Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (9)

Девета глава

Вероятно беше добре, че все още имаше прекалено много алкохол във вените му, когато Амелия дойде при него, размишляваше Томас, защото нямаше достатъчно разум, за да се ужаси. А сега — когато останките от снощния му „подвиг“ блъскаха в лявото му слепоочие и пулсираха в дясното — той сметна, че тя вече е видяла най-лошото и не бе избягала с писъци. Всъщност, Амелия изглеждаше доста доволна да пътува в каретата с него, да го мъмри леко и да върти очи.

Мисълта за това би го накарала да се усмихне, ако внезапна неравност по пътя не бе блъснала мозъка му в черепа — стига това наистина да беше възможно. Нямаше научни познания по анатомия, но този вариант изглеждаше много по-вероятен, от това, което почувства, а именно, че една наковалня влетя през прозореца и се вряза в лявото му слепоочие.

А, защо дясното го болеше по същия начин, той можеше само да предполага, че е от симпатия към другото.

Томас простена непривлекателно и силно стисна основата на носа си, сякаш болката от това, можеше да бъде достатъчна, за да блокира другата.

Амелия не каза нищо, всъщност дори не изглеждаше така сякаш си мисли, че трябва да каже нещо — още повече затвърждавайки новопоявилата се вяра, че е най-великолепната жена. Просто стоеше там, а лицето й бе удивително спокойно, като се имаше предвид, че той изглежда като самата смърт, готов да повърне върху нея.

Да не споменаваме окото му. Миналата нощ изглеждаше доста зле. Томас не можеше да си представи какъв оттенък бе придобило сега.

Той си пое дълбоко дъх, отвори очи и хвърли поглед към Амелия, без да маха ръка от лицето си, която между другото не извърши никакъв магически ефект върху носа му.

— Главата ли? — попита тя учтиво.

Бе го чакала да й обърне внимание, осъзна той.

— Адски ме боли.

— Има ли нещо, което можеш да вземеш за това? Лауданум, може би?

— Боже, не — почти загуби съзнание при тази мисъл. — Ще ме довърши напълно.

— Чай? Кафе?

— Не, това, от което се нуждая, е…

Лошия Гладиш.

Защо не бе помислил за това по-рано?

Глупаво име, но след като до него се прибягваше, когато човек се е държал глупаво, предполагаше, че името бе подходящо. Хари Гладиш го бе усъвършенствал през едно далечно лято, когато бяха на осемнадесет.

Бащата на Томас беше избрал да прекара сезона в Лондон, оставяйки го да се оправя сам в Белгрейв. Той и Хари си поживяха. Нищо прекалено разгулно, макар по това време да се смятаха за най-лошия вид развратници. След като бе видял как други млади мъже предпочитат да се покваряват в Лондон, сега Томас гледаше назад към онова лято с известно веселие. В сравнение с другите, той и Хари бяха невинни като агънца. Но въпреки това, пиеха твърде много и твърде често, а, Лошия Гладиш приеман на сутринта — със стиснат нос и треперене — ги беше спасявал повече от веднъж.

Или поне им помагаше да вървят достатъчно изправени, за да стигнат до леглата си, където да прекарат в сън остатъка от страданието си.

Погледна към Амелия.

— Имаш ли свободен още половин час?

Тя посочи около себе си.

— Очевидно съм свободна през целия ден.

Това беше малко неловко.

— А, да — той прочисти гърло и се опита да стои изправен като нея, — съжалявам за това. Надявам се да не си била принудена да изоставиш важни планове.

— Само плановете за модистката на шапки и обущаря — тя се престори на нацупена, но всеки можеше да види, че всъщност се усмихва. — Опасявам се, че ще остана без шапки и обувки през зимата.

Томас вдигна един пръст.

— Само за момент — после се протегна към отсрещната стена и удари два пъти с юмрук по нея. Каретата веднага спря. Обикновено би скочил, за да даде инструкции на кочияша, но със сигурност, този път можеше да му бъде простено, че пести движенията си. Последното нещо, което искаше всеки от тях, бе да повърне вътре.

