Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Херцозите Уиндъм (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Cavendish, I Presume, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 136 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Седма глава

— Окото ви е посиняло.

Това беше първото нещо, което му каза Одли по време на пътуването, почти час, след като бяха тръгнали.

Томас се обърна и го погледна.

— Бузата ви е насинена.

Наближаваха пощенския хан, където Одли бе оставил вещите си, така че забавиха хода на конете. Гостът яздеше един от конюшните на Белгрейв. Томас не можа да не забележи, че е изключително опитен ездач.

Одли докосна бузата си без каквато и да било деликатност. Потупа я енергично с три пръста на дясната си ръка.

— Това не е нищо — каза той, очевидно преценявайки нараняването. — Определено не е толкова зле, колкото окото ви.

Томас го изгледа надменно. Защото наистина, как можеше да знае? Бузата беше насинена, и то доста.

Одли му хвърли удивително любезен поглед и продължи:

— Бил съм прострелван в ръката и намушкван в крака. А вие?

Томас не отвърна нищо, но почувства как стиска зъби и болезнено ясно усети колко шумно си поема въздух.

— Бузата е нищо — повтори Одли и отново погледна напред, очите му се фокусираха върху завоя на пътя точно пред тях.

Почти бяха стигнали до пощенския хан. Томас познаваше добре околността. По дяволите, притежаваше половината от нея.

Или мислеше, че я притежава. Кой знаеше вече? Може би той не бе херцога на Уиндъм. Какво щеше да означава, ако беше просто още един обикновен братовчед от семейство Кавендиш? Определено имаше достатъчно от тях. Може би не първи, но областта определено гъмжеше от втори и трети братовчеди.

Това бе интересен въпрос. Интересен, разбира се, беше единствената дума, която можеше да използва и която не го караше да избухне в лудешки смях. Ако той не беше херцога на Уиндъм, кой по дяволите, беше? Притежаваше ли нещо? Имаше ли дърво, камък или скалисто парче земя, които да нарече свои?

А дали все още бе сгоден за Амелия?

Мили Боже. Той погледна през рамо към Одли, който, проклет да е, изглеждаше спокоен и невъзмутим, докато се взираше втренчено към хоризонта.

Щеше ли той да я получи? Земи, титла, всяко пени от сметките му — хайде, давайте — нека сложим и годеница отгоре.

А съдейки по реакцията на Грейс към дразнещия мошеник, Амелия щеше да се влюби безумно, от пръв поглед.

Той изсумтя раздразнено. Ако денят се влошеше още повече, щеше да стигне до седмия кръг на ада преди слънцето да залезе.

— Ще си взема една халба — обяви Томас.

— Ейл? — попита Одли невярващо, сякаш не можеше да си представи херцога на Уиндъм да пие нещо толкова плебейско.

— Докато правите, каквото имате да правите — каза Томас. Погледна го с крайчеца на окото си. — Предполагам, че нямате нужда от моята помощ, за да си сгънете гащите.

Одли се обърна с вдигнати вежди.

— Не, освен ако имате предпочитания към бельото на другите мъже. Не бих си позволил да ви отнемам от радостите.

Томас хладно срещна погледа му.

— Не ме карайте да ви удрям отново.

— Щяхте да изгубите.

— А вие щяхте да умрете.

— Не и от вашата ръка — измърмори Одли.

— Какво казахте?

— Все още сте херцог — каза Одли със свиване на рамене.

Томас стисна юздите по-силно, отколкото беше необходимо. И, въпреки че знаеше точно какво има предвид Одли, откри, че е обхванат от заядливата дребнава нужда да го накара да го изрече. И така, с тон, остър и рязък, и да, като на херцог, той каза:

— С това имате предвид…

Одли се обърна. Изглеждаше мързелив и хладнокръвен, и напълно спокоен, което разяри Томас, защото Одли бе — или изглеждаше — като всичко, което той обикновено беше.

Но не и сега. Сърцето му биеше яростно, дланите го сърбяха и най-вече, светът сякаш се бе променил. Не той бе онзи, който бе загубил равновесието си. За разлика от всичко останало. Почти се страхуваше да затвори очи, защото когато ги отвореше, небето щеше да е зелено, а конете щяха да говорят френски, и всеки път, когато се опиташе да ходи, земята нямаше да е там, където очакваше.

А после Одли каза:

— Вие сте херцога на Уиндъм. Законът винаги е на ваша страна.

Томас наистина искаше да го удари отново. Особено след като това щеше да докаже, че Одли е прав. Никой в селото не би се осмелил да му противоречи. Би могъл да го пребие до смърт и останките му щяха да бъдат изметени настрани.

