Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (13)

Тринадесета глава

Четири дни по-късно

След първоначалния си шок, Томас осъзна, че баба му е била права за едно. Пътуването до Ирландия беше единствения изход на дилемата им. Истината трябваше да излезе наяве, без значение колко бе неприятна. Мистър Одли можеше, с подходящото подканване, да бъде убеден да се откаже от претенциите си към титлата — макар че Томас се съмняваше херцогинята да позволи това да се случи. Но за себе си знаеше, че никога не би могъл да намери покой, ако не разбере кой е той в действителност. И не мислеше, че би успял да продължи да живее с титлата, ако знае, че принадлежи на друг.

Целият му живот ли бе лъжа? Нима никога не е бил херцога на Уиндъм, нито дори наследника? Това би значело — е, всъщност, това беше единствената забавна част от цялата работа — че баща му също никога не е бил херцог. Почти му се искаше отново да е жив, само за да види реакцията му.

Томас се зачуди дали трябва да променят надписа на надгробния камък. Вероятно да.

Разходи се из малкия салон в предната част на къщата и си наля питие. Можеше и да се наслади на заличаването на титлата от епитафията на баща си. Хубаво беше да знае, че има и нещо забавно във всичко това.

Приближи до прозореца и се загледа навън. Идваше тук доста често, когато се нуждаеше от усамотение. Можеше да го получи в кабинета си разбира се, но там беше заобиколен от счетоводни книги и кореспонденция — неща, които му напомняха за все още недовършените задачи. Тук можеше просто да се отдаде на мислите си.

Предполагаше, че антипатията към братовчед му бе малко по-слаба от преди. Четири дни след като го бе открил в гостната с Амелия разговорите им бяха съвършено цивилизовани, но все още го намираше за безнадеждно несериозен. Знаеше, че Одли преди е бил офицер и като такъв, трябваше да притежава предпазливост и бърза преценка, но Томас все още дълбоко се съмняваше в способността му да се посвети с необходимото старание на управлението на херцогство.

Щеше ли да разбере, че препитанието и, всъщност живота на стотици хора зависят от него?

Щеше ли да почувства историята на титлата си? Наследството? Негласната връзка с почвата, камъните, кръвта, която бе подхранвала земята с поколения? Уиндъм беше повече от титла, която човек добавя към името си, то беше…

Беше…

Томас седна в любимия си кожен стол и обзет от мъка, затвори очи.

Беше самата му същност. Той беше Уиндъм и нямаше представа кой щеше да бъде, когато му отнемеха всичко. А това бе неизбежно. Ставаше все по-сигурен ден след ден. Одли не беше глупав. Нямаше да ги поведе по целия път до Ирландия, за Бога, ако доказателството за законното му раждане не ги чакаше там.

Предполагаемият му братовчед трябваше да знае, че пак щеше да е затрупан с привилегии и пари, дори да бе обявил майка си за пристанищна курва, която баща му е познавал само три минути. Баба им беше толкова отчаяно запленена от идеята, че любимият й син има наследник, че щеше да му осигури достатъчно доходи за цял живот, независимо от обстоятелствата.

Животът на Одли щеше да е осигурен и не толкова сложен, ако беше незаконороден.

Което значеше, че той не беше. Някъде в Ирландия имаше църква, в която се криеше доказателство за брака между лорд Джон Кавендиш и госпожица Луис Гълбрайт. И когато го откриеха, знаеше, че все още щеше да си бъде мистър Томас Кавендиш, джентълмен от Линкълншир, внук на херцог, но нищо повече от това.

Какво щеше да прави тогава? Как щеше да запълва дните си?

Кой щеше да бъде?

Погледна към питието си. Беше го привършил преди известно време и това май му беше третото. Какво би казала Амелия? Беше й заявил, че не прекалява с алкохола и наистина не го правеше, при нормални обстоятелства, разбира се. Но животът напоследък бе всичко друго, освен нормален.

Може би това щеше да бъде новия му навик. Може би с това щеше да запълва дните си — с позорния стремеж към забрава. Ако се налееше с достатъчно бренди щеше да забрави, че не знае кой е или какво не притежава, или как би трябвало да се държи.