Веднага щом указанията бяха дадени, а кочияшът ги поведе по пътя им, той се настани отново на седалката, чувствайки се определено по-весел само при мисълта за Лошичкия, който го очакваше. Хари щеше да се зачуди, защо е пил и, защо го е сторил някъде другаде, но никога нямаше да попита. Поне не този следобед.

— Къде отиваме? — попита Амелия.

— В „Щастливия заек“.

Беше малко встрани от пътя им, но не много.

— Пощенският хан?

Именно.

— Там ще ме излекуват.

— В „Щастливия заек“? — тя изглежда се съмняваше.

— Довери ми се.

— Каза мъжът, който вони на джин — отвърна му с поклащане на глава.

Той я погледна и вдигна една вежда, извивайки я по известния царствен начин на семейство Уиндъм.

— Не съм пил джин — мили Боже, имаше по-добър вкус от това.

Амелия изглеждаше така сякаш може да се усмихне.

— Толкова съжалявам. Какво пи, тогава?

Томас бе убеден, че това не е типа разговор, който човек води с годеницата си, но в тази среща нямаше нищо, което човек би трябвало да прави или да вижда, или да казва с годеницата си.

— Ейл — отвърна й той. — Опитвала ли си го някога?

— Разбира се, че не.

— Тц-тц. Каква обида.

— Това не беше обида — сопна му се тя, вече оскърбена. — Просто факт. Кой въобще би ми поднесъл ейл?

Имаше право.

— Много добре — изрече той любезно. — Но не съм пил джин.

Тя завъртя очи и Томас почти се изсмя. Двамата бяха като стара семейна двойка. Не че бе имал много причини да наблюдава такива двойки, които не правеха нищо друго, освен да обиждат — баща му — и да приемат обидите — майка му, но Грейс му бе казала, че нейните родители са били учудващо отдадени един на друг, а от това, което беше виждал при лорд и лейди Кроуланд — родителите на Амелия — те изглежда също се разбираха порядъчно добре. Или поне никой от тях не изглеждаше обхванат от желанието да види другия мъртъв.

— Родителите ти харесват ли се? — попита я внезапно.

Тя премигна бързо няколко пъти, очевидно изненадана от смяната на темата.

— Родителите ми?

— Разбират ли се?

— Да, предполагам — Амелия спря, а челото й се сбръчка очарователно, докато обмисляше въпроса. — Не правят много неща заедно — интересите им наистина не са свързани — но мисля, че са си скъпи един на друг. Не съм мислила много за това, честно казано.

Не беше точно описание на велика страст, но все пак, бе толкова различно от собствения му опит, че Томас не можеше да не се заинтригува.

Тя трябва да бе забелязала интереса, изписан на лицето му, защото продължи:

— Предполагам, че трябва да се разбират. Ако не беше така, вероятно щях да се замисля за това, нали така?

Той си помисли за безкрайните часове, които бе загубил в размишления за собствените си родители. Кимна. При цялата й невинност и откритост, тя можеше да бъде необикновено прозорлива.

— Майка може да бъде малко досадна — каза му. — Е, повече от малко. Но баща ми изглежда не възразява. Той знае, че е само защото тя се чувства задължена да омъжи всичките си дъщери. Което, разбира се, е и неговото желание. Просто не иска да бъде намесен в детайлите.

Томас откри, че кима одобрително. Дъщерите сигурно създаваха невероятно много работа.

— Той й угажда за няколко минути — продължи Амелия, — защото знае, че тя много обича да има публика, но после обикновено само поклаща глава и излиза. Мисля, че баща ми е най-щастлив, когато е навън, цапайки се с хрътките.

— Хрътки?

— Той има двадесет и пет.

— Боже!

Тя направи гримаса.

— Продължаваме да се опитваме да го убедим, че е малко прекалено, но той настоява, че всеки мъж с пет дъщери заслужава пет пъти по толкова хрътки.

Той опита да потисне картината, появила се в ума му.

— Моля те, кажи ми, че нито една не е включена в зестрата ти.

— Ще трябва да се убедиш сам — отвърна тя с дяволито пламъче в очите. — Аз никога не съм виждала договора за годежа.

Очите му останаха втренчени в нейните за един дълъг, продължителен миг, а после Томас каза:

— Това значи не — но Амелия запази безизразното си изражение достатъчно дълго, за да го накара да добави: — Надявам се.

