Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (20)

Двадесета глава

Томас нямаше представа къде отиваше. Мислеше само за едно, докато излизаше от къщата на пастора и минаваше покрай икономката, която сега открито подслушваше. Мислеше само за едно, когато слезе по стъпалата на входната врата и излезе на ясното ирландско слънце и спря за миг, примигващ, дезориентиран…

Да се махне.

Трябваше да избяга.

Не искаше да вижда баба си. Не искаше да вижда новия херцог на Уиндъм.

Не искаше Амелия да вижда него.

Скочи върху гърба на коня си и препусна. Язди по целия път до Бътлърсбридж, защото това беше единственото място, което познаваше. Подмина алеята, водеща към Клоувърхил — не бе готов да се върне там, не и когато останалите щяха да се върнат скоро — и продължи да язди, докато не видя един хан отдясно. Изглеждаше достатъчно порядъчен, така че слезе от седлото и влезе вътре.

Там го намери Амелия, пет часа по-късно.

— Търсехме те — каза тя, опитвайки се да звучи ведра и жизнерадостна.

Томас затвори очи за миг и потърка с пръст носа си, преди да отговори:

— Изглежда ме намери.

Тя прехапа устни и очите й се спряха върху празната халба ейл, която стоеше пред него.

— Не съм пиян, ако се чудиш това.

— Не бих те винила, ако си.

— Каква разбрана жена — облегна се на стола си. Позата му бе ленива и отпусната. — Жалко, че не се ожених за теб.

Може би не беше пиян, но в него имаше достатъчно алкохол, за да го направи малко подъл.

Тя не отговори. Което вероятно беше за добро. Ако го бе укорила, както без съмнение заслужаваше, щеше да се наложи да й отвърне със същото. Защото беше в такова настроение. А след това щеше да се намрази дори повече от сега.

Честно казано, намираше цялата тази работа за доста изморителна.

Амелия не заслужаваше лошото му отношение, но пък той беше опитал да избегне социални контакти. Амелия бе тази, която го издири чак в хана на Дерагара.

Тя седна на стола срещу него и го погледна невъзмутимо. И тогава му хрумна…

— Какво правиш тук?

— Мисля, че казах, че те търсих.

Томас се огледа. Бяха в кръчма, за Бога. Мъжете пиеха.

— Дошла си без придружител?

Тя леко сви рамене.

— Съмнявам се някой да е забелязал, че ме няма. В Клоувърхил има голямо вълнение.

— Всички празнуват новия херцог? — попита той със суха ирония.

Тя наклони глава на една страна като признание за сарказма му.

— Всички празнуват предстоящия му брак.

При тези думи Томас рязко вдигна поглед.

— Не с мен — добави Амелия забързано и вдигна ръка, сякаш за да отблъсне въпроса му.

— Да — измърмори той. — Цялото това празнуване би било малко неудобно, ако няма булка.

Тя стисна устни, издавайки нетърпението си. Но запази самообладание и изрече:

— Той ще се ожени за Грейс.

— Така ли? — Томас се усмихна на това. Истински. — Това е хубаво. Много хубаво.

— Изглежда двамата много се обичат.

Той я погледна. Тя бе изключително спокойна. Не само гласа, а и поведението й, изражението й. Косата й беше вдигната хлабаво, с няколко непокорни кичура прибрани зад ушите, а устата й… не се усмихваше, но и не се мръщеше. Като се имаше предвид всичко, което стана ясно днес, тя бе забележително ведра и сдържана. И може би малко щастлива. Ако не за себе си, тогава заради Джак и Грейс.

— Предложението за брак беше много романтично — съобщи му Амелия.

— Била си там?

Тя се усмихна широко.

— Всички бяхме.

— Дори баба ми?

— О, да.

Той се изсмя, въпреки решеността си да остане сърдит.

— Съжалявам, че го пропуснах.

— И аз съжалявам, че го пропусна.

Имаше нещо в гласа й… А когато той вдигна поглед, имаше нещо и в очите й. Но не искаше да го вижда. Нито да знае за съществуването му. Не искаше съжалението или симпатията й, или каквото беше това, което караше лицето на една жена да придобие това ужасно изражение — малко майчинско, малко тъжно, сякаш искаше да реши проблемите му вместо него, да накара всичко да изчезне с целувка и думите „Тихо, тихо, всичко ще се оправи.“

Твърде много ли беше да поиска няколко проклети мига, в които да се отдаде на собственото си нещастие?