Или — той се изхили жестоко — как другите би трябвало да се държат с него. Това би било забавно всъщност, да гледа как обществото се препъва и заеква, без да знае какво да каже. Какво ужасно удоволствие щеше да бъде да го обяви насред „Залата за танци“ на Линкълншир. В Лондон щеше да е още по-зле.

Да не забравяме и Амелия. Предполагаше, че трябва да анулира годежа или поне да настоява тя да го направи, защото той като джентълмен не можеше да го стори. Тя със сигурност щеше да го разтрогне. Семейството й също нямаше да има нищо против.

Бе отгледана да бъде херцогинята на Уиндъм, също както той — да бъде херцог. Това вече бе невъзможно. Силно се съмняваше, че Одли ще се ожени за нея. Но имаше много други титли в кралството и още повече неженени благородници. Амелия можеше да бъде нещо повече от безпарична съпруга на някой без титла, а и тя не притежаваше каквито и да било полезни умения.

Умения, свеждащи се до притежанието на много земи и евентуално замък.

Амелия.

Той затвори очи. Можеше да види лицето й, силното любопитство в тези лешникови очи, светлите малки лунички по носа й. Бе искал да я целуне онзи ден, повече отколкото бе осъзнавал тогава. Лежеше буден в леглото и мислеше за нея, чудеше се дали я иска сега, само защото вече не може да я има.

Мислеше как ще свали роклята от тялото й, как ще я боготвори с ръце, с устни, как ще завладее кожата й, броейки луничките, които със сигурност трябваше да се крият под дрехите.

Амелия.

Наля си още едно питие в нейна чест. Изглеждаше подходящо, след като ейла ги бе събрал последния път. Този път брендито беше хубаво, силно и меко, една от последните бутилки, които придоби, преди изнасянето му от Франция да стане незаконно. Надигна чашата. Тя заслужаваше тост с най-добрия алкохол.

И може би още един, реши, след като пресуши чашата. Със сигурност Амелия си струваше две чаши бренди. Но когато се надигна и приближи гарафата, чу гласове в коридора.

Беше Грейс. Звучеше щастлива.

Щастлива. Объркваща мисъл. Томас дори не можеше да си представи подобна обикновена, освобождаваща емоция.

А колкото до другия глас — отне му само секунда да го разпознае. Беше на Одли и сякаш омайваше — искаше да съблазни Грейс.

Проклятие!

Тя го харесваше. Беше забелязал през последните няколко дни разбира се, как се изчервява в негово присъствие и се смееше на духовитите му забележки. Предполагаше, че тя има право да се влюби в когото си поиска, но за Бога, в Одли?

Почувства го като най-лошия вид предателство.

Без да може да се въздържи, той се придвижи към вратата. Беше леко отворена, достатъчно, за да слуша, без да го видят.

— Можете да ме наричате Джак — каза Одли.

На Томас му се прииска да повърне.

— Не, не мисля — но Грейс звучеше сякаш се усмихва, сякаш не го казва насериозно.

— Няма да кажа на никого.

— Ммм… не.

— Направихте го веднъж.

— Това — изрече Грейс, очевидно флиртувайки, — беше грешка.

Томас излезе в коридора. Някои неща просто не можеха да се понесат.

— Именно.

Грейс ахна и го погледна с доста задоволителна доза шок.

— Вие пък от къде се появихте? — измърмори Одли.

— Много приятен разговор — провлече той. — Един от многото, предполагам.

— Подслушвахте ли? — попита Одли. — Срамота.

Томас реши да не му обръща внимание. Или това, или щеше да го удуши, а подозираше, че второто би било трудно за обяснение пред властите.

— Ваша светлост — започна Грейс, — аз…

О, за Бога, ако щеше да нарича Одли Джак, значи можеше и да използва малкото му име отново, по дяволите.

— Наричай ме Томас, не си ли спомняш? — сопна се той. — Използвала си името ми неведнъж.

