Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (16)

Шестнадесета глава

На следващия ден, в „Ръцете на кралицата“, Дъблин

— Мислиш ли — измърмори Томас като се наклони, за да изрече думите в ухото на Амелия, — че има пратки, изпращани директно от пристанището на Дъблин за Западните острови?

Тя издаде приглушен звук, погледна го изключително строго и това безкрайно го развесели. Стояха заедно с останалите от групата им пред „Ръцете на кралицата“, където секретарят на Томас им беше резервирал стаи — хан на пътя за Бътлърсбридж, малкото градче в област Кейвън, където Джак Одли бе израснал. Достигнаха дъблинското пристанище в късния следобед, но докато пренесат нещата си и се доберат до града, отдавна се беше мръкнало. Томас бе уморен и гладен, а бе и убеден, че Амелия, баща й, Грейс и Джак се чувстват не по-различно.

Баба му, обаче, беше непреклонна.

— Не е толкова късно! — настоя тя, а пискливият й глас изпълни всеки ъгъл на стаята. Крещеше от три минути. Томас подозираше, че целия квартал е разбрал за желанието й да продължат към Бътлърсбридж тази вечер.

— Госпожо — намеси се Грейс със своя тих, успокояващ глас, — минава седем. Всички сме уморени и гладни, а пътищата са тъмни и не ги познаваме.

— Той ги познава — сопна се херцогинята и посочи с глава към Джак.

— Аз съм уморен и гладен — тросна се на свой ред Джак, — и благодарение на вас, вече не пътувам по пътищата на лунна светлина.

Томас потисна усмивката си. Можеше и да започне да харесва този мъж.

— Не искате ли да уредите този въпрос веднъж завинаги? — настоя херцогинята.

— Не особено — отвърна Джак. — Определено не толкова, колкото искам парче овчарски пай и халба ейл.

— Аз също — измърмори Томас, но само Амелия го чу.

Странно, но настроението му се подобряваше с приближаването до целта им. Мислеше си, че ще се измъчва все повече и повече, бе на път да изгуби всичко все пак, включително и името си. По негова преценка, до сега трябваше да е готов да реже глави.

Но вместо това се чувстваше почти весел.

Весел. Това беше най-странното. Прекара цялата сутрин на палубата с Амелия, разговаряха и се смяха гръмогласно. Беше достатъчно, за да го накара да забрави за морската болест.

Благодаря ти Боже, помисли си той, за малките радости. Миналата нощ му беше трудно да задържи и малкото храна, която бе изял на вечеря в стомаха си, където й бе мястото.

Зачуди се дали странното му добро настроение се дължи на това, че вече прие Джак за законния херцог. Веднъж щом спря да се бори с този факт, просто искаше да приключи с цялата проклета бъркотия. В действителност, чакането беше трудната част.

Бе въвел в ред делата си. Бе направил всичко необходимо за безпроблемно предаване на отговорностите. Остана само да го извършат. А после можеше да се махне и да прави каквото щеше да прави, ако не бе вързан за Белгрейв.

Някъде по средата на размислите си, осъзна, че Джак излиза, вероятно за да си вземе онова парче овчарски пай.

— Мисля, че идеята му е добра — измърмори Томас. — Вечеря звучи много по-привлекателно, отколкото нощ на пътя.

Баба му рязко извъртя глава към него и втренчено го изгледа.

— Не че — добави Томас, — се опитвам да отложа неизбежното. Дори херцозите, които скоро ще бъдат заменени огладняват.

Лорд Кроуланд се изсмя на това.

— Хвана те, Аугуста — каза той добродушно и се запъти към бара.

— Ще вечерям в стаята си — обяви херцогинята. Или по-скоро го излая. — Госпожице Евърслей, погрижете се за мен.

Грейс въздъхна уморено и понечи да я последва.

— Не — каза Томас.

— Не? — повтори херцогинята.

Той си позволи една лека усмивка. Наистина беше въвел всичките си дела в ред.

— Грейс ще вечеря с нас — каза на баба си. — В трапезарията.

— Тя е моя компаньонка — изсъска старицата.

О, така се забавляваше. Много повече, отколкото бе мислил.

— Вече не.

Той се усмихна сърдечно на Грейс, която се взираше в него сякаш си бе загубил ума.