А то си беше негово. Не бе от нещата, които въобще можеха да се определят като споделен опит.

А, да, аз съм мъжа, познат преди като херцога на Уиндъм.

Щеше да бъде дяволски хубаво по приемите.

— Мисля, че мистър Одли е уплашен — каза Амелия.

— Така и трябва.

Замислена, тя кимна леко при тези думи.

— Предполагам. Има да учи много неща. Ти винаги изглеждаше ужасно зает, когато и да дойдех в Белгрейв.

Томас отпи от ейла си, не защото му се искаше — това беше третата му халба и мислеше, че бе пил достатъчно. Но ако тя си помислеше, че има намерение да се напие до безпаметност, тогава може би щеше да си тръгне.

Щеше да е по-лесно без нея.

Днес. Тук. Той беше мистър Томас Кавендиш, джентълмен от Линкълншир и в момента би му било по-лесно без нея.

Но тя не схвана намека и ако не друго, изглежда, че се настани по-удобно на мястото си, докато казваше:

— Грейс ще му помогне, сигурна съм. Тя знае толкова много за Белгрейв.

— Тя е добра жена.

— Да, така е — Амелия погледна надолу към пръстите си, които безцелно проследяваха резките и вдлъбнатините по масата, а после отново вдигна очи. — Не я познавах много добре преди това пътуване.

Той намери твърдението за странно.

— Познаваш я откакто се помниш.

— Но не много добре — поясни тя. — Грейс винаги е била приятелка на Елизабет, не моя.

— Мисля, че Грейс не би се съгласила с преценката ти.

Амелия вдигна вежди достатъчно, че да покаже пренебрежението си.

— Личи си, че нямаш братя и сестри.

— Какво искаш да кажеш?

— За страничен човек е невъзможно да е приятел в една и съща степен с две сестри или двама братя. Единият винаги е по-близък.

— Колко ли трябва да е сложно — отвърна Томас сухо, — да се сприятели някой със сестрите Уилоуби.

— Пет пъти по-сложно, отколкото да се сприятели с теб.

— Но съвсем не толкова трудно.

Тя го погледна хладно.

— В момента ще се наложи да се съглася.

— Хм — той се усмихна, но без много хумор. — Малко преувеличаваш.

Амелия не отговори, което поради някаква причина го обезпокои. Така че — дори да съзнаваше, че се държи като задник — Томас се наклони и се вгледа в дланите й.

Тя веднага ги дръпна.

— Какво правиш?

— Проверявам за остри нокти — отвърна й самодоволно.

Амелия се изправи. Рязко.

— Сякаш не си ти.

Това бе достатъчно, за да го разсмее.

— Едва сега ли го осъзна?

— Не говоря за името ти — сопна се тя.

— О, тогава трябва да е очарователното ми поведение или външност.

Устните й се присвиха.

— Обикновено не си толкова саркастичен.

Мили Боже. Какво очакваше от него?

— Моля, покажете малко състрадание, лейди Амелия. Позволени ли са ми поне няколко часа, за да скърбя за загубата на всичко, което ми е скъпо?

Тя седна, но движенията й бяха внимателни и изглежда не й беше удобно.

— Прости ми — челюстта й се стегна и Амелия преглътна, преди да изрече: — Би трябвало да проявя повече разбиране.

Той въздъхна раздразнено и потърка с ръка очите и челото си. Проклятие, беше уморен. Предишната нощ изобщо не бе спал и прекара поне един изключително неудобен час желаейки я. А сега тя се държеше така?

— Не ме моли за извинение — отвърна Томас, изтощен от целия разговор.

Амелия отвори уста, а после я затвори. Той подозираше, че щеше да се извини задето се извинява.

Отново отпи от ейла си.

Тя не схвана намека и този път.

— Какво ще правиш?

— Този следобед ли? — измърмори, макар да знаеше много добре, че нямаше това предвид.

Амелия го изгледа намръщено.

— Не знам — отвърна раздразнен Томас. — Минаха едва няколко часа.