За кратко почувства угризение, когато видя нещастното й изражение, но бързо го потисна, щом Одли се намеси с обичайния си духовит маниер:

— Наистина ли? — каза той и се вгледа в Грейс. — В такъв случай, настоявам да ме наричате Джак — обърна се към Томас и сви рамене. — Така е честно.

Томас остана съвършено неподвижен. Нещо грозно растеше в него, нещо яростно и тъмно. А всеки път щом Одли заговореше, тонът му беше толкова комичен, усмивката толкова бърза — сякаш нищо нямаше значение. Това подхранваше тъмния възел в корема му, изгаряше гърдите му.

Одли се обърна отново към Грейс.

— Аз ще ви наричам Грейс.

— Няма — сопна се херцогът.

Другият мъж повдигна вежда, но иначе не му обърна внимание.

— Той винаги ли взима решения вместо вас?

— Това е моята къща — изръмжа Томас. По дяволите, нямаше да го игнорира.

— Вероятно не за дълго — измърмори Одли.

Беше първия директно нападателен коментар и поради някаква причина, Томас всъщност го намери за смешен. Погледна Грейс, а после и Одли и изведнъж му стана ясно колко отчаяно братовчед му иска да я вкара в леглото си.

— Искам да знаете — отвърна той, несъзнателно възприел тона, усмивката, и цялото поведение на Одли, — че тя не върви в комплект с къщата.

Мъжът замръзна и повдигна брадичка. А, помисли си Томас, право в целта. Великолепно.

— Какво точно имате предвид с това? — сопна се мистър Одли.

Херцогът сви рамене.

— Мисля, че знаете.

— Томас — каза Грейс, опитвайки да се намеси.

Това му напомни колко го беше яд на нея.

— О, връщаме се към Томас, така ли?

А после Одли, с обичайния си жизнерадостен маниер, се обърна към Грейс и изрече:

— Мисля, че той ви харесва, госпожице Евърслей.

— Не ставайте смешен — изрече тя пренебрежително.

А Томас си помисли: „Защо не? Защо Грейс не го привличаше?“ Би било дяволски по-просто от това зараждащо се желание към Амелия.

Във всеки случай го забавляваше Одли да смята, че тя го привлича, така че скръсти ръце и се втренчи в него.

Одли само се усмихна, а лицето му изразяваше предизвикателство.

— Не бих искал да ви отвличам от отговорностите ви.

— А, сега са мои отговорности?

— Докато къщата е все още ваша.

— Не е само къщата, Одли.

— Да не мислите, че не знам това? — нещо проблесна в очите му, нещо различно и напълно ново. Беше страх, осъзна Томас учудено. Мъжът бе ужасен от титлата, която щеше да получи.

Както и трябваше да бъде.

За пръв път Томас почувства искрица уважение към него. Щом бе достатъчно наясно, за да се страхува…

Е, това поне значеше, че не е пълен глупак.

— Извинете ме — каза той, защото вече не се чувстваше толкова сигурен в себе си. Дължеше се на брендито, да, но също и на разговора. Това положение бе странно за всички — за Грейс, за Одли, а най-вече за самия него.

Обърна се и ги остави, затваряйки плътно вратата зад себе си. Все още щеше да ги чува, ако говореха, но със сигурност нямаше да са толкова глупави да останат тук. Щяха да отидат някъде другаде, да се смеят и да флиртуват. Одли щеше да опита да целуне Грейс и може би тя щеше да му позволи, и двамата щяха да бъдат щастливи, поне днес.

Томас седна на стола, погледна през прозореца и се зачуди, защо не можеше да заплаче.

 

 

По-късно същата нощ стоеше в кабинета си, и даваше вид, че преглежда документите си. В действителност, търсеше уединение. Не се радваше на компанията на другите хора тези дни, особено когато тези „хора“ бяха баба му, новия му братовчед и Грейс.