Тя се разсмя.

— Той няма да понесе раздялата с тях. С мен мисля, че би бил щастлив да се раздели, но с кучетата си… Никога — а после допълни: — Твоите родители добре ли се разбираха?

Томас почувства как става сериозен, а главата започна отново да го боли.

— Не.

Тя наблюдава лицето му за миг и той не бе сигурен, че иска да знае какво е видяла, защото изглеждаше почти състрадателна, когато каза:

— Съжалявам.

— Недей — отвърна й бързо. — Каквото било — било, те са мъртви и няма какво да се направи по въпроса сега.

— Но… — Амелия спря, а очите й бяха малко тъжни. — Няма значение.

Нямаше намерение да й казва нищо. Не бе обсъждал родителите си с никого, дори и с Хари, а той бе ставал свидетел на всичко. Но Амелия стоеше толкова мълчалива, с изражение на такова разбиране на лицето си — макар… е, не едва ли би могла да разбира, не и с възхитително скучното си, традиционно семейство. Но имаше нещо в очите й, нещо топло и предразполагащо, сякаш вече го познаваше, сякаш го бе познавала винаги и просто чакаше и той да я опознае.

— Баща ми мразеше майка ми — думите се откъснаха от устните му дори преди да осъзнае, че ги изрича.

Очите й се разшириха, но тя не заговори.

— Мразеше всичко, което тя представляваше. Майка ми беше без благородно потекло, нали знаеш.

Амелия кимна. Разбира се, че знаеше. Всички знаеха. Вече изглежда никой не го бе грижа, но всички знаеха, че последната херцогиня е била родена, без да има каквато и да е връзка с титла.

Титлата. Ето това си го биваше. Баща му бе прекарал целия си живот в благоговение пред олтара на аристокрацията, а сега се оказваше, че никога не е бил истински херцог. Не и, ако родителите на мистър Одли бяха имали разума да се оженят.

— Уиндъм? — каза Амелия меко.

Той рязко обърна глава към нея. Сигурно бе потънал в собствените си мисли.

— Томас — напомни й.

Лека червенина се плъзна по бузите й. Не от притеснение, осъзна той, а от удоволствие. Мисълта го стопли някъде дълбоко в стомаха, а после и по-навътре, стигайки до някакво ъгълче в сърцето му, което бе стояло скрито с години.

— Томас — повтори меко тя.

Беше достатъчно, за да го накара да иска да й каже още.

— Оженил се за нея, преди да получи титлата — обясни той. — Още когато е бил само третия син.

— Един от братята му се удавил, нали?

А, да, обичният Джон, който можеше да е или не, баща на законен син.

— Вторият син, нали? — попита Амелия тихо.

Томас кимна, защото нямаше какво друго да стори. Нямаше да й каже какво бе узнал предишния ден. Мили Боже, това беше лудост. Преди по-малко от двадесет и четири часа бе щастлив да я целува в градината, мислейки, че най-накрая бе настъпило времето да я направи своя херцогиня, а сега дори самия той не знаеше кой е.

— Джон — насили се да изрече. — Той е бил любимеца на баба ми. Корабът му потънал в Ирландско море. А после, една година по-късно, треската повалила стария херцог и наследника му — и двамата в рамките на седмица — и ненадейно баща ми наследил всичко.

— Трябва да е било голяма изненада — измърмори тя.

— Наистина. Никой не мислел, че ще стане херцог. Имал три възможности — армията, църквата или да се ожени за някоя наследница — Томас сурово се изсмя. — Не мога да си представя, че някой е бил изненадан от избора му. А колкото до майка ми — ето, това е смешното. Нейното семейство също било разочаровано. Дори повече от това.

Амелия се наклони назад, а лицето й порозовя от лека изненада.

— Дори след като е щяла да се омъжва за някой от рода Уиндъм?

— Били нечувано богати — обясни Томас. — Баща й притежавал фабрики из целия север. Тя била единствено дете. Мислели, че със сигурност могат да й купят титла. По това време баща ми нямал никаква. А надеждата да наследи такава била малка.

— Какво е станало?

Томас сви рамене.

— Нямам представа. Майка ми била достатъчно хубава. А със сигурност и достатъчно богата. Но не получила предложение. Така че, трябвало да се примирят с баща ми.