— След като все още не съм премахнат от поста си — изрече Томас, — позволявам си свободата да предприема някои действия в последната минута.

— За какво по дяволите говорите? — настоя херцогинята.

Той не й обърна внимание.

— Грейс — каза Томас, — официално си освободена от задълженията си към баба ми. Когато се върнеш обратно, ще откриеш малка вила, приписана на твое име, заедно със средства, достатъчни, за да те осигурят през остатъка от живота ти.

— Луд ли сте? — изпелтечи херцогинята.

Грейс само се взря в него шокирана.

— Трябваше да го направя отдавна — продължи той. — Бях прекалено егоистичен. Не можех да понеса мисълта да живея с нея — Томас наклони глава към баба си — без теб, служеща като буфер.

— Не знам какво да кажа — прошепна Грейс.

Той скромно сви рамене.

— Обикновено бих препоръчал „Благодаря“, но след като аз съм този, който благодари на теб, едно „Ти си принц сред мъжете“ ще свърши работа.

Грейс успя да се усмихне колебливо и прошепна:

— Ти си принц сред мъжете.

— Винаги е приятно да го чуеш — отвърна Томас. — Сега, ще се присъединиш ли към нас за вечеря?

Грейс се обърна към херцогинята, която беше почервеняла от ярост.

— Ти, пресметлива малка курво — изсъска тя. — Мислиш ли, че не знам каква си? Мислиш ли, че ще ти позволя да стъпиш в дома ми отново?

Томас щеше да се намеси, но тогава осъзна, че Грейс ще се справи със ситуацията с далеч по-голяма самоувереност, отколкото той някога би успял.

Лицето й беше спокойно и безизразно, когато изрече:

— Възнамерявах да предложа помощта си за остатъка от пътуването, след като никога не бих си помислила да ви напусна, без да дам подходящо и вежливо предизвестие, но размислих — тя се обърна към Амелия. — Може ли да споделя стаята ти тази вечер?

— Разбира се — отвърна бързо тя и провря ръката си в тази на Грейс. — Нека да вечеряме сега.

Беше великолепно оттегляне, реши Томас, докато ги следваше, дори и да не можеше да види лицето на баба си. Но много добре си я представяше, почервеняла и вън себе си от ярост. По-хладен климат щеше да й се отрази добре. Наистина. Щеше да повдигне въпроса пред новия херцог.

— Това беше великолепно! — избъбри Амелия щом влязоха в трапезарията. — О, Боже, Грейс, сигурно си много развълнувана!

Грейс изглеждаше зашеметена.

— Не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо — отвърна й Томас. — Просто се наслаждавай на вечерята си.

— О, ще го направя — тя се обърна към Амелия и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в смях. — Подозирам, че това ще бъде най-хубавия овчарски пай, който някога съм опитвала.

И тогава всички избухнаха в смях. Всички. Тримата вечеряха и се посмяха на воля.

А докато Томас се унасяше в сън тази нощ, с все още наболяващи го от смеха ребра, му хрумна, че не си спомня по-хубава вечер от тази.

 

 

Амелия също се наслади на вечерята. Толкова много, че напрежението на следващата сутрин я удари като плесница. Беше си помислила, че е станала рано — Грейс все още спеше дълбоко, когато се измъкна от стаята, за да закуси. Но щом стигна до уединената трапезария на хана, баща й вече бе там, както и херцогинята. Нямаше начин да се измъкне, и двамата я видяха незабавно, а и освен това, умираше от глад.

Предполагаше, че може да изтърпи лекциите на баща си — те прииждаха все по-често — и отровните думи на херцогинята, те никога не спираха, ако това значеше, че може да опита от храната с божествен, яйчен аромат, който се носеше от бюфета.

Бяха яйца, най-вероятно.

Тя се усмихна. Поне все още можеше да се забавлява. Което бе важно.

— Добро утро, Амелия — каза баща й, щом се настани на масата с чинията си.

Тя наклони брадичка с учтив поздрав.

— Татко — после хвърли поглед към херцогинята. — Ваша светлост.

Старицата нацупи устни и издаде някакъв звук, но иначе не й обърна внимание.

— Добре ли спа? — попита баща й.

— Много добре, благодаря — отвърна му, макар да не беше съвсем вярно. Тя и Грейс деляха едно легло, а Грейс много се въртеше докато спи.