Няколко счетоводни книги бяха разтворени на бюрото му с множеството си колони, пълни с подредени цифри, всяка внимателно изписана върху страницата от собствената му ръка. Плащаше се на управителя на Белгрейв да поддържа подобни архиви разбира се, но Томас обичаше да се грижи за собствените си копия сам. Някак ума му чувстваше информацията по различен начин, когато сам той бе написал цифрите. Беше опитал да се откаже от навика преди няколко години, след като изглеждаше ненужно да има два пълни комплекта записки, но се чувстваше така, сякаш не може да види цялостната картина сред множеството детайли.

Един херцог трябваше да вижда цялостната картина. Уиндъм бе огромна отговорност, със земи пръснати из цяла Британия. Щеше ли Одли да види това? Щеше ли да го уважава, или да стовари решенията на множество управители и секретари, както бе виждал да правят толкова негови познати, обикновено с опустошителни резултати.

Можеше ли човек да го е грижа за наследство като Уиндъм, ако не бе роден с него? Томас го уважаваше, но пък беше имал цял живот да обикне и опознае земята. Одли бе пристигнал миналата седмица. Дали бе възможно да разбере какво означава всичко това? Или бе нещо, което се наследява с кръвта? Дали, когато бе стъпил в Белгрейв си бе помислил — Аха, това е домът.

Едва ли. Не и с такава баба.

Томас разтърка слепоочията си. Обезпокоителна мисъл. Всичко можеше да се разпадне. Не веднага, беше управлявал имението твърде добре, за да се случи. Но с времето Одли можеше да опустоши всичко, без дори да има подобно намерение.

Няма да бъде мой проблем — изрече на глас.

Не той щеше да е херцога. По дяволите, вероятно нямаше дори да остане в Линкълншир. Дали имаше някакъв вид компенсация в завещанието на дядо му? Някаква малка къща близо до Лийдс, която бе купил, за да подари на най-малкия си син. Не искаше да остане наоколо и да гледа как Одли заема мястото му. Щеше да вземе другия имот и да приключи с всичко.

Отпи от брендито на бюрото си — почти свършваше бутилката, което леко го удовлетвори. Трудно се бе сдобил с нея и нямаше особено желание да я изоставя. Но му напомни за определени телесни функции, така че избута стола си назад и се изправи. Имаше нощно гърне в ъгъла, но наскоро бе обзавел тази част от Белгрейв с последните тоалетни приспособления. Проклет да е, ако се откажеше от удоволствието да ги използва, преди да се премести в Лийдс.

Излезе от стаята и се придвижи надолу по коридора. Беше късно, къщата бе спокойна и тиха. Той си свърши работата, спря, за да се възхити на чудесата на модерното изобретение, а после се отправи към кабинета си, където възнамеряваше да прекара нощта, или поне да остане там, докато не свърши брендито.

Но по пътя обратно дочу нечие движение. Спря и надникна в розовия салон. На една маса имаше запален свещник, осветяващ стаята с мъждукащо сияние. Грейс стоеше в далечния ъгъл, ровеше из малкото писалище, отваряше и затваряше чекмеджета с раздразнено изражение на лицето си.

Той си каза, че трябва да й се извини. Поведението му този следобед бе отвратително. Поддържаха приятелството си доста отдавна, за да позволят да свърши по този начин.

Изрече името й от вратата и тя стреснато вдигна поглед.

— Томас — каза Грейс, — не осъзнах, че все още си буден.

— Не е толкова късно — отвърна й.

Тя му се усмихна слабо.

— Не, предполагам, че не е. Херцогинята е в леглото, но все още е будна.

— Работата ти никога не свършва, нали? — попита я, докато влизаше в стаята.

— Не — каза тя с примирено свиване на рамене. Беше я виждал да прави това движение безброй пъти. А изражението, което вървеше с жеста — леко обезсърчено, леко иронично. Наистина, не знаеше как понася баба му. Той я търпеше, защото се налагаше.

Е, предполагаше, че и тя трябва да я търпи. Възможностите за работа за млади дами от благородническо потекло с малко или никакви средства, не бяха точно многобройни.

— Свърши ми хартията за писане на горния етаж — обясни тя.

— За кореспонденцията ти?