— Който мислел, че трябва да се примири с нея — предположи Амелия.

Той кимна сериозно.

— Не я харесал от момента, в който се оженили, но когато двамата му по-големи братя умрели и станал херцог, той я намразил. И никога не си направи труд да го крие. Нито пред мен, нито пред никого.

— Тя със същото ли му отвръщаше?

— Не знам — отвърна Томас и осъзна, че това беше странно, но никога не си бе задавал същия въпрос. — Тя никога не му отмъщаваше, ако се чудиш за това — той си представи лицето на майка си — непрестанно посърнало, с вечното изтощение в бледите й сини очи. — Тя просто… го приемаше. Изслушваше обидите му, без да каже нищо в отговор, и излизаше. Не. Не — каза, спомняйки си ясно. — Не беше така. Тя никога не излизаше. Винаги чакаше той да излезе пръв. Никога не би си позволила да напусне стаята преди него. Никога не би посмяла.

— Какво правеше тя? — попита нежно Амелия.

— Харесваше градината — спомни си Томас. — А когато валеше, прекарваше голяма част от времето загледана през прозореца. Тя нямаше много приятели. Не мисля, че…

Щеше да каже, че не може да си спомни някога да се е усмихвала, но после един спомен прелетя през съзнанието му. Той беше на седем, може би осем. Беше набрал букетче с цветя за нея. Баща му се бе разярил, цветята били част от сложно проектираната градина и не били за бране. Но майка му се бе усмихнала. Точно пред баща му, лицето й се беше озарило и тя се бе усмихнала.

Странно как не си бе спомнял това от толкова много години.

— Тя рядко се усмихваше — каза той тихо. — Почти никога.

Майка му бе умряла, когато Томас бе на двадесет, само седмица преди съпруга си. Бяха погубени от една и съща белодробна треска. Ужасен, отвратителен начин да си отидеш, телата им бяха разкъсвани от кашлица, а очите им — изцъклени от изтощение и болка. Лекарят, който говореше без заобикалки, бе казал, че се давят в собствените си течности. Томас винаги беше мислел, каква горчива ирония е, че неговите родители, които прекараха живота си като се избягваха един друг бяха умрели, на практика, заедно.

А баща му я обвиняваше дори накрая. Всъщност, последните му думи бяха: „Тя е виновна“.

— Ето, защо сме тук сега — каза внезапно Томас и сухо се усмихна на Амелия. — Заедно.

— Моля?

Той сви рамене, сякаш нямаше значение.

— Майка ти е трябвало да се омъжи за Чарлз Кавендиш, не знаеше ли?

Тя кимна.

— Починал само четири месеца преди сватбата — продължи той меко и без каквато и да е емоция, сякаш повтаряше новина, прочетена във вестника. — Баща ми винаги е чувствал, че майка ти би трябвало да бъде негова съпруга.

Амелия подскочи от изненада.

— Баща ти е обичал майка ми?

Томас горчиво се изсмя.

— Баща ми не обичаше никого. Но семейството на майка ти бе също толкова старо и благородно, колкото неговото собствено.

— По-старо — отвърна тя с усмивка, — но не толкова благородно.

— Ако баща ми е знаел, че ще стане херцог, никога не би се оженил за майка ми — той я погледна с непроницаемо изражение. — Щеше да се ожени за твоята.

Устните на Амелия се разтвориха и тя понечи да каже нещо много дълбокомислено и проницателно като „О“, но той продължи:

— Във всеки случай, за това той толкова бързо е уредил годежа ми с теб.

— Щеше да е с Елизабет — отвърна Амелия меко, — само че баща ми желаеше най-голямата от нас да се омъжи за сина на най-близкия му приятел. Той обаче почина, така че Елизабет трябваше да отиде в Лондон, за да си потърси друг съпруг.

— Баща ми беше решен да обедини семействата в следващото поколение — Томас се разсмя, но в смеха му имаше неловка, раздразнена нотка. — За да поправи злощастното смесване на класите, причинено от намесата на майка ми в родословното дърво.

— О, не ставай смешен — отвърна Амелия, макар да имаше чувството, че съвсем не се прави на такъв. Все пак я болеше за момчето, което бе пораснало в толкова нещастно семейство.

