Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux camélias, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Максимус (2012)

Издание:

Александър Дюма-син. Дамата с камелиите

Френска, първо издание

Редактор: Георги Куфов

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Юлия Иванова

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

ДИ „Народна култура“ — София, 1979 г.

История

  1. — Добавяне

15

Вече почти час аз и Жозеф приготвяхме всичко за заминаването, когато се позвъни силно на вратата.

— Трябва ли да отворя? — попита Жозеф.

— Отворете — казах му, като се питах кой ли може да дойде в къщи в такъв късен час, защото не смеех да мисля, че може да бъде Маргьорит.

— Господине — каза Жозеф, като се върна, — две дами ви търсят.

— Ние сме, Арман — извика един глас, който познах. Беше гласът на Прюданс.

Излязох от стаята си.

Прюданс права разглеждаше няколкото любопитни вещи в моя салон. Маргьорит беше седнала на канапето и размишляваше.

Когато влязох, приближих се до нея, коленичих, хванах й ръцете и развълнуван казах:

— Простете ми.

Тя ме целуна по челото и ми каза:

— Ето вече три пъти ви прощавам.

— Щях да замина утре.

— С какво може да промени моето посещение решението ви? Не идвам, за да ви попреча да напуснете Париж. Идвам, защото през деня нямах време да ви отговоря, а не исках да мислите, че съм ви сърдита. Пък и Прюданс не искаше да идваме. Казваше, че може би ще ви обезпокоим.

— Вие да ме безпокоите, Маргьорит! Защо?

— Боже! Можеше да бъдете с някоя жена — отвърна Прюданс — и нямаше да й бъде забавно да види още две.

По време на тази забележка на Прюданс Маргьорит ме наблюдаваше внимателно.

— Скъпа Прюданс — отвърнах аз, — не знаете какво говорите.

— Много е приятен апартаментът ви — продължи Прюданс. — Мога ли да разгледам спалнята?

— Да.

Прюданс отиде в спалнята не толкова за да я разгледа, колкото за да поправи нелепостта, която каза, и за да ни остави сами, мен и Маргьорит.

— Защо доведохте Прюданс? — попитах аз Маргьорит.

— Защото беше с мен на представлението и защото исках някой да ме придружава, като си тръгна оттук.

— Нали съм тук?

— Да. Но, първо, не исках да ви безпокоя, а после бях сигурна, че като дойдете до вратата ми, ще поискате да се качите с мен и понеже не можех да ви разреша, не исках да заминете с право да ме упреквате за отказа ми.

— А защо не можете да ме приемете?

— Защото много ме наблюдават и най-малкото подозрение може много да ми навреди.

— Това ли е единствената причина?

— Ако имаше друга, щях да ви я кажа. Ние вече нямаме тайни един от друг.

— Маргьорит, искам да ви попитам направо: обичате ли ме малко?

— Много.

— Тогава защо ми изневерихте?

— Приятелю, ако бях госпожа херцогиня еди-коя си, ако имах двеста хиляди франка рента, ако бях ваша любовница и имах друг любовник освен вас, тогава бихте имали право да ме питате защо ви изневерявам. Но аз съм госпожица Маргьорит Готие, имам четиридесет хиляди франка дългове, нито су състояние, а харча по сто хиляди франка годишно. В такъв случай вашият въпрос става безполезен и отговорът ми излишен.

— Наистина — казах аз, като отпуснах глава на коленете на Маргьорит. — Но аз ви обичам като луд.

— Приятелю, трябваше да ме обичате по-малко или да ме разберете по-добре. Вашето писмо ми причини голяма мъка. Ако бях свободна, първо нямаше онзи ден да приема графа. Или като го приема, щях да дойда да ви моля за прошка, както току-що вие ми поискахте, и за в бъдеще нямаше да имам друг любовник освен вас. Помислих за момент, че мога да си доставя това щастие за шест месеца. Вие не пожелахте. Искахте да знаете как може да се постигне това. Боже господи, лесно беше да се отгатнат начините. Това е по-голяма жертва, отколкото мислите, че правя, като използувам тези начини. Бих могла да ви кажа: имам нужда от двайсет хиляди франка. Вие сте влюбен в мен, щяхте да ги намерите с риск по-късно да ме упреквате за тях. Предпочетох нищо да не ви дължа. Вие не оценихте моята деликатност. Аз и такива като мен, ако все още имаме малко сърце, придаваме на думите и на нещата обхват и значение, непознати на другите жени. Затова ви повтарям от името на Маргьорит Готие, че начинът, който тя намери, за да изплати дълговете си, без да ви иска нужните пари, бе деликатност, от която трябваше да се възползувате, без да кажете нещо. Ако се бяхте запознали с мен едва днес, бихте били много щастлив от това, което щях да ви обещая, и нямаше да питате какво съм правила завчера. Понякога сме принудени да заплащаме някоя радост на душата за сметка на тялото ни и страдаме още повече, когато тази радост по-късно ни се изплъзва.

Слушах и гледах Маргьорит с възхищение.

Когато си мислех, че това приказно създание, чиито нозе някога копнеех да целуна, се съгласяваше да ми отдели място в мислите си, да играя някаква роля в неговия живот, а аз все още не се задоволявах с това, което ми даваше, питах се дали човешките желания имат граници, защото, ако бъдат удовлетворени така бързо, както моите, те ни карат да се стремим и към още нещо.

— Вярно е — продължи тя, — че ние, създанията на случайността, имаме странни желания и изпитваме необяснима любов. Отдаваме се ту за едно, ту за друго. Има хора, които се разоряват за нас, без да получат нищо, други ни покоряват само с букет цветя. Сърцето ни си има своите капризи. Това е единственото му развлечение и единственото извинение. Аз ти се отдадох по-бързо, отколкото на всеки друг мъж, кълна ти се. Защо? Защото, когато ме видя да храча кръв, ти ме хвана за ръката, защото плака, защото си единственото човешко създание, което ме съжали. Ще ти разкажа една детинщина: имах някога едно кученце, което ме гледаше много тъжно, когато кашлях. Това е единственото същество, което съм обичала.