— Потегляме след половин час — обяви херцогинята кратко.

Амелия успя да сложи в устата си една хапка от яйцата и се възползва от времето, необходимо й, за да ги сдъвче и хвърли поглед към отворената врата, през която никой не влизаше.

— Не мисля, че другите ще са готови. Грейс все още…

— Тя не е наша грижа.

— Не можете да отидете никъде без двамата херцози — изтъкна лорд Кроуланд.

— Това трябваше ли да е смешно? — настоя херцогинята.

Лорд Кроуланд сви рамене.

— Как се предполага да ги наричам иначе?

Амелия знаеше, че трябва да е ядосана. Това беше твърде пренебрежително отношение, като се имаше предвид положението. Но баща й си бе доста безцеремонен, а херцогинята доста засегната — и тя реши, че беше много по-смислено да се развесели.

— Понякога не знам, защо полагам толкова усилия да ви въведа в семейството — каза херцогинята на Амелия и я погледна убийствено.

Амелия преглътна като си пожела да имаше подходящ отговор, защото за първи път си мислеше, че би била достатъчно смела, за да го изрече на глас. Но нищо не й дойде на ум, поне нищо толкова невероятно иронично и остроумно, колкото й се искаше, така че си затвори устата и се втренчи в една точка на стената над рамото на херцогинята.

— Няма нужда от подобни приказки, Аугуста — каза лорд Кроуланд. А после, когато тя го изгледа злобно заради употребата на името й — той бе един от малкото, които го правеха и това винаги я дразнеше — баща й добави: — По-неуравновесен мъж от мен би се обидил.

За щастие неприветливо, конфузната ситуация се разсея от пристигането на Томас.

— Добро утро — изрече той спокойно и се настани на масата. Изобщо не изглеждаше смутен, че никой не отвърна на поздрава му. Амелия предположи, че баща й бе прекалено зает в опита си да постави херцогинята на мястото й, а херцогинята… е, тя рядко отвръщаше на поздравите на когото и да било, така че това едва ли бе необичайно.

Колкото до самата нея, тя би искала да каже нещо. Наистина, сега беше толкова прекрасно да не се чувства притеснена от присъствието на Томас. Но когато той седна — точно срещу нея — тя вдигна поглед, той също вдигна поглед, и…

Не че беше уплашена, не точно. Просто сякаш бе забравила как да диша.

Очите му бяха толкова сини.

С изключение на ивицата, разбира се. Обичаше тази ивица. Обичаше и факта, че той мисли това за глупаво.

— Лейди Амелия — измърмори Томас.

Тя кимна за поздрав и успя да изрече „Херцоже“, защото Ваша светлост имаше твърде много срички.

— Тръгвам си — обяви внезапно херцогинята и гневно избута стола, който застърга по пода, докато се изправяше на крака. Изчака за момент, сякаш очакваше някой да направи коментар относно оттеглянето й. След като никой не го стори — наистина, помисли си Амелия, нима сериозно мислеше, че някой би опитал да я спре? — старицата добави: — Тръгваме след тридесет минути — после насочи пълната сила на погледа си към нея. — Вие ще пътувате с мен в каретата.

Амелия не бе сигурна, защо херцогинята чувстваше нуждата да го обявява. Беше приклещена с нея в каретата от Англия, защо в Ирландия да бе по-различно? Все пак, нещо в този тон накара стомаха й да се преобърне и веднага щом херцогинята напусна стаята, въздъхна уморено.

— Мисля, че може да се разболея от морска болест — каза тя и си позволи да се отпусне на стола си.

Баща й я погледна нетърпеливо, а после се изправи, за да си вземе втора порция. Но Томас се усмихна. Най-вече с очи, но все пак тя почувства близост, топла и прекрасна, и може би достатъчна, за да прогони чувството на ужас, което започваше да се събира в сърцето й.

— Морска болест на твърда земя? — измърмори той, а очите му се усмихваха.

— Стомахът ме боли.

— Преобръща ли се?

— Подскача — потвърди тя.

— Това е странно — каза той сухо, пъхна парче бекон в устата си и преглътна, преди да продължи: — Баба ми е способна на много неща… не мога да си представя, че чумата, гладът или епидемиите биха били извън възможностите й. Но морска болест… — той се разсмя. — Почти съм впечатлен.