— Е, да, но си мислил за това повече от седмица. А на кораба изглеждаше доста сигурен, че изходът ще бъде такъв.

— Не е същото.

— Но…

— За Бога, Амелия, ще ме оставиш ли на мира?

Тя се дръпна назад и той веднага съжали за избухването си. Но не достатъчно, за да й се извини.

— Трябва да тръгвам — каза тя равно.

Томас определено нямаше да я спре. Нима не се опитваше да се отърве от нея? Щеше да излезе през онази врата и той най-накрая да получи мечтаното спокойствие и нямаше да се налага просто да стои тук, стараейки се толкова усилено да не гледа лицето й.

И устата й.

И това място от устните й, което тя обичаше да докосва с език, когато беше нервна.

Но щом се изправи на крака, нещо го стисна отвътре — това дразнещо малко късче почтеност, което отказваше да изчезне заедно с останалото от идентичността му.

Дявол да го вземе.

— Трябва ти придружител!

— Не ми е нужен — отвърна тя, очевидно невпечатлена от тона му.

Томас се изправи и стола му застърга шумно по пода.

— Аз ще те придружа.

— Мисля, че казах…

Той пое ръката й малко по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Ти си неомъжена жена, сама в непозната страна.

Тя го изгледа с раздразнение.

— Имам си кон, Томас. Не е все едно, като да вървя сама по пътищата.

— Аз ще те придружа — повтори той.

— Ще бъдеш ли учтив?

— Учтивостта изглежда е едно от нещата, които не мога да изгубя — отвърна й сухо. — В противен случай не бих се трогнал да го правя.

За миг си помисли, че тя ще започне да спори, но разумът й надделя.

— Много добре — отвърна Амелия с нетърпелива въздишка. — Можеш да се чувстваш свободен да ме оставиш на края на уличката, ако пожелаеш.

— Това предизвикателство ли е, лейди Амелия?

Тя се обърна към него с поглед, толкова тъжен, че той го почувства като удар.

— Кога реши отново да ме наричаш лейди?

Томас се взря в нея за кратко, преди най-накрая да отговори, нежно и ниско:

— Когато престанах да бъда лорд.

Тя не направи коментар, но той видя как преглътна сълзите си. По дяволите, дано не заплачеше. Нямаше да се справи, ако тя заплачеше.

— Да се връщаме тогава — каза Амелия, издърпа ръката си и бързо мина пред него. Но той долови трепета в гласа й и забеляза, че стъпките й бяха несигурни, докато вървеше към вратата.

Изглеждаше прекалено скована и не държеше дланите си както го правеше обикновено. Ръката й не се люлееше с това леко, грациозно движение, което той толкова обичаше.

Само че не бе осъзнал, че го обича.

Дори не беше осъзнал, че познава ритъма на походката й, докато не видя, че сега е различен.

И беше толкова дяволски отчайващо, че сега, по средата на цялата тази каша, когато не искаше да прави нищо друго, освен да седи и да се самосъжалява, го болеше за нея.

— Амелия — изрече Томас, щом излязоха от хана. Гласът му прозвуча рязко, но не бе възнамерявал да я вика. Просто… се случи.

Тя спря. Пръстите й неволно докоснаха лицето й и отново се спуснаха надолу, преди да се обърне към него.

— Съжалявам — каза той.

Не го попита защо, но въпреки това въпросът увисна във въздуха.

— Че бях толкова груб. Ти не го заслужаваш.

Тя вдигна глава, а после извърна очи настрани, преди най-накрая да срещне погледа му.

— Ти се държа много по-добре, отколкото биха го сторили повечето мъже на твое място.

Някак си Томас успя да се усмихне.

— Ако успееш да срещнеш някого другиго — в моето положение, имам предвид — любезно го насочи към мен.

Лек, ужасен вик се откъсна от устните й.

— Толкова съжалявам — успя да изрече тя. Едва.

— О, недей. Ако някой заслужава да се смее, това си ти.

— Не — веднага допълни Амелия. — Не. Никога не бих…

— Не това имах предвид — прекъсна я Томас, преди да може да каже нещо, което да го накара да се почувства дори по-голям глупак. — Само исках да кажа, че и твоят живот се преобърна.

