Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (13)

13

— Вие дойдохте почти толкова бързо, колкото и ние — каза Прюданс.

— Да — отвърнах машинално. — Къде е Маргьорит?

— У тях.

— Сама?

— С граф дьо Ж.

Започнах да се разхождам из хола с широки крачки.

— Какво ви е?

— Мислите ли, че ми е весело да чакам тук, докато господин дьо Ж. излезе от тях?

— И вие не сте благоразумен. Разберете, че Маргьорит не може да изгони графа. Господин дьо Ж. е живял дълго време с нея, винаги й е давал много пари и още й дава. Маргьорит харчи повече от сто хиляди франка годишно. Тя има много дългове. Херцогът й изпраща всичко, каквото му поиска, но тя не винаги се осмелява да му поиска всичко, от което има нужда. Не трябва да се скара с графа, който й дава най-малко десетина хиляди франка годишно. Маргьорит ви обича, драги приятелю, но вашата връзка с нея не трябва да бъде сериозна, това е във ваш и неин интерес. Не може с вашите седем-осем хиляди франка годишен доход да поддържате разкоша на това момиче. Те няма да стигнат дори за поддържането на купето й. Приемете Маргьорит такава, каквато е: едно добро, остроумно и красиво момиче. Бъдете неин любовник един-два месеца. Поднасяйте й букети, бонбони, наемайте й ложа. Но не си въобразявайте нищо повече и не й правете сцени на смешна ревност. Много добре знаете с кого имате работа. Маргьорит не е самата добродетел. Вие й харесвате, обичате я, не се интересувайте от останалото. Очарователен сте с тази ваша чувствителност! Притежавате най-милата любовница на Париж! Тя ви приема в прекрасен апартамент, отрупана е с диаманти и няма да ви струва нито стотинка, ако пожелаете, а вие не сте доволен. По дяволите, искате прекалено много.

— Права сте, но това е по-силно от мен. Мисълта, че този мъж е неин любовник, ми причинява страшна болка.

— Преди всичко — продължи Прюданс, — дали още й е любовник? Той е човек, от когото тя се нуждае, и това е всичко. — От два дни тя не го допуска при себе си. Графът дойде тази сутрин. Маргьорит не можеше да не приеме ложата и да откаже той да я придружи. След това я изпраща, качва се за малко у тях, не се застоява, защото вие чакате тук. Всичко това, струва ми се, е естествено. Всъщност, вие приемате присъствието на херцога?

— Да, но той е старец и съм сигурен, че Маргьорит не му е любовница. Пък и често можем да приемем една връзка, но не и две едновременно. Лекотата, с която тя се съгласява, показва добре пресметнат интерес и приближава мъжа, който приема това дори от любов, към онези нравствено по-нискостоящи хора, които превръщат в занаят това съгласие и извличат полза от него.

— Ах, драги, колко сте изостанали! Колко мъже съм виждала, и то от най-благородните, най-елегантните, най-богатите да правят това, което ви съветвам, и то без усилия, без срам, без угризения! Та това се среща всекидневно. Как искате държанките в Париж да поддържат начина на живот, ако нямаха трима или четирима любовника едновременно? Няма богатство, колкото и значително да е то, което би могло само да посрещне разходите на жена като Маргьорит. Богатство от петстотин хиляди франка рента е нещо огромно във Франция. Но, драги, и петстотин хиляди франка няма да стигнат и ето защо: мъж, който има такива доходи, притежава добре обзаведена къща, коне, прислуга, каляски, приятели, ходи на лов. Често пъти той е женен, има деца, залага при надбягвания, играе комар, пътува и какво ли не още! Всички тези навици са толкова вкоренени, че този човек не може да се откаже от тях, без да го сметнат за разорен и без да избухне скандал. Като се вземе всичко това пред вид, с петстотин хиляди франка годишно той може да даде на една жена повече от четиридесет-петдесет хиляди франка и даже и това е много. Затова други любовници попълват годишните разходи на тази жена. С Маргьорит е още по-удобно. Като по божие чудо Маргьорит попадна на богат старец с десет милиона, чиито жена и дъщеря са починали, и който има само племенници и те самите са богати. Той й дава всичко, което поиска, без да желае нищо в замяна. Но тя не може да му иска повече от седемдесет хиляди франка годишно и съм сигурна, че ако му поиска повече, въпреки богатството и обичта си към нея, ще й откаже.

