Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (25)

25

Арман, изморен от дългия разказ, често прекъсван от сълзи, след като ми даде листовете, изписани от Маргьорит, постави ръце на челото си и затвори очи било за да събере мислите си, било за да се опита да поспи.

Малко след това ускореното му дишане показа, че Арман спеше, но сънят му бе лек и най-малкият шум би го разбудил.

Ето какво прочетох и преписах, без да добавя или премахна нито една сричка:

„Днес е 15 декември. От три-четири дни не ми е добре. Тази сутрин легнах болна. Времето е мрачно и аз съм тъжна. Никой няма край мен и аз мисля за вас, Арман. Къде ли сте в часа, в който пиша тези редове? Казаха ми, че сте далеч от Париж, много далеч и може би вече сте забравили Маргьорит. Бъдете щастлив, вие, на когото дължа единствените радостни мигове в моя живот.

Не устоях на желанието си да ви дам обяснение за моето поведение и ви писах. Но написано от момиче като мен, подобно писмо може да бъде сметнато за лъжа освен ако смъртта не му придаде святост със своя авторитет. И вместо да бъде писмо, то ще се превърне в изповед.

Днес съм болна. Мога да умра от тази болест, защото винаги съм имала предчувствието, че ще умра млада. Майка ми почина от туберкулоза, а начинът ми на живот досега само е влошил това заболяване, единственото наследство, което тя ми остави. Но не искам да умра, без да знаете какво трябва да мислите за мен, ако, разбира се, като се върнете, се интересувате все още за бедното момиче, което обичахте, преди да заминете.

Ето какво съдържаше това писмо, което бих била щастлива да напиша още веднъж, за да си дам наново доказателство за моето оправдание:

Вие си спомняте, Арман, колко ни изненада пристигането на баща ви. Спомняте си за несъзнателния ужас, който това пристигане предизвика в мен, за сцената, която се разигра между вас и него и която вие ми разказахте вечерта.

На другия ден, докато бяхте в Париж и чакахте баща си да се прибере, един човек дойде при мен и ми предаде писмо от господин Дювал.

С това писмо, което прилагам сега към моето, баща ви ме молеше с много сериозен тон да ви отстраня утре от къщи под някакъв предлог и да го приема. Той искаше да говори с мен и преди всичко ми поръча да не ви казвам нищо.

Знаете с каква настойчивост ви съветвах, след като се върнахте, да отидете на другия ден отново в Париж.

Баща ви дойде един час след вашето заминаване. Няма да ви разказвам какво впечатление ми направи строгото му лице. Баща ви бе надъхан със стари теории, според които всяка куртизанка е безсърдечно същество, без разум, нещо като машина за прибиране на злато, винаги готова, както железните машини, да смаже ръката, която й подава нещо, и да разкъса безмилостно дори и човека, който й вдъхва живот и я задвижва.

Баща ви ми бе написал много учтиво писмо и аз се съгласих да го приема. Но беше по-различен, отколкото се представяше в писмото си. Беше твърде високомерен, груб, дори заплашваше в началото и аз трябваше да му напомня, че е в моя дом и че ако му давам сметка за моя живот, това е само поради искрената обич, която изпитвам към сина му.

Господин Дювал се поуспокои, но все пак ми каза, че не можел повече да търпи синът му да се разорява заради мен. Каза, че съм хубава наистина, но колкото и хубава да съм, не трябвало да използвам красотата си, за да провалям бъдещето на един млад човек, като го карам да прави такива разходи.

На това можех да отговоря само по един начин, нали? А именно, да дам доказателства, че откакто бях ваша любовница, не се спирах пред никакви жертви, за да ви остана вярна, и че не исках от вас повече пари, отколкото можехте да ми дадете. Показах му квитанциите от заложната къща, разписките от хората, на които бях продала вещите, които не можех да заложа. Споделих с баща ви решението ми да се разделя с мебелите си, за да изплатя дълговете си и да живея с вас, без да ви бъда в голяма тежест. Разказах му за нашето щастие, за това, как чрез вас бях открила един по-спокоен и по-щастлив живот и накрая той отстъпи, подаде ми ръка, поиска извинение за начина, по който се бе отнесъл отначало.

После ми каза:

— Тогава, госпожо, не с упреци и заплахи, а с молби ще опитам да издействувам от вас една жертва, по-голяма от тези, които сте правили досега за сина ми.