— Тази на баба ти — потвърди Грейс. — Аз нямам с кого да кореспондирам. Предполагам, че след като Елизабет Уилоуби се омъжи и премести… — спря със замислено изражение. — Ще ми липсва.

— Да — промърмори той, като си спомни какво му беше казала Амелия. — Добри приятелки сте, нали?

Тя кимна.

— А, ето ги — издърпа малка купчина хартия, после вдигна очи към него с гримаса. — Сега се налага да напиша писмата на баба ти.

— Не ги ли пише сама? — попита изненадано.

— Тя си мисли така. Но истината е, че почеркът й е ужасен. Никой не може да разбере какво е искала да каже. Дори аз изпитвам затруднения. Накрая импровизирам поне с половината, докато преписвам.

Томас се разсмя при тези думи. Грейс беше толкова добър човек. Чудеше се, защо не е омъжена. Бяха ли джентълмените прекалено наплашени от работата й в Белгрейв? Вероятно. Предполагаше, че вината бе и негова. Беше толкова отчаян да я задържи като компаньонка на баба си, че не се бе погрижил да й осигури малка зестра, така че да се освободи от работата си и да си намери съпруг.

— Трябва да се извиня, Грейс — каза й, и се приближи към нея.

— За този следобед ли? Не, моля те, наистина, няма нужда. Беше ужасна ситуация и никой не може да те вини за…

— За много неща — прекъсна я Томас.

Трябваше да й даде възможност да си намери съпруг. Ако не друго, нямаше да е тук, когато бе пристигнал Одли.

— Моля те — каза тя с лице, сгърчено в нещастна усмивка. — Не мога да си спомня нещо, за което да трябва да се извиняваш, но те уверявам, ако имаше, бих приела извинението ти с цялата си благосклонност.

— Благодаря — отвърна той. Предполагаше, че се чувства по-добре, но не много. А после, защото човек винаги можеше да намери убежище в очевидните неща, изрече: — Заминаваме за Ливърпул след два дни.

Тя кимна бавно.

— Сигурно имаш много работа, преди да тръгнем.

Томас помисли по въпроса. Не съвсем. Бе прекарал последните четири дни с предположението, че ще се върне в Англия без нищо свое, така че бе работил до изнемога, за да се увери, че и последното ъгълче от имотите на Уиндъм е както би трябвало да бъде. Нямаше да позволи на никого да каже, че е саботирал новия херцог.

Но беше приключил с всичко. Имаше да прегледа една поръчка за зърно и да нагледа събирането на собствения си багаж, но извън това…

Дните му като херцог бяха свършили.

— Почти никаква — съобщи на Грейс, неспособен да сдържи язвителността в тона си.

— Ооо! — звучеше изненадана, не толкова от отговора, а от факта, че го е изрекъл. — Това трябва да е приятна промяна.

Той се наклони напред. Можеше да види как й става неудобно и бе достатъчно пийнал, за да се наслади малко на това.

— Упражнявам се, нали виждаш — каза Томас.

Грейс преглътна.

— Упражняваш се?

— В усъвършенстване на лентяйството. Може би трябва да подражавам на твоя мистър Одли.

— Той не е моя мистър Одли — веднага отвърна тя.

— Той не бива да се тревожи — продължи Томас, игнорирайки протеста й. И двамата знаеха, че тя лъже. — Оставил съм всички дела в идеален ред. Всеки договор бе прегледан отново и всяка цифра, във всяка колона бе проверена. Ако погуби имението ще бъде за негова сметка.

— Томас, спри — изрече тя. — Не говори така. Не знаем дали той е херцога.

— Така ли? — мили Боже, кой от двама им се опитваше да заблуди? — Хайде, Грейс, много добре знаем какво ще намерим в Ирландия.

— Не е така — настоя тя, но гласът й прозвуча глухо.

И той разбра.

Направи една крачка към нея.

— Обичаш ли го?

Тя замръзна.

— Обичаш ли го? — повтори Томас, загубил търпение. — Одли.

— Знам за кого говориш — сопна се Грейс.