Три пъти ура за херцога на Уиндъм. Само помислете за всички предимства на титлата, от които никога не се бе възползвал.

Двамата стигнаха до пощенския хан и той хвърли юздите на конярчето, което дойде тичешком, за да ги поздрави. Боби, така се казваше. Томас го познаваше от години. Родителите му бяха арендатори — честни, трудолюбиви хора, които настояваха да носят кошница с маслени сладкиши в Белгрейв всяка Коледа, макар да знаеха, че семейство Кавендиш изобщо не се нуждаеше от храна.

— Ваша светлост — каза момчето със сияйна усмивка, въпреки че беше запъхтян от тичане.

— Нали ще се погрижиш добре за тях, Боби? — Томас кимна към оседлания кон на Одли, докато момчето поемаше поводите.

— Ще им обърна специално внимание, сър.

— Точно за това не бих ги поверил на никой друг — Томас му подхвърли една монета. — Ще се върнем след… час? — и погледна въпросително към Одли.

— Там някъде — потвърди той. После се обърна към Боби и погледна младежа право в очите, което Томас намери за изненадващо. — Не беше тук вчера — каза той.

— Не, сър — отвърна Боби. — Работя само пет дни седмично.

Томас се бе погрижил ханджията да получава малък бонус всеки месец, за да дава на по-младото момче допълнителен почивен ден. Не че някой, освен ханджията знаеше за това.

— Запозна ли се с Луси?

Луси? Томас заслуша с интерес.

— Черният скопец? — очите на Боби светнаха.

— Имаш скопец на име Луси? — попита Томас.

— Точно той — потвърди Одли, а после се обърна към Томас: — Дълга история.

— Голям красавец е — отвърна Боби, а очите му се ококориха от възхищение. Томас не можа да сдържи веселието си. Малкият беше луд по конете още от преди да може да ходи. Херцогът винаги бе мислил, че някой ден ще го наеме да управлява конюшните на Белгрейв.

— Самият аз много го харесвам — каза Одли. — Спасявал ми е живота един-два пъти.

Очите на Боби станаха кръгли като чинийки.

— Наистина ли?

— Наистина. Наполеон няма никакъв шанс срещу хубав британски кон като този — Одли хвърли поглед към конюшните. — Добре ли е той?

— Напоен и изчеткан е. Сам се погрижих.

Докато Одли се разпореждаше нелепо именувания му кон да бъде подготвен за връщането им вкъщи, Томас се отправи към пивницата. Предполагаше, че неприязънта му към Одли бе понамаляла — човек трябваше да уважава мъж, който бе толкова загрижен за един кон — но все пак, една халба ейл щеше да бъде напълно подходяща в ден като този.

Познаваше добре ханджията. Хари Гладиш бе израснал в Белгрейв и беше син на помощника на главния коняр. Бащата на Томас го бе преценил като подходяща компания за сина си — беше социално толкова по-ниско от Томас, че нямаше да има никакво съмнение кой е господаря.

„По-добре коняр, отколкото някой от града, често бе казвал бащата на Томас.“

Обикновено го заявяваше пред майка му, чието семейство нямаше благородно потекло.

Хари и Томас обаче спореха, кой ще командва, и то доста често. Като резултат от това, станаха близки приятели. Годините ги бяха насочили по отредените им пътеки — бащата на Томас остави Хари да споделя уроците на Томас в Белгрейв, но нямаше намерение да спонсорира обучението му повече от това. Томас замина за Итън и Кеймбридж, а после за блестящия разточителен Лондон. Хари бе останал в Линкълншир и накрая пое управлението на хана, който баща му беше купил, когато жена му получи неочаквано наследство. И макар сега да бяха, може би малко по-наясно с различията в социалното си положение, отколкото като деца, приятелството от детството им се бе доказало като удивително устойчиво.

— Хари — каза Томас и се плъзна върху един стол близо до бара.

— Ваша светлост — отвърна кръчмарят с лукавата усмивка, която винаги използваше, когато изричаше почетната му титла.

Томас понечи да се намръщи, заради дързостта му, после почти се изсмя. Само ако знаеше.

— Много хубаво око си имаш — додаде разговорливо Хари. — Винаги съм харесвал кралско лилавото.

Томас се сети за десет различни отговора, но накрая му липсваше енергия да изрече който и да е от тях.

— Една халба? — попита го приятелят му.

— От най-доброто ти.

Хари извади халба, после я постави върху бара.

— Изглеждаш ужасно — каза направо той.