Когато умря, плаках повече, отколкото при смъртта на майка си. Вярно, че тя ме е била в продължение на дванадесет години. Теб те обикнах веднага както кученцето. Ако мъжете знаеха какво могат да постигнат с една сълза, те щяха да бъдат повече обичани, а ние нямаше да бъдем такива разсипници.

Твоето писмо те издаде. Ти ми разкри, че не притежаваш тънък усет за разбиране на душата. Писмото навреди много повече на любовта, която изпитвах към теб, отколкото всичко друго, което би могъл да ми направиш. Това бе ревност наистина, но иронична и дръзка. Аз и без това вече бях тъжна, когато получих това писмо. Смятах да те видя на обяд, да обядвам с теб, да отхвърля чрез присъствието ти една мисъл, която се въртеше непрекъснато в главата ми и с която, преди да те познавам, се бях примирила.

После — продължи Маргьорит — ти беше единственият човек, пред когото веднага разбрах, че мога да мисля и говоря свободно. Всички, които ни заобикалят, нас, момичетата като мен, с интерес дебнат най-незабележителните ни думи, вадят заключение от най-незначителните ни действия. Ние естествено нямаме приятели. Имаме егоистични любовници, които прахосват богатството си не за нас, както казват те, а за собствената си суетност.

За тези хора трябва да сме радостни, когато те са весели, да сме здрави, когато искат да вечерят, или скептични като тях. Забранено ни е да имаме сърце, от страх да не ни освиркат и да не изгубим кредита си.

Ние не си принадлежим. Ние не сме вече същества, а вещи. Ние сме на първо място в честолюбието им, но на последно — в уважението им. Имаме приятелки, но те са като Прюданс, жени, самите те някога държанки, които все още са запазили вкус към харченето, но чиято възраст не им позволява вече това. Тогава те стават наши приятелки или по-точно сътрапезнички. Тяхното приятелство достига до робство, но никога не е безкористно. Те винаги дават само користни съвети. Малко ги интересува, че имаме десет любовника; важното е те да спечелят рокли или някоя гривна и да могат от време на време да се разхождат с нашата каляска и да дойдат на представление в нашата ложа. Те получават вчерашните ни букети и взимат назаем шаловете ни от кашмир. Никога не ни правят услуга, колкото и малка да е тя, без да им се заплати двойно нейната цена.

Ти сам видя вечерта, когато Прюданс ми донесе шест хиляди франка, които я бях помолила да поиска за мен от херцога. Тя взе взаем от мен петстотин франка, които никога няма да ми върне или пък ще ми ги изплати в шапки, които няма да излязат от кутиите си.

Ние можем да имаме или по-точно аз можех да имам само едно щастие: каквато съм тъжна понякога и постоянно болна, да намеря един достатъчно възвишен мъж, за да не търси сметка за живота ми и да бъде любовник по-скоро на чувствата ми, отколкото на тялото ми. Бях намерила такъв мъж: херцога, но той е стар, а старостта нито закриля, нито утешава. Мислех, че ще мога да приема живота, който той ми предлагаше. Но какво да правя? Умирах от скука и щом трябва да изгоря, по-добре да се хвърля в някой пожар, отколкото да се задуша с въглища.

Тогава те срещнах — млад, пламенен, щастлив, и се опитах да направя от теб мъжа, когото зовях сред шумната си самота. Това, което ми хареса в теб, бе не мъжът, какъвто си всъщност, а мъжът, какъвто трябваше да бъдеш. Ти не приемаш тази роля, отхвърляш я като недостойна за теб, ти си груб любовник. Направи като другите, плати ми и повече да не говорим.

Маргьорит се облегна на канапето, изморена от тази дълга изповед, и за да сподави лек пристъп на кашлица, поднесе кърпичката си към устните и после към очите.

— Прости ми, прости ми — шепнех аз, — бях разбрал всичко това, но исках да го чуя от теб, обожавана Маргьорит. Да забравим останалото и да помним само едно: че си принадлежим един на друг, че сме млади и се обичаме. Маргьорит, прави с мен каквото пожелаеш, аз съм твой роб, твое куче. Но, за бога, скъсай писмото, което ти написах, и не ме пускай утре да замина, иначе ще умра.

Маргьорит извади от корсажа на роклята си писмото и като ми го подаде, каза с неизразимо нежна усмивка:

— Ето, аз ти го нося.

Скъсах писмото и целувах със сълзи ръката й.

В този момент се появи Прюданс.

— Знаете ли, Прюданс, за какво ме моли Арман? — попита Маргьорит.

— Той ви моли за прошка.

— Точно така.

— И вие му прощавате?

— Трябва, но той иска и друго нещо.

— Какво?

— Да дойде да вечеря с нас.

— И вие се съгласявате?

— А вие какво мислите?

— Мисля, че сте две деца, които са си загубили ума. Но смятам също, че съм много гладна и колкото по-рано се съгласите, толкова по-рано ще вечеряме.

— Хайде — каза Маргьорит, — ще се съберем тримата в колата ми. Вземете — добави тя, като се обърна към мен, — Нанин ще си бъде легнала. Ще отворите вратата, затова вземете ключа ми и гледайте повече да не го губите.

Целунах Маргьорит до задушаване.

В този момент влезе Жозеф.

— Господине — каза ми той с вид на човек, доволен от себе си, — куфарите са готови.

— Напълно?

— Да, господине.

— Тогава ги опразнете: няма да замина.