Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux camélias, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Максимус (2012)

Издание:

Александър Дюма-син. Дамата с камелиите

Френска, първо издание

Редактор: Георги Куфов

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Юлия Иванова

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

ДИ „Народна култура“ — София, 1979 г.

История

  1. — Добавяне

19

В първите три писма баща ми се безпокоеше от моето мълчание и ме питаше за причината. В последното си писмо ми загатваше, че са го осведомили за промяната в живота ми и съобщаваше, че скоро ще пристигне.

Винаги съм изпитвал голямо уважение и искрена обич към баща си. Отговорих му, че едно кратко пътуване е било причината за мълчанието ми и го помолих да ми съобщи деня на пристигането си, за да го посрещна.

Дадох на моя прислужник адреса си на село, като му поръчах, щом получи писмо с печат от град К., да ми го донесе веднага. След което веднага заминах за Буживал.

Маргьорит ме чакаше на градинската врата.

Погледът й изразяваше безпокойство. Тя се хвърли на врата ми и не се сдържа да ме попита:

— Видя ли Прюданс?

— Не.

— Доста се забави в Париж.

— Намерих писма от баща си, на които трябваше да отговоря.

Няколко минути по-късно Нанин влезе запъхтяна. Маргьорит стана и заговори тихо с нея.

Когато Нанин излезе, Маргьорит ми каза, като седна до мен и ме хвана за ръката:

— Защо ме излъга? Ти си бил при Прюданс.

— Кой ти каза?

— Нанин.

— Тя откъде знае?

— Проследи те.

— Значи, ти си й казала да ме следи?

— Да. Помислих, че е трябвало да има много важна причина, за да отидеш в Париж, след като не си ме напускал цели четири месеца. Страхувах се да не ти се случи някакво нещастие или да не би да отидеш при друга жена.

— Дете!

— Сега съм спокойна, знам какво си правил, но все още не знам какво са ти казали.

Показах на Маргьорит писмата от баща ми.

— Не те питам за това. Бих искала да знам защо си ходил при Прюданс.

— За да я видя.

— Лъжеш, приятелю.

— Добре, отидох да я попитам дали конят е вече по-добре и дали все още са й нужни кашмирът и бижутата ти.

Маргьорит се изчерви, но не отговори.

— И — продължих аз — разбрах какво си направила с конете, кашмирите и диамантите.

— Сърдиш ли ми се?

— Сърдя ти се, че не си се сетила да поискаш от мен парите, от които си имала нужда.

— При такива отношения като нашите, ако притежава все още малко достойнство, жената трябва по-скоро да си наложи всички възможни жертви, отколкото да иска пари от любимия си и да придаде продажен характер на любовта си. Ти ме обичаш, сигурна съм, но не знаеш колко е тънка нишката, която крепи в сърцето любовта, която мъжете изпитват към момичетата като мен. Кой знае? Може би в някой ден на материално затруднение или скука ще ти хрумне да видиш в нашата връзка само ловко направена сметка! Прюданс е много приказлива. Защо са ми тези коне! Направих икономия, като ги продадох. Мога и без коне, а и вече не харча нищо за тях. Единственото, което желая, е ти да ме обичаш, а ти ще ме обичаш все така и без коне, кашмири и диаманти.

Всичко това бе казано толкова естествено, че като я слушах, се просълзих.

— Но, моя добра Маргьорит — отвърнах аз, като притиснах с любов ръцете на любимата си, — ти добре знаеш, че все някой ден щях да науча за тази жертва и че тогава не бих търпял това.

— Защо?

— Защото, скъпо дете, не искам обичта, която изпитваш към мен, да те лиши дори от едно бижу. Аз също не искам в момент на затруднение или скука да си помислиш, че ако живееше с друг мъж, тези моменти нямаше да съществуват и да съжаляваш дори за миг, че живееш с мен. След няколко дни конете, диамантите и кашмирите ще ти бъдат върнати. Те са ти толкова необходими, колкото въздухът за живота, и може би е смешно, но повече те обичам разкошно облечена, отколкото скромно.

— Значи, не ме обичаш вече.

— Ти си луда!

— Ако ме обичаше, щеше да ме оставиш да те обичам, както аз искам. Но ти продължаваш да виждаш в мен само момиче, за което разкошът е необходимост, и винаги смяташ, че трябва да плащаш. Срам те е да приемаш доказателства за любовта ми. Без да искаш, ти мислиш, че някой ден ще ме напуснеш, и се стремиш да се предпазиш от всякакви подозрения. Ти си прав, приятелю, но бях се надявала на нещо повече.

Маргьорит се накани да стане. Но аз я задържах и й казах:

— Искам да си щастлива и да няма за какво да ме упрекваш, това е всичко.

— Тогава ще се разделим!

— Защо, Маргьорит? Кой може да ни раздали? — извиках аз.