Амелия въздъхна и погледна надолу към храната си, която сега беше съвсем малко по-апетитна от чиния пълна с червеи. Отблъсна я настрани.

— Знаеш ли колко време ще отнеме да стигнем до Бътлърсбридж?

— Мисля, че почти цял ден, особено, ако спрем за обяд.

Амелия хвърли поглед към вратата, през която херцогинята току-що бе излязла.

— Тя няма да иска.

Томас сви рамене.

— Няма да има избор.

Точно в този момент баща й се върна на масата с препълнена чиния.

— Когато станеш херцогиня — каза й той и завъртя очи, докато сядаше, — първото ти нареждане трябва да бъде да я настаниш в къщата от вдовишкото й наследство.

Когато станеше херцогиня. Амелия преглътна с неудобство. Все още беше ужасно, собственият й баща да бъде толкова весел що се отнася до бъдещето й. Него наистина не го беше грижа за кого от двамата мъже щеше да се омъжи, стига да се докажеше, че е законния херцог.

Погледна Томас, който бе зает с храната си. Така че задържа очите си върху него. И зачака… докато най-накрая той забеляза и срещна погледа й. Томас леко сви рамене, което тя не можа да изтълкува.

Някак си това я накара да се почувства дори по-зле.

Мистър Одли беше следващият, който се появи на закуска, последван след около десет минути от Грейс, която очевидно беше бързала, цялата бе порозовяла и задъхана.

— Не ти ли харесва храната? — попита я Грейс, щом погледна към едва докоснатата порция на Амелия и седна на освободеното от херцогинята място.

— Не съм гладна — отвърна й тя, макар стомахът й да изкъркори. Имаше разлика, осъзна, между глад и апетит. Притежаваше първото, но съвсем не второто.

Приятелката й я погледна въпросително, а после изяде собствената си закуска, или поне толкова от нея, колкото можа за трите минути, преди ханджията да се появи с болезнено изражение на лицето.

— Ъъъ, Нейна светлост… — започна той, докато извиваше ръце. — Тя е в каретата.

— Вероятно обижда хората ви? — попита Томас.

Ханджията кимна нещастно.

— Грейс не е довършила порцията си — отвърна мистър Одли спокойно.

— Моля ви — настоя тя, — нека не отлагаме заради мен. Задоволена съм. Аз…

А после се закашля и изглеждаше ужасно засрамена, а Амелия имаше чувството, че не е разбрала шегата.

— Препълних чинията си — най-накрая изрече Грейс и посочи чинията, която все още бе наполовина пълна.

— Сигурна ли си? — попита я Томас. Тя кимна, но Амелия забеляза, че пъхна още няколко хапки в устата си, докато всички се изправяха.

Мъжете забързаха напред, за да проверят конете, а Амелия изчака, докато Грейс хапна още малко.

— Гладна ли си? — попита я, когато останаха само двете.

— Умирам от глад — потвърди тя. Избърса устата си със салфетката и я последва навън. — Не исках да провокирам херцогинята.

Амелия се обърна с вдигнати вежди.

— Повече от колкото е — поясни Грейс, след като и двете знаеха, че херцогинята винаги се държеше така, сякаш я предизвикват за едно или друго. И ето, когато стигнаха до каретата, старицата съскаше за това и онова, очевидно недоволна от температурата на горещата тухла, която бе поставена в краката й.

Гореща тухла? Амелия почти се олюля. Денят не беше топъл, но съвсем не бе и хладно. Щяха да се опържат в каретата.

— Днес е в добра форма — измърмори Грейс.

— Амелия! — излая херцогинята.

Амелия се протегна и сграбчи ръката на Грейс. Силно. Никога в живота си не бе изпитвала такава благодарност за присъствието на друг човек. Мисълта да прекара още един ден в каретата с херцогинята без Грейс като буфер…

Не можеше да го понесе.

— Лейди Амелия — повтори старицата, — не чухте ли да изричам името ви?

— Съжалявам, Ваша светлост — отвърна тя, влачейки Грейс със себе си, докато се приближаваше. — Не ви чух.

Очите на херцогинята се присвиха. Познаваше, когато я лъжат. Но явно имаше други приоритети, защото обърна глава към Грейс и каза:

— Тя може да пътува до кочияша.

