Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (12)

12

В пет часа сутринта, когато дневната светлина започна да прониква през завесите, Маргьорит ми каза:

— Извини ме, че те гоня, но трябва. Херцогът идва всяка сутрин. Когато дойде, ще му кажат, че спя и може би ще почака, докато стана.

Повдигнах главата на Маргьорит, чиито разпуснати коси се разстилаха около нея, целунах я за последен път и й казах:

— Кога ще те видя пак?

— Слушай — продължи тя, — вземи това позлатено ключе, което е на камината, и отвори тази врата. Върни ключа на мястото му и си върви. През деня ще получиш писмо с моите заповеди, защото знаеш, че трябва сляпо да ми се подчиняваш.

— Да, но ако те помоля за нещо?

— Какво?

— Да ми оставиш този ключ.

— За никого не съм правила това, което искаш.

— Направи го за мен, защото, кълна ти се — аз не те обичам така, както другите са те обичали.

— Добре, запази го. Но те предупреждавам, че само от мен зависи този ключ да не ти послужи.

— Защо?

— Има ключалка отвътре.

— Колко си лоша!

— Ще я махна.

— Значи, малко ме обичаш!

— Не знам как стана това, но ми се струва, че да. Сега си върви, умирам за сън.

Постояхме още няколко секунди в обятията един на друг и после аз си тръгнах.

Улиците бяха пусти, големият град още спеше. Приятна хладина полъхваше в тези квартали, които няколко часа по-късно щяха да бъдат залети от шума на хората.

Струваше ми се, че този заспал град ми принадлежи. Търсех в паметта си имената на тези, на чието щастие бях завиждал досега. Не си спомних нито един, без да се почувствувам по-щастлив от него.

Да бъдеш обичан от непорочно момиче, пръв да му разкриеш необикновената тайна на любовта, е, разбира се, голямо блаженство, но и най-простото нещо на света. Да превземеш сърце, което не е свикнало на нападения, е все едно да влезеш в град с разтворени врати и без гарнизон. Възпитанието, чувството за дълг и семейството са солидни часовои, но и най-бдителният часовой може да бъде измамен от шестнадесетгодишно момиче, на което природата дава първите любовни съвети чрез гласа на мъжа, когото обича, и те са толкова по-пламенни, колкото изглеждат по-чисти.

Колкото повече момичето вярва в доброто, толкова по лесно се отдава, ако не на любимия, то на любовта. Понеже момичето е доверчиво, то е безсилно и да бъдеш обикнат от него, е победа, която всеки мъж на двадесет и пет години би могъл да постигне, когато пожелае. Това е точно така: вижте как надзирават момичетата и ги ограждат с крепостни стени! Манастирите нямат достатъчно високи стени, майките — достатъчно здрави ключалки, религията — достатъчно трайни задължения, за да затворят всички тези прелестни птичета в клетката им, върху която дори не си даваме труд да хвърляме цветя. Колко ли им се иска да видят този свят, който скриват от тях, колко ли си мислят, че е съблазнителен, как ли се вслушват в първия глас, който им разкрива през решетката неговите тайни и как ли благославят ръката, която първа повдига края на загадъчната завеса.

Но да бъдеш истински обичан от куртизанка, е съвършено друга победа. При тях тялото е похабило душата, страстта е изгорила сърцето, развратът е бронирал чувствата. Те отдавна знаят думите, които им казваме, начините, които използуваме, за да ги завладеем, са им познати, дори са продали любовта, която вдъхват. Те обичат по задължение, а не от увлечение. Сметките, които си правят, ги пазят по-добре, отколкото майката и манастирът пазят девицата. Затова са измислили думата „каприз“ за тази безкористна любов, която си позволяват от време на време, като почивка, като извинение или като утешение. Те са като лихвари, които изнудват хиляди хора и които смятат да изкупят вината си, като услужат някой ден с двадесет франка без лихва и разписка на нещастник, умиращ от глад.

И когато бог разреши на куртизанката да се влюби, тази любов, която отначало изглежда като прошка, почти винаги се превръща за нея в наказание. Няма опрощаване на грехове без възмездие. Когато една жена има минало, за което се упреква, и се почувствува изведнъж завладяна от дълбока, искрена, непреодолима любов, на каквато никога не се е смятала способна, когато жената е признала тази любов, тогава любимият господству-ва напълно над нея. Колко силен се чувствува той, че има право жестоко да й каже: „Вие не вършите нищо повече от любов, отколкото сте вършили за пари.“

И тогава те не знаят какви доказателства да дадат за любовта си. Баснята разказва, че едно момче, след като дълго време се забавлявало да вика: „Помощ!“ и напразно безпокояло селяните, един ден било изядено от мечка, защото тези, които то толкова често било лъгало, не повярвали на виковете му. Същото е и с тези нещастни момичета, когато обичат истински. Толкова пъти са лъгали, че никой вече не им вярва и освен от угризенията на съвестта си те се измъчват и от своята любов.