— Ти, който не ми позволяваш да разбера твоето положение, а от суетност искаш да запазиш моето. Запазвайки разкоша, сред който съм живяла, ти искаш да запазиш нравственото разстояние между нас. Ти не смяташ обичта ми за достатъчно безкористна, за да поделиш с мен състоянието, което притежаваш и с което бихме могли да живеем щастливо заедно, а предпочиташ да се разориш, ставаш роб на смешен предразсъдък. Мислиш ли, че мога да сравня една кола и бижутата с твоята любов? Смяташ ли, че за мен щастието се състои в суетностите, с които се задоволяваме, когато не обичаме никого, но които изглеждат много жалки, когато обичаме? Ти ще платиш дълговете ми, ще пропилееш предварително състоянието си и освен това ще ме издържаш! Колко време ще трае това? Два или три месеца и после ще бъде твърде късно да заживеем, както ти предлагам, защото тогава ще приемаш всичко от мен, а това не трябва да върши един почтен мъж. Сега ти имаш осем-десет хиляди франка рента, с които можем да живеем. Ще продам излишъка от това, което притежавам, и само от тази продажба ще получавам по две хиляди франка годишно. Ще си наемем малък красив апартамент, в който ще живеем двамата. През лятото ще ходим на село, ще живеем не в къща като тази, а в къщичка, достатъчна за двама. Ти си независим, аз съм свободна, ние сме млади и, за бога, Арман, не ме връщай към живота, който бях принудена да водя преди.

Не можех да отговоря, сълзи на признателност и любов бликнаха в очите ми и аз се хвърлих в обятията на Маргьорит.

— Исках всичко да уредя — продължи тя, — без да ти кажа. Исках да изплатя всичките си дългове и да приготвя новия апартамент. През октомври щяхме да се върнем в Париж и всичко щеше да е уредено. Но щом Прюданс вече ти е разказала всичко, трябва да се съгласиш предварително. Обичаш ли ме достатъчно, за да направиш това?

Беше глупаво да се противя на такава преданост. Целунах пламенно ръцете на Маргьорит и й казах:

— Ще направя всичко, каквото искаш.

И така, аз се съгласих с нейното решение.

Тогава Маргьорит бе обхваната от луда веселост: танцуваше, пееше, радваше се на простотата на бъдещия ни апартамент и вече ме питаше в кой квартал да бъде и какво разположение да има. Виждах я щастлива и горда от това решение, което навярно трябваше окончателно да ни сближи.

Не исках да й бъда длъжник.

За миг реших какъв ще бъде отсега нататък животът ни. Установих размерите на състоянието ми и предоставих на Маргьорит рентата, която ми бе оставила майка ми, макар че тя ми се струваше твърде недостатъчна за жертвата, която приемах.

Останаха ми пет хиляди франка рента от баща ми и каквото и да се случеше, винаги имах достатъчно средства, за да живея.

Не казах на Маргьорит какво бях решил, убеден, че тя ще откаже това дарение.

Тази рента произхождаше от ипотека от шестдесет хиляди франка върху къща, която никога не бях виждал. Единственото, което знаех, е, че всяко тримесечие нотариусът на баща ми, стар приятел на нашето семейство, ми даваше срещу разписка седемстотин и петдесет франка.

В деня, в който Маргьорит и аз дойдохме в Париж, за да изберем апартамент, отидох при нотариуса и го попитах по какъв начин мога да прехвърля тази рента на друг човек. Добрият човек ме сметна за разорен и ме разпита за причината на това решение. Понеже трябваше рано или късно да му кажа в полза на кого правех това дарение, предпочетох да му разкрия веднага истината.

Той не ми възрази нищо, въпреки че положението му на нотариус и приятел му позволяваше да направи това. Успокои ме, че се нагърбва да уреди всичко, колкото се може по-добре.

Разбира се, помолих го да запази това в тайна от баща ми и отидох при Маргьорит, която ме чакаше у Жюли Дюпра, където бе предпочела да се отбие, вместо да слуша наставленията на Прюданс.

Започнахме да търсим апартамент. Маргьорит намираше всички, които разглеждахме, много скъпи, а аз — много скромни. Накрая се споразумяхме и се спряхме на малка пристройка, отделена от главната сграда, в един от най-спокойните квартали на Париж. Зад тази виличка се простираше очарователна градина, придадена към нея и заобиколена с достатъчно високи стени, за да ни отделят от съседите, и достатъчно ниски, за да не ни ограничават гледката.

Беше по-добре, отколкото бяхме очаквали.

Върнах се в къщи, за да освободя апартамента си, а през това време Маргьорит отиде при един комисионер, който, както твърдеше тя, беше направил за една от приятелките й това, което сега щеше да поиска от него.

Тя дойде на улица Прованс в отлично настроение. Този човек бе обещал да изплати всичките й дългове, да й даде разписка за това и да й брои около двадесет хиляди франка за всичките й мебели.

Вие видяхте до каква цена достигна продажбата и този „честен“ човек спечели повече от тридесет хиляди франка от клиентката си.

Изпълнени с радост, потеглихме за Буживал, като продължавахме да си говорим за бъдещите си планове, които благодарение на нашето безгрижие и преди всичко на любовта ни виждахме в най-златисти тонове.

Осем дни по-късно, тъкмо обядвахме, когато Нанин дойде да ми съобщи, че ме търси моят прислужник.

Казах й да го пусне да влезе.

— Господине — ми каза той, — баща ви пристигна в Париж и ви моли веднага да се върнете у вас, където ви чака.

Тази новина беше съвсем обикновена, но научавайки я, Маргьорит и аз се спогледахме.

Предусещахме нещастие.

И без тя да сподели с мен това чувство, което и аз изпитвах, казах, като й подадох ръка:

— Не се бой.

— Върни се колкото можеш по-бързо — прошепна Маргьорит, като ме целуна. — Ще те чакам на прозореца.

Изпратих Жозеф да каже на баща ми, че идвам.

И наистина два часа по-късно бях на улица Прованс.