Казано с цялата привързаност, която човек можеше да изпитва към един червей.

Грейс понечи да отстъпи, но Амелия я дръпна към себе си.

— Не — каза тя към херцогинята.

— Не?

— Не. Бих желала компанията й.

— Аз не я желая.

Амелия си помисли за всички пъти, когато се бе възхищавала на хладната резервираност на Томас, на начина, по който можеше да смъкне кожата на човек само с един поглед. Пое си дъх, позволявайки на този спомен да я изпълни и след това го насочи към херцогинята.

— О, за Бога — сопна се старицата, след като Амелия се взира в нея няколко секунди. — Доведете я, тогава. Но не очаквайте от мен да разговарям.

— Не бих и мечтала за това — измърмори тя, качи се вътре, а Грейс я последва.

 

 

За нещастие на Амелия, както и на Грейс, и на лорд Кроуланд, който се качи в каретата, след като спряха да напоят конете, херцогинята реши все пак да разговаря.

Но думата разговор предполагаше някакъв вид диалог, какъвто Амелия не бе убедена, че се водеше в каретата им.

Изказаха се много напътствия и два пъти повече оплаквания. Но разговор така и не последва.

Бащата на Амелия издържа само тридесет минути, преди да затропа по предната стена на каретата, настоявайки да го пуснат да слезе.

Предател, помисли си тя. От раждането й бе планирал да я въведе в семейството на херцогинята, а не можеше да я изтърпи повече от половин час?

Той направи доста слаб опит да се извини по време на обяда — не за намерението си да я принуди да се омъжи за някого против волята й, а заради бягството си от каретата тази сутрин — но каквато симпатия да бе изпитвала към него изчезна, когато баща й започна да й чете лекции за бъдещето и решенията във връзка с него.

Единственият й отдих дойде след обяда, когато и херцогинята, и Грейс задрямаха. Амелия просто се взираше през прозореца, гледаше как Ирландия преминава покрай нея, слушаше чаткането от копитата на конете. И през цялото време не можеше да не се зачуди, как се бе случило всичко това. Беше с ума си достатъчно, за да е сигурна, че не сънува, но все пак — как можеше нечий живот да се промени толкова, почти за една нощ? Не изглеждаше възможно. Едва миналата седмица тя беше лейди Амелия Уилоуби, годеница на херцога на Уиндъм. А сега беше…

Мили Боже, бе почти смешно. Тя все още беше лейди Амелия Уилоуби, годеница на херцога на Уиндъм.

Но нищо не беше същото.

Беше влюбена. Вероятно в неправилния мъж. А той обичаше ли я? Не знаеше. Харесваше я, в това бе сигурна. Възхищаваше й се. Но да я обича?

Не. Мъже като Томас не се влюбваха толкова бързо. А ако го правеха — ако той го направеше — не би било в някоя като нея, някоя, която бе познавал през целия си живот. Ако той се влюбеше за една нощ, би било в красива непозната. Щеше да я види в другия край на претъпкана стая, щеше да го порази силно чувство, увереността, че те споделят една съдба. Една страст.

Така би се влюбил Томас.

Ако се влюбеше.

Тя преглътна. Мразеше буцата в гърлото си, мразеше мириса във въздуха, мразеше начина, по който можеше да види частиците прах, носещи се през светлината на късния следобед.

Много неща мразеше този следобед.

Срещу нея Грейс започна да се размърдва. Амелия я наблюдаваше. Всъщност беше доста интересно да гледа, как някой се събужда, не мислеше, че го е правила преди. Най-накрая Грейс отвори очи, а Амелия тихо изрече:

— Заспа — сложи пръст пред устните си и посочи с ръка към херцогинята.

Грейс прикри една прозявка, а после попита:

— Колко път мислиш, че има още, преди да пристигнем?

— Не знам. Може би един час? Или два? — Амелия въздъхна и се облегна назад със затворени очи. Беше уморена. Всички бяха уморени, но в момента бе в егоистично настроение и предпочиташе да се потопи в собственото си изтощение. Може би щеше да успее да подремне. Защо някои хора заспиваха толкова лесно в каретите, а други — най-вече самата тя — не можеха да заспиват никъде другаде, освен в леглото? Не изглеждаше честно и…

— Какво ще правиш?