— О, не — увери я той, — баща ми го казваше доста често. Че трябва да се оженя за благородничка и да се уверя, че синовете ми ще направят същото. Че ще отнеме поколения, докато родословното дърво стане такова, каквото трябвало да бъде — ухили й се, но изражението му беше наистина ужасно. — Ти, скъпа моя, беше предназначена да бъдеш наша спасителка, още на зрялата шестмесечна възраст.

Амелия извърна поглед и се опита да осъзнае всичко това. Нищо чудно, че нямаше никакво желание да определи дата за сватбата. Кой би искал да се ожени за нея при такива обстоятелства?

— Не бъди толкова мрачна — каза й той и когато отново се обърна към него, после се протегна и докосна бузата й. — Вината не е твоя.

— Не е и твоя — отвърна му и опита да устои на нуждата да се обърне и да се сгуши в дланта му.

— Не — измърмори Томас. — Не е.

А после се наклони напред, тя също се наведе напред… защото не можеше да не го направи, и тогава, докато каретата леко се поклащаше, той докосна с устни нейните.

Тя запламтя. Въздъхна. И с удоволствие би се потопила в още една целувка, само че пътят стана изключително неравен, което запрати и двама им обратно на местата им.

Амелия изсумтя раздразнено. Следващият път щеше да открие как да наклони тялото си, така че да се приземи на неговата седалка. Би било толкова прекрасно и дори да се окажеше в скандално положение, щеше да бъде — почти — напълно невинна.

Само че Томас изглеждаше ужасно. Изключително позеленял. Бедният човек беше позеленял.

— Добре ли си? — попита тя и много внимателно се премести, така че да не стои директно срещу него.

Той каза нещо, но сигурно не бе чула правилно, защото беше прозвучало като „Имам нужда от репичка.“^[1]

— Моля?

— Бих те целунал отново — каза той. Звучеше много смешен и може би в същото време леко му се гадеше, — само че съм сигурен, че няма да го оцениш.

Докато опитваше да намери отговор на това, Томас добави:

— Следващата целувка…

Кратък миг на мълчание, последван от изсумтяване, и двете заради неравния път.

Той прочисти гърлото си.

— Следващата целувка, ще я оцениш. Това, Амелия, е тържествено обещание.

Тя беше сигурна, че е прав, защото самото изявление я накара да потръпне.

Обгръщайки тялото си с ръце, надникна през прозореца. Бе забелязала, че забавяха ход и наистина, каретата спираше до малък двор пред пощенски хан.

 

 

„Щастливия заек“ съществуваше от времето на Тюдорите, черно-белите му стени бяха добре поддържани и гостоприемни, всеки прозорец бе украсен със саксия цъфтяща във всички нюанси на червено и златисто. От издадения прозорец на втория етаж висеше правоъгълен надпис с изображение на зъбат заек, стоящ изправен, облечен в жакет и жабо в елизабетински стил.

Амелия прие всичко това за доста очарователно и имаше намерение да коментира, но Томас вече посягаше към вратата.

— Не трябва ли да изчакаш каретата да спре напълно? — попита го меко.

Ръката му застина върху дръжката и той не каза нито дума докато не спряха съвсем.

— Ще се върна след миг — отвърна й почти без да я поглежда.

— Мисля, че ще те придружа — отвърна тя.

Томас замръзна, после главата му бавно се обърна към нея.

— Не предпочиташ ли да останеш сред удобството на каретата?

Ако се опитваше да намали любопитството й, го правеше по грешния начин.

— Бих искала да се разтъпча — каза Амелия и нагласи любимата си мила усмивка на лицето си. Беше я използвала върху него поне сто пъти, но не и откакто се поопознаха по-добре. Вече не бе сигурна, че би му подействала.

Той се взря в нея за миг, явно объркан от кроткото й изражение.

Като магия, реши тя. Примигна няколко пъти — нищо прекалено скромно или очевидно, само няколко леки последователни пърхания, сякаш чакаше търпеливо отговора му.

— Много добре — отвърна той. Звучеше примирен по начин, който не мислеше, че бе чувала в гласа му преди. Томас винаги получаваше всичко, което поискаше. Защо въобще би се почувствал примирен?

