Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (20)

20

Баща ми, по халат, беше седнал в салона и пишеше.

Когато влязох, по начина, по който ме погледна, веднага разбрах, че ще се води сериозен разговор.

Но аз се обърнах към него, като че ли нищо не съм отгатнал по лицето му, и го целунах.

— Кога пристигнахте, татко?

— Снощи.

— И както винаги отседнахте при мен?

— Да.

— Съжалявам, че не бях тук, за да ви посрещна.

Очаквах, че веднага след тази реплика ще започне да ми чете морал, както ми подсказваше студеното му лице. Но той нищо не отвърна, запечата писмото, което бе дописал, и го даде на Жозеф да го пусне в пощата.

Когато останахме сами, баща ми стана, облегна се на камината и ми каза:

— Драги Арман, трябва да поговорим сериозно.

— Слушам ви, татко.

— Обещаваш ли да бъдеш откровен?

— Както винаги.

— Вярно ли е, че живееш с жена на име Маргьорит Готие?

— Да.

— Знаеш ли каква беше тази жена?

— Държанка.

— Заради нея ли забрави да дойдеш да ни видиш мен и сестра си тази година?

— Да, татко, признавам, че е така.

— Много ли обичаш тази жена?

— Сам виждате, татко, щом заради нея не изпълних един свещен за мен дълг, за което ви искам смирено прошка.

Изглежда, баща ми не очакваше толкова категорични отговори, защото се замисли за момент и после ми каза:

— Ти сигурно си разбрал, че не ще можеш винаги да живееш така?

— Страхувам се, татко, че не съм го разбрал.

— Но сигурно сте разбрали — продължи баща ми по-сухо, — че аз няма да търпя това.

— Аз си казах, че докато не правя нищо противно на уважението, което дължа на името ви и на традиционната честност на нашето семейство, бих могъл да живея както досега, и това малко поуталожи моите опасения.

Страстите те правят силен срещу чувствата. Бях готов на всякаква борба, дори с баща си, за да запазя Маргьорит.

— А сега настъпи моментът да заживеете по друг начин.

— А защо, татко?

— Защото сега вършите неща, които накърняват уважението, което смятате, че изпитвате към вашето семейство.

— Не мога да си обясня тези думи.

— Ще ви ги обясня. Имате любовница, много добре. Плащате й, както галантен мъж трябва да заплати любовта на държанка — нищо лошо няма в това. Но че заради нея забравяте най-светите неща, че позволявате мълвата за скандалния ви живот да достигне чак до най-отдалечените краища на нашата провинция и този живот да хвърли сянка върху честното име, което съм ви дал — ето това не може да бъде и няма да го бъде.

— Позволете ми, татко, да ви кажа, че тези, които са ви осведомили за мен, са били лошо информирани. Аз съм любовник на госпожица Готие, живея с нея и това е нещо най-обикновено. Не съм дал на госпожица Готие името, което съм получил от вас, харча за нея това, което е в моите възможности, нямам никакви дългове и не съм се озовавал в нито едно от онези положения, които позволяват на един баща да каже на сина си това, което току-що ми казахте.

— Един баща е винаги задължен да отклони сина си от лошия път, по който е тръгнал. Вие не сте направили още нищо лошо, но ще го направите.

— Татко!

— Господине, познавам живота по-добре от вас. Напълно чисти чувства притежават само непорочните жени. Всяка Манон може да създаде един Де Гриьо, а времената и навиците са се променили. Би било излишно светът да остарява, ако не се поправя. Ще напуснете любовницата си.

— Неприятно ми е, че няма да ви послушам, татко, но това е невъзможно.

— Ще ви принудя.

— За съжаление, татко, няма вече остров Света Маргарита, където да изпращат куртизанките, а дори и да имаше все още такъв остров, щях да последвам госпожица Готие, ако вие бяхте издействували да я изпратят там. Какво да правя? Може би греша, но мога да бъда щастлив само при условие, че ще продължавам да бъда любовник на тази жена.

— Слушайте, Арман, отворете си очите, погледнете баща си, който винаги ви е обичал и който иска само вашето щастие. Прилично ли е да отидете да живеете като женен с момиче, което всеки е притежавал?

— Какво от това, татко, ако в бъдеще никой не ще я притежава! Какво от това, ако това момиче ме обича, ако се възражда от любовта си към мен и от моята любов към нея! Какво значение има всичко, ако вече се е променила!