Той почти се изсмя.

— Предполагам — а после си помисли, че са обречени.

И двамата. Амелия бе изгубена за него, а Грейс се беше влюбила точно в Одли, от всички хора. Нищо не можеше да се направи. Знаеше, че за него можеше и да е приемливо да се ожени за някоя с положението на Грейс, но Одли никога не би могъл да го стори. Веднъж станал херцог, трябваше да вземе някое момиче с лице на кон, чието положение бе също толкова високопоставено, колкото неговото. Щеше да има много скептици и клеветници. Новият херцог щеше да се нуждае от съвършен брак, за да докаже на обществото, че е достоен за титлата.

А освен това, Одли беше безотговорен глупак, очевидно недостоен за жена като Грейс.

— От колко време си тук? — попита я, опитвайки се да намери отговора сред мъглата в ума си.

— В Белгрейв? От пет години.

— И през цялото това време аз не… — той поклати глава. — Чудя се защо.

— Томас — тя го изгледа предпазливо. — За какво говориш?

— Проклет да съм ако знам — изсмя се горчиво. — Какво ще стане с нас, Грейс? Обречени сме, нали знаеш. И двамата.

— Не знам за какво говориш.

Томас не можеше да повярва, че тя имаше смелостта да се преструва, че думите му не са кристално ясни.

— О, хайде, Грейс, прекалено си интелигентна за това.

Тя погледна към вратата.

— Трябва да вървя.

Но той й препречи пътя.

— Томас, аз…

И тогава си помисли — защо не? Амелия беше изгубена за него, а Грейс — добрата, разумна, надеждна Грейс — беше тук. Бе наистина прекрасна, винаги го беше мислил, а и един мъж можеше да направи и много по-лош избор. Дори мъж без пукната пара.

Пое лицето й в длани и я целуна. Отчаян акт, роден не от желание, а от болка, но продължи да я целува, защото се надяваше, че може би щеше да се превърне в нещо друго, че може би, ако се опитваше достатъчно упорито, за достатъчно дълго, нещо между тях щеше се разпали и той щеше да забрави…

— Спри! — тя го блъсна в гърдите. — Защо правиш това?

— Не знам — отвърна й с безпомощно свиване на рамене. Това бе истината. — Аз съм тук, ти си тук…

— Тръгвам си — но една от ръцете му все още бе върху нейната. Трябваше да я пусне. Знаеше, че трябва, но не можеше. Вероятно не беше правилната жена, но може би… може би не бе съвсем погрешната. Може би между тях щеше да потръгне.

— А, Грейс — каза той. — Аз вече не съм Уиндъм. И двамата го знаем — почувства как свива рамене, а после вдигна ръка към нея. Сякаш най-накрая си позволяваше да се подчини на неизбежното.

Видя я как се вгледа в него с любопитство.

— Томас?

А после — кой знае от къде дойдоха думите, но той изрече:

— Защо не се омъжиш за мен, когато всичко това приключи?

— Какво? — тя изглеждаше ужасена. — О, Томас, ти си луд.

Но не се отдръпна.

— Какво ще кажеш, Грейси? — докосна брадичката й, повдигайки лицето й, за да го погледне.

Тя не каза да, но не каза и не. Знаеше, че мисли за Одли, но точно в този момент не го беше грижа. Сякаш Грейс бе единствената му надежда, последният му шанс да прояви здрав разум.

Наклони се към нея, за да я целуне отново, спирайки, за да си напомни за красотата й. Тази гъста, тъмна коса, тези великолепни сини очи — би трябвало да карат сърцето му да бие учестено. Ако я притиснеше към себе си, силно и настоятелно, тялото му щеше ли да се стегне от нужда?

Но той не я притисна към себе си. Не искаше. Чувстваше, че е грешно, чувстваше се омърсен дори да мисли за това, и когато Грейс извърна глава настрани и прошепна: „Не мога“, не направи нищо, за да я спре. Вместо това подпря брадичка на главата й и я прегърна сякаш му бе сестра.

