Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (3)

3

На шестнадесети в един часа отидох на улица Антен.

Още от пътната врата се чуваха виковете на оценителите.

Апартаментът беше пълен с любопитни посетители.

Тук бяха всички знаменитости на елегантния порок, тайно разглеждани от няколко знатни дами, които още веднъж използуваха като повод разпродажбата, за да видят отблизо жените, с които никога не биха имали възможност да се срещнат и на които може би тайно завиждаха за лесните удоволствия.

Госпожа херцогиня дъо Ф. стоеше редом с госпожица А., една от най-нещастните наши модерни куртизанки; госпожа маркиза дьо Т. се колебаеше относно покупката на мебел, за който наддаваше госпожа Д., най-елегантната и най-известната блудница на нашата епоха; херцог д’И., за когото в Мадрид считат, че се разорявал в Париж, а в Париж, че се разорявал в Мадрид, и който в крайна сметка не изразходва дори приходите си, както говореше с госпожа М., една от най-остроумните ни разказвачки, която от време на време написва това, което говори, и се подписва под него, разменяше тайни погледи с госпожа дьо Н., тази красива жена, която се разхожда по Шан-з-Елизе почти винаги облечена в розово или синьо, в каляска, карана от два големи черни коня, продадени й от Тони за 10 000 франка и… които тя му бе платила; най-сетне госпожица Р., която само със своя талант печели двойно повече от това, което жените от обществото получават за зестра, и тройно повече от другите, които печелят с любовта си. Тя бе дошла въпреки студа да направи някои покупки и не беше най-малко гледаната.

Бих могъл да изредя още много хора, събрани в този салон и доста учудени, че се намират заедно, но се страхувам да не отегча читателя.

Нека кажа само, че всички бяха обхванати от луда веселост, а между всички, които се намираха тук, много бяха познавали мъртвата, но сякаш не си спомняха за нея.

Смееха се високо: оценителите викаха с всичка сила, търговците, които бяха насядали по пейките, разположени пред масите за разпродажба, напразно се опитваха да въдворят тишина, за да вършат спокойно работата си. Надали някога е имало по-пъстро и по-шумно събрание.

Аз смирено се промъкнах сред тази врява и се натъжих при мисълта, че тя се вдига близо до стаята, където бе издъхнало бедното създание, чиито мебели се разпродаваха, за да се платят дълговете. Бях дошъл по-скоро да разглеждам, отколкото да купувам. Гледах доставчиците, които продаваха и чиито лица светваха всеки път, когато някой предмет достигаше неочаквана цена.

„Порядъчни“ люде, които бяха спекулирали с проституцията на тази жена, бяха спечелили сто на сто от нея, бяха я преследвали с обгербвани книжа до последните минути от живота й и които идваха след смъртта й да приберат плодовете на своите „почтени“ сметки и лихвите на срамния си кредит.

Колко са били прави древните, които са имали един и същ бог за търговците и крадците!

Рокли, кашмирени шалове, бижута се продаваха с невероятна бързина. Нищо от това не ми допадаше и аз все още чаках.

Изведнъж чух да викат:

— Едно томче, отлично подвързано, позлатено отстрани и озаглавено: „Манон Леско“. Има нещо написано на първата страница: десет франка.

— Дванайсет — каза първият наддаващ след доста дълго мълчание.^[1]

— Петнайсет — казах аз.

Защо? Не знаех. Може би заради това нещо, което бе написано.

— Петнайсет — повтори комисарят.

— Тридесет — каза първият наддаващ с предизвикателен тон.

Това се превръщаше в борба.

— Тридесет и пет — извиках аз тогава със същия тон.

— Четиридесет.

— Петдесет.

— Шестдесет.

— Сто.

Признавам, че ако желаех да направя впечатление, напълно бях успял, защото след тази цена настана дълбока тишина и хората ме загледаха, за да разберат кой беше този господин, който искаше на всяка цена да притежава книгата.

Изглежда, начинът, по който бях произнесъл последната си дума, беше подействувал на моя противник: той предпочете да напусне борбата, която ме бе принудила да платя десет пъти стойността на това томче, и като ми се поклони, непознатият ми каза много любезно, макар и със закъснение:

— Аз отстъпвам, господине.

Понеже никой не каза нищо повече, книгата бе продадена на мен.

Тъй като се боях от ново вироглавство, подхранвано може би от честолюбието ми, но от което кесията ми би пострадала, записах името си, наредих да отделят книгата настрана и излязох. Сигурно съм заинтригувал хората, свидетели на тази сцена, и те навярно са се питали с каква цел съм дошъл да платя сто франка за една книга, която можех да купя навсякъде най-много за десет или петнадесет франка.

Един час след това изпратих да донесат покупката ми.

На първата страница беше написано с перо и с красив почерк посвещението на лицето, което бе подарило тази книга. Посвещението се състоеше само от следните думи:

Манон на Маргьорит

Смирение

Беше подписано: Арман Дювал.

Какъв смисъл бе вложен в думата „смирение“? Дали според мнението на този господин Арман Дювал Манон признаваше на Маргьорит някакво превъзходство в разврата, или че има по-възвишена душа? Второто тълкуване беше по-вероятно, защото първото би било само нахална откровеност, която Маргьорит не би приела въпреки мнението й за себе си.

Аз отново излязох и се заинтересувах за книгата едва вечерта, когато си легнах.