— А смятате ли, господине, че мисията на един почтен мъж е да преобразява куртизанките? Смятате ли, че бог е определил такъв смешен смисъл на живота и не трябва ли сърцето да има други пориви? Какъв ще бъде резултатът от това чудотворно излекуване и какво ще мислите за това, което говорите днес, след като навършите четиридесет години? Ще се надсмивате над любовта си, ако още ви бъде позволено да се присмивате и ако тя не ще е оставила твърде дълбоки следи в миналото ви. Какво щеше да стане с вас сега, ако някога баща ви мислеше като вас и бе отдал живота си на всеки любовен полъх, вместо да го изгради върху едно непоклатимо схващане за честност и почтеност? Помислете, Арман, и повече не говорете подобни глупости. Хайде, ще напуснете тази жена, вашият баща ви моли за това.

Не отговорих нищо.

— Арман — продължи баща ми, — в името на святата ви майка, повярвайте ми, откажете се от този живот, който ще забравите по-бързо, отколкото мислите, и с който ви обвързват безсмислени теории. Вие сте на двадесет и четири години, помислете за бъдещето си. Не можете да обичате вечно тази жена, която също няма да ви обича винаги. Вие взаимно преувеличавате любовта си. Затваряте си пътя за всякакво поприще. Още една крачка, и вече не ще можете да се отклоните от пътя, по който сте тръгнали, и през целия живот ще ви гризе съвестта за вашата младост. Заминете. Елате да прекарате месец или два при сестра си. Почивката и благочестивата любов на семейството бързо ще ви излекуват от тази треска, защото това е именно треска. През това време любовницата ви ще се успокои, ще вземе друг любовник и когато видите заради кого за малко не сте се сбрали с баща си и не сте загубили обичта му, вие ще ми кажете, че съм постъпил добре, като съм дошъл да ви отведа, и ще ме благославяте. Ще заминеш, нали, Арман?

Чувствувах, че баща ми има право за всички други жени, но бях убеден, че не беше прав за Маргьорит. Обаче тонът, с който ми каза последните думи, бе толкова нежен, умоляващ, че не смеех да му отговоря.

— Е? — попита той развълнувано.

— Татко, нищо не мога да ви обещая — казах най-сетне. — Това, което искате от мен, е пряко силите ми. Повярвайте ми — продължих аз, като видях, че прави нетърпеливо движение, — вие преувеличавате последиците от тази връзка. Маргьорит не е такава, каквото си мислите. Тази любов далеч не може да ме насочи по лош път, напротив, тя е способна да развие в мен най-почтени чувства. Истинската любов винаги ни прави по-добри, каквато и да е жената, вдъхваща тази обич. Ако познавахте Маргьорит, щяхте да разберете, че не се излагам на нищо лошо. Тя е благородна като най-благородните жени. Колкото другите са алчни, толкова тя е безкористна.

— Но това не й пречи да приеме цялото ви състояние, защото шейсетте хиляди франка, които са от майка ви и които й давате, са, запомнете добре какво ви казвам, вашето единствено богатство.

Баща ми, изглежда, бе запазил тази заплаха за заключителната част на речта си, за да ми нанесе последен удар.

Бях по-силен пред заплахите, отколкото пред молбите му.

— Кой ви каза, че трябва да й предоставя тази сума? — попитах.

— Нотариусът ми. Един почтен човек би ли извършил подобна постъпка, без да ме предупреди? Аз дойдох именно за да ви попреча да се разорите заради някакво момиче. Когато почина, вашата майка ви остави тази сума, за да живеете почтено, а не за да бъдете щедър към любовниците си.

— Кълна ви се, татко, Маргьорит не знаеше за това дарение.

— И защо го правите тогава?

— Защото Маргьорит, тази жена, която хулите и ме карате да напусна, жертвува всичко, което притежава, за да живее с мен.

— И вие приемате тази жертва? Какъв мъж сте вие, господине, щом позволявате на някоя си госпожица Маргьорит да жертвува за вас нещо? Хайде, стига вече. Ще напуснете тази жена. Досега ви молих, сега ви заповядвам. Не искам подобни мръсотии в семейството си. Пригответе куфарите си и бъдете готов да ме последвате.

— Извинете ме, татко — казах тогава, — но аз няма да замина.

— Защо?

— Защото вече съм във възраст, когато не се подчиняваме на заповеди.

При този отговор баща ми побледня.

— Добре, господине — каза той. — Знам какво ми остава да направя.

Той позвъни.

Влезе Жозеф.

— Отнесете куфарите ми в хотел „Париж“ — каза той на слугата ми и отиде в стаята си, за да се облече.

Когато се появи, отидох при него.

— Обещайте ми, татко — казах му аз, — да не предприемате нищо, което би причинило мъка на Маргьорит.

Баща ми се спря, погледна ме с презрение и се задоволи да отговори:

— Вие сте луд, струва ми се!

После излезе и затръшна вратата след себе си.

Аз излязох на свой ред, наех един файтон и заминах за Буживал.

Маргьорит ме чакаше на прозореца.