Оттук и тази голяма преданост, тези сурови отшелничества, за които някои от тях са дали пример.

Но когато мъжът, който вдъхва тази изкупителна любов, е достатъчно великодушен, за да я приеме, без да си спомня за миналото на жената, когато той се отдава всецяло на любовта, когато, с една дума, обича, както самият той е обичан, този мъж изчерпва наведнъж всички земни вълнения и след такава любов сърцето му ще бъде затворено за всяка друга обич.

Аз не разсъждавах така, когато се прибирах сутринта. Тези разсъждения биха могли да бъдат само предчувствие за това, което щеше да ми се случи. Въпреки любовта ми към Маргьорит не съзирах подобни последствия. Днес обаче разсъждавам така. Когато всичко е безвъзвратно свършено, тези мисли ти идват от само себе си след това, което се случи.

Но да се върнем към първия ден на нашата връзка. Когато се прибрах, бях обзет от луда радост. Като си мислех, че препятствията, поставени от въображението ми между Маргьорит и мен, бяха изчезнали, че я притежавах, че все пак занимавах малко мисълта й, че имах в джоба си ключа от апартамента й и правото да го използувам, бях доволен от живота, горд от себе си и обичах бог, който позволяваше всичко това.

Един ден млад мъж върви по улицата, разминава се с някаква жена, поглежда я, обръща се и отминава. Той не познава тази жена. Тя си има удоволствия, грижи, любов, в които той няма никакво участие. Той не съществува за нея и може би ако я заговори, тя ще му се подиграе, както Маргьорит бе постъпила с мен. Минават седмици, месеци, години и изведнъж, след като всеки е следвал съдбата си в съвсем различен ред, логиката на случайността ги изправя един срещу друг. Тази жена става любовница на този мъж и го обича. Как? Защо? Техните съдби се сливат в една. Между тях едва е започнала интимната им връзка, а на тях им се струва, че тя винаги е съществувала и всичко, което я е предхождало, се заличава от паметта на двамата влюбени. Нека признаем, това е странно.

Що се отнася до мен, не си спомнях вече как съм живял преди вчерашния ден. Цялото ми същество тръпнеше от радост при спомена за разменените думи през тази нощ. Или Маргьорит ловко ме лъжеше, или действително изпитваше към мен едно от онези увлечения, които се проявяват още при първата целувка и всъщност понякога умират така, както са се породили.

Колкото повече мислех върху това, толкова повече си казвах, че Маргьорит нямаше причина да се преструва на влюбена, без да изпитва любов; казвах си също, че жените могат да обичат по два начина, които произлизат един от друг: те обичат със сърцето или с тялото си. Често пъти някоя жена си избира любовник, подчинявайки се само на волята на сетивата и без да е очаквала, открива тайнството на духовната любов и продължава да живее само със сърцето си. Девойка, която търси в женитбата съединяването на две чисти любещи сърца, често ненадейно открива физическата любов, този бурен завършек на най-непорочните чувства на душата.

С тези мисли и заспах. Събуди ме писмо от Маргьорит:

„Ето моите заповеди: тази вечер бъдете на спектакъла в театър «Водевил». Елате през третия антракт.

М. Г.“

Прибрах писмото в чекмеджето, за да бъде винаги под ръка в случай, че се усъмня в реалността му, както това ми се случваше от време на време.

Тя не ми пишеше да я посетя през деня и аз не смеех да го направя. Но изпитвах такова силно желание да я видя още преди вечерта, че отидох на Шан-з-Елизе, където, както предния ден, я видях как мина и се върна обратно.

В седем часа бях в театъра.

Никога не бях влизал толкова рано в театър.

Една след друга всички ложи се изпълниха. Само ложата до авансцената в партера оставаше празна.

В началото на третото действие чух да се отваря вратата на тази ложа, в която погледът ми бе почти непрекъснато прикован. Маргьорит се появи.

Тя веднага седна отпред, потърси ме из първите редове, видя ме и ми благодари с поглед.