Той й помогна да се качи на седлото, като опита да попречи на ръцете си да се задържат върху талията й. Или да не забелязва, че тя миришеше на рози.

— Не сме толкова далече от Клоувърхил — отбеляза тя, щом потеглиха.

Томас кимна.

— О, да, разбира се, ти сигурно го знаеш. Яздил си по обратния път от Магуайърсбридж.

Томас отново кимна.

Тя отправи поглед напред с очи, насочени уверено към пътя пред нея. Беше доста добра ездачка, забеляза той. Не знаеше как се справя при по-бърз ход, но стойката й беше съвършена.

Зачуди се, дали гръбнакът й щеше да се извие, дали раменете й биха се отпуснали малко, ако се обърнеше да го погледне.

Но тя не го стори. Всеки път, когато хвърляше поглед в нейна посока, виждаше профила й. Докато най-накрая не достигнаха отклонението за Клоувърхил.

— Края на пътя, мисля, че го уточни — измърмори Томас.

— Ще влезеш ли? — попита Амелия. Гласът й не бе колеблив, но в него имаше нещо сърцераздирателно предпазливо.

— Не.

Тя кимна.

— Разбирам.

Той се съмняваше, но нямаше причина да го изрича.

— Ще се върнеш ли изобщо? — попита го.

— Не — не беше мислил за това до този миг, но не, не желаеше да пътува обратно до Англия в компанията им. — Ще се върна сам в Белгрейв — каза й той. А след това кой знае. Предполагаше, че щеше да остане в имението за около седмица, за да въведе Джак в нещата. И да събере вещите си. Със сигурност някои от тях бяха лично негови и не принадлежаха на херцогството. Трудно щеше да преглътне факта, че не притежава дори собствените си ботуши.

А, защо това беше по-потискащо от загубата на целия проклет замък, нямаше да разбере никога.

— Довиждане, тогава — отвърна Амелия и леко се усмихна. Но съвсем леко. По свой си начин, усмивката й беше най-тъжното нещо, което някога бе виждал.

— Довиждане, Амелия.

Тя спря за миг, а после смушка коня си наляво, отправяйки се надолу по пътеката.

— Чакай! — извика той.

Амелия се извърна на седлото, а очите й сияеха обнадеждени. Вятърът подхвана няколко кичура от косата й и ги развя във въздуха, преди тя нетърпеливо да ги хване и прибере зад ухото си.

— Трябва да те помоля за услуга — изрече той. Беше си самата истина, макар това да не обясняваше облекчението, което почувства, когато тя отново приближи коня си до неговия.

— Разбира се — отвърна тя.

— Трябва да напиша кратко писмо. На херцога — Томас прочисти гърлото си. Беше трудно да предположи, колко време щеше да отнеме преди тази дума да излезе лесно от устата му. — Ще ми бъдеш ли куриер?

— Да, но бих била щастлива и просто да предам съобщението. Така че да не се налага да… — размаха неловко ръка във въздуха. — Е, да не се налага да го пишеш, предполагам.

— Ако предадеш думите ми те ще узнаят, че си ме видяла.

Устните й се разтвориха, но тя не продума.

— Трябва да мислиш за репутацията си — продължи тихо Томас.

Тя преглътна и той знаеше какво си мисли. Преди никога не се бяха тревожили за репутацията й.

— Разбира се — отвърна Амелия отсечено.

— Ще се срещнем ли тук? — попита я. — Точно след залез.

— Не.

Той примигна изненадан.

— Може да закъснееш, а аз не искам да те чакам на пътя.

— Няма да закъснея — увери я Томас.

— Ще се срещнем в беседката.

— Има беседка?

— Госпожа Одли ми я показа по-рано днес — тя му обясни как да стигне до нея, а после добави: — Не е далеч от къщата. Но няма да те видят, ако това те притеснява.

Томас кимна.

— Благодаря. Оценявам помощта ти.

Тя тръгна и той остана да гледа как се смалява в далечината. Изчака, докато не зави по алеята и не се скри от погледа му. А после изчака още малко.

И след това, най-накрая, когато в сърцето си бе сигурен, че Амелия бе слязла от седлото и бе влязла в къщата, обърна коня си и препусна.

Но чак тогава.