Сърцето му се сви и той прошепна:

— Знам.

 

 

— Ваша светлост?

Томас вдигна поглед от бюрото си на следващата сутрин, чудейки се точно колко дълго ще се обръщат към него по този начин. Икономът му стоеше на вратата и чакаше да му обърне внимание.

— Лорд Кроуланд е тук, за да ви види, сър — каза Пенрит. — С лейди Амелия.

— По това време? — той примигна и погледна към часовника, който необяснимо липсваше.

— Девет и половина е, сър — съобщи му Пенрит. — А часовникът е на поправка.

Томас докосна носа си, който изглежда самостоятелно бе поел всички лоши последици от снощната бутилка бренди.

— За момент помислих, че полудявам — измърмори той. Макар в действителност липсващия часовник да бе най-малкия симптом.

— Те са в розовия салон, сър.

Където беше целунал Грейс преди няколко часа. Превъзходно.

Томас изчака Пенрит да се оттегли, после затвори ужасено очи. Мили Боже, беше целунал Грейс. Беше дръпнал горкото момиче и я бе целунал. Какво по дяволите си мислеше?

И все пак… не можеше съвсем да съжалява за това. По онова време му бе изглеждала разумна идея. Ако не можеше да има Амелия…

Амелия.

Името й го върна отново в реалността. Тя бе тук. Не можеше да я кара да чака.

Изправи се. Довела бе баща си — това никога не бе добър знак. Томас се разбираше достатъчно добре с лорд Кроуланд, но не успяваше да измисли причина, защо той би го посетил толкова рано сутрин. Дори не можеше да си спомни последния път, в който бе видял графа.

Мили Боже, надяваше се, че не е довел хрътките. Главата го болеше прекалено много за това.

Разстоянието до розовия салон не бе голямо, стаята се намираше надолу по коридора. Когато влезе, веднага забеляза Амелия, седяща на малкото канапе с такъв вид, сякаш й се иска да е някъде другаде. Тя се усмихна, но усмивката приличаше повече на гримаса и Томас се зачуди дали не й е зле.

— Лейди Амелия — каза, макар в действителност да трябваше да поздрави първо баща й.

Тя се изправи и направи реверанс.

— Ваша светлост.

— Нещо не е наред ли? — попита той. Почувства как наклони глава, съвсем леко, докато я погледна в очите. Те отново бяха зелени, с малки кафяви петънца по края. Но не му изглеждаше добре.

Кога я бе опознал толкова, че да може да разпознае и най-малката промяна във външния й вид?

— Много добре съм, Ваша светлост.

Но тонът й не му хареса, толкова кротък и благовъзпитан. Искаше си обратно другата Амелия, тази, която бе размишлявала над прашните атласи с него, с очи сияещи от удоволствие заради новооткритото знание. Тази, която се бе смяла с Хари Гладиш — и то за негова сметка!

Странно. Никога не бе мислил, че склонността да му се присмиват би било нещо, което ще оцени толкова високо в една съпруга, но ето на̀. Не искаше да бъде поставян на пиедестал. Не и от нея.

— Сигурна ли си? — попита я, защото ставаше все по-загрижен. — Изглеждаш бледа.

— Просто добре използвах бонето — отвърна тя. — Може би ще успееш да кажеш на баба си.

Двамата споделиха една усмивка, а после Томас се обърна, за да поздрави баща й.

— Лорд Кроуланд. Простете невниманието ми. Как мога да ви услужа?

Лорд Кроуланд не си направи труда да любезничи или дори да поздрави.

— Загубих търпението си към теб, Уиндъм — сопна се той.

Томас хвърли поглед към Амелия в търсене на обяснение. Но тя не можа да го погледне в очите.

— Страхувам се, че не ви разбирам.

— Амелия ми каза, че заминавате за Ирландия.

Амелия знаеше, че той отива в Ирландия? Примигна изненадано. За него това бе новина.

— Чух разговора с Грейс — обясни тя и нещастно преглътна. — Не исках. Съжалявам. Не трябваше да казвам. Не мислех, че той толкова ще се ядоса.