Потреперах от това предисловие.

Баща ви се приближи до мен, взе ръцете ми и продължи нежно:

— Дете мое, не разбирайте погрешно това, което ще ви кажа. Разберете само, че в живота понякога има жестока необходимост, на която сме длъжни да се подчиним. Вие сте добра и притежавате благородство, чуждо на толкова жени, които може би ви презират, но които не струват колкото вас. Помислете, че освен любовницата съществува и семейството, че освен любовта има и дълг и след възрастта на страстите настъпва възрастта, когато мъжът, за да бъде уважаван, трябва да си е създал стабилно положение. Синът ми не е богат и все пак е готов да ви предостави наследството от майка си. Ако той приеме жертвата, която сте на път да направите, от негова страна ще бъде честно и достойно в замяна да ви остави това наследство, което винаги ще ви предпази от неволя. Но той не може да приеме вашата жертва, защото хората, които не ви познават, ще видят нечисти причини в това съгласие, което не трябва да опетни името ни. Те няма да гледат дали Арман ви обича, дали вие го обичате, дали тази взаимна любов е щастие за него и реабилитация за вас. Те ще видят само едно: Арман Дювал е имал държанка — извинете ме, дете мое, за всичко което съм принуден да ви кажа, — продала заради него това, което е притежавала. А бъдете сигурна, че ще дойде денят на упреците и съжаленията, както за вас, така и за другите, и вие двамата ще носите верига, която не ще можете да разкъсате. Какво ще правите тогава? Вашата младост ще бъде пропиляна, бъдещето на сина ми ще бъде разрушено. А аз, неговият баща, ще получа само от едното си дете признателността, която очаквам и от двете.

Вие сте млада, красива, животът ще ви утеши. Вие сте благородна и споменът за едно добро дело ще изкупи за вас много минали грешки. От шест месеца, откакто ви познава, Арман ме забрави. Писах му четири пъти, без той да помисли да ми отговори дори веднъж. Можех да умра, без да разбере!

Каквото и да е решението ви да заживеете по новому, Арман ви обича и няма да се съгласи на заточението, на което ще ви осъди със скромното си положение, а то не е за вашата красота. Кой знае какво би направил тогава! Научих, че е играл на комар. Знам също, че не ви е казал нищо за това, но в момент на заслепение той би могъл да загуби и част от това, което събирам години наред за зестра на дъщеря си, за него и за спокойни старини. Това, което можеше да се случи, все още може да стане.

А и вие, сигурна ли сте, че животът, който напускате заради него, няма отново да ви привлече? Сигурна ли сте вие, която сега го обичате, че няма да обикнете друг? Няма ли да страдате от пречките, които вашата връзка ще създаде в живота на любимия ви и може би не ще можете да го утешите, ако с възрастта амбициите заменят любовните мечти? Помислете за всичко това, госпожо: вие обичате Арман, докажете му го чрез единствения начин, който още ви остава — като жертвувате за неговото бъдеще вашата любов. Още никакво нещастие не се е случило, но ще се случи и може би по-голямо от това, което предвиждам. Арман може да заревнува от някой мъж, който ви е обичал; може да го предизвика, може да се бие на дуел, да бъде убит най-сетне и помислете колко ще страдате пред бащата, който ще ви поиска сметка за живота на сина си.

Най-после, дете, узнайте всичко, защото не съм ви казал всичко. Чуйте какво ме води в Париж. Имам дъщеря, вече ви казах това, млада, красива, чиста като ангел. Тя е влюбена и за нея също тази любов е мечтата на целия й живот. Бях писал всичко това на Арман, но зает с вас, той не ми отговори. И така, дъщеря ми ще се омъжи. Омъжва се за човека, когото обича. Влиза в почтено семейство, което изисква всичко да бъде почтено и в моето семейство. Близките на човека, който трябва да ми стане зет, са научили как живее Арман в Париж и ми казаха, че ще се откажат от дадената дума, ако Арман продължава този живот. Бъдещето на едно дете, което нищо не ви е сторило и което има право да вярва в бъдещето, е във вашите ръце.

Имате ли право и намирате ли сили в себе си да го разбиете? В името на вашата любов и вашето разкаяние, Маргьорит, дарете щастие на дъщеря ми.