— Преуморен?

— Не точно — отвърна Хари, клатейки глава. — Баба ти ли?

Добре познаваше баба му.

— Наред с всичко останало — каза Томас неопределено.

— Годеницата ти?

Томас примигна. Не беше мислил много за Амелия този следобед, което бе забележително, като се има предвид как почти я повали на ливадата преди шест часа.

— Имаш една — припомни му Хари. — Ей, толкова висока… — той посочи във въздуха.

Беше по-висока от това, помисли нехайно Томас.

— Руса — продължи кръчмаря, — не твърде хубавичка, но…

— Достатъчно — сопна се Томас.

Хари се ухили.

— Значи наистина е твоя годеница.

Херцогът отпи от ейла си и реши да го остави да си вярва.

— Сложно е — каза най-накрая.

Хари веднага се наклони над бара със съчувствено кимване. Наистина, беше роден за тази работа.

— Винаги е така.

След като се бе оженил за любимата си на деветнадесет години и сега имаше шест малки палавници, които създаваха хаос в къщичката зад хана, Томас не бе напълно убеден, че Хари е квалифициран да предлага преценката си по сърдечните проблеми.

— Имаше един човек тук вчера… — започна кръчмаря.

И все пак, със сигурност беше чул за всяка сълзлива история и тъжна съдба от тук до Йорк и обратно.

Томас изпи ейла си, докато бъбренето продължаваше. Не го слушаше наистина, но когато пресушаваше последните капки, му хрумна, че никога в живота си не е бил по-благодарен за безсмисленото дърдорене.

И тогава влезе мистър Одли.

Томас се взря в халбата си и се зачуди дали не трябва да си поиска още една. Да я изпразни за минута му звучеше доста привлекателно в момента.

— Добър ви ден, сър! — извика Хари. — Как е главата ви?

Томас вдигна поглед. Хари го познаваше?

— Много по-добре — отвърна Одли.

— Дадох му моята утринна отвара — каза Хари на Томас. После погледна отново към Одли. — Винаги върши работа. Просто попитайте херцога.

— Херцогът често ли се нуждае от лекарството, когато прекали? — попита учтиво Одли.

Томас го погледна остро.

Хари не отговори. Беше видял погледа, който си размениха.

— Двамата познавате ли се?

— Повече или по-малко — каза Томас.

— Най-вече по-малко — добави Одли.

Хари погледна Томас. Очите им се срещнаха едва за секунда, но си размениха стотина въпроса, заедно с едно удивително успокояващо уверение.

Ако имаше нужда от него, Хари щеше да е на разположение.

— Трябва да тръгваме — каза Томас и избута назад стола си, за да се изправи. Обърна се към Хари и му кимна.

— Заедно ли сте? — попита Хари с изненада.

— Той е стар приятел — отвърна му. По-скоро го изсумтя.

Хари не го попита от къде. Винаги знаеше кои въпроси да не зададе. Обърна се към Одли.

— Не споменахте, че познавате херцога.

Той сви рамене.

— Не си ме питал.

Ханджията изглежда обмисли това, после се обърна отново към Томас.

— Спокойно пътуване, приятелю.

Томас наклони глава в отговор, а после се отправи към вратата, оставяйки Одли да го последва.

— Приятел сте със съдържателя — заяви Одли, щом излязоха навън.

Томас се обърна към него с широка, фалшива усмивка.

— Аз съм приятелски настроен човек.

И това бе последното нещо, което си казаха, докато не се озоваха на няколко минути езда от Белгрейв, когато Одли проговори:

— Ще ни трябва история.

Томас го изгледа подозрително.

— Допускам, че не желаете да се разчуе, че съм ваш братовчед — син на по-големия брат на баща ви — докато не получите потвърждение.

— Наистина — каза Томас. Гласът му беше рязък, но най-вече, защото бе ядосан на себе си, че не е повдигнал по-рано въпроса.

Погледът, който Одли му отправи, беше ослепително дразнещ. Започна с усмивка, която бързо се превърна в самодоволно подсмихване.

— Да бъдем стари приятели, тогава?

— От университета? — предложи Томас.

— Ъъъ, не. Боксирате ли се?

— Не.

— Фехтовка? — продължи Одли.

Като професионалист.

— Справям се прилично — отвърна херцогът и сви рамене.

— Значи това е нашата история. Учили сме заедно. Преди години.

Томас продължи да гледа право напред. Белгрейв се извисяваше наблизо.

— Уведомете ме, ако искате да се поупражнявате — каза той.

— Имате ли екипировка?