Той слезе с много по-голямо внимание, отколкото при обичаен скок, после протегна длан, за да й помогне. Тя грациозно я пое и стъпи на земята, спирайки, за да приглади полите си и да огледа хана.

Никога не бе посещавала „Щастливия заек“. Беше минавала дузина пъти покрай него, разбира се. Намираше се на главния път, а тя бе прекарала целия си живот, с изключение на двата сезона в Лондон, в точно тази част на Линкълншир. Но никога не бе влизала вътре. Беше пощенски хан и поради това най-вече предназначен за пътници, преминаващи през областта. А освен това, майка й никога не би стъпила в подобно заведение. Така или иначе, имаше само три хана, които бе благоволила да посети на път за Лондон, което правеше пътуванията им някак ограничени.

— Често ли идваш тук? — попита Амелия и пое ръката му, когато й я предложи. Беше изненадващо вълнуващо това, да се обляга на ръката на годеника си и не, защото бе задължение, което той чувства за редно да изпълни. Бяха почти като млада женена двойка, тръгнала на разходка — само те двамата.

— Смятам съдържателя за приятел — отвърна той.

Тя се обърна към него.

— Наистина? — до този ден за нея той бе просто херцог, издигнат на висок пиедестал, прекалено префинен, за да разговаря с простосмъртните.

— Толкова ли е трудно да си представиш, че може да имам приятел, който е с по-нисък ранг? — попита я.

— Разбира се, че не — отвърна Амелия, след като не би могла да му каже истината, — че беше трудно да си го представи с какъвто и да е приятел. Не разбира се, защото на него му липсваше нещо. Точно обратното. Томас беше толкова великолепен по всякакъв начин, че човек не можеше да си представи да отиде при него и да избъбри нещо любезно или банално. А не се ли създаваха така приятелствата по принцип? В един обикновен миг, споделен чадър, или може би две места едно до друго на лош мюзикъл?

Беше виждала начина, по който хората се отнасяха с него. Или се подмазваха и перчеха, и молеха за благоразположението му, или стояха настрана, прекалено уплашени, за да го заговорят.

Никога не бе мислила истински за това преди, но сигурно бе доста самотен.

Влязоха в хана и макар Амелия любезно да продължи да гледа напред, очите й се стрелкаха насам-натам в опит да огледа всичко. Не бе сигурна какво точно майка й бе намерила за толкова отблъскващо. Всичко й изглеждаше достатъчно порядъчно. А и миришеше божествено, на пайове с месо и на канела, и на нещо друго, което не можеше точно да определи — нещо остро и сладко.

Продължиха към нещо, което вероятно бе бар и незабавно бяха поздравени от съдържателя, който извика:

— Уиндъм! Два дни един след друг! На какво дължа бляскавото ти присъствие?

— Млъквай, Гладиш — измърмори Томас и поведе Амелия към вътрешността.

Чувствайки се много непристойна, тя се настани на един висок стол.

— Пил си — каза кръчмарят с ухилване. — Но не тук с мен. Съкрушен съм.

— Трябва ми един Лошичък Гладиш — заяви Томас.

Което не беше много по-смислено от репичка, помисли си Амелия.

— Трябва да ме представиш — отвърна му съдържателят.

Тя се ухили. Никога не бе чувала някой да му говори по подобен начин. Грейс се доближаваше до това… понякога. Но никога не бе толкова нахална.

— Хари Гладиш — каза Томас и прозвуча изненадващо раздразнен, че е бил принуден да играе по нечия чужда свирка, — мога ли да ви представя лейди Амелия Уилоуби, дъщеря на графа на Кроуланд.

— И твоя годеница — измърмори мистър Гладиш.

— Изключително се радвам да се запознаем — изрече Амелия и протегна ръка.

Хари я целуна, което я накара да се усмихне.

— Нямах търпение да се запознаем, лейди Амелия.

Лицето й се озари.

— Нима?

— Откакто… Е, по дя… да му се не види, Уиндъм, от колко време знаем, че си сгоден?

Томас скръсти ръце с отегчено изражение.

— Аз знам откакто бях на седем.

Мистър Гладиш се обърна към нея с дяволита усмивка.