Наистина „Манон Леско“ е трогателна история, в която всяка подробност ми е позната, и въпреки това, щом тази книга ми попадне в ръка, отварям я и за стотен път заживявам с героинята на абат Прево. Впрочем тази героиня е толкова истинска, че сякаш съм я познавал. При новите обстоятелства сравнението, направено между нея и Маргьорит, придаваше неочаквана привлекателност на това четиво и към моята благосклонност се прибави състрадание, почти любов към това бедно момиче, на което дължах тази книга. Вярно, че Манон беше умряла в пустиня, но в ръцете на мъжа, който я обичаше с цялата си душа. Когато умира, той й издълбава гроб, оросява го със сълзите си и погребва в него сърцето си. Докато Маргьорит, грешница като Манон и може би покаяла се като нея, беше умряла сред великолепен разкош, ако трябва да се вярва на това, което видях, в леглото на миналото си, но с пустота в сърцето, много по-суха, по-огромна, по-безпощадна от пустинята, в която е била погребана Манон.

И наистина, както разбрах от приятели, научили последните обстоятелства от нейния живот, Маргьорит не е могла да почувствува истинска утеха на смъртния си одър през двата месеца, когато продължавала бавната и мъчителна агония.

После от Манон и Маргьорит мисълта ми се пренасяше и към тези, които познавах и които виждах да вървят с песен по същия път, почти винаги към една неизменна смърт.

Нешастни създания! Ако е грешно, да ги обичаме, поне можем да ги съжаляваме. Вие съжалявате слепеца, който никога не е видял слънчевите лъчи, глухия, който никога не е чувал звуците на природата, немия, който никога не е могъл да даде гласност на своята душа, а под фалшивия предлог за добродетелност не искате да съжалите слепотата на сърцето, глухотата на душата, немотата на съвестта, които замъгляват разума на нещастницата и въпреки волята й я правят неспособна да различи доброто, да чуе господа и да заговори на чистия език на любовта и вярата.

Юго създаде „Марион Делорм“, Мюсе създаде „Бернрет“, Александър Дюма създаде „Фернанда“, мислителите и поетите от всички времена са принесли в дар на куртизанките своето състрадание, случвало се е някой велик мъж да ги реабилитира чрез своята любов и дори да им даде името си. Ако така наблягам на този въпрос, това е, защото между тези, които ще ме четат, мнозина може би вече са готови да захвърлят тази книга, в която се страхуват, че ще намерят само възхвала на порока и проституцията, а и възрастта на автора несъмнено също ще допринесе за обосноваването на това опасение. Нека разсея заблудата на тези, които смятат така, и ако само този страх ги е възпирал, нека продължат. Аз просто съм убеден в следния принцип: за жената, която чрез възпитанието си не е научила що е добро, бог почти винаги открива два пътя, които я отвеждат до него. Тези пътища са страданието и любовта. Те са трудни. Жените, които тръгват по тях, разкървавяват нозете си, разраняват ръцете си, но в същото време оставят по тръните из пътя украшенията на порока и достигат целта в тази голота, от която не се срамуват пред бога.

Тези, които срещнат дръзките пътешественички, трябва да им помагат и да казват на всички, че са ги срещали, защото, заявявайки това, те сочат верния път.

Не става дума да се поставят на входа на живота чисто и просто две табели с надпис: „Път на доброто“, а другата с предупреждението: „Път на злото“, и да се каже на тези, които идват: „Избирайте!“ Трябва като Христос да показваме на тези, които са били изкушени от примамливите им околности, пътища, които отвеждат от втория към първия, и в никакъв случай не трябва началото на тези пътища да бъде много мъчително, нито да изглежда почти непреодолимо.

Християнството с прекрасната си притча за блудния син ни учи да бъдем снизходителни и да прощаваме. Исус беше изпълнен с любов към тези наранени от мъжките страсти души, чиито рани той обичаше да превързва, като извличаше балсама, с които трябваше да ги излекува от самите рани. Така той каза на Магдалена: „Много ще ти бъде простено, защото много си обичала“ — върховно опрощение, което трябваше да събуди върховната вяра.

Защо да бъдем по-сурови от Христос? Защо да се придържаме упорито към мнението на това общество, което се преструва на строго, за да го смятат за силно, и да отхвърляме и кървящите души, от чиито рани често, както лошата кръв на болен, изтича злото и които само чакат приятелска ръка да ги превърже и да излекува сърцето им?

Аз се обръщам към моето поколение, към тези, за които теориите на господин дьо Волтер за щастие вече са без стойност, към тези, които като мен разбират, че от петнадесет години човечеството се намира в един от най-дръзките си пориви. Познанието за доброто и злото е веднъж за винагиги достигнато, вярата се възвръща, уважението към светите неща е възстановено и ако светът не става съвършен, то поне става по-добър. Усилията на всички умни хора са насочени към една цел и всички силни воли се обединяват в един принцип: да бъдем добри, да бъдем млади, да бъдем честни! Злото е само суета, нека се гордеем с доброто и преди всичко да не се отчайваме. Нека не презираме жената, която не е нито майка, нито сестра, нито дъщеря, нито съпруга. Да не свеждаме уважението само до семейството и снизходителността до егоизма. Щом като бог се радва повече на разкаянието на един грешник, отколкото на сто праведника, които никога не са прегрешили, нека се опитаме да зарадваме бога. Той може да ни го върне стократно. Нека простим на всички погубени от земните желания — те ще бъдат спасени може би само от вярата си в бога и както казват старите жени, когато препоръчват някакво лекарство, приготвено от тях, ако от това няма полза, то няма вреда.

Навярно изглеждам доста дързък, като искам да направя големи изводи от този беден сюжет, който разглеждам, но аз съм от тези, които смятат, че големите неща започват от малките. Детето е малко, но то съдържа човека; мозъкът е малък, но в него се съхранява мисълта; окото е само една точка, но обгръща пространствата.