Всички тези млади хора, които имат двайсет или трийсет хиляди рента в Париж, т.е. едва имат с какво да живеят в обществото, в което се движат, знаят много добре — когато са любовници на жена като Маргьорит, — че тя не би могла да плати само апартамента и прислугата си с това, което й дават. Не й казват, че го знаят. Правят се, че нищо не виждат и когато им омръзне, си отиват. Ако са суетни и искат да плащат всичко, те се разоряват като глупаци, отиват да умрат в Африка и оставят в Париж сто хиляди франка дългове. Мислите ли, че жената им е благодарна? Ни най-малко. Напротив, тя казва, че заради тях е жертвувала положението си и че докато е била с тях, е губила пари. Вие намирате всички тези подробности за срамни, нали? Но това е истината. Вие сте очарователен младеж, когото обичам от все сърце. Двадесет години живея в обществото на държанки, знам какво представляват и колко струват и не искам да виждам как приемате сериозно прищевките на едно красиво момиче.

— А освен това, да допуснем — продължи Прюданс, — че Маргьорит ви обича достатъчно, за да се откаже от графа и от херцога в случай, че последният разбере за вашата връзка и й каже да избира между него и вас; жертвата, която ще направи заради вас, ще бъде огромна, това е безспорно. А каква жертва, равна на тази, бихте могли да направите вие за нея? Когато дойде пресищането, когато вече няма да я желаете, какво ще направите, за да я обезщетите за всичко, което е загубила заради вас? Нищо. Вие ще сте я изолирали от обществото, където е било богатството и бъдещето й, тя ще ви е дала най-хубавите си години и ще бъде забравена от всички. Или пък, както обикновено правят мъжете, ще захвърлите миналото й в лицето, ще й кажете, че като я напускате, постъпвате като предишните й любовници и ще я обречете на неизбежна бедност. Или пък ще бъдете честен, ще смятате, че сте длъжен да я задържите, но тогава вие самият предизвиквате собственото си неизбежно нещастие, защото тази връзка, простима при младия човек, е непростима при зрелия мъж. Тя се превръща в пречки за всичко: не позволява нито създаване на семейство, нито осъществяване на амбиции — неща, които са втората и последната любов на мъжа. Повярвайте ми, приятелю, приемете нещата според стойността им, а жените такива, каквито са, и не позволявайте на една държанка да се смята ваша кредиторка за каквото и да било.

Това беше мъдро и логично разсъждение, на каквото не вярвах Прюданс за способна. Не знаех какво да й отговоря, тя беше права. Подадох й ръка, благодарих й за съветите.

— Хайде, хайде — каза ми тя, — забравете тези неприятни теории и се веселете. Животът, скъпи, е прекрасен, зависи през какво стъкло се гледа. Допитайте се до вашия приятел Гастон: ето един, който, мисля, че разбира любовта така, както и аз я разбирам. Това, в което трябва да сте убеден — иначе ще станете банален младеж, — е, че тук наблизо се намира едно красиво момиче и че то чака с нетърпение мъжа, който е при нея, да си отиде, мисли за вас, отредило ви е нощта и ви обича, в това съм сигурна. Сега елате с мен на прозореца да видим кога ще си отиде графът, който скоро ще ни отстъпи мястото си.

Прюданс отвори прозореца и ние се облакътихме един до друг на балкона.

Тя гледаше редките минувачи, аз мечтаех.

Главата ми бучеше от всичко, което ми беше казала Прюданс; не можех да не се съглася, че имаше право. Но истинската любов, която изпитвах към Маргьорит, трудно се примиряваше с тези доводи. От време на време въздишах и това караше Прюданс да се извръща и да повдига рамене като лекар, който се е отчаял от своя пациент.

„Забелязваме колко е кратък животът — казвах си аз — само по бързината на чувствата! Познавам Маргьорит едва от два дни, любовница ми е едва от вчера, а вече така е завладяла мисълта, сърцето и живота ми, че посещението на този граф дьо Ж. е цяло нещастие за мен.“

Най-после графът излезе, качи се в колата си и изчезна. Прюданс затвори прозореца.