— Значи и аз съм знаел откакто съм бил на седем. На една възраст сме, нали разбирате.

— Познавате се от много време, тогава? — попита Амелия.

— От цяла вечност — потвърди съдържателят.

— Откакто бяхме тригодишни — поправи го Томас. Потърка слепоочието си. — Лошичкия, ако обичаш.

— Баща ми беше помощник на главния коняр в Белгрейв — каза кръчмарят, напълно игнорирайки Томас. — Научи ни и двамата да яздим. Аз бях по-добър.

— Не беше.

Мистър Гладиш се наклони напред.

— Във всичко.

— Спомни си, че си женен — сопна се Томас.

— Женен сте? — каза Амелия. — Колко прекрасно! Трябва да поканим вас и съпругата ви в Белгрейв, когато се оженим — тя затаи дъх и се почувства почти замаяна. Никога не бе очаквала живота им като женена двойка с такава сигурност. Дори сега не можеше съвсем да повярва, че е била толкова дръзка, за да го изрече.

— Е, за нас ще е удоволствие — отвърна мистър Гладиш и изгледа Томас.

Амелия се зачуди дали никога не го е канил.

— Лошичкият, Хари — почти изръмжа Томас. — Сега.

— Той е пиян, нали знаете — каза й кръчмарят.

— Вече не — отвърна тя. — Но беше. Доста — обърна се към Томас и се ухили. — Харесвам приятеля ти.

— Хари — изрече Томас, — ако не поставиш един Лошичък Гладиш на този плот в рамките на следващите тридесет секунди, Бог ми е свидетел, ще срина това място със земята.

— Така да злоупотребяваш с властта си — отвърна мистър Гладиш, поклати глава и се залови за работа. — Моля се да му окажете добро влияние, лейди Амелия.

— Мога единствено да се постарая — каза тя, използвайки най-превзетия си и благочестив глас.

— Наистина — отвърна собственикът и постави длан на сърцето си, — това е всичко, което може да направи всеки от нас.

— Звучите точно като пастора — съобщи му Амелия.

— Така ли? Какъв комплимент. Усъвършенствам гласа си на пастор. Дразни Уиндъм и следователно е нещо, което трябва да развивам.

Ръката на Томас се стрелна през бара и той сграбчи яката на приятеля си с изключителна за един полупиян сила.

— Хари…

— Томас, Томас, Томас — каза мистър Гладиш и Амелия почти се изсмя на глас при гледката как годеникът й бива смъмрен от съдържател. Изумително. — Никой не харесва сърдития пияница — продължи той. — Заповядай. За доброто на останалите от нас — постави малка чаша на плота.

Амелия се наклони напред, за да разгледа съдържанието. Беше жълтеникаво и имаше доста лигав вид, с тъмнокафяви спирали и няколко петънца в червено.

Миришеше като самата смърт.

— Мили Небеса — каза тя и погледна Томас. — Няма да изпиеш това, нали?

Той сграбчи чашата, доближи я до устните си и я изпразни на една глътка. Амелия буквално потръпна.

— Уф — изрече тя, без да успее да потисне един стон. Само като го гледаше й се повдигаше.

По тялото на Томас премина тръпка, брадичката му сякаш се напрегна и се разтресе, все едно се подготвяше за нещо много неприятно. А после, силно издиша.

Амелия се отдръпна, щом усети дъха му. Онази целувка, която беше обещал…

Щеше да е по-добре дори да не си и помисля да е днес.

— На вкус е също толкова добро, както в спомените ти, а? — попита кръчмарят.

Томас срещна погледа му със сериозно изражение.

— По-добро.

Мистър Гладиш се разсмя на това, а след него се разсмя и Томас, докато Амелия само гледаше в пълно неведение. Не за пръв път си пожела да има братя. Със сигурност щеше да й е от полза, да бе опознала мъжките индивиди, преди да се опита да разбере тези двамата.

— Не след дълго ще си излекуван — каза мистър Гладиш.

Томас кимна.

— Затова съм тук.

— Пил си едно от тези и преди? — попита Амелия и опита да не сбърчва нос.

Ханджията прекъсна Томас, преди да може да й отговори:

— Ще ми вземе главата, ако ви кажа колко много от тези е обърнал.