Беше чудно хубава тази вечер.

Дали аз бях причината за това кокетство? Обичаше ли ме достатъчно, за да смята, че колкото по-красива я намирах, толкова по-щастлив бих бил? Все още не знаех това. Но ако намерението й беше такова, то тя успяваше, защото, когато се появи, всички глави се извърнаха към нея и дори актьорът на сцената погледна тази, която само с появяването си смущаваше така зрителите.

А аз притежавах ключа от апартамента на тази жена и след три-четири часа тя отново щеше да бъде моя.

Хората осъждат тези, които се разоряват за актриси и за държанки. Учудвам се, че не се вършат двадесет пъти повече лудории за тях. Трябва да сте водили такъв живот като мен, за да знаете доколко всекидневните дребни удоволствия, които всяка от тези жени доставя на любовника си, спояват здраво в сърцето му любовта — да я наречем така, понеже няма друга дума, която изпитва към нея.

После в ложата се настани Прюданс, а един мъж седна в дъното, това беше граф дьо Ж.

Като го видях, сърцето ми потръпна от мъка.

Изглежда, Маргьорит забеляза впечатлението, което присъствието на този човек в нейната ложа ми направи, защото отново ми се усмихна, обърна гръб на графа и насочи вниманието си към пиесата. В третия антракт тя се извърна и каза две думи на графа. Графът напусна ложата и Маргьорит ми направи знак да отида при нея.

— Добър вечер — каза ми тя, когато влязох, и ми подаде ръка.

— Добър вечер — поздравих аз Маргьорит и Прюданс.

— Седнете.

— Но аз заемам мястото на някого. Няма ли господин граф дьо Ж. да се върне?

— Да, изпратих го да ми купи бонбони, за да можем да поговорим насаме. Госпожа Дюверноа е посветена в тайната.

— Да, деца — потвърди тя. — Но бъдете спокойни, нищо няма да кажа.

— Какво ви става тази вечер? — попита Маргьорит, като стана и дойде в тъмната част на ложата, за да ме целуне по челото.

— Малко съм неразположен.

— Трябва да си легнете — каза тя иронично с изражение, което толкова много отиваше на финото й и остроумно лице.

— Къде?

— У вас.

— Знаете много добре, че няма да заспя.

— Тогава не трябва да идвате тук да ни се мръщите, защото сте видели мъж в ложата ми.

— Не е заради това.

— Затова е. Разбирам ги тези работи, но не сте прав. Да не говорим повече, за това. След представлението ще отидете у Прюданс и ще стоите там, докато ви повикам. Разбрахте ли?

— Да.

Можех ли да не се покоря?

— Все още ли ме обичате? — попита тя.

— И ме питате още!

— Мислихте ли за мен?

— През целия ден.

— Знаете ли, страхувам се да не се влюбя наистина във вас. По-добре попитайте Прюданс.

— Ах! — отвърна дебелото момиче. — Просто е досадно.

— Сега идете на мястото си. Графът ще се върне и не е нужно да ви завари тук.

— Защо?

— Защото ви е неприятно да го виждате.

— Не е затова. Но ако ми бяхте казали, че желаете да отидете на театър тази вечер, можех и аз да ви запазя ложата, както графът го е направил.

— За съжаление той ми я запази, без да го помоля за това, и предложи да ме придружи. Знаете много добре, че не можех да му откажа. Единственото, което можех да направя, беше да ви пиша къде отивам, за да ме видите, а пък и на мен щеше да ми бъде приятно да ви видя по-рано. Но след като така ми се отблагодарявате, това ще ми бъде за урок.

— Извинете ме, аз не съм прав.

— Слава богу! Върнете се тихо и кротко на мястото си и повече не ревнувайте.

Тя отново ме целуна и аз излязох.

В коридора се разминахме с графа, който се връщаше.

Седнах на мястото си.

В края на краищата присъствието на господин дьо Ж. в ложата на Маргьорит беше нещо съвсем обикновено. Той е бил неин любовник, запазваше й ложа, придружаваше я в театъра, всичко това бе съвсем естествено; и след като имах за любовница момиче като Маргьорит, трябваше да се примиря с нейните навици.

Но въпреки това до края на вечерта бях много нещастен и когато си тръгвах, бях твърде опечален, защото видях как Прюданс, графът и Маргьорит се качиха в колата, която ги чакаше пред входа.

И все пак четвърт час по-късно бях у Прюданс. Тя току-що се бе прибрала.