В същия момент Маргьорит ни повика.

— Елате бързо, слагам масата — каза тя. — Ще вечеряме.

Когато влязох у тях, Маргьорит изтича към мен, хвърли се на врата ми и ме целуна силно.

— Още ли се мръщим? — ме попита тя.

— Не, свършено е — отвърна Прюданс. — Четох му морал и той обеща да бъде благоразумен.

— Прекрасно!

Без да искам, хвърлих поглед към леглото. То не бе разтурено, а Маргьорит вече бе облечена в белия пеньоар.

Седнахме на масата.

Чар, нежност, експанзивност, Маргьорит притежаваше всичко това и аз бях принуден от време на време да признавам в себе си, че нямах право да искам друго от нея. Много хора на мое място биха били щастливи и като овчаря на Вергилий трябваше само да се радвам на удоволствията, с които един бог или по-точно една богиня ме даряваше.

Опитах се да приложа на практика теориите на Прюданс и да бъда весел като двете мои приятелки. Но това, което при тях бе естествено, при мен бе резултат на усилие и нервният ми смях, който ги заблуждаваше, граничеше твърде близо със сълзите.

Най-сетне вечерята свърши и останах сам с Маргьорит. Тя отиде по навик да седне на килима пред огъня и загледа тъжно пламъците в камината.

Тя мислеше! За какво? Не знаех. Гледах я с любов и почти със страх, като си мислех колко много съм готов да изстрадам за нея.

— Знаеш ли за какво мислех?

— Не.

— За една комбинация, която ми хрумна.

— И каква е тази комбинация?

— Не мога още да ти я разкрия, но мога да ти кажа какво ще излезе от нея: след месец ще бъда свободна, няма да имам никакви дългове и ще отидем да прекараме лятото заедно на село.

— И не можете ли да ми кажете как ще стане това?

— Не, трябва само да ме обичаш, както аз те обичам, и всичко ще бъде наред.

— И сама ли открихте тази комбинация?

— Да.

— И сама ли ще я изпълните?

— Неприятностите ще бъдат само за мен — каза ми Маргьорит с усмивка, която никога не ще забравя. — Но ще поделим облагите.

Без да искам, се изчервих при тази дума „облаги“. Спомних си за Манон Леско, която изяжда с Де Гриьо парите на господин дьо Б.

Станах и отвърнах твърдо:

— Позволете ми, скъпа Маргьорит, да поделям само облагите от неща, които замислям и предприемам лично аз.

— Какво значи това?

— Това значи — подозирам, че господин граф дьо Ж. е ваш съдружник в тази щастлива комбинация, чиито бреме и облаги не приемам!

— Вие сте дете. Добре, мислех, че ме обичате, но съм се излъгала.

И в същото време тя стана, отвори пианото и започна да свири „Покана за танц“ до онзи прословут пасаж в мажор, който винаги я спираше.

По навик ли беше това, или за да ми припомни деня, в който се запознахме? Не знам какво стана, но при тази мелодия в мен нахлуха спомени, приближих се до Маргьорит, хванах с две ръце главата й и я целунах.

— Прощавате ли ми? — попитах аз.

— Виждате добре, че ви прощавам — отвърна ми тя. — Но забележете, че сме едва на втория ден и вече имам какво да ви прощавам. Много лошо изпълнявате обещанията си за сляпо подчинение.

— Какво да правя, Маргьорит, много ви обичам и затова ви ревнувам и от най-незначителната ви мисъл. Това, което ми предложихте преди малко, би ме побъркало от радост, но тайнствеността, която предхожда изпълнението на този проект, подтиска сърцето ми.

— Нека да поразсъдим малко — каза тя, като ме хвана за ръцете и ме загледа с очарователна усмивка, на която ми бе невъзможно да устоя. — Вие ме обичате, нали, и ще бъдете щастлив да прекарате на село три-четири месеца само с мен. Аз също ще бъда щастлива от такова усамотение. Не само ще бъда щастлива, но това ми е нужно и за здравето. Не мога да отсъствувам толкова дълго време от Париж, без да сложа в ред работите си, а работите на жена като мен са винаги много объркани. Намерих начин да уредя всичко, да съчетая работите си с любовта ми към вас, да, към вас, не се смейте. Аз съм луда, че ви обичам! Но ето че вие си придавате важност и говорите големи думи. В края на краищата, дете такова, помнете само, че ви обичам и не се безпокойте за нищо. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм с всичките ви желания, много добре знаете това.