Беше гласът на Грейс. Колкото да й се искаше да се престори, че не разбира, тя откри, че не може да го направи. Нямаше особено значение и без това, след като отговорът би бил напълно незадоволителен. Тя отвори очи. Грейс изглеждаше така, сякаш й се иска да не бе питала.

— Не знам — отвърна Амелия. Облегна се на възглавницата и отново притвори очи. Харесваше й да пътува със затворени очи. Чувстваше по-добре ритъма на колелата. Беше успокояващо. Е, през повечето време. Не и днес. Не и на път към някое, досега непознато село в Ирландия, където бъдещето й щеше да бъде решено от съдържанието на църковния регистър.

Не и днес, след като баща й я бе поучавал по време на целия обяд, оставяйки я да се чувства като непослушно дете.

Не и днес, когато…

— Знаеш ли кое е най-смешното? — попита Амелия. Думите излязоха, преди да осъзнае какво казва.

— Не.

— Продължавам да си мисля: „Това не е честно. Трябва да имам избор. Не трябва да бъда продавана и разменяна като някакъв предмет.“ Но после си мисля друго: „Какво му е различното? Бях обещана на Уиндъм още преди години. И никога не се оплаках.“

Каза го, без да отваря очи. Странно, беше по-удовлетворяващо по този начин.

— Била си само едно бебе — каза Грейс.

— Имах много години, през които да възразя.

— Амелия…

— Няма кого да виня, освен себе си.

— Това не е вярно.

Най-накрая отвори очи. Поне едното от тях.

— Казваш го просто така.

— Не, не го правя. Бих — призна Грейс, — но както изглежда, ти казвам истината. Вината не е твоя. Не е ничия, всъщност. Иска ми се да беше на някого. Така щеше да е толкова по-лесно.

— Да има кого да виним?

— Да.

И тогава Амелия прошепна:

— Не искам да се омъжа за него.

— За Томас?

Томас? Какво си мислеше тя?

— Не — отвърна Амелия. — За мистър Одли.

Устните на Грейс се отвориха изненадано.

— Наистина ли?

— Звучиш толкова шокирано.

— Не, разбира се, че не — бързо отговори Грейс. — Просто той е толкова привлекателен.

Амелия леко сви рамене.

— Предполагам. Не го ли намираш за прекалено чаровен?

— Не.

Амелия погледна Грейс с новопоявил се интерес. Нейното „не“ прозвуча доста по-отбранително, отколкото бе очаквала.

— Грейс Евърслей — каза тя, снишавайки глас, като хвърли бърз поглед към херцогинята, — харесваш ли мистър Одли?

Бе повече от очевидно, че я привлича, защото тя запелтечи и започна да заеква и издаде звук, който доста приличаше на квакане.

Което безкрайно развесели приятелката й.

— Харесваш го.

— Няма значение — измърмори Грейс.

— Разбира се, че има — отвърна Амелия нахално. — Той харесва ли те? Не, не отговаряй. Мога да видя по лицето ти, че е така. Е! Сега определено няма да се омъжа за него.

— Не трябва да се отказваш от него заради мен — възрази Грейс.

— Какво каза току-що?

— Аз не мога да се омъжа за него, ако той е херцога.

Амелия искаше да я зашлеви. Как смееше да се отказва от любовта?

— Защо не?

— Ако той е херцога, ще трябва да се ожени за някоя подходяща. От твоя ранг.

— О, не бъди глупава. Не е като да си израснала в сиропиталище.

— Ще има достатъчно голям скандал. Той не бива да добавя още масло в огъня с един неравностоен брак.

— Една актриса би била сензационна. Ти ще си само клюката на седмицата — изчака Грейс да й отговори, но тя изглеждаше толкова объркана, толкова… толкова… тъжна. Амелия едва можа да го понесе. Помисли си за Грейс, влюбена в мистър Одли, помисли и за себе си, подчиняваща се на очакванията на другите хора.

Не искаше нещата да стоят така.

Тя не искаше да бъде такава.

— Не знам какво мисли мистър Одли — каза Амелия, — или какво възнамерява да прави, но ако той е готов да рискува всичко заради любовта, тогава и ти трябва да си готова — пресегна се и стисна ръката й. — Бъди смела, Грейс — усмихна се, колкото на себе си, толкова и на нея. И прошепна: — Аз също ще бъда.