа са устремени към вас.

Всеки път, когато вратата се отвори, погледът й просветва и тя все се надява, че вие ще влезете. После, когато види, че не сте вие, лицето й отново добива мъчително изражение и се оросява със студена пот, а скулите й се покриват с червенина.

 

19 февруари, полунощ

Мой бедни господин Арман, какъв тъжен ден е днешният! Тази сутрин Маргьорит се задушаваше, лекарят й пусна кръв и гласът й малко се възвърна. Лекарят я посъветва да повика свещеник. Тя се съгласи и той сам отиде да потърси някой абат от Сен-Рок.

През това време Маргьорит ме повика до леглото си и ме помоли да отворя шкафа й, после ми посочи една нощна шапчица, една дълга нощница, цялата в дантели, и ми каза със слаб глас:

— Ще умра, след като се изповядам, тогава ще ме облечеш с тези неща: кокетство на умираща жена.

После ме целуна, като плачеше, и добави:

— Мога да говоря, но се задушавам, щом заприказвам. Задушавам се! Въздух!

Аз се разплаках и отворих прозореца. Малко след това влезе свещеникът.

Отидох при него.

Когато разбра у кого се намира, той се уплаши да не бъде лошо приет.

— Влизайте смело, отче — казах му аз.

Той остана малко в стаята на болната и след като излезе ми каза:

— Тя е живяла като грешница, но умира като християнка.

По-късно той се върна заедно с едно дете от черковния хор, което носеше разпятие, а пред него вървеше клисар и звънеше, за да възвестява, че господ идва при умиращата.

И тримата влязоха в тази спалня, която някога бе огласяна от странни думи, а сега се бе превърнала в свещена дарохранителница.

Аз паднах на колене. Не знам колко време ще се запази впечатлението, което ми направи тази гледка, но мисля, че до смъртта си нищо човешко не би могло да ми направи подобно впечатление. Свещеникът миропомаза краката, ръцете и челото на умиращата, изрече къса молитва и Маргьорит бе готова за рая, където сигурно ще отиде, ако господ е видял изпитанията на нейния живот и святата й смърт.

Оттогава тя не продума и не се помръдна. Двайсет пъти бих я помислила за мъртва, ако не чувах мъчителното й дишане.

 

20 февруари, 17 часа

Всичко е свършено.

Маргьорит започна да агонизира тази нощ към два часа. Ако се съди по виковете й, никога никой мъченик не е търпял подобни страдания. Два-три пъти тя се изправи на леглото си, като че ли искаше да спре живота, който се възнасяше към бога.

Два-три пъти произнесе вашето име, после млъкна и падна изтощена на леглото си. От очите й безмълвно започнаха да се стичат сълзи и тя умря.

Тогава се приближих до нея, повиках я по име и понеже не отговори, затворих очите й и я целунах по челото.

Бедна, скъпа Маргьорит, бих искала да съм светица, за да може моята целувка да те препоръча на бога.

После я облякох, както ме бе помолила, и отидох да потърся свещеник в Сен-Рок. Запалих свещи за нея и се молих един час в църквата.

Раздадох на бедните от нейните пари.

Не съм много запозната с религията, но смятам, че господ ще признае сълзите ми за истински, молитвата ми за ревностна, милостинята ми за искрена и ще съжали тази, която умря млада и красива; аз единствена бях там, за да затворя очите й и да я погреба.

 

22 февруари

Днес се извърши погребението. Много от приятелите на Маргьорит дойдоха в църквата. Някои плачеха искрено. Когато погребалното шествие пое пътя за Монмартр, само двама мъже вървяха отзад: граф дьо Ж., който специално за това се бе завърнал от Лондон, и херцогът, който вървеше, подкрепян от двама слуги.

Намирам се в дома на Маргьорит, откъдето ви пиша всички тези подробности. Лампата тъжно гори до вечерята, която не докосвам, разбирате добре защо, но Нанин ми я приготви, тъй като не съм яла от двадесет и четири часа.

Животът ми няма дълго да запази тези тъжни впечатления, защото моят живот, като този на Маргьорит, не ми принадлежи. Затова ви описвам всички тези подробности и местата, където са се случили, от страх, че ако мине много време между тях и вашето завръщане, не ще мога да ви ги предам с цялата им тъжна точност.“