— И тъй, преди да е изтекъл и месец, ние ще бъдем в някое село, ще се разхождаме по брега на някоя река и ще пием мляко. Изглежда ви странно, че аз, Маргьорит Готие, ви говоря така. Причината е, приятелю, че когато животът в Париж, който привидно ме прави много щастлива, не ме възпламенява, той започва да ми досажда и тогава в мен се появяват внезапни желания за едно спокойно съществуване, което би ми припомнило детството. Човек винаги има детство независимо от това, какъв е станал по-късно. О, бъдете спокоен, няма да ви кажа, че съм дъщеря на полковник и че съм отгледана в Сен-Дени. Аз съм бедно селско момиче и преди шест години не знаех да пиша името си. Сега сте спокоен, нали? Защо вие сте първият, към когото се обръщам, за да споделя радостта от желанието, което се появи в мен? Може би защото разбрах, че ме обичате заради самата мен, а не заради вас, докато другите винаги са ме обичали за собственото си удоволствие. Често съм била на село, но никога, както бих желала да отида. На вас се надявам за това лесно щастие, не бъдете лош и ми го дарете. Кажете си следното: тя няма да живее дълго и някой ден ще съжалявам, че не съм удовлетворил единственото нещо, което ми е поискала и което можех толкова лесно да изпълня.

Какво да отговоря на такива думи? Особено при спомена от първата любовна нощ и в очакване на друга?

След един час държах Маргьорит в обятията си и ако тя бе поискала от мен да извърша убийство, щях да й се подчиня.

В шест часа сутринта си тръгнах, но преди това я попитах:

— До довечера ли?

Тя ме целуна силно, но нищо не ми отговори.

През деня получих писмо, в което пишеше следното:

„Скъпо дете, малко съм неразположена и лекарят ми нареди да почивам. Ще си легна рано тази вечер и няма да ви видя. Но за да ви възнаградя, ще ви чакам утре на обяд. Обичам ви.“

Първата ми мисъл беше: тя ми изневерява!

Студена пот обля челото ми. Вече твърде много обичах тази жена, за да ме разстрои това съмнение.

Всъщност почти всеки ден трябваше да очаквам подобно нещо от Маргьорит. Това често ми се бе случвало с другите ми метреси, без да ме е засягало особено. Откъде идваше тази власт, която Маргьорит имаше над моя живот!

Тогава си помислих, че щом имах ключа от дома й, можех да отида да я видя както обикновено. По този начин веднага щях да науча истината и ако заваря мъж, ще му зашлевя плесница.

Междувременно отидох на Шан-з-Елизе, стоях четири часа. Маргьорит не се появи. Вечерта обходих всички театри, които имаше навик да посещава. Тя не беше в никой от тях.

В единадесет часа отидох на улица Антен.

Прозорците на Маргьорит не светеха. Въпреки това позвъних. Портиерът ме попита къде отивам.

— При госпожица Готие — отвърнах.

— Тя не се е прибрала още.

— Ще се кача горе да я почакам.

— У тях няма никой.

Разбира се, това беше заповед, която можех да не спазя, след като имах ключ, но се боях да не стана смешен и си излязох.

Само че не се прибрах в къщи, не можех да напусна улицата и не изпусках от поглед къщата на Маргьорит. Струваше ми се, че ще науча още нещо или поне че подозренията ми щяха да се потвърдят.

Към полунощ едно купе, което добре познавах, спря пред номер девет.

Граф дьо Ж. слезе и влезе в къщата, след като освободи колата си. За миг проблясна надеждата, че както на мен, и на него ще кажат, че Маргьорит не си е в къщи и ще го видя да излиза. Но в четири часа сутринта все още чаках.

От три седмици насам много бях изстрадал, но струва ми се, че то бе нищо в сравнение със страданията ми през оная нощ.