— Чакахме достатъчно дълго — избухна Кроуланд. — Дъщеря ми е обвързана с теб години наред, а сега, най-накрая, когато помислих, че ще благоволиш да определиш дата, чувам, че бягаш от страната!

— Планирам да се върна.

Лицето на Кроуланд стана леко лилаво. Може би ироничното остроумие не беше правилния избор.

— Какви са намеренията ви сър? — сопна се той.

Томас издиша през носа, дълго и дълбоко, принуждавайки тялото си да остане спокойно.

— Намеренията ми — повтори той. В кой момент човек не можеше да понесе повече? В кой момент се отказваше от любезностите, от опитите си да постъпи правилно? Обмисли събитията от последните няколко дни. В края на краищата отсъди, че се е справил доста добре. Не беше убил никого, а Бог знаеше, че бе изкушен да го стори.

— Намеренията ми — каза отново Томас. Дланта му се присви до тялото, единственият външен признак за напрежението му.

— Към дъщеря ми.

Наистина, това преля чашата. Томас изгледа ледено лорд Кроуланд.

— Едва ли имам намерения към някого другиго от вашето обкръжение.

Амелия ахна и той би трябвало да изпита угризения, но не се случи. През изминалата седмица беше разпъван, бит, мушкан, ръган — чувстваше, че ще изгуби контрол. Още един удар и щеше да…

— Лейди Амелия — изрече един нов, извънредно неканен глас. — Не осъзнах, че сте ни удостоили с прекрасното си присъствие.

Одли. Да, разбира се, че щеше да е тук. Томас се разсмя.

Кроуланд го изгледа почти с отвращение. Томас, а не Одли, който очевидно се връщаше от езда, целият разрошен и със закачливата си красота.

Или поне така предположи. Трудно му бе да разбере какво толкова намираха дамите в него.

— Ъ, татко — каза припряно Амелия, — мога ли да ти представя мистър Одли? Той е гост в Белгрейв. Запознах се с него предишния ден, когато посетих Грейс.

— Къде е Грейс? — зачуди се Томас. Всички останали присъстваха. Изглеждаше почти грубо да я изключват от сцената.

— Точно в дъното на коридора, всъщност. Вървях…

— Сигурен съм — прекъсна го херцогът и се обърна отново към лорд Кроуланд. — Точно така. Искате да знаете намеренията ми.

— Това едва ли е най-подходящото време — изрече Амелия нервно.

Томас потисна проболото го силно угризение. Тя си мислеше, че отлага развалянето на годежа, когато в действителност истината беше далеч по-лоша.

— Не — отвърна той, като провлече сричката сякаш обмисляше въпроса. — Това може да е единствения шанс.

Защо пазеше тази тайна? Какво въобще можеше да постигне? Защо просто не разкриеше цялото проклето нещо?

Тогава пристигна Грейс.

— Пожелал сте да ме видите, Ваша светлост?

Веждите му се повдигнаха от изненада и той огледа присъстващите.

— Толкова ли високо говорех?

— Лакеят ви е чул… — думите й заглъхнаха и тя посочи към коридора, където вероятно все още се шляеше подслушващият прислужник.

— Влезте, госпожице Евърслей — каза Томас и разтвори ръка в гостоприемен жест. — Можете да си намерите място, за да се насладите на този фарс.

Челото й се смръщи загрижено, но влезе в стаята и застана близо до прозореца. Далеч от всички останали.

— Настоявам да ми кажете какво става — заяви Кроуланд.

— Разбира се — съгласи се Томас. — Колко грубо от моя страна. Къде са ми маниерите? Имахме доста вълнуваща седмица в Белгрейв. И то отвъд най-развихрените ми представи.

— Какво имате предвид? — кратко попита Кроуланд.

Томас го погледна с любезност.

— А, да. Вероятно трябва да знаете — този мъж, ето там — изви ръка към Одли — е мой братовчед. Може дори да е херцога — все още гледайки лорд Кроуланд, той сви рамене нагло, почти с наслада. — Още не сме сигурни.