— Хари… — изрече предупредително Томас.

— Бяхме млади и глупави — продължи Хари и протегна ръце, сякаш това беше достатъчно обяснение. — Честно, не съм му поднасял едно от тези от години.

Амелия беше доволна да го чуе. Колкото и да бе забавно най-накрая да види Томас в не толкова съвършен вид, не я привличаше мисълта за брак със закоравял пияница. Все пак, това я караше да се зачуди — какво точно се бе случило, което да го накара да излезе и да се напие така?

— Сервирах едно от тези на приятеля ти онзи ден — каза мистър Гладиш безцеремонно.

— Приятелят ми — повтори Томас.

Амелия едва ли би обърнала внимание, но тонът на гласа му, когато отговори, бе достатъчен, за да я накара да погледне остро в неговата посока. Звучеше отегчен… и опасен, ако такава комбинация беше възможна.

— Знаеш кой — каза мистър Гладиш. — Беше тук с него едва вчера, нали?

— Да не би да имаш гост? — попита тя. — Кой е той?

— Никой — отвърна Томас, едва поглеждайки я. — Един познат от Лондон. Упражнявахме се заедно по фехтовка.

— Него си го бива с рапирата — включи се мистър Гладиш и посочи към Томас. — Побеждаваше ме всеки път, колкото и да ме боли да го призная.

— Бил сте поканен да споделите уроците му по фехтовка? — попита Амелия. — Колко хубаво.

— Споделях всичките му уроци — отвърна мистър Гладиш с усмивка. Беше истинска усмивка, нищо провокиращо или глупаво.

— Това беше единственият жест на щедрост от страна на баща ми — потвърди Томас. — Не достатъчно щедър, разбира се. Образованието на Хари беше прекратено, когато отидох да уча в Итън.

— Уиндъм не можа да се отърве от мен толкова лесно, обаче — каза Хари. Наклони се към Амелия и додаде: — Всеки трябва да има някого в живота си, който знае тайните му.

Очите й се разшириха.

— Вие знаете ли ги?

— Дали знам всяка негова тайна? Определено.

Тя се обърна към Томас. Той не оспори. Погледна отново към Хари, изпълнена с радост.

— Значи ги знаете!

— Не ми ли повярвахте от първи път?

— Изглеждаше ми възпитано да се уверя — отвърна скромно.

— Ами, да, вие трябва да се омъжите за него, докато на мен се налага да понасям компанията му само веднъж седмично или там някъде — мистър Гладиш се обърна към Томас и взе празната чаша от специалната напитка. — Нуждаеш ли се от още едно?

— Едно е съвсем достатъчно, благодаря ти.

— Цветът ти започва да се връща — каза Амелия с леко изумление. — Вече не си зелен.

— Жълт е, мисля — включи се кръчмарят. — С изключение на лилавото под окото. Много царствено.

— Хари — Томас изглеждаше на ръба на търпението си.

Мистър Гладиш се наклони по-близо до Амелия.

— На тези херцози никога не им посиняват очите. Винаги стават лилави. Отива им на мантиите.

— Има мантии?

Хари махна с ръка.

— Винаги има.

Томас хвана ръката на Амелия.

— Тръгваме си, Хари.

Той отговори с ухилване.

— Толкова скоро?

Амелия помаха със свободната си ръка, макар Томас да я теглеше далеч от бара.

— Приятно ми беше да се запознаем, мистър Гладиш!

— Добре сте дошла по всяко време, лейди Амелия.

— О, благодаря ви, аз…

Но Томас вече я бе издърпал от помещението.

— Той е много сладък — каза тя, докато подскачаше до него, в опит да подражава на дългите му крачки.

— Сладък — повтори Томас и поклати глава. — Това ще му хареса — той я накара да заобиколи една локва, макар не толкова ловко, че да не й се наложи да подскочи леко, за да спаси ботушите си.

Кочияшът вече държеше вратата отворена, когато го приближиха. Амелия позволи на Томас да й помогне, но дори не беше заела мястото си на седалката, когато го чу да казва:

— Към Бърджис парк.

— Не! — възкликна тя и подаде глава през прозореца. — Не можем!

Мили Небеса, това би било истинска катастрофа.