Аз плачех мълчаливо, приятелю, при всички тези разсъждения, които често сама бях премислила, но казани от баща ви, те ставаха още по-реални. Казвах си и това, което вашият баща не смееше да ми каже и което двайсет пъти му беше на устата: в края на краищата аз съм само една държанка и каквито и причини да изтъквах за нашата връзка, тя винаги ще изглежда користна и миналият ми живот не ми дава право да мечтая за подобно бъдеще; аз поемах отговорност, за която моите навици и репутация не даваха никаква гаранция. А аз ви обичах, Арман. Бащинският начин, по който ми говореше господин Дювал, непорочните чувства, които той пораждаше в мен, уважението на този честен старец, което щях да спечеля, вашето уважение, което бях сигурна, че ще получа по-късно, всичко това събуждаше в сърцето ми благородни мисли и те ме издигаха в моите собствени очи, караха да заговори в мен непорочна суета — чувство, непознато дотогава. Когато си мислех, че някой ден този старец, който ме молеше за бъдещето на своя син, ще каже на дъщеря си да вмъкне в своите молитви и моето име, като име на някаква загадъчна приятелка, аз се преобразявах и се гордеех със себе си.

Възбудата в този момент може би преувеличаваше истинската стойност на тези впечатления. Но това, което изпитвах, приятелю, тези нови чувства заглушаваха съветите, които ми даваше споменът за щастливите дни, прекарани с вас.

— Добре, господине — казах на баща ви, като изтрих сълзите си. — Вярвате ли, че обичам сина ви?

— Да — отвърна господин Дювал.

— С безкористна любов?

— Да.

— Смятате ли, че за мен тази любов бе надеждата, мечтата и опрощението на моя живот?

— Напълно.

— Тогава, господине, целунете ме веднъж, както бихте целунали дъщеря си, и кълна ви се, че тази целувка, единствената истински чиста, която съм получавала, ще ме направи силна срещу любовта ми и преди да са изминали осем дни, синът ви ще се завърне при вас, може би нещастен за известно време, но излекуван завинаги.

— Вие сте благородно момиче — отвърна баща ви и ме целуна по челото. — Решавате се на нещо, което господ ще има пред вид. Но се страхувам, че не ще успеете да убедите сина ми.

— О, бъдете спокоен, господине, той ще ме намрази.

Между нас трябваше да се издигне непреодолима бариера, както за единия, така и за другия.

Писах на Прюданс, че приемам предложението на господин граф дьо Н. и тя отиде да му каже, че ще вечерям с него.

Запечатах писмото и без да му кажа какво съдържа, помолих баща ви да го предаде на нейния адрес, когато пристигне в Париж.

Той все пак ме попита какво е съдържанието на писмото.

— Това е щастието на вашия син — отвърнах му аз.

Баща ви ме целуна за последен път. Почувствувах на челото си две сълзи на признателност, които бяха като причастие за миналите ми прегрешения, и в момента, когато се бях съгласила да се отдам на друг мъж, аз сияех от гордост, мислейки си за това, което изкупвах с новото си прегрешение.

Това беше съвсем естествено, Арман. Вие ми казвахте, че вашият баща е най-почтеният човек, който може да се срещне.

Господин Дювал се качи в колата си и замина.

Но аз съм все пак жена и когато ви видях отново, не можах да не се разплача, но не се разколебах.

Добре ли направих? Ето какво се питам днес, когато съм на легло, което може би ще напусна само мъртва.

Вие бяхте свидетел какво изпитвах колкото повече наближаваше часът на неизбежната ни раздяла. Баща ви вече не беше тук да ме подкрепя и имаше един миг, в който бях готова всичко да ви призная, дотолкова ме ужасяваше мисълта, че ще ме мразите и ще ме презирате.

Едно нещо, което може би не ще повярвате, Арман, е, че аз молих бог да ми даде сили и щом той ми даде тези сили, това означаваше, че приема моята жертва.

На тази вечеря още имах нужда от опора, защото не исках да мисля за това, което щях да извърша, дотолкова се страхувах да не ми изневери смелостта!

Кой би казал, че аз, Маргьорит Готие, тъй много ще страдам при мисълта за нов любовник!

Пих, за да забравя, и когато се събудих на другия ден, бях в леглото на графа.

Ето цялата истина, приятелю, отсъдете и ми простете, както аз ви простих злото, което ми причинихте от този ден нататък.“