— Всичко, от което може да се нуждаете.

Одли хвърли поглед към Белгрейв, който сега бе надвиснал над тях като каменен великан, закривайки последните лъчи на слънцето.

— Също и всичко, от което човек не се нуждае, предполагам.

Томас не отговори, само се плъзна от седлото си и подаде юздите на чакащия лакей. Отправи се навътре, нетърпелив да обърне гръб на мъжа зад себе си. Не че искаше да го унижи, не точно. По-скоро желаеше да го забрави.

Само като си помислеше, колко прекрасен бе животът му само преди дванадесет часа.

Не, нека са осем. Осем и би се позабавлявал малко и с Амелия.

Да, това беше преломната точка между стария му живот и новия. След Амелия, преди Одли.

Съвършено.

Но силата на един херцог, колкото и да бе голяма, не се простираше до връщане на времето назад, и така, отказвайки да бъде нещо друго, освен изтънчения, напълно въздържан мъж, какъвто бе преди, той даде на иконома няколко бързи заповеди какво да прави с мистър Одли, а после влезе в гостната, където баба му чакаше с Грейс.

— Уиндъм — бързо каза баба му.

Той рязко й кимна.

— Поръчах да качат нещата на мистър Одли в синята копринена спалня.

— Отличен избор — отвърна баба му. — Но трябва да повторя. Не се обръщайте към него с мистър Одли в мое присъствие. Не познавам тези Одли и не искам да ги познавам.

— Съмнявам се, че и те ще поискат да се запознаят с вас — дойдоха думите на мистър Одли, който бе влязъл в стаята бързо и тихо.

Томас погледна баба си. Тя повдигна леко едната си вежда, сякаш за да изтъкне собствената си величественост.

— Мери Одли е сестра на покойната ми майка — заяви Одли. — Тя и съпругът й, Уилям Одли се погрижиха за мен след раждането ми. Отгледаха ме като техен син и по моя молба, ми дадоха името си. Нямам намерение да се отказвам от него.

Томас не можа да се въздържи. Наслаждаваше се на размяната на реплики.

Тогава Одли се обърна към Грейс и се поклони.

— Можете да се обръщате към мен с мистър Одли ако желаете, госпожице Евърслей.

Грейс направи идиотски малък реверанс, после погледна към Томас. За какво? За да поиска позволение?

— Тя не може да ви изхвърли за това, че използвате законното му име — каза Томас нетърпеливо. Мили Боже, това ставаше досадно. — А ако го стори, ще ви осигуря доживотно наследство, а нея ще изпратя в някой далечен имот.

— Изкушаващо е — промълви Одли. — Колко далеч може да бъде изпратена?

Томас почти се усмихна. Колкото и дразнещ да беше, Одли го забавляваше понякога.

— Обмислям да увелича нашите земи — измърмори той. — Западните острови са прекрасни по това време на годината.

— Жалък сте — изсъска баба му.

— Защо да я държа? — зачуди се на глас. А после, тъй като денят беше дяволски дълъг и комфортът, който му бе осигурил ейла се изпари, отиде до бюфета и си наля едно питие.

Грейс заговори, както често правеше, когато мислеше, че е задължена да защити херцогинята:

— Тя ви е баба.

— А, да, кръвта — въздъхна Томас. Започваше да се чувства замаян. А даже не бе и леко пиян. — Казвали са ми, че кръвта вода не става. Жалко — той погледна към Одли. — Скоро ще го разберете.

Одли само сви рамене. Или може би не. Може би Томас просто си го въобрази. Трябваше да се махне от тук, от тези трима души, от всичко, което крещеше Уиндъм или Кавендиш, или Белгрейв, или което и да е от другите петнадесет титли, прикачени към името му.

Той се обърна и погледна право към баба си.

— А сега работата ми тук приключи. Върнах блудния син в обичните ти обятия и всичко в света е наред. Не в моя свят — не можа да устои да не добави, — но в нечий свят, сигурен съм.

— Не и в моя — каза Одли с бавна, безгрижна усмивка. — В случай, че се интересувате.

Томас само го изгледа.

— Не се интересувам.

Одли се усмихна любезно, а Грейс, Бог да я благослови, изглеждаше готова да скочи помежду им, ако отново се нападнат.

Той наклони глава към нея в ироничен поздрав, после изпи остатъка от ликьора си на една шокиращо голяма глътка.

— Аз излизам.

— Къде? — настоя да знае херцогинята.

Томас спря до вратата.

— Все още не съм решил.

Наистина, нямаше значение. Където и да е, щеше да е добре. Само не тук.